Триша Рейбърн
Мъртво вълнение (20)

Глава 19

— Няма как да не намине — каза Пейдж, отваряйки вратата на „Бийнъри“ — следващия понеделник.

— Вече го направи — казах. — Два пъти лично и осемнайсет телефонни обаждания. А аз го изпуснах.

— Не мога да повярвам, че си проспала обажданията му. Сигурно си била страшно изтощена.

Вярно, че бях изтощена, но тя не подозираше истинската причина за това, нито къде съм спала, докато Саймън се е опитвал да се свърже с мен. Когато отидох у тях по-късно сутринта, Пейдж усети, че нещо се е случило, затова й разказах как Саймън ме е търсил в къщата, за съобщенията на гласовата поща и есемесите. Казах, че съм пропуснала обажданията му, защото рано съм се прибрала в къщата край езерото и съм спала като заклана — а не че бях плувала и се бях гушкала с най-известния плувец на „Хоторн“.

Причините да се срещна с Паркър имаха своето обяснение, но освен странния и прост факт, че така исках, нямаше смислен отговор защо съм прекарала нощта при него.

— Той ти се извини, че не ти е отговорил веднага, нали? — попита Пейдж.

— Да, но когато не съм отговорила, съобщенията му от тревожни постепенно започват да стават истерични. После не вдигна, когато го потърсих, и оттогава никакъв не се е обаждал.

— Е, щом той не вдига, тогава ти ще му се извиниш и ще му обясниш какво е станало. Голяма работа. — Пейдж отстъпи встрани и ме пропусна да мина. — Две сродни души нищо не може да ги раздели.

Опитах се да отвърна на усмивката й, докато влизах в кафенето, но устата ми не се подчини. Защото аз наистина трябваше да се извиня. Само половинчато му бях обяснила как стоят нещата, премълчавайки цялата останала истина. Откакто получих съобщението му преди два дни, десетина пъти се опитах да се свържа с него. Но всеки път телефонът му се включваше директно на гласова поща. Когато му изпращах съобщения, те оставаха без отговор. Излиза, че сродните души могат да бъдат разделени — от чиста глупост.

— Умирам от глад. — Пейдж стовари раницата си на една празна маса и се упъти към барплота. — Искаш ли нещо?

— Аз черпя — отвърнах бързо. — Защото вчера ти шофира през целия път обратно.

— Щях да шофирам и без награда, но след като предлагаш, пилешката супа ми се вижда добра компенсация.

Тя се върна на масата, а аз тръгнах към бара. Бях предложила да отидем до „Бийнъри“ на обяд, защото всеки път идвахме около единайсет сутринта — за късни закуски и предобедни срещи. Никога не бяхме попадали в кафенето по това време и останах доволна, че беше почти пусто, а персоналът се занимаваше предимно с пълненето на захарниците по масите и зареждането със салфетки.

Освен това ми се удаваше чудесна възможност да се срещна очи в очи с мистериозната личност, която ме почерпи със сок от водорасли.

— Извинете — обърнах се към единствения служител зад бара, който стоеше с гръб към мен, — Вила тук ли е?

— А слънцето изгрява ли всяка сутрин — любезно отговори жената, обръщайки се към мен. — С какво мога да ви помогна?

Тя гледаше към поставката за салфетки в ръцете си и аз се възползвах, за да я огледам набързо. На ръст беше горе-долу колкото мен, слабичка, с кафява престилка, превързана над торбест панталон, и свободна бяла риза. Косата й беше прибрана под кафява бейзболна шапка с емблемата на „Бийнъри“. Ръцете й бяха бледи, набръчкани и покрити с първите старчески петна. Забелязах, че трепереха, когато се опита да затвори кутията със салфетки.

— Да ви помогна — предложих.

— Всичко е наред. Мисля, че съм… — Тя вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Кутията със салфетки се изплъзна от ръцете й и те се пръснаха по пода.

С разтуптяно сърце заобиколих бара, за да й помогна да оправи бъркотията. Един от сервитьорите ме изпревари и двамата, клекнали, започнаха да събират салфетките. Опитах се да доловя какво си шепнат, докато се връщах от другата страна на бара, но точно тогава друг от сервитьорите реши да усили джаз музиката, която се разнасяше над главите ни.

— Съжалявам за случката. — Вила се изправи иззад бара, отупвайки ръце в престилката. — Свръхдоза кофеин. Така става, когато кафето ти е безплатно.

— Няма проблем — отговорих.

Тя пое дълбоко въздух и ми се усмихна. Лицето й потвърди онова, което бях разбрала по ръцете — беше възрастна. Поне три пъти по-възрастна от останалия персонал на „Бийнъри“, съставен предимно от студенти в колежите. Страните й бяха хлътнали. Челото й беше пресечено от ситни бръчки. Кафявите й очи гледаха изпод отпуснати бледи клепачи.

— Какво ще обичате? — попита, забърсвайки бара пред себе си. — Капучино? Еспресо? Днес предлагаме фантастичен киш, още топъл-топъл.

— Звучи страхотно. Ще взема парче от него, една пилешка супа и два студени чая.

— Веднага идват.

Проследих я с поглед как изчезва в кухнята, после се обърнах. Пейдж седеше на масата и четеше вестник. Очаквах да вдигне поглед, за да й дам знак, че супата идва всеки момент, но тя беше твърде погълната от четивото.

— Да не сте модел? — попита едно момче през три стола от мен, когато се обърнах.

— Не — отсякох. Усещах се твърде нервна, за да се замислям дали да му отговоря, или да се правя, че не го забелязвам.

— Наистина? — Той сложи лакът на бара и опря буза върху дланта си. — Имам чувството, че съм ви виждал и преди. По билбордовете например. Облечена с красиви дрехи. Щедро споделяйки красотата си с цял Бостън.

Протегнах се над бара, опитвайки да надзърна в кухнята.

— Твърде ослепителна сте, за да ви снимат само за каталози. Участвали ли сте в ревюта?

— Не съм модел — повторих, извръщайки се към него. — Ученичка съм. Точка.

Той се намръщи и се облегна на стола си.

— В такъв случай — голям срам!

Тъкмо бях на път да му се извиня — не беше негова вината, че се лепна за мен — но чух гласове откъм кухнята. Високи, ядосани гласове. Заедно с тях се разнесе тръшкане на врати.

Две минути по-късно се появи сервитьор с пламнало лице и свити юмруци. Минута след него излезе Вила с кръгъл поднос. Дори и да беше участвала в пререканието вътре, с нищо не го показваше.

— Ето, заповядайте. — Тя постави подноса пред мен. — Ще желаете ли още нещо?

Отпих бързо от една от чашите със студен чай. Той се оказа неподсладен, затова опитах и другия.

— Няма сол.

— Моля?

— В чая ми няма сол. — Приведох се към нея и сниших глас. — Последния път бяхте сложили сол в моята чаша студен чай.

Гъстите й побелели вежди се вдигнаха нагоре.

— Така ли? Много се извинявам, сигурно съм я объркала със захарта. Ето, вземете. — Тя се наведе и измъкна нещо изпод бара. — Следващото питие е от заведението.

Погледнах талона за безплатна напитка, но не го взех.

— Ами какво ще кажете за водораслите? — попитах.

— Какво? — Тя вдигна ръка и сви шепа зад ухото си.

Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне, но не защото се притеснявах, а защото бях объркана.

— Последния път, когато бях тук, един от вашите колеги ми даде зелена напитка в малка чашка за аперитив. Каза, че вие ме черпите и според него било сок от пшенични кълнове. — Замълчах, за да й дам възможност да осъзнае какво казвам. — Но то беше горчиво. Солено. Като сок от водорасли.

Изражението й остана непроменено, докато казвах това. Чак накрая очите й леко се разшириха.

— Сега си спомням. Понякога търговците ни пращат мостри на нови продукти да ги предлагаме на клиентите. Миналата седмица получихме цял кашон от нова природна енергийна напитка. Това трябва да е било.

— Но барманът каза, че е специално от вас. От моята приятелка Вила.

— Ей, Марти — извика тя.

Човекът през три стола от мен вдигна глава.

— Коя е най-добрата ти приятелка тук, в „Бийнъри“?

— Милата Вила, разбира се — ухили се той.

Тя отново се обърна към мен.

— Тук съм от доста време. И имам много приятели.

Отворих уста да изстрелям нов въпрос, но единственото, което ми идваше наум, бе дали наистина е възможно да греша. Мнението на Вила по този въпрос беше очевидно, затова нямаше смисъл да питам.

— Благодаря — смотолевих, оставих талона за безплатна напитка, вдигнах подноса и понечих да го отнеса.

— Ванеса…

Сега сърцето ми щеше да спре. Погледнах бледата сбръчкана ръка, хванала ръкава ми.

— Добре ли си? — тихо попита Вила.

Вдигнах очи към нейните.

— Откъде знаете…

— Добре ли си?

Кимнах отсечено.

— Мисля, че да.

Пръстите й стиснаха ръката ми, преди да ме пусне. Останах вцепенена, като вкопана в земята, докато тя не изчезна в кухнята.

— Божичко — тихо простена Пейдж, когато седнах до нея на масата. — Спомняш ли си злополуката с автобуса?

— Да — отвърнах разсеяно.

— Помниш ли, че имаше объркване дали някои от младежите, които е трябвало да пътуват с автобуса, наистина са били на него? Защото не бяха успели да съберат пълната бройка от списъка на треньора.

— Точно така. — Хвърлих поглед към бара и вратата на кухнята зад него.

— Вече всичко е ясно.

Пейдж ми подаде „Глоуб“. Нямаше как да подмина водещото заглавие: „Телата на четиримата безследно изчезнали от отбора на Бостънския университет открити при Лоуган“.

— На летището? — попитах.

— Носели се по водата в края на пистата. Двама пилоти ги забелязали миналата нощ.

Взех вестника и бързо прелистих страниците.

— Пише ли как са изглеждали, като са ги открили? Дали са се…

— Не, нищо не пише — отговори Пейдж.

Въздъхнах леко с облекчение. Ако всички са били усмихнати в смъртта си, нямаше как да не го споменат в статията. Картинката беше твърде гротескна, а детайлът — прекалено ценен, за да го пропуснат. Сгънах вестника и го пъхнах под подноса — да не бие на очи.

— Докато беше с Бети този уикенд, тя не спомена ли случайно…

Пейдж взе чашата студен чай и започна да върти в ръцете си парченцето лимон, забучено на ръба.

— Не каза ли дали нещо… особено… не се случва? Или пък че долавя неща, които не би трябвало да чува?

Пейдж взе захарницата, обърна я над чашата и започна задълбочено да изучава струята от бели кристалчета, които се сипеха в чая.

— Извинявай — казах, — знам колко неудобно се чувстваш. Аз просто…

— Не мислиш ли, че бих ти казала веднага, ако има нещо, което трябва да знаеш?

Отдръпнах се назад. Пейдж никога не ми беше говорила с такъв тон.

Лицето й веднага се сгърчи.

— Прости ми, такава съм идиотка. Просто беше тежък уикенд. Както ти казах и докато пътувахме насам, Бети беше много емоционална, което и мен ме развълнува… Предполагам, още не съм готова да говоря за това.

— Не си длъжна да говориш за каквото и да било. Аз съм идиотът в случая. Но винаги автоматично се сещам за нея, когато стане нещо такова. — Кимнах към ъгълчето на вестника, което се подаваше изпод подноса. — Въпреки че е глупаво и съвсем нелогично. Просто е по-силно от мен.

Звукът на счупено стъкло ни накара да подскочим на местата си. Сещайки се за свръхдозата кофеин на Вила и как това я накара да разпилее салфетките, аз скочих, готова да й помогна да събере каквото е изпуснала този път и да я попитам по-настоятелно откъде знае коя съм.

Но не беше Вила, а барманът — същият, който ми донесе чашката със сок от водорасли.

— Естествено — каза той, вдигайки ръце във въздуха. — Това е направо върхът след всички ония хора, които неистово звъняха на семействата си и зарязваха храната си недоизядена и неплатена.

Мърморейки под нос, той грабна метлата и започна да мете. Огледах кафенето, отидох на бара, изминах го по цялата дължина и надникнах към кухнята.

Вила не се виждаше. Но всички останали от персонала бяха там.

— Ванеса! — извика Пейдж, когато се отправих към вратата. — Къде отиваш?

— Връщам се след минутка — отговорих през рамо.

На тротоара се огледах и в двете посоки и като не видях Вила пред кафенето, свих в тясната уличка малко по-надолу, стрелнах се между мръсните тухлени стени и побягнах. Само една тясна ивица паваж делеше напрегнатия трафик по улицата и онова, което се случваше от другата страна, но високите огради не позволяваха да видя гърба на „Бийнъри“. Продължих да вървя, заобикаляйки кофи за боклук и контейнери с отпадъци, и отново излязох на тротоара. Без да обръщам внимание на лъстивата усмивка на мъжа на средна възраст, който миеше прозорците на пицарията от едната ми страна, завих наляво и едва не налетях на друг мъж.

Той беше с гръб към мен, но разпознах къдравата бяла коса, която ограждаше главата му, и червената жилетка, провиснала под ръба на сакото.

Баща ми беше в центъра. Посред бял ден. Въпреки че на закуска ни разказа за удивителната лекция върху Торо^[1], която се кани да изнесе в десет часа.

Лекциите му траеха поне по един час, а сега беше малко след единайсет. Дори да беше съкратил изложението си, нямаше как да стигне от „Нютън“ дотук толкова бързо.

Тъкмо се канех да му се обадя, когато той вдигна ръка и помаха на някого отпред. Повървях още няколко крачки след него, прилепена към стената, та да хлътна в първия вход, ако се обърне.

„Сигурно ще се види с мама, казах си. Или пък с някой колега. За уговорена в последния момент среща за обяд.“

Когато той най-накрая спря, аз се озовах пред витрината на магазин за винтидж облекло. На тротоара отпред имаше дълъг щендер с окачени на него зимни сака; взех едно розово късо палто, вдигнах го отпред, за да скрия лицето и тялото си от кръста нагоре, и надникнах иззад него. На спирката на автобуса имаше струпани доста хора и закриваха гледката, но в пролуките между главите и раменете им все пак успявах да зърна по нещо.

Прегръдка. Целувка по бузата. Две чаши кафе със знака на „Бийнъри“.

Едната за него.

Другата за Вила.