Серия
Сирена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercurrent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Глава 17

— Пък аз си мислех, че Зет е ексхибиционистка.

Сравнението със Зара ме накара рязко да извия волана, който стисках здраво от близо час, откакто тръгнахме от Бостън за Мейн.

— Извинявай — каза Пейдж. — Това обаче може да се приеме за добър знак, нали? Сега вече мога да споменавам за ППЧ на мъртвата си сестра в съвсем нормален разговор.

Съсредоточих се върху дишането си и върху шофирането по права линия. Не исках да тревожа Пейдж, затова не й казах какво се е случило с мен. Така смятах за редно, но с всеки изминал ден ми беше все по-трудно да го тая в себе си.

— ППЧ? — попитах.

— Публична проява на чувства. — Тя съсредоточено изучаваше дисплея на мобилния си телефон. — Пръстите на ръцете и краката на цял футболен отбор няма да стигнат, за да се преброи колко пъти съм я виждала да се чука със случайно забърсани момчета. Но дори тя имаше някаква мярка. — Пейдж ми хвърли бърз поглед. — Когато работата опреше до ППЧ. Не когато става дума за живот и смърт. Очевидно.

— Кой тогава няма мярка? — попитах, посягайки към бутилката с вода в поставката за чаши между двете предни седалки.

— Паркър Кинг.

Отново рязко завъртях волана — този път обаче отворената бутилка с вода беше в скута ми.

Пейдж ми подаде пакетчето с хартиени кърпички, останали на таблото след последното спиране на бензиностанция, протегна се и хвана волана.

— Искаш ли аз да карам?

— Не. — Попих разлятата вода, напъхах мокрите кърпички в найлоновото пликче за отпадъци и отново хванах волана.

— Защо го каза? Искам да кажа онова, за Паркър Кинг.

Тя ми протегна телефона си. Погледнах го, после преглътнах и вперих очи в пътя.

— Заради това. — Тя дръпна телефона, за да хвърли още един поглед на дисплея. — Гадно, а?

Опитах се да кажа, че и аз мисля така, обаче едва успях да кимна. Но и това беше предостатъчно, като се има предвид, че ставаше дума за снимка, на която Паркър лежи проснат на земята, а аз съм върху него.

— Чудя се кое ли е момичето. — Пейдж присви очи и поднесе телефона съвсем близо до лицето си. — Той се вижда съвсем ясно, но нейното лице е скрито от косата.

Да благодарим на Бог и за дребните му милости. Добре че същия ден бях оставила пуловера на Саймън вкъщи, за пране. Ако го бях облякла, Пейдж — а и всеки друг в „Хоторн“ — би ме разпознал веднага.

— Представа нямам — отговорих. — Кой ги е снимал?

Тя хлопна капачето на телефона и го пусна в чантичката си.

— Кой знае. Но снимката я пуснаха „Хрътките“ — клюкарският сайт на училището. Абонирана съм при тях за спешните съобщения — според мен това е добър начин да опозная новите си съученици.

Аз също знаех за „Хрътките“, но никога не бях влизала в техния сайт.

— От тоя сайт може ли да разбереш и имената на хората?

— Обикновено да. Но не и за тая снимка — под нея пише само: „Най-щастливата двойка в Хоторн“; явно който и да е снимал, не е от нашето училище, защото всички познават Паркър. Но се обзалагам, че е въпрос на време някой да ги разпознае и да напише имената. — Тя замълча. — Ааа, Ванеса…

— Ъхъ.

— Ако исках да летя, щях да взема самолета.

Погледнах скоростомера — стрелката се колебаеше около сто и двайсет мили в час.

— Извинявай — казах и дръпнах крак от педала на газта. — Май съм малко разсеяна днес.

— Сигурна ли си, че държиш да шофираш сама чак до Уинтър Харбър? Не е ли по-добре да се обадя на Райли къде сме и той да ни вземе?

— Добре съм. Честна дума.

Тя окуражаващо стисна коляното ми. Продължихме да пътуваме в пълно мълчание, а аз се опитах да се съсредоточа върху пътните знаци и да не обръщам внимание на бумтящото си сърце, което ускоряваше ритъма при всеки следващ завой. Сигурна бях, че Пейдж щеше да ме предупреди, ако Райли е споменал нещо за Саймън и намерението му той също да дойде в Портланд… Ами ако е променил намерението си? Какво ще стане, ако в последния момент е решил да се види очи в очи с мен? Тогава какво ще му кажа? Особено сега, когато бих дала мило и драго да върна вече казаното назад?

Едва имах време да формулирам тия въпроси в главата си, камо ли да им намеря отговор. Ресторантът, в който трябваше да се видим с Райли, се оказа много по-близо до магистралата, отколкото предполагах, и не след дълго ние вече влизахме в полупразния паркинг. Щом ни видя, Райли се подаде иззад предния капак на джипа си и ни помаха.

— Сигурна ли си, че това не е грешка? — меко попита Пейдж.

— Какво имаш предвид?

Тя ме погледна, а очите й внезапно станаха тъжни и загрижени.

— Дето излизам с друго момче, нищо че сме само приятели. — Тя замълча. — Не съм ли ужасна, че чаках с нетърпение днес да видя Райли?

Спрях колата, протегнах се към нея и я прегърнах силно.

— Невъзможно е някога да станеш ужасна.

Все още бяхме прегърнати, когато Райли почука на прозореца откъм нейната страна.

— Здрасти, сладурано — поздрави, когато Пейдж отвори вратата. После се надвеси и бързо я целуна по бузата, а на мен ми се усмихна бегло. — Ванеса.

— Здрасти — отговорих.

Той заби поглед в краката си. Пейдж ме погледна намръщено. Хвърлих поглед зад тях и усетих едновременно облекчение и разочарование, когато никой друг не слезе от джипа.

— Да си прекарате страхотно — казах, стараейки се гласът ми да прозвучи бодро. — Пейдж, ще се видим тая вечер в Уинтър Харбър.

Лицето й остана загрижено, но въпреки това тя взе чантата от пода и хвана дръжката на вратата.

— Поне се опитай, като натискаш педала, да не стигаш трицифрено число.

— Дадено.

Наблюдавах ги, докато прекосяваха паркинга. Той непринудено, с лекота хвана ръката й, а тя се стегна и хвърли поглед през рамо към мен. Помахах, направих й знак да се обърне напред и потеглих, преди да съм ги притеснила с още нещо.

Не беше тяхна вината, че Саймън ме мрази.

Аз си бях виновна.

Старият термометър на волвото показваше петнайсет градуса, което значеше, че навън сигурно е около четири. Въпреки това свалих прозореца докрай и пуснах климатика. Колкото повече шофирах, толкова по-горещо ми ставаше, докато накрая потта рукна и дрехите прилепнаха за тялото ми. Но не спрях да купя още вода. Страхувах се, че спра ли веднъж, няма да продължа на север към Уинтър Харбър, а ще тръгна на запад, към „Бейтс“.

Пътят, който обикновено изминавах за три часа, сега ми отне само два. Профучах покрай табелата с форма на лодка, приветстваща ме с добре дошла в Уинтър Харбър, и влетях в града по главната улица. Намалих, чак когато наближих паркинга при ресторанта на Бети. Спрях там.

Извадих телефона от чантичката си и сърцето ми се сви, когато видях, че няма никакви нови съобщения.

„Сигурно ме мразиш. Не те виня за това.“

Едва бях сложила точката на второто изречение и започнах да трия думите.

„Съжаляват, че не се обадих по-рано.“

Изтрих и това съобщение и вперих поглед в тъмния дисплей на телефона. След последния ни разговор, когато изхвърчах от „Бийнъри“, а Саймън потресен остана да седи на масата, думите не идваха никак лесно.

„Здравей. Как си?“

Натиснах бутона за изпращане преди да съм размислила, после се загледах в екрана, очаквайки да получа съобщение. След няколко минути проверих дали успешно съм изпратила есемеса и включена ли е гласовата поща. Всичко си беше наред.

Пъхнах телефона в джоба на джинсите си, излязох от колата и вдигнах ципа на якето. В Уинтър Харбър беше десетина градуса по-студено, отколкото в Портланд, и вятърът сякаш навяваше снежинки по изпотената ми кожа. Пред служебния вход пооправих косата си, вързана на конска опашка, и потупах лицето си с ръце, надявайки се хората да предположат, че съм се зачервила от студа.

— О, гражданката! — възкликна Луис, главният готвач, когато влязох в кухнята. — Как я карате там — здраво учене и още по-здраво купонясване, а?

— Нещо такова. — Усмихнах се, припомняйки си първия път, когато влязох в ресторанта на Бети това лято след една почти безсънна нощ в къщата ни край езерото.

От погребението на Джъстин бяха минали два дни и за първи път бях съвсем сама в Уинтър Харбър. Дойдох при Бети за закуска и най-вече да се слея с тълпата непознати туристи. Когато казах на Гарет, момчето на паркинга, че съм изкарала тежка нощ, той помисли, че страдам от махмурлук и накара Луис да ми приготви специален кулинарен лек. Оттогава това се превърна в тема на постоянни закачки и подигравки с мен.

— Извади късмет. Току-що усъвършенствах рецептата за пикантните тиквени понички. Същински мехлем за всичко, което те мъчи. — Той взе една вилица, откъсна с нея част от поничката в тигана, подложи ръка отдолу и я поднесе към устата ми.

— Страхотно — казах, вдъхвайки аромата на топлото сладко парче, — вече се чувствам значително по-добре.

— Разбира се, че ще се почувстваш по-добре. — Луис пусна вилицата в джоба на престилката си и кръстоса ръце на гърдите. — Казвай сега какво не е наред, ама честно.

Вдигнах ръка към лицето си.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че е октомври. По това време би трябвало да си кюташ в баровската къща в Бостън, да си четеш баровските книжки и да се готвиш за баровския колеж. — Той огледа кухнята, после дойде по-близо до мен и сниши глас. — Заради Бети е, нали?

Сърцето ми подскочи.

— Тревожиш се за нея — продължаваше той. — С всички е така. Не е идвала тук от седмици, а всеки път, когато пристигне нейният приятел — как му беше името? Мортимър? Или Луцифер?

— Оливър.

— Точно така. Та, всеки път като дойде тук, е блед като призрак и се тресе, сякаш наистина е видял привидение. А щом го попитаме как е Бети и скоро ли се връща, млъква като мида и си тръгва.

— Защо?

— Ако знаех защо, сладурче, щях да сменя черпака с кристално кълбо. Един господ знае колко щях да спечеля, ако можех да решавам малките проблеми на богатите туристи.

— Е, щом видя Бети, ще й предам колко липсва на всички в ресторанта — казах, отбелязвайки си наум да поговоря по-късно с Пейдж за Оливър.

След като Луис ми разказа всички новини около хората от персонала (включително и за Гарет, който се беше върнал в колежа, но не пропускал да ме спомене в имейлите си) и ме натъпка до насита с топли кифлички и прясно изцеден портокалов сок, аз си поех дълбоко въздух и зададох въпроса, заради който всъщност бях дошла.

— Та, като стана дума за баровски книжки… спомняш ли си малката книжарничка в покрайнините на града?

Той не вдигна поглед от тенджерата, в която бъркаше нещо.

— Да не говориш за „Страната на Катър“?

— Сигурно. — Бети не ми беше споменала име.

— Чувал съм само за една книжарница. Не живеех в Уинтър Харбър, когато са я отворили, но я знам, защото местните още приказват за нея. Хората бяха толкова разстроени, когато изгоря, че после седмици наред не четяха.

Когато изгоря ли? Бети беше пропуснала и тази важна подробност. А живееше в Уинтър Харбър повече от шейсет години, така че няма как да не е знаела. Дори да е пропуснала някак самото събитие, местните трябва да са й разказали — най-малкото Оливър, тукашен жител и историк на града, й е споменал.

Тогава защо не ми каза за пожара? Или пък Оливър — нали беше в стаята, когато заговорихме за книжарницата.

— Имаш ли представа какво се е случило със собственика? — попитах.

— Предполагат, че е била в мазето да подрежда някакви книги и не е могла да се спаси. Книжарничката беше толкова далече от града, че никой не разбра за пожара, докато вече не беше прекалено късно. Когато всичко свърши, нямаше и следа от тялото.

Тъкмо се канех да попитам дали знае кога точно е станало, когато вратата към ресторанта се отвори и през нея влетя кисел сервитьор. Луис потъна в задълбочен разговор около специалитетите за закуска, затова махнах за довиждане и се измъкнах навън.

Сега въздухът беше дори по-студен. Пъхнах ръце в джобовете си и наведох глава срещу вятъра. Бързайки към колата, се опитвах да осмисля току-що наученото и се чудех кого още мога да разпитам за допълнителни подробности.

Ако Бети знаеше нещо повече от онова, което ми каза, явно нямаше желание да го споделя. Това означаваше, че и Пейдж няма да може да ми помогне. Оливър също не би споменал нещо, което Бети не иска да знам. Господин и госпожа Кармайкъл сигурно щяха да попълнят някои празнини в моята информация, но в момента нямах особена охота да разговарям с тях. Същото важеше и за Кейлъб, който най-вероятно щеше да тръшне вратата под носа ми, като ме види. Саймън със сигурност би провел разследване, докато не се добере до онова, което искам да знам. Точно сега обаче не можех да го моля за услуга, без да му обясня защо ми трябва такава информация. И преди да съм се извинила.

А можеше и да не ми помогне. Една бърза справка с мобилния ми телефон показа, че още не е отговорил на моето съобщение и явно няма желание да разговаря за каквото и да било.

Тъкмо пуснах телефона обратно в джоба си, когато чух наблизо да се затварят вратите на кола.

— Да не ме будалкаш нещо? — настояваше мъжки глас. — Моля те, само кажи, че това е някаква сбъркана идея за тъпа шега — да изкараш акъла на твоя старец за Хелоуин, така ли?

Стигнах колата, хванах дръжката на вратата и погледнах над покрива. На около двайсетина метра от мен, мъж на средна възраст с панталон цвят каки, кафяво велурено палто и шапка на „Ред сокс“ стоеше зад лъскав черен лендровър и така размахваше ръце, сякаш джипът беше самолет, който трябваше да бъде насочван, докато се приземи. Онзи, който го беше разстроил, седеше на мястото до шофьора и не се виждаше.

— Е, поздравления. Току-що с твоята глупост го издуха.

Мъжът внезапно се обърна. Аз бързо отворих вратата на колата и се тръшнах на седалката. В огледалото за обратно виждане продължих да го наблюдавам как лае нещо по телефона, докато върви към входа на ресторанта. На няколко крачки след него с наведена глава вървеше някакъв тийнейджър, а в ушите му се виждаха малки бели слушалки. Проследих с поглед тънките кабели чак до познатата кожена чанта.

— Паркър!

Той рязко вдигна глава. Аз мигом се сниших на седалката. Стиснах здраво очи, чудейки се какво ли прави тук. Лятото свърши, пък и половината залив още беше замръзнал; единствените туристи, които идваха в Уинтър Харбър по това време, бяха любителите на есента, пристигнали да снимат колоритната окраска на дърветата, но Паркър не ми изглеждаше такъв.

Изчаках още няколко секунди, после се огледах предпазливо. С облекчение забелязах, че никой не стои до моя прозорец или близо до колата, изправих се на седалката, запалих мотора и натиснах газта.

Библиотеката на Уинтър Харбър се намираше в другия край на града. Докато карах по познатите улици, си припомних кога за последно ходих там. И защо. Тримата със Саймън и Кейлъб отидохме да говорим с Оливър — един от редовните посетители, в деня, когато разбрах, че той е голямата любов на Бети. Тогава се надявахме, че от него ще научим нещо повече за семейство Марчанд, включително за Рейна и Зара, които подозирахме, че са причина за смъртта на Джъстин и на другите мистериозни удавници. Той отговори на много от нашите въпроси и предизвика още повече, които никога не бихме се сетили да зададем, като ни разкри, че всички жени от това семейство са сирени.

Заради странното поведение на Оливър в последно време никак не ми се искаше пак да разговарям лично с него. Но онова, което не можех да науча пряко от него, се надявах да разбера от неговата многотомна „Пълна история на Уинтър Харбър“.

На паркинга пред библиотеката имаше само още една кола — реших, че трябва да е на библиотекарката Мери. Паркирах близо до централния вход, изключих звука на телефона, като го оставих само на вибрация, пъхнах го в джоба на джинсите и влязох вътре. Махнах на Мери, която очевидно не ме помнеше от посещенията през лятото, и тръгнах към малката секция с книги за местния край, където бяха четирите тома на Оливър Савидж. Доскоро Мери ги държеше скрити при нея, за да престане Оливър да пита защо никой не ги заема, но сега той явно си имаше по-големи грижи.

Взех книгите и се настаних в читалнята близо до голямата камина. През лятото им бях посветила немалко време, търсейки информация за внезапно връхлитащите урагани и свързаните помежду си няколко случая на удавяния, но така и не си спомнях да съм попадала на нещо за „Страната на Катър“. Причината за това обаче можеше и да е, че не съм знаела какво да търся.

Не открих нищо в първите три тома. В четвъртия, в статията за успешния местен бизнес, видях кратък параграф — същия, в който беше споменат и ресторантът „Рибената чорба на Бети“. Частта за книжарницата беше още по-кратка от тази за ресторанта.

Страната на Катър, уютна книжарничка, разположена в покрайнините на Лоулор Трейл, отваря врати през май 1990 г. и предизвиква възторжени критики и голямо одобрение. Собственичката, новопристигналата в Уинтър Харбър Шарлот Блу, предлага на посетителите нови книги, а също стари и редки издания, в предразполагаща и приветлива обстановка. Книжарницата, която скоро се превръща в любимо място както за местните хора, така и за туристите, изгаря при пожар през ноември 1993 г. Причината така и не е установена, а «Страната на Катър» повече не е възстановена.“

Погледът ми се задържа на предпоследното изречение. И още нещо се беше случило през ноември 1993 г.

Аз се бях родила.

— Здрасти, скитнице.

Захлопнах книгата.

— Кейлъб! Здрасти!

Идваше от раздела с DVD. Очаквах щом приближи, да ме затрупа с въпроси за раздялата със Саймън, но той само се усмихна и ме целуна по бузата.

— Саймън не ми каза, че ще идваш през почивните дни.

Явно това не беше единственото, което Саймън е премълчал пред него. Кейлъб едва ли щеше да е толкова приветлив, ако знаеше, че двамата с брат му вече не сме заедно.

— Стана непредвидено — отговорих. — Пейдж искаше да се види с Бети и аз реших да дойда с нея.

— Хубаво. — Той кимна към книгите пред мен. — Не знаеш ли вече достатъчно, че и сама да напишеш книга за Уинтър Харбър?

— Едва ли някой ще иска да я прочете — пошегувах се.

Той сведе поглед и усмивката му помръкна.

— Ами ти? — попитах. — Защо си в библиотеката в такъв слънчев есенен ден?

— С момчетата сме запланували киновечер. Тукашната колекция е удивително добра.

Кимнах, без да зная как да продължа разговора. С Кейлъб се знаехме отдавна и го чувствах близък заради връзката му с Джъстин, но след като отношенията ни със Саймън се промениха, ми беше трудно да говоря и с него.

— Колко смяташ да останеш? — попита той след проточилата се пауза. — Какво ще кажеш за закуска утре?

— Мисля, че ще тръгнем много рано. Става ли да го отложим за следващия път?

— Дадено. — Той погледна часовника си. — Никак не обичам да си тръгвам набързо, но преди десет минути трябваше да съм в яхтклуба. Заливът се разтопи и клиентите нямат търпение да пуснат лодките си пак на вода.

— Разбирам. — Станах да го прегърна за довиждане и чак тогава си дадох сметка какво всъщност каза. Щом видя как застинах на място и кръвта се качи в лицето ми, той бързо пристъпи към мен.

— Не знаеше ли? — тихо попита.

Опитах да поклатя глава, но това се оказа не по силите ми.

— Миналия уикенд тук беше страшна жега. Колкото беше останало от леда, всичко се разтопи.

— Ти видя ли… — изшептях. — Някой дали…

— Никой нищо не е видял. Просто защото няма нищо за гледане.

— Точно така. — Пак се опитах да кимна. — Знам.

— Ванеса, ти знаеш какви бяха намеренията на Зара към мен. Ако тя някак беше оцеляла… Не мислиш ли, че ще съм първият, когото ще се опита да открие?

Очите ми се насълзиха — отчасти, защото беше прав, но и защото звучеше толкова спокойно, така уверено, че ми напомни за Саймън.

Той протегна ръце и аз пристъпих към него. Стояхме прегърнати няколко секунди, преди да се отдръпна назад. Докато се отдалечаваше, бегло ми се усмихна и подхвърли през рамо.

— Най-добре е тоя мой брат да не те изпуска от очи.

При тези думи съвсем щях да изгубя самообладание, но точно тогава мобилният ми телефон завибрира. На два пъти го изпусках, защото пръстите ми бяха хлъзгави от пот, най-накрая обаче успях да го измъкна от джоба.

„В., баба Би се обади. Разстроена е и иска тази вечер да е само с мен, за да поговорим. Чувствам се ужасно, но какво да правя? хо[1]

П., не С.

Строполих се обратно на стола и отговорих на съобщението.

„Споко. Дано тя е ОК. Оставам в къщата на езерото. До после.“

В.

След секунда телефонът отново завибрира.

„Видях те в града. Тая вечер съм тук. Да разпуснем?“

Бележки

[1] Във възприетия при есемесите език това е символът за „прегръдки и целувки“. — Бел.прев.