Серия
Сирена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercurrent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Глава 11

— Вали като из чешма.

Погледнах през предното стъкло. Чистачките на колата бясно се мятаха напред-назад, но водната стена продължаваше да е непрогледна, сякаш изобщо не се помръдваха.

— Като из чешма? — повтори Пейдж.

Татко й се усмихна в огледалото за обратно виждане.

— Като беше малка, Ванеса не знаеше какво е ведро, затова смених думата с чешма и оттогава използваме този израз, за да кажем, че вали проливно. — Той замълча. — Нали така?

Сигурна бях, че иска да разкажа цялата история как точно се спряхме на този израз, което тогава се превърна в занимание за цялото семейство, продължило две вечери, включило списъци с всякакви източници на вода, отхвърляни един по един, и купища китайска храна — но не се чувствах в настроение за разказване на истории. Усещах се уморена, измъчваше ме тъпа болка и все още се опитвах да подредя в главата си онова, което се случи този уикенд.

— Да — отвърнах кратко.

— Но въпреки това добре описва всичко, което се случва навън — каза Пейдж. — Пак ви благодаря, че ни взехте с колата, господин Сандс.

— Напротив, аз ви благодаря, че споделихте пътуването ми по този живописен маршрут, с който понякога заменям книжата в колежа. Ако времето продължава да е толкова лошо и след като свършите училище, просто ми се обадете. Аз…

Той натисна внезапно спирачки. Отскочих рязко напред и предпазният колан се впи в тялото ми, връщайки ме обратно на седалката.

— Татко, какво…

Колата зави остро наляво и ме прекъсна насред думата. След това надясно, после пак наляво. Докато татко въртеше волана, опитвайки се да овладее автомобила на хлъзгавото шосе, аз забих крака в пода и сграбчих дръжката на тавана. На задната седалка Пейдж изписка; погледнах в страничното огледало и видях как покрива с длани лицето си.

Секунда по-късно предната лява гума удари бордюра. Колата се разтресе и спря.

— О, не! — изпъшка Пейдж.

Усетих как пръстите ми треперят, докато се опитвах да откопчая предпазния колан. Автоматът поддаде едва на третия път и аз се извъртях на седалката, за да разбера какво става отзад.

— Добре ли си?

Но тя също се беше обърнала и гледаше през задното стъкло.

— Пейдж — настоях, — какво става?

— Лоша работа — каза татко. — Обади се на 911[1]! Ей сега се връщам.

— Чакай…

Но той вече беше слязъл.

Очите на Пейдж бяха разширени от страх, когато се обърна към мен и се свлече на седалката.

— Един автобус. Обърнал се е на кея. Предницата му прилича на хармоника.

— Ти видя ли какво точно стана?

Тя тръсна глава.

— От тоя дъжд нищо не може да се види.

— Моля те, не изпускай татко от поглед — казах, докато ровех в раницата за телефона. Най-накрая го открих и се обадих да кажа за злополуката. След това се промъкнах между предните две седалки и застанах на колене до Пейдж.

Задницата на автобуса висеше от кея при Аквариума. Трудно беше да се каже каква точно е причината за катастрофата, защото вече десетки коли задръстваха пътя към кея. Много хора тичаха към автобуса, опитвайки се да помогнат, други стояха край колите си, говореха по мобилните телефони и жестикулираха отчаяно.

Не след дълго пристигна полицията. След нея дойде и линейката. После пожарните коли. Татко поговори с няколко от униформените мъже, очевидно обяснявайки какво е видял. Двете с Пейдж гледахме през прозореца, докато санитарите не изнесоха на носилка първия пътник от автобуса. На разстояние от петдесетина крачки, от което наблюдавахме, беше трудно да се каже дали е мъж, или жена, но едно беше сигурно: не помръдваше.

След няколко минути татко се върна при нас, мокър до кости, и ние поехме бавно, заобикаляйки отдалече мястото на злополуката. Когато стигнахме „Хоторн“, първият учебен час вече беше преполовил.

— Ако побързаме, все още може да успеем за срещата на випускниците. — Пейдж отвори вратата и хукна под дъжда, използвайки екземпляр от „Зимна приказка“ за прикритие.

— Ванеса…

Тъкмо се примъквах по задната седалка към отворената врата, но спрях, когато татко заговори.

— Нали ще внимаваш? — помоли той.

Погледнах го.

— С кое?

— С… — Той погледна към училището през предното стъкло, после обратно към мен. — Не знам. Както и да е. Приятен ден.

Измъкнах се от колата и затворих вратата след себе си. Застанах на тротоара и го изпратих с поглед, смътно усещайки как дъждът попива в косата, дрехите и обувките ми.

Дали той знаеше нещо? Дали усещаше, че аз знам нещо? Или пък неговата загриженост беше причинена от вида на всички ония хора в автобуса, чиито майки, бащи и семейства ги обичаха и бяха на прага на една трагедия?

— Ванеса! — извика Пейдж. — Идвай де!

Изчаках волвото да завие зад ъгъла и едва тогава се втурнах тичешком нагоре по стълбите. Пейдж държеше вратата отворена пред мен и, щом влязох, се втурна по коридора. Щеше ми се да я попитам какво толкова спешно има, но тя бързо се отдалечи. Разстоянието между нас се увеличаваше с наближаването на залата и когато тя стигна вратата, аз вече бях изостанала далече назад; тя се стрелна вътре, помаха ми и изчезна.

Изостанах с няколко крачки и вече планирах да изкарам остатъка от часа в дамската тоалетна, когато госпожица Мълиган подаде глава през вратата на залата.

— Ванеса! — високо прошепна тя. — Тъкмо навреме!

Опитвайки се да избегна погледа й, сведох очи към пода и зърнах флаер, паднал до вратата на залата.

— „Годишна кръгла маса на последния випуск на училището“? — прочетох високо на глас.

— Най-очакваното събитие за всички завършващи — потвърди госпожица Мълиган.

— Звучи страхотно — казах, отстъпвайки назад, — но имам сериозно контролно по математика веднага след това и трябва да се подготвя. А бележките ми са от значение, щом се каня да кандидатствам в толкова знаменит колеж, нали така?

— Аз мога да ти помогна.

Завъртях се на пети и видях непознато момче, което стоеше край близката чешмичка. Попи устни с края на вратовръзката си и ми се усмихна.

— Имам свободен час, пък съм и отличен преподавател — продължи. — Уча висша математика още от шести клас.

— И преди колко време беше това? — попитах.

— Три години.

Значи заек. Нямаше как да познава Джъстин и явно не ми предлагаше помощ само от съчувствие. Никога преди това не го бях срещала, значи не ме бъркаше със своя позната.

— Освен това владея и четири езика — продължи той, приближавайки към мен. — Изучаваш ли френски? Испански? Ами…

— Благодаря, но мисля, че и сама ще се справя. Пък и не е зле да надзърна какво става на тая кръгла маса поне за няколко минути.

Той посърна. Утешавайки се с факта, че от учениците се очаква да пазят пълно мълчание, докато траят тези срещи, което ми даваше достатъчно време да сложа в ред мислите си, аз последвах госпожица Мълиган в залата.

— Запазила съм ти място. — Тя ме подхвана за лакътя и ме поведе към местата, определени за преподавателите и хората от управата на училището.

Надявайки се да открия друго място и да се отърва от компанията й, потърсих с очи Пейдж и най-накрая я видях, седнала като прикована на първия ред. Около нея имаше няколко свободни седалки, но не ми се щеше да сядам толкова близо до подиума, нито да се излагам на показ пред всички ученици от горните класове. Последният ред ми се видя отличен вариант, но след бърз оглед установих, че на него има само едно свободно място.

Точно до Паркър Кинг.

— Ще седна до едни приятели — прошепнах и дръпнах ръката си. — Благодаря ви все пак.

Не се обърнах, за да видя дали е разочарована, изненадана, или пък и двете. Вместо това, преди да съм размислила, бързо се насочих към последния ред. Извинявах се наляво и надясно, докато си пробивах път през няколко десетки чифта крака, без да обръщам внимание на раздразнените физиономии на съучениците си. В края на краищата, те всички бяха момичета.

— Здрасти! — казах, когато най-после стигнах празното място.

— Здрасти! — отговори Паркър, без да вдига очи от айпода си.

— Нещо против…?

Той погледна първо мен, после свободното място.

— Не — отвърна и сви рамене. — Все ми е тая.

Озадачена, седнах до него. Част от мен почувства облекчение, че Паркър не падна възнак при вида ми, както се случваше с повечето момчета… Но от друга страна, това ме обърка. Той ме заговори през първия учебен ден, очевидно без да знае за Джъстин. Изрично подчерта, че е правил опити да ме открие, когато е намерил нейната снимка. Освен това изкарахме доста време заедно в парка предишната седмица.

Да не падне тутакси на колене пред мен беше едно. Но след всичките ни разговори да се държи така, сякаш дори не знае коя съм?!

Облегнах се и започнах да наблюдавам как пръстът му се плъзга по малкия бял екран на айпода, усилвайки звука. Кейлъб беше използвал музиката като заглушител на Зара и увещаваше Саймън да постъпи по същия начин. Това ли правеше и Паркър сега? Дали се опитваше да заглуши някакъв сигнал, който неволно изпращах, без да зная как да го контролирам?

Извадих тетрадката си и отгърнах на празна страница. Преструвайки се, че записвам думите на говорещия в момента, от време на време скришом поглеждах към Паркър. Ръцете му не трепереха. Коленете му не се тресяха. По челото му нямаше капчици пот. Ако близостта ми дотолкова го притесняваше, че да надуе музиката в слушалките така, че и аз да я чувам, то с нищо не се издаваше.

— През първата учебна година човек се сблъсква с какво ли не.

Познатият глас привлече вниманието ми. Вдигнах очи и видях приятелката на Джъстин — Натали Кларк, на която двете с Пейдж се натъкнахме още първия учебен ден в парка, да стои зад катедрата на сцената.

— Това време е забавно.

Смъкнах се ниско на седалката, когато тя усмихнато обходи с поглед аудиторията.

— Вълнуващо. Стимулиращо ума.

Вдигнах високо тетрадката, за да скрия лице зад нея.

— И е страшно трудно. Особено когато си изправен пред допълнителни предизвикателства.

Късно. Вече ме беше забелязала. Очите ни се срещнаха и тя наклони глава.

— Колежът сам по себе си може да бъде страшно труден, но ако успоредно с лекциите и задачите за домашно преодоляваш и лични проблеми, както се случи с мен и каквото сигурно изпитват и други в тази зала — а то трае месеци наред — тогава положението става непоносимо.

Докато говореше, тя не поглеждаше към никой друг, затова бях сигурна, че казаното се отнася за мен. Сведох поглед към тетрадката и взех бързо да дращя в нея, надявайки се да помисли, че с благодарност записвам нейната благотворна реч.

— Здрасти!

Толкова се стараех да избегна съчувствения поглед на Натали, втренчен в мен, та не разбрах, че Паркър говори на мен, докато не докосна ръката ми. Жестът му тутакси прекрати бясното дращене на химикалката.

— Искаш ли да изчезнем? — Една от слушалките беше извадена от ухото му и сега той стоеше наклонен към мен с равнодушно лице.

— Да.

Погледът му се плъзна към сцената и се спря на преподавателите, седнали няколко реда по-надолу от нас. Когато му се стори, че са напълно погълнати от речта, той преметна крак през облегалката на пейката и скочи отзад. Поколебах се дали да го последвам, но все пак поех ръката му, когато ми я подаде. Щом стъпих на пода, той ме пусна, което поуталожи напрежението ми. Неговите почитателки взеха да шушукат, когато видяха какво правим, но дори тяхното недоволство да привлече вниманието на госпожица Мълиган или друг от кохортата на преподавателите, ние не го забелязахме, защото бързо се измъкнахме.

В коридора той закрачи напред, без да си прави труд да погледне дали го следвам. Аз също не се стараех особено да го настигна; щом наближихме библиотеката, се изкуших да хлътна вътре, без да му се обаждам, но не го направих, защото ме глождеше любопитство. Чудех се накъде е тръгнал, защо ме извика със себе си и каква е причината да се държи така. Затова продължих след него, когато на няколко пъти зави по коридора и накрая стигна широка врата от тъмно дърво.

— Клуб по водно поло „Ерик С. Кинг“? — прочетох надписа над вратата.

— По това време не би трябвало да има никой. — Той извади ключ от джоба на панталона си, отключи и отвори вратата. — След теб.

Пристъпих напред в просторното помещение. Вътре имаше кожени дивани и фотьойли, маси с лъскави сребърни плотове и плазмен телевизор с толкова голям екран, че почти заемаше едната стена. Високите от пода до тавана прозорци гледаха към закрития училищен басейн. Навсякъде се виждаха флагчета, почетни купи и снимки на отбора.

— Баща ти сигурно се гордее с теб — казах, приближавайки портрета на самия Ерик С. Кинг, поставен в рамка. На снимката той прерязваше сатенена лента, опъната пред вратата, през която току-що влязохме.

Паркър пропусна думите ми покрай ушите си.

— Знаеш ли, ти си едва второто момиче, което водя тук.

Стрелнах го с поглед.

— Не е каквото си мислиш. Кълна се. Въпреки общоприетото мнение, аз не използвам цялото си свободно време да свалям момичета. — Той замълча. — Познаваш ли Фелиша Мей?

— Гимнастичката ли?

— Точно така. Откакто дойде да гледа един наш мач миналата година, не ме оставяше на мира. Пращаше ми по двайсетина имейла на ден и ме преследваше из цялото училище.

— Ама че досада.

— Благодаря. Не всички го разбират. — Той се ухили. — Та, една сутрин миналия март ми вървя по петите чак до клуба, който дотогава беше територия, забранена за момичета. Опитах се да я разкарам, но тя се заинати и след като накрая влезе вътре, наложи се да викам подкрепление. Не издържа дълго, когато тук се струпаха всички от отбора по водно поло и започнаха да коментират отбора по плуване на момичетата, който тренираше долу.

— Да коментират, значи?

— Когато прекарваш толкова дълго време във вода като нас, вече отлично познаваш кой е във форма.

Завъртях очи, докато той вадеше две бутилки минерална вода от хладилника. Подаде ми едната, после се стовари на дивана и пусна телевизора. Продължавах да недоумявам защо ме доведе със себе си — поне с нищо не подсказваше, че едва е дочакал да останем насаме.

— Излизаш ли с някого? — Въпросът изскочи от устата ми още преди да осъзная какво го питам.

Някаква сянка премина по лицето му — разочарование, или пък съжаление? Но каквото и да беше, прелетя за миг и в следващия момент той ми смигна.

— Защо? Интересува ли те?

— Имам си приятел — припомних му с пламнало лице.

— Е, и?

— А и шкафчето ми е до това на Сара Тапър. Онзи ден неволно я чух да говори за теб, та се чудех дали вие двамата ходите.

— Не. — Той вдигна дистанционното и смени канала. — Не излизам със Сара Тапър нито пък с някоя друга. Нито имам желание. Позволявам ти да постнеш това в училищния сайт. Може най-накрая да ме оставят на спокойствие.

Каза го спокойно, почти игриво, не като човек, който споделя най-дълбоките си тайни пред някого. Единствената причина да е имунизиран — или както там му се казва — срещу моите сигнали и да не реагира на тях като всички останали момчета, вероятно бе, че е влюбен.

Това беше заключението ми.

— Леле!

Проследих погледа му към екрана на телевизора — директен репортаж за преобърнатия автобус.

— Шофьорът е починал — каза Паркър, следейки текста, който вървеше най-отдолу на екрана. — Четирима се водят за безследно изчезнали, а осем други са в критично състояние. Ужас.

Той пак насочи дистанционното и смени канала.

— Чакай — извиках с разтуптяно сърце. — Върни го!

Той ме погледна учудено, но го направи. Пресякох помещението, пулсът бумтеше в ушите ми.

— Ванеса? — обади се той, когато спрях на сантиметри от екрана. — Какво става?

Там имаше едно момиче, което говореше с полицаите. Момиче с дълга тъмна коса. С бяла рокля.

И сребристи очи.

Бележки

[1] Телефонът за спешни повиквания на полиция, пожарна и бърза помощ в САЩ. — Бел.прев.