Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сирена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercurrent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Триша Рейбърн. Мъртво вълнение

Американска. Първо издание

ИК „Егмонт“, София, 2011

Редактор: Вихра Василева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-270-708-0

История

  1. — Добавяне

Глава 7

— Студено ли ти е? — попита госпожица Мълиган, когато седнахме в кабинета й в понеделник сутрин. — Да затворя ли прозореца?

— Добре съм. — Носех качулката на якето си вдигната, така че да закрива по-голямата част от лицето ми. — Просто косата ми днес не е наред.

— „Amore ac studio“. — Тя произнесе това с очакване. Когато не реагирах, кимна към гърдите ми. — „С плам и преданост“. Девизът на „Бейтс“.

— О! — Сведох поглед към логото върху гърдите си, което доста приличаше на това на „Дартмут“. Върху щита на емблемата имаше книга, дърво и този странен надпис на латински. — Не се бях замисляла.

— „Бейтс“ е чудесно училище. Постоянно го класират сред първите двайсет и пет най-добри колежи по изкуства, хуманитаристика и науки в страната.

— Това яке е на приятеля ми.

— О, значи познаваш някой от сегашните студенти там. Отлично. — Тя се обърна към компютъра си. — Някои родители окуражават децата си да продължат обучението си в напълно непозната среда, за да няма никакви разсейващи фактори, но колежът може да бъде и голямо изпитание. Според мен, ако до теб има някой, когото познаваш и на когото може да се довериш, това би направило прехода по-безболезнен.

Щеше ми се да й кажа, че изобщо нямам намерение да постъпвам в „Бейтс“, особено след този уикенд, когато съвсем неволно се изложих пред всички от училището, но бях твърде уморена, за да й противореча.

— Един от местните випускници на „Хоторн“ и „Бейтс“ е готов за среща следващия вторник в седем вечерта — продължи тя. — Това удобно ли е за теб?

— Среща ли? Благодаря, но не мисля…

— Какво ще кажеш за „Бийнтаун бийнъри“? Тяхното мока лате е най-доброто в целия град.

Нямаше никакъв смисъл да споря с нея. Госпожица Мълиган щеше да ме убеждава колко добра идея е това и щеше да пропусне покрай ушите си всички мои възражения. Затова просто се изправих и вдигнах раницата си от пода.

Тя престана да пише на клавиатурата и ме погледна.

— Нещо не е наред ли?

— Имам контролно по английски — отговорих, отстъпвайки заднешком. — Следващият час. Чак сега се сетих.

— До следващия час има още двайсет минути. Това тук ще ни отнеме…

— Трябва пак да си прегледам записките. — Стигнах вратата и се вкопчих в дръжката. — Благодаря все пак.

Знаех, че иска да ме спре, но не го направи. Също както премълча — заедно с всички останали — забележките относно якето и неизгладената ми пола. Всяка промяна във вида на приетата за „Хоторн“ униформа беше нарушение, което се наказваше със задържане след часовете, но въпреки осъдителните погледи на много от преподавателите и членовете на училищната управа откакто започна годината, никой нищо не ми беше казал.

Явно не искаха да ме разстройваш допълнително. Гледаха да не ме доближат още повече до ръба на предела, защото и без това вече бях достатъчно близко.

Аз пък се възползвах от това. Изпреварих няколко учители, докато бързах по коридора; всеки от тях отвори уста да ме попитат какво правя в коридора по средата на часа, но така и никой нищо не каза. Нито се опитаха да ме спрат. Госпожа Хенли, моята преподавателка по математика, стоеше на главния вход, облегната на вратата, но ме остави да изляза без дума да обели.

Втурнах се надолу по стълбите и пресякох улицата. Вече беше началото на октомври и въздухът най-после захладня, а листата започваха да променят цвета си. Минувачите носеха вълнени палта, вървяха сгушени в яките и с ръце, пъхнати в джобовете. Аз обаче не чувствах студа. Даже ми беше толкова горещо, че ако не се нуждаех от закрилата на якето на Саймън, бих го свалила.

Тръгнах към парка. Досега никога не бях бягала от час и не знаех къде да отида, но паркът изглеждаше не по-лош вариант от което и да е друго място. Там винаги имаше хора и ако внимавах да не се набивам на очи, никой нямаше да ме забележи.

Открих свободна пейка в една скрита в листака беседка и седнах. Извадих от раницата бутилката вода и шишето аспирин и глътнах още две таблетки. С това ставаха общо шест за днес — препоръчителната дневна доза — а бе едва обяд.

Главоболието обаче не спираше. Нямаше и помен от него, докато бяхме в „Бейтс“, но щом се озовахме на територията на Бостън преди три дни, ме удари като с чук. Оттогава силата му се менеше, но дори когато го усещах само като слаб натиск, то продължаваше да ми напомня за всичко онова, което още не зная, и за онова, което предстои да направя.

Което включваше и разговора със Саймън. Той не изглеждаше особено изненадан от неочакваното ми соло изпълнение по време на танците, твърдейки, че било съвсем в реда на нещата, след като съм най-страхотната мацка на забавата, но аз така и не успях напълно да се съвзема след това. Чувствах се прекалено нервна и параноична, затова през останалото време гледахме филми и поръчвахме храна за вкъщи в общежитието, заедно с Пейдж и Райли. Саймън само веднъж се опита да подпита за какво съм искала да говорим — по телефона вечерта, когато се прибрахме в Бостън, но аз го уверих, че не е нещо важно. Тъй като той никога не ме принуждаваше да правя нещо, за което не съм стопроцентово готова, и сега не настоя.

Затова пък оставаше болката. И жаждата. Към тях се добавиха усещането за жега и умората, нови симптоми на онова, което ме беше поболяло.

Смъкнах се на седалката на пейката и затворих очи. Опитах се да се концентрирам върху успокоителния шепот на листата, цвъртенето на птичките… хората, които се целуваха.

Ококорих очи. Не си въобразявах. Някъде се любеха, посред бял ден и насред парка. От мястото, където седях, не можех да ги видя, но чувах ясно всяка въздишка и шепот, което значеше, че са прекалено наблизо, за да се чувствам удобно.

Грабнах раницата и скочих, пред очите ми се мярна морскосиньо и проблясък на червеникавокафяво. Цветовете на предколежанското подготвително училище „Хоторн“ се показаха иззад близкото дърво, когато щастливата двойка промени позата.

— Ванеса? — разнесе се познат мъжки глас.

Намирах се само на няколко крачки надолу по пътеката, когато ме видя. Нахлупих качулката още по-ниско върху лицето си и ускорих крачка.

— Ванеса, чакай!

Закрачих още по-бързо. Зад гърба ми се разнесоха забързани стъпки, които се опитваха да ме настигнат.

— Ей, спринтьорката — внезапно произнесе гласът съвсем близо до мен. — Нали знаеш, че училището е точно в обратната посока.

Той докосна лакътя ми. Дръпнах се и се отклоних наляво. Когато погледнах през рамо, видях Марисол Соломон, съученичка от последния клас и модел на „Джей Крю“[1].

Тя продължаваше да стои край дървото, където току-що я бяха изоставили, видимо твърде притеснена, за да се опита да си оправи блузата или да сложи косата си в ред. Когато очите ни се срещнаха, тя кръстоса ръце на гърдите и се намръщи.

Опитвах се да вървя по същия път, по който бях дошла, пресичайки напряко през цветни градинки и заобикаляйки паметници. В един момент помислих, че съм се изскубнала от преследвача си, като се притаих зад една обществена тоалетна, но той отново се оказа зад мен в мига, когато се подадох от другата страна. Толкова исках да му се измъкна, че изобщо не гледах накъде вървя, и скоро се озовах в края на голяма открита поляна. Спрях рязко и се огледах наоколо. Единственото място, където можех да се скрия, се оказа лятната естрада, която се издигаше на трийсетина крачки от мен в центъра на поляната.

Стъпките на моя преследвач отдавна се бяха изгубили някъде зад мен. Обърнах се да погледна, но не видях никого.

Чувствах се толкова изморена, че можех още сега да се свлека на земята и да заспя, но въпреки това събрах последни сили и продължих. Щом не го виждах, значи и той не можеше да ме види и просто трябваше някак да се добера до лятната естрада. Тя приличаше по-скоро на беседка и не предлагаше кой знае какво убежище, но ниските й стени бяха достатъчни да скрият някой, който не иска да бъде намерен.

Поех си дълбоко въздух и хукнах.

С всяка крачка краката ми омекваха. Почувствах рязка болка в сърцето, която не отминаваше. Отворих уста да си поема въздух, но дробовете ми не успяваха да наваксат темпото на трескавото ми дишане. Вече бях готова да се предам и се подготвих за неловката среща, която ми предстоеше, но щом погледнах зад мен, за да видя къде е… вместо него видях Рейна и Зара.

Вървяха бавно, рамо до рамо, облечени в дълги рокли, които някога трябва да са били бели, но сега сивееха и разкъсани на парцали висяха от съсухрените им крайници. Кожата им беше синкава, а тъмните коси — сплъстени. Сребристите им очи бяха присвити и гледаха право в мен.

Стрелнах се напред към естрадата и вътре се стоварих болезнено на колене. От удара по кожата ми се появиха кървави резки и драскотини. Без да обръщам внимание на болката, пропълзях по пода далече от входа.

— Моля те — прошепнах, стискайки очи и притискайки колене към гърдите. — Съжалявам. Моля те, недей…

— Моля те, недей — какво?

Дъхът ми секна.

— Защо си губиш времето в „Хоторн“, като досега можеше да вземеш златен медал на Олимпийските игри?

Отворих очи и видях Паркър, който се подпираше на една от каменните колони и дишаше тежко. Той разхлаби възела на вратовръзката си и попи с нея потта от челото си. Наблюдаваше ме, докато ставах на крака, като от време на време хвърляше по един поглед през ниските стени на естрадата.

— Къде е пожарът? — попита. — Не видях пламъци, но като гледам как драсна през парка реших, че някъде със сигурност гори.

Нямаше пожар. За щастие не се виждаше и жива душа наоколо.

Освободих раменете си от раницата и се опрях на колоната срещу него.

— Не трябва ли да се връщаш при гаджето си?

— Какво гадже?

— Онова, дето едновременно го задушаваше и възкресяваше зад дървото — отвърнах, докато ровех из раницата.

— Марисол не ми е гадже. Нито приятелка. Понякога даже толкова превърта, че трудно би могла да се нарече и момиче.

Трудно може да се нарече момиче. Това ми беше познато.

Пръстите ми най-после напипаха заоблените пластмасови контури. Измъкнах бутилката с вода и за малко да се разплача, като видях, че е празна. Чувствах се физически и емоционално толкова изтощена, че сълзите сигурно щяха да потекат по бузите ми, ако изобщо беше останала някаква солена вода в тялото ми, за да се разплача.

— Ей!

Вдигнах поглед. В изражението на Паркър не беше останало нищо от неговата обичайна напереност. Вместо това върху лицето му беше изписано нещо, което изобщо не очаквах да видя и на което никога не бих повярвала, ако не го наблюдавах в момента със собствените си очи.

Загриженост.

Той бръкна в чантата си и извади пластмасова бутилка. Отначало пристъпи към мен да ми я подаде, но после размисли и спря.

— Ето — каза и протегна бутилката с вода.

Гърлото ми се сви. Не исках нищо от Паркър Кинг. Не само защото неговата самонадеяност беше почти отблъскваща, но и защото не исках да го окуражавам. На всичкото отгоре току-що ме беше преследвал из парка. Кой знае какво още щеше да направи, ако променя студеното си отношение към него.

За всичко това обаче щях да мисля по-късно. Изпитвах толкова силна жажда, че нямаше да мога да се измъкна от парка, ако откажех водата.

— Благодаря. — Взех бутилката, обърнах му гръб и отидох в другия край на естрадата, за да не види сгърченото ми от облекчение лице. Това беше обикновена вода, разбира се, но все пак щеше да облекчи малко пламналите ми дробове и да успокои препускащото ми сърце.

— Не мърдай.

От изненада едва не изплюх току-що отпитата вода. Той коленичи в краката ми и пръстите му докоснаха кожата ми. Водата прогори гърлото ми, когато се насилих да я преглътна.

— Какво си…

— Кървиш. — Той бързо хвана прасеца на крака ми, за да ми попречи да се дръпна назад.

Тогава я видях. Тъмночервена течност, която се беше процедила от коляното надолу по крака ми и цапаше белия чорапогащник.

Пред очите ми заиграха различни картини. Джъстин и Кейлъб в горичката, той я носи на ръце. Кръвта се процежда от раната й.

„Това е просто изцапано, или пък водорасло…“

— Трябва да… Мисля, че ще…

Той скочи, когато краката ми омекнаха. Свлякох се на пода, смътно осъзнавайки, че е прихванал здраво раменете ми с ръка.

— Всичко е наред. — Той свали сакото си, накваси единия му ръкав с вода и обтри с него лицето ми като с кърпа. — Ще се оправиш.

Чувствах се прекалено премаляла, за да споря с него, затова само отметнах глава и затворих очи. От време на време топлото пластмасово гърло на бутилката опираше устните ми и аз отварях уста. Докато редувах пиенето с импровизирани компреси, кожата ми постепенно се поохлади, а вътрешната ми температура спадна. Най-накрая се почувствах достатъчно добре, за да отворя очи.

— Лейкопласт с Ягодовото момиче[2]? — Това беше първото, което зърнах.

— Малката ми сестричка не ме пуска никъде неподготвен. — Паркър протегна към мен пластмасово пликче с още опаковки лейкопласт с Ягодовото момиче, хартиени кърпички с Пепеляшка и пакет лукчета и виолетки.

Вгледах се в него и за кратко почти го видях такъв, какъвто го виждаха всички останали момичета в „Хоторн“. Тъмнорусата му коса беше отметната назад и стигаше почти до яката на ризата; в сините му очи от време на време просветваха зелени искри (както сега, на светлината на слънцето в ранния следобед); гладката златиста кожа. Но още по-обезоръжаващо от външността му бе духът на безгрижие и безстрашие, който витаеше около него. Паркър си даваше сметка, че е привлекателен, но докато го наблюдавах сега нещо ми подсказа, че изобщо не го е грижа за това. Самоувереността му се подхранваше от нещо друго, което беше за него много по-съществено от външния вид.

— Съжалявам, че тръгнах след теб, като явно си имала нужда да останеш сама — каза той. — Но непременно исках да ти дам нещо, а не е лесно да те открие човек.

Той ме е търсил? Мигар моята притегателна сила за противоположния пол — напълно непреднамерена и нежелана — вече беше станала много по-опасна, отколкото допусках?

— Нямаме общи часове по програма, ти не се мяркаш около шкафчето си и повече не те видях в библиотеката. Трябваше или да се възползвам от случайната ни среща сега, или да чакам пътищата ни да се пресекат следващото лято в Уинтър Харбър.

Преди да попитам какво иска да каже с това, той бръкна в джоба на сакото си и извади снимка на… Джъстин. Как яде сладолед във фунийка на главната улица в Уинтър Харбър. Не гледаше в обектива, значи не е подозирала, че я снимат.

— Не знаех коя е сестра ти — каза той с извинителен тон. — Когато попитах един от приятелите си, той ми каза и ми даде това. Явно е имал някакви чувства към нея и я е снимал тайно, докато бяхме в Уинтър Харбър по-миналото лято.

— Дори не си спомням да съм те виждала там — казах, поемайки внимателно снимката.

— По-миналото лято летувахме за първи път и останахме само седмица. Миналата година нашите купиха къща там, но баща ми беше зает и така и не отидохме. — Той се поколеба, преди да продължи. — Както и да е. А онзи ден в училище те попитах дали си добре, защото изглеждаше трескава, като болна. Такъв идиот съм, че не бях разбрал какво се е случило. Затова реших, че с тая снимка поне малко ще ти се компенсирам.

— Не е необходимо да правиш каквото и да е — казах. — Честно казано, това, че поне един човек не знаеше какво ми се е случило, ми подейства ободряващо. — Или поне щеше да е така, ако не бях стъписана от внезапното му внимание към мен.

— Имаш нужда и от ескорт до лекарския кабинет. Дотук направих каквото е по силите ми, но състоянието ти само допреди няколко минути беше доста сериозно.

— Благодаря, но вече се оправих. Винаги ми призлява при вида на кръв.

— Хубаво — каза той, макар да не беше съвсем убеден. — Въпреки това настоявам да те придружа до училище.

— Няма нужда. — Скочих бързо и главата ми се завъртя.

Той сграбчи ръката ми, щом залитнах на една страна.

Затворих очи и изчаках световъртежът да намалее. Когато отново погледнах, Паркър ме наблюдаваше в очакване.

— Аз ще си нося раницата обаче — предупредих го.

— Дадено.

Мълчаливо прекосихме поляната. Чувствах се благодарна за тази тишина; така имах възможност да премисля всичко, което се случи. Паркър ми се виждаше искрен и, изглежда, искаше просто да се реваншира някак, че не е знаел за Джъстин. Неговата загриженост беше непресторена — помогна ми, когато едва не припаднах. Но дали прави всичко това само защото се чувства зле и иска да ми се извини? Или истинската причина бе, че го привличам?

Бяхме прекосили половината парк, когато телефонът ми избръмча. Извадих го от джоба на полата си и видях новия есемес.

„Липсваш ми. Но ти и без това си го знаеш.“

С.

Хвърлих един поглед на Паркър. Гледаше право напред и явно изобщо не беше забелязал, че проверявам телефона си… Но дори така да е, не трябваше да изпускам тая възможност.

— Точно получих есемес — казах. — От Саймън. Гаджето ми.

Внимателно наблюдавах изражението му за някакъв знак — свиване на вежди, неодобрителен поглед, стискане на челюсти — издаващ разочарование или ревност. Нищо такова. И не само това, ами даже му трябваха около секунда да отговори, сякаш съм го сепнала. Сякаш изобщо не е мислел за мен.

— Бива. — Той ме огря с една бърза усмивка и отново се загледа право пред себе си.

Втренчих се в екрана на телефона, без изобщо да виждам думите на Саймън. Дотук добре. Каквото и да усещаше Паркър към мен, поне засега чувствата му бяха само платонични.

Но това означаваше също и че знам много по-малко за състоянието си, отколкото предполагах.

Бележки

[1] Популярна марка облекло за средностатистическия американец с голяма верига магазини. — Бел.прев.

[2] Популярен персонаж, създаден през 1977, който обикновено украсява поздравителните картички, но с него има и серия кукли и играчки. — Бел.прев.