Серия
Сирена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercurrent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Глава 21

— Ти имаш ли някакви особени дарби?

— Дарби ли? — повторих.

Мъжът размаха чашата за шампанско, пълна с искрящ сайдер.

— Като да свириш на акордеон, например, да бълваш пламъци, или нещо такова, което да не е вписано в документите ти за кандидатстване, но да те отделя от хилядите останали кандидати за колеж с отлични оценки и куп извънкласни занимания?

„Мога да дишам под вода. И да прикова вниманието на всеки мъж, само като вляза в стаята. По същия начин всяко момиче автоматично става мой враг.“

— Едва ли — казах.

— Ами семейството? Да не би чичо ти да е известен актьор? Или пък някой от вторите ти братовчеди да е олимпийски шампион по стрелба? За нас, в „Колгейт“[1], твоето семейство е и наше семейство, тъй че, ако роднините ти имат изключителни постижения в някоя област, определено трябва да ни кажеш.

„Жените от моето семейство убиват мъже заради едната спортна страст. Това ще ми даде ли предимство сред останалите кандидати?“

— Всички те са съвсем обикновени хора — отговорих, подавайки му празната си чаша за вода. — Ще бъдете ли така любезен…

Той засия при молбата ми, взе чашата и заотстъпва заднешком към масата с напитките.

— Да не избягаш някъде! Още не съм ти казал как „Колгейт“ може да направи живота ти…

Знам, редно беше да го предупредя, че ще се блъсне в сервитьора. Но като не го направих, си спечелих двайсетина секунди, докато се препъваше и попиваше разлетия по ревера му сок. Възползвах се, за да се отправя към противоположния край на помещението.

— Ванеса! — провикна се женски глас зад мен.

Погледнах през рамо и видях госпожица Мълиган да ситни подире ми, вдигнала синьото флагче на „Йейл“ над главата си. Зад нея вървеше представител на колежа с костюм на тънко райе и дръзка червена вратовръзка, чиято задача бе да убеждава кандидатите за колеж да изберат тяхното учебно заведение. Той вече се беше ухилил широко, което ме накара още повече да ускоря крачка. Прикривайки се зад групичките ученици, тръгнах на зигзаг из преобразения физкултурен салон. Докато стигна полупразната част, отредена за държавните училища, които „Хоторн“ благоволяваше да включи в забавата заради неколцината си стипендианти, госпожица Мълиган и човекът на „Йейл“ явно се бяха отказали от преследването и си проправяха път към председателя на випуска на завършващите.

Извадих бутилката с вода от раницата си и отпих. Не се чувствах добре след вчерашния разговор с баща ми, когато му разказах всичко научено за семейство Марчанд, за събитията от последното лято и му показах статиите от сайта на „Уинтър Харбър Херълд“ за доказателство. Казах му също, че съм наследила дарбите на Шарлот, като обаче пропуснах някои възлови детайли — моето участие в замръзването на залива, например, и колко променливо е психическото ми състояние оттогава насам. Но дори и без тези подробности разговорът ни продължи часове. Излязох от неговия кабинет изтощена и толкова жадна, колкото не се бях чувствала от седмици насам. Щях да пропусна днешната обща среща между представители на различните колежи и горните класове, ако не беше задължителна за всички завършващи; не ми се искаше да привличам нежелано внимание, като нарушавам правилата и си докарвам неприятности.

Освен това срещата ми даваше основателен претекст да отсъствам от нас още няколко часа. Тук ми беше страшно неловко и неуютно, но все пак беше за предпочитане пред това да се върна при мама, която продължаваше да изучава старите ни семейни любителски записи, или при баща ми, който си взе почивен ден и се затвори в кабинета си.

Скитах из салона, внимавайки да стоя по-далече от покритите с първокачествен лен и украсени с огромни букети маси. Инструктираха ни да разчупим задължителния за такива случаи дрескод, така че събитието да прилича повече на „безалкохолен коктейл“ и съучениците ми се бяха възползвали да облекат най-шикозните си дизайнерски дрешки. Момичетата си бяха придали артистичен вид с тесни прави поли, копринени блузи и високи токчета; момчетата приличаха на стажанти от „Уолстрийт“ с тъмните си костюми и лъскави вратовръзки.

На тоя фон нямах желание да се набивам още повече на очи с пола от униформата на „Хоторн“ и яке с качулка. В усилието да остана невидима, най-накрая се спрях на черен панталон, черно поло и черни обувки с равна подметка. Вместо обичайната конска опашка разпуснах косата си, за да мога да се крия зад нея, когато се наложи.

Докато обикалях насам-натам, забелязах само още един ученик, който беше положил същите усилия като мен за външния си вид. Носеше джинси, измачкана бежова тениска и кафяво спортно сако, което барабар с кожените кръпки на лактите и протритите маншети беше много по-модерно от класиката. Чифт мърляви кецове „Конвърс“ завършваха тоалета. Притежателят му стоеше в компанията на двама възрастни мъже, които разговаряха така, сякаш него изобщо го нямаше.

Като го видях да гледа с празен поглед в нищото, разбрах, че Паркър се е отнесъл някъде много надалече.

— Свършена съм.

Солената вода, която току-що бях погълнала, изригна обратно в гърлото ми.

— Извинявай! — Пейдж започна да ме тупа по гърба, докато се давех. — Махнах ти, докато си проправях път насам. Мислех, че си ме видяла.

С усилие преглътнах водата.

— Какво става с твоя списък?

Тя ми подаде тетрадката си. Всеки един от десетките колежи, за които искаше да научи нещо повече, бяха зачертани с по една категорична дебела червена линия.

— Всички те са или прекалено големи, или прекалено малки, твърде скъпи, или недостъпни за кандидатстване. Определено не ставам за нито един от тях. — Тя отпусна ръце. — Човекът от „Амхърст“ ме попита какъв спорт упражнявам и щом казах, че плувам за удоволствие, се извини заради важен телефонен разговор, но вместо това отиде право на масата с напитки и сандвичи.

— Той губи — успокоих я. — Тия училища така са се вкопчили в старомодните си традиции, че не си дават сметка какво пропускаш.

— Е, аз и не мисля, че съм изгубила кой знае какво. Само дето се изморих. Смятам да се мерна пред наблюдаващите и да се прибера по-рано вкъщи.

— Искаш ли да дойда с теб? Може да си вземем нещо за хапване, или пък да гледаме филм.

— Благодаря, но ще преживея няколко часа и сама. — Тя явно забеляза сянката на тревога, преминала през лицето ми, и добави: — Добре съм. Честно. Просто искам да сложа в ред някои неща. Колежът например. Моето бъдеще. Все такива работи.

— Ясно — отстъпих, все още неубедена. — Ще се обадиш ли, ако промениш решението си?

— Непременно.

Проследих я с очи как изчезва в тълпата, после продължих да обикалям. Щом стигнах високото табло със залепени образи на петима студенти, които гордо показваха дипломите си от университетите от Масачузетс и Уорчестър, се шмугнах между него и стената. Свлякох се на пода, отпуснах глава, докато не опря хладната облицовка на стената, и затворих очи.

— Изглежда, предпочиташ в този момент да си у дома под завивките — произнесе мек глас.

Погледнах вляво и забелязах момиче, не по-голямо от мен, което седеше на пода на няколко крачки. Използваше за прикритие кадифената завеса, която единият от колежите беше включил в декорацията по представянето си, и притискаше колене към гърдите.

— Навалицата не е моята стихия — казах.

— И за мен също. Тук съм само за да не загубя работата си.

Отлепих глава от стената. Изглеждаше много по-елегантна от всички други ученици в сиви вълнени костюми и перли, въпреки че закръглените й бузи пламтяха, русата й коса беше вързана на разхлабена конска опашка, а около очите й имаше черни точици, сякаш ръката й е треперела, докато е нанасяла спиралата. Трябва да беше на деветнайсет. Двайсет най-много.

— Работата ли? — попитах.

— Работя за… — Тя се поколеба, преди да приклекне и да надзърне иззад завесата; когато явно прецени, че теренът е чист, се надигна, колкото да измине късото разстояние между двете, и допълни: — … „Дартмут“. — После седна до мен.

Пред очите ми се мерна отговорът на Джъстин на въпроса за есето за кандидатстване, онзи, който потвърждаваше най-големите страхове на мама — че по-голямата й дъщеря, нейната единствена дъщеря, няма намерение да кандидатства в колеж.

Не знам… Но и ти също не знаеш…

— Аз съм от консултантите на колежа — продължи момичето, повявайки си с една ръка. — Завърших „Дартмут“. Когато се дипломирах миналата пролет, не знаех какво искам да правя оттук нататък — училището е незаменимо, докато ни научи как да мислим, но не предлага никакви лекции по въпроса как да оцелеем в реалния свят.

— Я гледай, значи вече си завършила колежа?

— Знам, че изглеждам на дванайсет. Всъщност съм на двайсет — гимназията също завърших преди връстниците си. Това е една от причините да не знам какво да правя със себе си. Въобразявах си, че живея на високи обороти и така не успях да помисля какво искам да правя с живота си.

— А когато размисли, реши, че призванието ти е да бъдеш консултант — попитах, искрено заинтригувана. Сред всички аргументи, с които в „Хоторн“ ни убеждаваха да продължим учението си в някой от колежите на Бръшляновата лига, не се споменаваше да останем на работа там след завършването.

— Родителите ми така решиха. Перспективата да се върна у дома и да живея с тях, докато реша какво да правя, ги разтревожи. Решиха, че ще се хвана на работа в Старбъкс, за да убия времето, и до края на живота си ще разбивам мляко на пяна.

— А това е техният най-страшен кошмар, така ли? — предположих.

— Нещо такова. Но както се оказа, работата на такава позиция в колежа не е точно за мен. — Тя отново надзърна към салона, преди да продължи. — От мен се очаква да уговарям всичките тези ученици да продължат в „Дартмут“ и да ги убеждавам колко велик колеж е това. Но мен ме бива повече в преподаването, не в социалния живот. Просто това не ми е стихията.

— Поне в момента се справяш много добре.

Тя хапеше непрекъснато долната си устна, докато говореше, но сега се отпусна и се усмихна.

— Аз съм Алисън Сийфърд, а ти си…

— Също толкова запалена по социалните контакти, колкото си и ти. — Не исках да й казвам името си, в случай, че госпожица Мълиган вече е успяла да разкаже историята ми на всички, които набират студенти за колежите.

— Ясно. Е, нямам представа какви са твоите планове, но „Дартмут“ наистина е чудесно училище. Страхотен кампус, гарантирано ниво на преподаване, професори, спечелили престижни награди. И невероятно отзивчиви колеги.

Изглеждаше толкова мила, че се изкуших да й кажа за слабостта на мама към „Дартмут“, но не знаех как да го направя, без да предизвикам нови въпроси.

— Благодаря за информацията — казах вместо това. — Непременно ще я имам предвид.

— Страхотно. — Тя си пое дълбоко въздух и се поотпусна. — Сега май ще трябва да се измъкна оттук. Все пак ми беше много приятно да срещна някой, който подпира стената като мен. В училище като това не се срещат много такива хора. Ако имаш някакви въпроси за „Дартмут“, или изобщо за колежа, непременно ми пиши по мейла. — Тя извади визитка от джоба на сакото си и ми я подаде. — Ставам страхотна, когато съм зад компютъра.

Чак когато тя си тръгна и останах сама, разгледах лъскавия зелен герб на визитката и си дадох сметка какво всъщност съм казала.

Непременно ще го имам предвид. Сякаш това изобщо беше вариант за мен.

За първи път се почувствах по-скоро разочарована, че няма да продължа образованието си в колеж, отколкото просто изплашена заради причините, поради които това беше невъзможно. Усещането беше толкова потискащо и напълно безсмислено, че се измъкнах иззад таблото със снимките на дипломантите и се отправих към изхода на салона. Ако Пейдж още не се е прибрала, може би ще я убедя да дойде с мен на кино.

Точно бях стигнала средата на салона, когато внезапна болка разцепи главата ми. Започна между очите и продължи назад към тила, сякаш свредел проби челото ми, мина през мозъка и излезе през черепа отзад. Стиснах уста да не извикам и се опрях на стената. Болката ме заслепи и аз се изкуших да затворя очи, но някак успях да ги задържа отворени. Макар и да не се намирах в центъра на салона, все още някой, който погледне насам, можеше да ме види; не исках да предизвиквам тревога, докато бялата светлина ме заслепява.

Най-накрая след няколко секунди тя наистина отслабна. Точно навреме, за да видя как Паркър следва някакво момиче по коридора.

Тръгнах след тях, поглеждайки през рамо. В другия край на салона бащата на Паркър продължаваше да говори с човека, който набира студенти за „Принстън“, сякаш всичко е наред; сякаш Паркър току-що се беше оттеглил, за да даде възможност на баща си да сключи сделката.

Независимо от това обаче ставаше нещо много тревожно. Защото и друг път бях изпитвала такава болка. И знаех какво означава тя.

Зара беше тук.

Втурнах се навън през вратата на салона. Завъртях рязко глава наляво и надясно, но коридорът беше пуст. Вече ги нямаше. Опитах да доловя мислите й, да почувствам присъствието й, но единственото, което стигаше до слуха ми, беше жуженето от разговорите в салона. Усещах само болката, която продължаваше да пулсира, макар и по-слабо, в главата ми.

Използвайки болката за ориентация, тръгнах към централния вход на училището, защото предполагах, че Зара ще иска да отведе Паркър по-далече, където няма свидетели. Болката първо утихна, после пак се изостри. Когато стана по-поносима, ускорих крачка, но малко след това тя отново се усили и ме накара да спра. На два пъти сякаш напълно изчезна, затова се връщах обратно и вместо наляво, този път завивах надясно. Накрая стана силна и постоянна и аз спрях.

Чувствах се толкова нервна и ужасена, че ми трябваше секунда да осъзная накъде ме насочва болката.

Към закрития басейн.

През стъклената врата видях как Паркър си събува обувките и чорапите, навива панталона до колене и сяда на ръба на плувния басейн с олимпийски размери. Зара не се виждаше никъде наоколо и за един кратък миг си помислих — надявах се — че го е оставила на мира. Но щом той потопи крака във водата, тя се показа откъм съблекалнята на момичетата, облечена в черен бански и увита с прозрачно черно парео. Тъмната коса се спускаше по гърба и от двете страни на лицето, прикривайки блестящите сребристи очи, които — бях сигурна в това — гледат право в него. Тя докосна рамото на Паркър, увери се, че той се наслаждава на присъствието й, после бавно развърза пареото и го остави да се плъзне в краката й.

Болката в тила се засили и се спусна надолу по гръбнака. Опитах се да отворя вратата, но дръжката не поддаде. Тя беше заключила отвътре.

Отворих уста да извикам, но се отказах, когато я видях да се потапя във водата с гръб към мен. После се обърна към него и сложи ръце на плочките от двете страни на бедрата му. Тялото му закриваше нейното лице, но аз знаех, че сребърните й очи са едновременно студени и примамващи; розовите й устни са подканящо открехнати и главата й е срамежливо склонена на една страна.

Сигурна бях, че изглежда точно така, както беше съблазнявала Кейлъб, а после Саймън в гората. Сега красотата й беше като махало на илюзионист, което хипнотизира само с едно движение. По-късно Саймън ми каза колко могъщо е било въздействието на силата й върху него и кое е успяло да го изтръгне от примката й.

Аз. Когато бях извикала името му и бях развалила магията.

Само че Паркър не ме обичаше колкото Саймън… както Саймън ме беше обичал. Даже не бях сигурна дали изобщо ме харесва толкова много. Затова гласът ми нямаше да има същото въздействие върху него.

Въпреки всичко трябваше да опитам.

— Паркър!

Никаква реакция.

Паркър!

Нищо. Той склони глава, когато тя вдигна лице към него и остана така, докато се целуваха.

Започнах да удрям с юмруци по стъклото. Заблъсках още по-силно, когато тя му помогна да си свали сакото и измъкна тениската през главата му. Той се плъзна през ръба на басейна във водата при нея, а аз обърнах гръб на вратата и се втурнах през коридора. Отворих почетната витрина с всички купи, грамоти и медали. После започнах да мятам трофеите един след друг по вратата на басейна.

След третото попадение вратата се пропука. Един златен медал довърши работата, разпилявайки късчета стъкло от двете страни на вратата.

— Спри! — изкрещях, тичайки през счупените стъкла. Промуших ръка през дупката и взех да опипвам за дръжката от другата страна. — Стой далече от него!

Ръката ми трепереше и пръстите ми се хлъзгаха по ключалката. Все още се опитвах да стисна здраво бравата, когато една ръка — по-едра и с по-широка длан — внимателно стисна рамото ми.

— Ванеса! — каза Паркър.

Извърнах рязко глава. През мъглата на болката и страха все пак си дадох сметка, че зелените му очи са тревожно присвити, а нейните… кафяви очи са ококорени от шока.

— Джорджия? — смотолевих.

Момичето, с което Паркър допреди малко се натискаше, стоеше на няколко крачки зад него мокро, треперещо, притискайки пареото към гърдите си. За първи път зърнах лицето й и бях стъписана, че очите й не са сребристосини и изобщо не изглежда така, както си бях представяла.

Главата ми продължаваше да пулсира, но това момиче не беше Зара. Оказа се Джорджия Винсънт, умна и красива първокурсничка, която учеше в същото крило като мен и която… явно имаше нещо за Паркър.

— Да? — Тя хвърли смутен поглед към него.

— Съжалявам — опитах се да побягна. — Мислех, че си… помислих, че той…

— Всичко е наред — спокойно каза Паркър. — Нали всички са добре.

Усетих ръката си, която продължаваше да виси в дупката на счупеното стъкло, уморена и натежала. Исках да я измъкна и с малкото останали ми сили да хукна по коридора, да избягам далече от сградата, но пръстите на Паркър засилиха хватката си около рамото ми и не ми позволиха.

— Всъщност аз никак не съм добре — обади се Джорджия. — Какво беше това, Ванеса? Какво ти става пък на теб?

— Нищо — казах, но дори аз не си повярвах. — Просто… те взех за някой друг.

— Сигурно за някой убиец с брадва. — Тя протегна напред двете си ръце, откривайки така голото си тяло. — Я ме погледни. Къде ли съм я скрила?

Забих поглед в пода.

— Все едно. Отивам да се подсуша и да се облека. — Тя замълча. Когато отново заговори, гласът й вече беше по-мек, флиртуващ. — Идваш ли с мен?

— Едва ли — отговори Паркър.

Босите й стъпала зашляпаха по плочките на пода, когато побягна от нас. Изчаках да чуя вратата на съблекалнята да се отваря и после да се затваря, преди да се реша да погледна Паркър.

— Съжалявам — казах.

— Вече го каза. А не трябва. Отърва ме от нещо, за което щях да съжалявам в секундата, в която го направя.

— Първо виках и удрях по вратата. — Сякаш този факт можеше да промени положението.

— Басейнът е точно до крилото по английски. Стъклото е звуконепроницаемо.

Очите му се задържаха на моите. Разкъсвах се между желанието да отклоня поглед и да потъна в неговия. За добро или лошо, болката в ръката ми реши вместо мен.

— Извинявай… Може ли?

Той сведе очи към ръката си, после веднага отпусна пръсти, сякаш се изненада, че те все още стискат рамото ми.

Отстъпих назад и под подметките ми захрущя счупено стъкло.

— Трябва да вървя. Искам да кажа, да намери някой, който да почисти всичко тук.

— Недей.

Спрях.

— Онова все още върви, нали? — попита Паркър. — Говоря за срещата с представителите на колежите.

Кимнах.

— Тогава защо просто не поседим тук? Иначе едва ли ще се отървем от ония костюмари, които сигурно вече обикалят из коридорите да ни търсят. — Той кимна към дупката във вратата. — Все пак съм склонен да рискувам, ако и ти си тук.

Е, ето ме тук. Отчасти защото той ме помоли, отчасти защото това ми даваше шанс да обясня странното си поведение, без да навлизам в подробности. Но най-вече защото бях съвсем пресъхнала. Съмнявах се, че мога да се добера обратно до салона, без да припадна по пътя.

Когато не помръднах, той отключи вратата, отвори я и подаде ръка, за да ми помогне да мина през натрошените стъкла по пода от другата страна.

Последвах го покрай басейна до дрехите му, които още лежаха на купчина. Навлече тениската и ми подаде сакото. Благодарих му, но не го взех и той го метна на плочките, после продължи към най-дълбокия край на басейна.

— Целият е твой! — извика Джорджия, вече напълно облечена и забързана към изхода на закрития басейн. — И, между другото, изобщо не е толкова страхотен, колкото го представят.

Той спря в подножието на кулата за скокове. Следвайки го по петите, вдигнах въпросително вежди.

— Първият неудовлетворен клиент? — попитах.

— Представа нямам. — Той криво ми се усмихна. — Още чакам отзивите от предишния.

Зарадвах се, че тръгна нагоре по стълбата, за да не види пламналото ми лице. Странно, въпреки смущаващото подмятане, усетих слаб прилив на енергия. Започна от пръстите на краката и постепенно се разля по вените из цялото ми тяло. Това ми стигаше, за да хвана металните перила и да тръгна нагоре след него.

В мига, когато стъпих на второто стъпало, си спомних очите на Саймън. За миг ръката ми сякаш прилепна о студения метал и аз се поколебах дали да не се върна обратно.

— Има едно момиче — подметна през рамо Паркър.

Усетих втора вълна. От нея по кожата ми пробягаха тръпки и аз продължих нагоре.

— Помниш ли оня ден в клуба по водно поло, когато ме попита дали се срещам с някого?

— Да. — Опитах се да се съсредоточа в изкачването. Дясна ръка, лява ръка, десен крак, ляв крак.

— Е, тогава излъгах. А може и да не съм. Технически погледнато. Нали познаваш Амелия Хатауей?

— Естествено — отвърнах, благодарна, че не спомена как съм ги шпионирала в библиотеката преди няколко седмици.

— Свалката стана на едно парти в края на лятото и тогава си мислех, че нищо друго не ме интересува. Излизахме няколко пъти и колкото повече хлътвах, толкова повече усещах, че не е взаимно.

— Лошо. — Дясна ръка, лява ръка, десен крак, ляв крак.

— Така е. След като тя ми каза, че не чувства същото като мен, вече ми стана все едно какво правя и с кого го правя. — Той хвана парапета на върха на кулата и се прехвърли на площадката. — Досега.

Дясна ръка, лява ръка, десен крак, ляв…

Спрях с ръце върху перилата, а ръцете на Паркър — върху моите. Хвърлих един поглед надолу и като видях колко високо над водата се намирам, се оставих да изтегли и мен на площадката. Застанахме лице в лице, телата ни бяха на сантиметри едно от друго, а пръстите ни — едни върху други на парапета. Дъхът ми би трябвало да секне от ужас при комбинацията от неговата близост, дългогодишния ми страх от високо и това, че стоях на двайсет метра над басейна, но аз се чувствах изненадващо спокойна. Силна.

Това чувство още повече се усили, когато Паркър заговори.

— Не знам какво си помисли, че става тук — тихо каза той. — Но съм сигурен, че беше разтревожена за мен. Каквото и да е било, според теб бях в опасност и ти искаше да ми помогнеш. Също като оная нощ в залива… Нали?

Преглътнах и кимнах с глава, вперила поглед през рамото му във водата долу.

— Никой не се е грижил за мен така досега, Ванеса. Не съм сигурен защо го правиш, но ми харесва…

— Паркър. — Гласът ми беше станал шепот.

— Не, моля те, нека го кажа, преди да съм се разколебал. Двамата не се познаваме много добре, но бих искал…

Паркър.

Той млъкна. Пръстите му стиснаха моите, докато се извръщаше да проследи погледа ми.

Надвеси се през перилата.

— Това да не е…? Не ти ли прилича на…?

— Да — отвърнах и сълзи напълниха очите ми.

Беше Мат Харисън. Онзи, който набираше бъдещи студенти за „Бейтс“. Лежеше по гръб върху водата и се носеше към центъра на басейна.

Докато Паркър махаше и го викаше, очаквайки онзи да му отговори, аз паднах на колене, осъзнала, че отговор няма да дойде.

Защото Мат Харисън беше мъртъв.

И се усмихваше така, сякаш никога не е бил по-щастлив.

Бележки

[1] Колеж от Бръшляновата лига. — Бел.прев.