Серия
Сирена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercurrent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Глава 23

Пейдж щеше да се оправи. Чувстваше се изключително слаба и трябваше да остане в болницата под наблюдение, но лекарите казаха, че до няколко дни ще може да се прибере у дома. Ходех при нея сутрин, по обед и след училище, като често оставах дори след определеното за свиждане време, докато сестрите не ме изгонеха. Тя беше твърде отпаднала, затова не говорехме много, а когато го правехме, се придържахме към леки и безопасни теми, като предаванията по телевизора, който висеше над долния край на леглото й, например. Щеше ми се да разбера защо го е направила, но не исках да я разстройвам или да я карам да се почувства още по-зле. Тя и сама щеше да ми каже, когато е готова. Аз бях нейна приятелка и щях да чакам колкото време е необходимо.

Това обаче не значеше, че няма да търся отговорите другаде. Ето защо следващата събота станах още преди зазоряване, оставих на мама и татко бележка, че имам извънредни часове цял ден и тръгнах за Уинтър Харбър.

Не беше минала и седмица, откакто пренощувах на яхтата на Паркър, но докато шофирах през града имах чувството, че не съм била там с месеци. Дърветата сега бяха почти голи, а довчера пъстрите им листа бяха станали кафяви и покриваха земята. Небето сивееше, слънцето беше скрито зад ниските облаци. Останали без занимание между лятото и ски сезона, туристите се бяха прибрали по домовете си, опразвайки улиците и магазините. Никога не бях идвала в Уинтър Харбър по това време на годината и се изненадах колко пуст и самотен изглежда градът.

Жадна за компанията на други хора, аз се отправих право към ресторанта на Бети. Но и той сега изглеждаше различно. Тюркоазната му фасада сякаш беше загубила цвета си, а боята по нея се ронеше и лющеше. Дългата веранда се беше продънила в средата и от парапета, който я опасваше по цялата дължина, липсваха поне десетина дървени пречки. Няколко от кепенците лежаха паднали на земята, а останалите бяха изпочупени и разкривени. Цялата сграда изглеждаше така, сякаш през нея е минал ураган, който я е поразил фатално, така че нямаше надежда да бъде възстановена отново.

Но като се имат предвид внезапните мимолетни бури през лятото, може и наистина да е било така.

Паркирах колата и поех през тревата към стълбите на верандата. През шестте часа, докато шофирах насам, бях намислила какво да кажа, но преди да натисна звънеца се забавих, за да си го преговоря отново.

— Какво правиш тук?

Дръпнах се рязко и се вкопчих в парапета, за да не се изтърколя по стълбите. Оливър беше отворил вратата съвсем неочаквано. Изглеждаше гневен и тъкмо щях да му се извиня, че идвам без предизвестие, когато той продължи да говори.

— Не казаха, че идваш. — Очите му, вперени някъде зад гърба ми, трескаво се местеха. — Не казаха, че идваш и нямам свободна стая за теб.

— Всичко е наред. — Последвах го, когато той рязко ми обърна гръб и забърза навътре. — На никого не съм казвала, че ще идвам и няма да остана дълго. Просто исках да кажа на Бети как е Пейдж.

Той внезапно спря и се обърна. Очите му продължаваха да бягат насам-натам, но не спираха нито на мен, нито на друго нещо в стаята. Стоеше прегърбен, сякаш усещаше тежестта на огромен невидим товар. Устните му бяха отпуснати и долната висеше над брадичката.

— Бети е добре — каза. — И няма нужда от помощта ти. Хората най-накрая трябва да престанат да се притесняват за нея и да се съсредоточат върху по-важни неща.

Хокаше ме. Опитах се да му напомня защо съм тук, но той ми обърна гръб, преди да съм отворила уста. Закуцука през дневната към кухнята, мърморейки под нос и подръпвайки слуховия си апарат. Спрях в очакване да се върне, но скоро дочух меко отдалечено прищракване, сякаш на затваряща се врата, а гласът му заглъхна.

Не усещах жажда като през последните дни, но сега устата ми пресъхна и гърлото ми се стегна. Изкуших се да последвам Оливър, но май беше по-добре да поговоря с Бети насаме, а сега ми се отваряше идеален случай. Поех към стълбището, преди краката ми да са отказали, и извадих мобилния си телефон от джоба на джинсите. Започнах бързо да пиша.

„Саймън, знам, че си ми бесен и не те виня, но нещо става в УХ и трябва да поговорим. Обади се. Моля те.“

Изпратих съобщението в мига, преди коляното ми да се удари в нещо твърдо. Отскочих назад и прехапах устни от болка. Чак тогава, за първи път, откакто влязох в къщата, се огледах.

Завесите лежаха на купчина под прозорците, а плътната им материя се беше превърнала в парцали. Старият протрит килим беше нарязан на големи безформени парчета. Диванът и столовете лежаха преобърнати на пода, с изтърбушена тапицерия и откъртени крака. Масичката за кафе беше напълно изпотрошена. Близо до мястото, където стоеше обикновено, в твърдия дървен под беше забита брадва.

„Сигурно сменят мебелировката… Най-после са решили да подновят фасона на старата къща.“

Самозалъгвах се през цялото време, докато изкачвах стълбите и вървях по коридора.

„Бети имаше съвсем сериозна причина да не идва в болницата на посещение при Пейдж… Самата тя не се чувства добре, а може Оливър да е бил зает и да не е могъл да я докара…“

Спрях пред вратата на Бети, поех си дълбоко въздух и направих усилие да се съсредоточа. Вдигнах ръка, готова да почукам, но я задържах, когато видях, че вратата е леко открехната. Бети стоеше пред остъклената стена с гръб към мен. Държеше телефон до ухото си и слушаше напрегнато. Бутнах вратата, открехвайки я с още няколко сантиметра, и приближих, колкото да чувам, но без да влизам в стаята.

— Няма нужда да се извиняваш, скъпа моя — каза Бети с мек и успокоителен глас. — Ти направи, каквото е по силите ти. Следващия път ще се справиш по-добре.

Следващият път? Какъв следващ път? Дали говореше с някой от ресторанта? Може би се опитваше да го управлява от разстояние.

— Няколко седмици? — Гласът на Бети стана твърд. Тя изопна гръб. — Не намирам това за добра идея. Както говорихме миналия уикенд, няма никакво време за губене.

Видях как се вкопчи в рамката на прозореца със свободната си ръка. Пръстите й стискаха дървото толкова силно, че първо станаха морави, после побеляха.

— Разбирам, че си притеснена — това е голяма промяна. Но няма за какво да се безпокоиш. Ще се почувстваш отмаляла веднага след това, но после, с течение на времето и като се упражняваш, ще станеш по-силна отвсякога.

Сдържах дъха си.

— Не искаш ли да посрещнеш съдбата, която ти е предопределена? И отново да станеш част от семейството — твоето семейство?

Последва още една дълга пауза. Докато слушаше, Бети леко поклащаше глава, напомняйки ми трепкащите очи на Оливър.

— Не разбираш ли? — с презрение каза накрая. — Нея не я е грижа за теб. Изобщо. Ти си просто заместител, запълваш празнината, оставена от мъртвата й сестра.

Джъстин.

Тихичко ахнах, когато нейното име просветна в главата ми. Произнесе го Бети, но не гласно, а само в мислите ми.

С широко отворени очи наблюдавах как оставя телефона край себе си. Продължи да гледа през прозореца. Стоях вледенена, преценявайки дали да се поддам на инстинкта да избягам далече оттук. Преди да реша, тя отметна глава назад… и издаде един-единствен, пронизителен звук.

Залепих се за стената като блъсната от приливна вълна, стиснала очи и запушила уши, но звукът се усилваше, сякаш неговият източник беше вътре, а не извън главата ми. Когато опитах да погледна, сребриста светлина, по-ослепителна и от слънцето, ме принуди да затворя отново очи. Запрепъвах се по коридора, ослепяла и оглушала, подтиквана от страха и невидима сила, която ме блъскаше напред. Налучквайки къде започват стълбите, свалих ръка от едното си ухо, за да намеря пипнешком парапета. Пръстите ми напипаха нещо твърдо. Не можех да видя дали наистина са перилата, но въпреки това се вкопчих в тях и събрах последни сили, за да се спусна надолу.

Почти тичешком, препъвайки се, заслизах по стълбите, а звукът и светлината отслабваха с всяка крачка. Телефонът ми избръмча, когато стигнах площадката на първия етаж и аз забавих ход, за да го измъкна от джоба. Очите ми бяха твърде замъглени, за да различа буквите и цифрите върху малкия екран. Примигнах бързо и погледът ми се проясни, колкото да видя огледалото, което висеше на стената срещу основата на стълбището.

В него беше отразен нисък плешив човек, който се прокрадваше към мен с оголени зъби и вдигната над главата брадва.

— Оливър, какво…

Разнесе се силно изпукване, когато дръжката на брадвата срещна главата ми.

Ослепителната сребърна светлина угасна.

Следващото нещо, което усетих, беше водата. Солена и прохладна, тя ми подейства толкова добре, та чак след известно време осъзнах, че не плувам в океана, а съм потопена в нещо като импровизирана вана. Тъпото пулсиране в тила ми припомни какво се беше случило, а овързаният врат, китки и глезени потвърдиха, че още не е приключило. Направих опит да седна, вдигайки глава и опъвайки силно въжето, с което бях овързана. То обаче не поддаде.

Без да движа глава, погледнах надясно, после наляво. Разпознах сложната шарка от дивана на Бети, мокрото кадифе от завесите в дневната, дебелия мъх на килима от стаята на Зара. Дървеният сандък беше сглобен и подплатен с вещи от къщата на Бети. Над себе си забелязах главата на Оливър, който наблюдаваше скалата на термометъра, записваше данните за температурата в някаква книга, после го пусна обратно във водата; гладкият тесен уред се хлъзна във водата, гъделичкайки ме по крака.

„Всичко е наред… Ти си добре… Ако искаше да те убие, не би те затворил на място, където а чувстваш по-силна.“

Колкото и да е невероятно, аз за първи път се опитвах да приспя страховете си чрез истината. Вярно, Оливър ме удари така, че загубих съзнание, завързал ме е и, както установих чак сега, е съблякъл всичките ми дрехи. Но въпреки че бях затворена на място, откъдето не можех да се измъкна, аз се чувствах добре. Ако Оливър искаше да ме убие, той просто щеше да удари с другата страна на брадвата, или пък щеше да ме затвори на някое сухо място, лишавайки ме от вода.

Леко окуражена, отново опитах да се освободя. Оказа се, че въжето е тънко, но много здраво. Когато напънах с всички сили, то съвсем леко се отпусна.

Но и това беше някакво начало. Опъвах и отпусках, опъвах и отпусках, като внимавах да не развълнувам водата и да привлека вниманието на Оливър. Най-накрая успях да раздвижа лявата си ръка и да докосна стената на дървената вана. Започнах да проучвам с пръсти повърхността, почти благодарейки на Оливър за неумелата ръчна изработка. Дървото беше неравно, с назъбени краища. Открих един остър ръб и извих китки, докато въжето не опря в него. Започнах да движа овързаните си ръце нагоре и надолу, като по ръба на трион.

— Ванеса Сандс.

Замръзнах на място. Оливър отново стоеше над мен, записвайки нещо в книгата си. Гласът му беше приглушен, говореше тихо и неясно, сякаш на себе си.

— Казаха, че ще е трудно да те заловя. Казаха, че няма да дойдеш по своя воля.

Насилих се да не трепна, когато потопи ръка във водата и притисна два пръста към вътрешната страна на дясната ми китка. Подържа ги там няколко секунди, очевидно измервайки пулса ми, после дръпна ръка и я отри о ризата си.

— Или са в грешка, или са подценили моята Бети. — Той се изкиска и си записа още нещо. — Това на тяхно място никога не бих го направил.

Притваряйки очи, си спомних как през лятото Оливър разкри пред нас тримата със Саймън и Кейлъб чувствата си към Бети и ни разказа историята на тяхната връзка. Говореше за Бети толкова трогателно, с такова благоговение, та веднага ни стана ясно, че не би се спрял пред нищо заради нея… Очевидно това включваше дори похищение на най-добрата приятелка на внучката й.

Но защо Бети правеше всичко това, след като през лятото ни помогна да надвием сирените? Защо така настоятелно убеждаваше Пейдж да се трансформира? Защо желаеше да обрече своята внучка на живот, белязан от жажда и болка? И защо й трябваше да ме държи в плен? Дали не се притесняваше, че ще опитам да спра Пейдж?

А като изключим Бети, кои бяха онези „те“, за които говореше Оливър?

Няколко минути по-късно вече имах поне един отговор. Продължих да търкам, докато тънкото въже не изплющя под водата, после използвах свободната ръка, за да развържа и другата. Щом освободих и врата си, се плъзнах надолу в дървената вана, докато не стигнах глезените. Вече свободна, бавно седнах, подавайки над водата само глава.

В стаята имаше най-малко още петнайсет дървени сандъка като моя, може и повече. Бяха направени с парчета от съсечената мебелировка и накъсаните килими и ми напомниха за ковчези в погребален дом, с тази разлика, че онези — или онова — вътре в тях бяха още живи. Показваше го бълбукането, което се разнасяше из — предполагам — мазето на Бети, подобно на пещера с хлъзгавия си под и каменните стени. Звукът от бълбукането беше ритмичен, сякаш някой диша под вода.

Оливър беше в другия край на помещението и седеше с гръб към мен пред метална маса. Явно записваше нещо в книгата си. Отдясно на него имаше лаптоп, на чийто екран се виждаше сайтът на „Уинтър Харбър Херълд“. Присвих очи и успях да разчета водещото заглавие.

Дълбини или умри потъва; телата на гмуркачите Гордън Йентц, 28, и Ник Лексингтън, 32, са открити.“

„Дълбини или умри“. Името на лодката, която видях от яхтата на Паркър миналия уикенд. Не беше ли споменал Саймън, че гмуркачи са открили телата на мъртви жени в ледената гробница? Дали Гордън Йентц и Ник Лексингтън не бяха тези гмуркачи?

Предчувствието ми подсказваше, че съм на прав път. Когато видях какво е разпиляно върху влажния под около писалището, вече бях сигурна, че е така.

Там имаше десетки статии, някои от „Херълд“, но повечето от „Бостън глоуб“. Много от тях бях изучила внимателно и аз: за катастрофата с автобуса; за студентите, открити във водата при летището; за Колин Милтън Купър, който скочил от моста „Лонгфелоу“ и се самоубил. Имаше принтирани имейли и много снимки — близки планове на жертвите и на много други познати лица.

Като например Пейдж, която чете на пейка в парка. Паркър, който си играе с айпода в техномаркет в Бойлстън. Саймън, застанал до будка за вестници, втренчен в картата на Бостън.

Аз как пия вода. Как си вея на лицето. Как си вдигам качулката на якето. Как тичам през парка към лятната естрада.

Следили са ни през цялото време. Ходили са по петите ни. Не знаех защо и как, но бях сигурна в това. Най-вече защото между статиите и снимките се виждаше дебел албум с позлатени корици… същият като този, в който Зара и Рейна отбелязваха завоеванията си.

Трябваше да се махна някак оттук. Час по-скоро. Огледах помещението и с облекчение забелязах дрехите си, прилежно сгънати върху последното стъпало на тясното стълбище. Отгоре върху купчината лежеше мобилният ми телефон, а червената светлина за нови съобщения мигаше.

Оливър продължаваше да пише, тананикайки тихо със затворена уста. Стиснах с две ръце ръба на дървената вана и бавно се изправих на колене. Изчаках няколко секунди с присвита между раменете глава. Щом се уверих, че Оливър не е чул раздвижването, заглушено от останалите шумове в помещението, се надигнах приведена във ваната. От едната страна имаше ниско метално столче; измъкнах се от водата и на пръсти стъпих върху него, потрепвайки при всяка капчица вода, която падаше върху каменния под.

Трепереща, продължих към стълбите, превита на две и притискайки с ръце голите си гърди. През цялото време не откъсвах поглед от Оливър, но той беше погълнат от записките, които водеше в книгата. Когато наближих разпилените по пода листа, спрях. Изчаках бълбукането в мазето да се засили, приближих и внимателно събрах от пода колкото може повече хартия, преди шумът да утихне. После продължих, поглеждайки крадешком в дървените вани, покрай които минавах.

Не разпознах нито една от спящите жени. Сирените в нощта, когато заливът замръзна, бяха красиви като Рейна и Зара. Всички имаха високи и стройни фигури, с топла бронзова кожа и дълга гъста коса; телата им бяха загорели от слънцето и излъчваха здраве. Но тези жени тук бяха различни — кожата на някои беше бледа, на други — синкава. Имаха мършави и крехки тела. Дишането им беше неестествено забавено. Реших, че две от тях са направо мъртви и се наведох, за да се уверя, но забелязах водата леко да се вълнува от дишането им.

Отминавайки и последната вана, рискувах да се затичам през оставащото до стълбището разстояние. Грабнах телефона и дрехите си и запрескачах по две стъпала наведнъж.

— Стой!

Познатият глас експлодира в главата ми като торпедо. Политнах към студената стена.

— Тя бяга!

— Леко, леко — успокои я Оливър. — Всичко е наред. Всички са тук.

Ударите на сърцето бумтяха в ушите ми. Когато Оливър не се втурна веднага след мен, се престраших да се наведа и да надзърна иззад стената на стълбището.

Тя седеше с изопнат гръб във ваната край писалището, сребърните й очи сияеха като падащи звезди и бяха насочени право към мен. Сега беше по-мършава, отколкото я помнех, а кожата й вместо да е златиста, имаше синкавобял цвят. Едва ли бих я познала, ако от страх не помнех и най-дребната подробност в чертите й.

Нито за миг не се поколебах коя е. Кльощава, или не, бледа или не, това пак си беше Зара.

Оливър вероятно си помисли, че тя сънува и макар да се обърна към мен, не ме забеляза. Той я погали по косата и нежно натисна раменете й надолу, скоро светлината в очите й се изгуби и тя ги затвори. После се отпусна и легна, без да се съпротивлява.

Краката ме боляха и тежаха като от олово, но аз го преодолях и се втурнах нагоре по стълбите, после през кухнята, дневната и най-накрая навън. Забавих се само за кратко на верандата, за да си нахлузя джинсите и пуловера и в мига, когато босите ми крака докоснаха тревата, побягнах с всички сили. Искаше ми се да ревна от облекчение, когато открих колата на същото място, където я оставих, и намерих ключовете в джоба на якето, но нямаше време за сълзи. Просто скочих зад волана и се изнесох по тясната алея, без дори да поглеждам назад.

Шофирах десетина минути, за да се отдалеча колкото може повече от Марчанд, после спрях и проверих телефона си. Нямаше есемеси, но в гласовата поща бяха оставени четири съобщения. За нещастие две от тях бяха от мама, едно — от татко, а последното беше от Паркър. Мама ме уведомяваше за Пейдж и за вечерята, татко молеше да му се обадя, когато имам възможност, а Паркър се обаждаше просто да ме чуе и да предложи да се видим по-късно.

Макар да се притеснявах, че Саймън не е отговорил на обаждането ми и не се бях отърсила напълно от преживяното, все пак ми стана приятно да чуя гласа на Паркър. Поне него все още го беше грижа за мен. Вярно, аз забърках кашата със Саймън, но оттогава му се извиних поне хиляда пъти, а не получавах никакъв отговор. Боях се, че му се е случило нещо, че сирените са го оплели в мрежите си, но Пейдж говореше с Райли всеки ден и той редовно я уведомяваше какво се канят да правят със Саймън вечерта. Мина ми през ума, че сирените са стигнали и до Райли, но ако наистина е така, той не би се обаждал на Пейдж.

Щом Саймън е решил да мълчи, дори когато го виках за нещо, което е по-важно от него, от мен, от нас двамата, тогава какво можех да направя? На всичкото отгоре отказваше и да говори с мен.

За щастие оставаше още един човек, който трябваше да научи какво става и който щеше да се съгласи, че непременно трябва да реагираме, преди ситуацията съвсем да е излязла от контрол.

— Кейлъб! — изкрещях през отворения прозорец на колата, щом влетях с пълна скорост на паркинга на яхтклуба.

Той почистваше полепналите раковини по дъното на една извадена на сушата лодка. Когато ме видя, най-напред изглеждаше объркан, после щастлив, накрая бесен. Зарязах колата на паркинга и се втурнах към него. Той ми обърна гръб и започна още по-ожесточено да стърже раковините.

— Кейлъб, слава богу — едва успях да изпъхтя, останала без дъх. После му протегнах листовете хартия, които отмъкнах от мазето. — Просто няма да повярваш какво стана току-що…

— Цялата си вир-вода — отбеляза той, без да ме поглежда.

— Знам, точно за това искам да ти разкажа. Допреди малко бях у Бети и…

— Престани, Ванеса.

Така и направих.

Той отпусна дългата метална грапа и ме погледна.

— Как можа да го направиш? — попита тихо. — След всичко, което преживяхте двамата, след всичко, което се случи това лято… — Той заби поглед в гумените си ботуши. — И през ум не би ми минало, че си способна на такова нещо.

Раздялата със Саймън.

— Кейлъб, повярвай ми, не исках, но трябваше да го направя.

— Честно? — Това не беше въпрос.

— Да. — Пристъпих към него. — Много е сложно. Някой ден ще ти разкажа всичко, обещавам, но точно сега…

— Квантовата физика е сложна. Сложно е да предвидиш повратностите в настроението на капитан Монти. — Той замълча. — Но да се чукаш с някакъв нещастник от вашето училище, когато Саймън като луд обикаля да те търси и е толкова притеснен, че не може името си да каже… — Той поклати глава. — Това ми се вижда доста просто.

— Кейлъб — започнах пребледняла, а краката ми се вдървиха, — не знам какво си чул, но ти се кълна, че не съм…

— „С. С. Бостончанин“ говори ли ти нещо?

Спомних си спасителния пояс на яхтата на бащата на Паркър.

— Да — прошушнах.

— Саймън те е видял там. В леглото, с някакво момче. Когато си се опитала да му се обадиш, той цяла нощ обикаля като луд да те търси. Най-после открил колата ти на паркинга на „Фар“ и като не си отговаряла на мобилния, решил, че нещо лошо е станало, затова се качил на яхтата.

— Но аз не съм… Ние не сме…

— Така ли? — Той извади телефона си, натисна някакъв бутон и ми го подаде. — Ами за това какво ще кажеш? Напомня ли ти нещо?

Не бях способна и думичка да обеля, дори да знаех какво да кажа.

Чувствах се напълно парализирана от снимката, на която лежа върху Паркър на брега на реката. Същата от сайта на „Хрътките“ но сега под нея имаше нов текст.

„Паркър Кинг показва на съученичката си от завършващия випуск в «Хоторн» Ванеса Сандс какво е да живееш като светски лъв.“