Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сирена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercurrent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Триша Рейбърн. Мъртво вълнение

Американска. Първо издание

ИК „Егмонт“, София, 2011

Редактор: Вихра Василева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-270-708-0

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 18

Съгласих се да се видя с Паркър по три причини. Първата беше проста: не исках да оставам сама. Пейдж беше с Бети и дори да отидех у тях с намерение да стоя настрана, за да не преча на разговора им, знаех, че Пейдж ще настоява да се включа.

Това означаваше, че трябва да се махна, което водеше до втората причина: на Паркър не влияех като на другите момчета. Вярно, натискахме се край реката, но тогава го мислех за Саймън, пък и — както знае всяко подготве в Ню Ингланд — той не може да откаже на нито едно момиче, ако то му се нахвърли. Стига да внимавах, тая вечер нямаше опасност да се стигне до такава конфузна ситуация, а и нямаше да ми се наложи да отбивам нежелани прояви на мъжко внимание.

Това, естествено, не значи, че ще се правя сякаш край реката нищо не е станало. И оттук към третата причина: ще обясня грешката си и ще помоля Паркър да накара „Хрътките“ да свалят снимката от техния сайт, преди да е станало още по-зле.

Тия причини ми се виждаха съвсем сериозни и разумни. За съжаление, когато спрях колата на паркинга на курортния и спа комплекс „Фар“, те не ми помогнаха да избегна чувството за вина.

— Тези дойдоха заради теб.

Вдигнах глава. Паркър стоеше на горната палуба на двуетажна яхта с бутилка вино и две чаши в ръка.

— Не се шегувам — продължи. — Толкова дълго стоиш там, че охраната се обади да попита нямам ли нужда от помощ.

Погледнах през рамо. Двама мъже с униформи на курортния и спа комплекс „Фар“ ме наблюдаваха от спряла наблизо голф количка.

— Аз не пия — казах, като се обърнах пак към него.

— Аз също.

Очаквах да се разсмее, или поне да се усмихне, но нищо такова не стана. Повтаряйки наум, че това е бил най-добрият вариант за вечерта, се насилих да тръгна по кея и да мина по рампата на яхтата. Той ме посрещна горе, сега ръцете му бяха свободни и протегнати към мен.

— Това не е среща — казах.

— Ти си имаш гадже.

Това също беше казано без следа от усмивка. Леко разколебана — нямах намерение да го опровергавам — аз поех ръката му и се качих на палубата. В мига, в който стъпих на борда, той ме пусна и пое към каютата. Последвах го — най-вече защото май изобщо не му пукаше дали вървя след него.

— Изглежда, тук всичко е приготвено за зимата — казах, когато влязох вътре. Мебелите в двете подобни на апартамент помещения бяха покрити. Единственото, останало извън белите чаршафи, бяха барът, два стола и телевизорът.

— Така и не сме я разопаковали още. — Той извади две бутилки минерална вода от хладилника и ми подаде едната.

— Тогава защо ще го правите тепърва? — попитах.

Той бръкна в кошчето за отпадъци до бара и измъкна от там червен памучен пуловер.

— Годишен риболовен фестивал „Царски живот“ — прочетох гласно надписа върху него.

— Известен също и като двата дни в годината, в които баща ми разчиства деловите си ангажименти за някои срещи на четири очи с особено важно значение. Така подрежда нещата, че да може да контролира всичко останало по мейла и с мобилния телефон. Освен това неговата асистентка се сдобива с куп сувенири, което придава допълнителна тежест на събитието.

Той запрати пуловера обратно към кошчето. Дрехата се приземи върху няколко бутилки с вино.

— Той сега тук ли е? — попитах. — Да не е на горната палуба?

— Вече не. В момента е в комплекса, вечеря. След гурме фиестата с омари ще се оттегли в къщата ни на брега и ще зяпа спортни канали, докато не изпадне в алкохолно вцепенение.

— Ти защо не си с него?

Той ме погледна и леко присви очи.

— Извинявай. Това не е моя работа, представа нямам защо…

Звън на телефон ме прекъсна. Паркър извади мобилния от джоба на панталона си, каза на онзи, който се обаждаше, да се качи на борда и затвори. Преди да реша как да продължа разговора, вратата се отвори и човекът влезе.

— Поръчах една със сирене и една с чушки. Дано ти хареса. — Паркър плати на разносвача на пици, а на мен бегло се усмихна. — Може да платиш своя дял, ако настояваш. Щом като не е среща.

Преди няколко минути тази усмивка в комбинация с вбесяващата двойна пица щяха да ме изстрелят право към волвото на паркинга. Сега обаче това ми подейства успокоително. Окуражаващо. От малкото, което спомена за баща си и за техния съвместен уикенд, ми стана ясно, че просто има нужда от компания — и то не точно от моята компания.

Решихме да ядем навън и аз се качих след него на горната палуба. Той се упъти към носа. Не ми подаде ръка, нито се обърна да погледне идвам ли след него, затова прескочих веригите без ни най-малко колебание.

— Хубава гледка — казах, когато застанах до него. Светлините в центъра на Уинтър Харбър блещукаха оттатък залива.

Той остави пицата, взе си парче и седна на ръба, провесил крака отвън.

— Защо не каза, че пак ще идваш насам?

Седнах на няколко крачки от него, опрях гръб о парапета и притиснах колене към гърдите си.

— Не съм го планирала. Проверявам семейната ни къща при езерото.

Кимна. Хранехме се мълчаливо, той беше впил поглед в тъмния хоризонт, а аз се питах за какво ли си мисли в момента. Изглеждаше някак разсеян, отчужден. Каквото и да бе станало между него и баща му, изглеждаше доста сериозно. Канех се да отворя дума за случката край реката, но прецених, че сега не му е времето. Не исках да му развалям настроението още повече, пък и изясняването на нашите отношения не беше спешно, тъй като очевидно аз бях последното, което занимава ума му. Накрая, вместо да се опитам да го поставя на място, аз все повече се чудех как да го накарам да се почувства малко по-добре.

— Е — казах накрая и сърцето ми ускори ударите си, — скоро ще трябва да подаваме документи за колеж.

— Така разправят.

— Ти реши ли вече къде ще отидеш?

— Имаш предвид след като завърша и като взема лодка — истинска лодка, не такъв плаващ дворец — с която да се спусна надолу по Източното крайбрежие, а после да се върна обратно покрай Западното крайбрежие? И след като съм спирал на случайно избрани места и съм се срещал с хора, които и хабер си нямат кое е семейството ми и кой съм аз? След година, а може и повече?

Замълчах за миг.

— Да.

— Не, още не съм решил. Най-вероятно накрая обаче ще се озова в Принстън. Успехът ми не е достатъчно висок за там, но баща ми има връзки.

— Чух, че техният кампус бил много красив.

Той отсечено се изсмя.

— Разбрано, госпожице Мълиган.

Гореща вълна обля лицето ми. Зарадвах се, че е тъмно и не може да го забележи.

— Ами ти? — попита. — В аления прилив ли ще се влееш? Или ще лаеш като булдог и ще ревеш като лъв?

Докато той изреждаше талисманите на Бръшляновата лига, аз зареях поглед над залива, припомняйки си едни други светлини, които разпръскваха мрака преди няколко месеца.

— Нито едно от тези.

— Е, тогава значи ще е някой колеж по изкуствата. Стимулиращо за ума, но крайно непрактично — каза, понижавайки глас, сякаш повтаряше нещо, което беше чувал много пъти досега. — Значи така, сигурно „Уилямс“. Или пък „Амхърст“. А защо не изпълниш мечтата на Мат Харисън да те види в „Бейтс“?

— Няма да постъпвам в колеж. — За първи път казвах това гласно; за първи път го признавах пред друг, освен пред себе си. Почти очаквах госпожица Мълиган да се втурне на яхтата, да ме хване за раменете и да ме разтърси, за да се осъзная.

— Но ти учиш в „Хоторн“ — каза Паркър.

— Е, и?

— Всеки, който учи в „Хоторн“, после отива в колеж. Нали за това родителите ни пръскат толкова пари — да осигурят нашето бъдеще, преди още да сме си помислили за него.

— Е, в такъв случай явно ще наруша традицията.

Той ме погледна, този път наистина ме погледна — за първи път, откакто бях дошла.

— Заради онова, което се случи със сестра ти ли?

Предположението му беше невярно, но реших да му дам шанс да зададе въпросите, които останалите задаваха само негласно.

— Заради това, че не виждам смисъл — казах.

— Как реагираха вашите, когато им каза?

— Казаха, че това си е моят живот и че уважават и подкрепят решението ми. — Точно това е очаквала да чуе Джъстин, ако беше събрала кураж да им каже истината. — Казаха, че ще ме обичат, каквото и да стане.

Гласът ми секна при последната дума. За щастие, дори и да го забеляза, Паркър не каза нищо. Той просто впери поглед в невидимия хоризонт и ме остави да се съвзема.

— Днес, когато баща ми получи имейл от треньора по водно поло, че напускам отбора — проговори след известно време Паркър, — той каза, че не ми позволява да си правя такива шеги с него. Каза, че освен фамилното име, водното поло е едно от малкото неща, които работят в моя полза… И че заради него се гордее с мен.

Дори да бях изненадана от факта, че напуска отбора, това мина на заден план заради начина, по който е реагирал баща му. Родителите ми щяха да са разстроени, когато най-накрая им кажех, че няма да продължа в колеж, но въпреки това щяха да мислят какви ще са последиците за мен, не за тях.

— Знаеш ли какво ще каже той, ако само намекна, че не съм сигурен дали да продължа в колеж? Ако споделя с него, че не съм сигурен дали това е най-добре за мен?

Очите ни се срещнаха. Очаквах в погледа му да пламти гняв, но той гледаше тъжно, без живец.

— Ще ме изгони и ще ми заповяда да не се мяркам пред очите му без доказателство, че съм кандидатствал и съм бил одобрен в някой от посочените от него колежи. — Той отклони поглед към водата. — Даже не знам кое е по-лошо. Да ме изритат… или да съм толкова изплашен, че да не смея да кажа онова, което той не иска да чуе. — Той се поколеба. — Ти си най-смелият човек, когото познавам, Ванеса Сандс.

— Всъщност…

Прекъсна ме внезапно вълнение, от което яхтата изведнъж пропадна, после отскочи нагоре. Дойде така изненадващо, че трябваше да се вкопча в парапета, за да не падна във водата. В следващата секунда дълга тясна моторница изрева покрай нас и излезе от пристанището. Взирайки се в тъмното, по-скоро се досетих, отколкото разчетох името й, изписано върху кила: „Дълбини или умри“.

Още стисках студения метал, когато дочух тъп звук, при който фибростъклото под мен завибрира. С усилие откъснах очи от развълнуваната вода и погледнах в посоката, откъдето идваше звукът — видях Паркър да стои там, останал само по панталон върху себе си. Погледът ми направи дъга от голите му гърди към ризата, обувките и чорапите, струпани в краката му, после се устреми към мигащите светлинки оттатък залива.

— Какво правиш? — попитах, стисвайки още по-здраво перилата.

— Ще поплувам.

— Водата е ледена.

Той пристъпи вляво, точно срещу мен.

— Не съм го правил, откакто напуснах отбора. Това е единственото, което ми липсва.

Не можех да откъсна очи от златистата му кожа. С всеки удар на сърцето белите петна пред очите ми се увеличаваха.

За щастие, понеже не можех по своя воля да откъсна очи от него, накрая той сам излезе от полезрението ми. Усетила отново сили, пуснах парапета, изправих се и тръгнах заднешком, а маратонките ми поскръцваха по фибростъклото.

— Трябва да вървя — казах, вперила поглед в гърдите му, когато се обърна към мен. — Стана късно.

— Осем часът е.

— Саймън, моят приятел, ще се обади всеки момент. Не искам да го изпусна.

— Добре де, почакай — каза Паркър, тръгвайки след мен. — Ще те изпратя.

— Не!

Той спря. Очите ми най-сетне се вдигнаха до лицето му, обтегнато от недоумение.

— Добре съм — продължих, опитвайки се да звуча естествено. — Благодаря ти за пицата. Ще се видим в училище.

Завъртах се на пети, минах напряко през носа на яхтата и прескочих веригата. Чак към средата на палубата, когато бях сигурна, че Паркър не може да ме види, хукнах без да се крия. В момента, в който стигнах рампата към кея, чух плясък откъм носа.

Затаих дъх и се ослушах. За шум от разплискана вода, удари на крака, загребване с ръце.

Нищо. Даже вълнението, предизвикано от моторницата, беше утихнало и водата в залива, която само преди секунди напираше от всички страни на яхтата, беше неподвижна.

Пред очите ми отново изникна „Дълбини или умри“, дебел черен надпис, извит като закривен пръст, който примамва нищо неподозиращите плувци да приближат. Спомних си за гмуркачите, които се бяха натъкнали на ледения гроб. Почувствах същия натиск в корема, какъвто усетих и когато Паркър ме измъкна от реката.

— Не го прави — казах си, отстъпвайки заднешком от рампата. — Той си е добре и така. Просто го остави на мира — и него, и другите.

Но не го направих. Върнах се обратно на палубата двойно по-бързо, отколкото бях слязла.

— Паркър? — прошепнах, оглеждайки гладката повърхност на тъмната вода. — Паркър! — повторих, този път по-високо.

Тъкмо щях да се втурна в каютата, за да потърся фенерче, когато с ъгълчето на окото си мярнах нещо дълго и плоско. То се носеше недалече от яхтата към средата на залива като плевей, подмятан от течението.

Стрелнах се към борда и се надвесих през парапета, за да го огледам по-добре. Когато смътно различих профила на Паркър, се втурнах обратно на палубата, смъкнах един спасителен пояс с надпис „С. С. Бостончанин“ от стената и побягнах обратно към парапета. Водата беше черна като небето, но въпреки това си представих повърхността осветена от дългите снопове светлина, идващи от дълбините, както стана при атаката на сирените това лято. След това, призовавайки атлетическите умения на Джъстин и всичките си сили, замахнах широко с пояса и го запратих далече във водата.

Поясът падна с плясък на няколко крачки от Паркър. Той обаче не помръдна.

„Нали се сещаш как водата от време на време покрива ушите ти, когато се отпуснеш по гръб върху повърхността на езерото? Тогава в един момент чуваш всеки шум наоколо, а в следващия всичко е заглушено. И това е нещо такова.“

Саймън. Така ми беше описал въздействието на Зара над него, когато останаха сами в гората… и което Паркър явно чувстваше в момента. Потопен в ледената вода. Това можеше да го убие, ако нещо не му попречеше.

Паркър! — изсъсках.

Нищо.

Вкопчена в парапета, се заоглеждах за проблясъци светлина или други признаци на живот под гладката повърхност. Ако и той е омагьосан от сирените, какво ли ще стане да скоча след него във водата? Плувах добре и можех да се измъкна на една сирена, но щях да съм беззащитна пред повече от тях.

Охраната. Сигурно още бяха на паркинга и наблюдаваха какво става на борда на „С. С. Бостончанин“, за да са сигурни, че нещо няма да се обърка. Можех да ги потърся, да им кажа истината — че Паркър е решил да поплува и сигурно е ранен — и да ги оставя да поемат нещата в свои ръце оттук нататък. Но ако те не бяха достатъчно бързи, или пък сирените са прекалено силни, тогава трима мъже…

Погледът ми попадна на разпенения участък от повърхността.

Той беше изчезнал. Доскоро лежеше там, вкочанен и неподвижен като труп… А после се преобърна и се загуби, потъвайки с главата надолу.

— Не. — Не поглеждах встрани, докато събувах маратонките си и събличах сакото и пуловера. — Не, не, не.

За кратко се поколебах, преди да смъкна и джинсите и да ги хвърля до мен. Останала само по тениска и бельо, аз се покатерих на парапета, прехвърлих се през него и бавно се спуснах от другата страна. Пръстите на краката ми щръкнаха във въздуха отвъд борда, а ръцете ми започнаха да се хлъзгаш по перилата, които сега бяха зад мен. Затворих очи, поех дълбоко влажния солен въздух и си представих как Паркър превързва коляното ми в градския парк на Бостън.

После скочих.

Рязкото потъване в солената вода ми подейства ободряващо, но водата около мен беше непрогледно черна. Можех да греба с часове, но след като не виждах дори ръката пред лицето си, как щях да открия Паркър.

Направих салто и се приготвих да се издигна към повърхността, когато нещо се вкопчи в глезена ми.

Крясъкът ми предизвика заслепяващ облак от балончета. Започнах да ритам и да се дърпам, но онова, което ме държеше, успя да ме завлече на няколко метра надолу, преди да ме пусне. Щом се почувствах свободна, размахах крака и заплувах из залива, оглеждайки мрака за Рейна, Зара или някоя от другите сирени на Уинтър Харбър.

Толкова съсредоточено наблюдавах всичко под себе си, че не забелязах тялото насреща, преди да блъсна глава в гърдите му и ръцете му да обвият раменете ми.

Започнах да извивам тяло и да се дърпам, но без полза. След секунди главата ми отново беше над водата.

— Паркър! — опитах да го отблъсна. Този път той ме пусна. — Какво ти става!

— Какво ми става ли? — Той изплю нагълтаната вода, изтри очи и отметна назад косата си. — С теб какво става?! Най-напред побягна, сякаш някой те гони по петите, после се връщаш, хвърляш се във водата и за малко да се удавиш. Ако не бях се оказал наблизо…

— Не съм се давела — прекъснах го, преди да си дам сметка защо мисли така. За разлика от другите хора, на мен не ми се налагаше да излизам на повърхността за въздух и доста време бях останала под вода, преди да ме хване. На него очевидно му се е сторило, че прекалено дълго съм се задържала там. — Освен това скочих във водата, защото ти изчезна.

Докато говорех, той клатеше енергично глава, готов всеки момент да ме опровергае… но после изведнъж замря.

— Помислила си, че съм в беда?

Обърнах се и заплувах към яхтата.

— Забрави.

Той на мига се озова до мен.

— Нямам намерение да го забравям. С мен всичко беше наред — просто гърбът ми се схвана от студа и се гмурнах под вода, за да раздвижа мускулите си, но…

Той продължаваше да говори, но аз вече не го слушах. Спрях да загребвам с ръце и стиснах с длани главата си, защото внезапно ми се зави свят, сякаш съм попаднала в пропелера на някоя яхта и сега потъвах дълбоко под водата. Болката беше толкова режеща, че не бях способна едновременно да се оттласквам с крака и да дишам.

Ако до мен не беше Паркър, който отначало плуваше редом, а после отдолу, преметнал едната си ръка през гърдите ми и стиснал здраво рамото ми, сигурно щях да потъна чак на дъното на залива.

— И сама мога — изпъхтях, когато се добрахме до стълбата от едната страна на яхтата.

Само че грешах. Той остана във водата, докато правех опити да се покатеря, но тутакси се озова край мен, когато кракът ми се подхлъзна още на първото стъпало. После двамата изкачихме стълбата по начина, по който бяхме плували дотук — той с ръка, обвита около мен, теглейки ме нагоре, като ме оставяше сама да пристъпвам от стъпало на стъпало.

Щом стигна палубата, той се извърна, така че ръката му вече беше под гърба ми, а другата — под коленете; след това лесно ме изтегли горе.

— Добре съм — казах, когато ме положи на палубата, давайки си сметка колко неубедително звуча. — Честно. Просто малко главоболие.

— Сега трябва да кротуваш. И да ме оставиш да действам.

Чувствах се твърде изтощена, за да споря. Освен това — с изключение на болката, която пулсираше в главата ми — всъщност не беше никак неприятно. Паркър беше грижовен и ме закриляше. Като един друг човек, когото познавах.

Това си помислих малко по-късно, когато се питах защо не му попречих да ме внесе в кабината и нежно да ме сложи да легна. Въпреки че бяхме в спалнята. На яхтата, нощем. Сами.

— Ще ти дам аспирин — тихо каза той.

Затворих очи и се опитах да проясня главата си. Постепенно болката утихна. Когато няколко минути по-късно той се върна, вече можех сама да седна и да изпия аспирина.

— Ще трябва да се преоблечеш — каза, когато му подадох празната чаша. После кимна към подгизналата ми тениска, избягвайки да ме погледне в очите, и измъкна чифт сухи дрехи от нощното шкафче край леглото.

— Благодаря — казах. — Би ли…?

Не се наложи да довършвам, той и така разбра какво го моля. Бързо излезе, затваряйки внимателно вратата след себе си.

Болката постепенно намаля. Свалих мокрите дрехи, нахлузих джинсите, които Паркър донесе от палубата, и пуловера с емблемата на бостънските „Ред сокс“. После се пъхнах под завивките и казах на Паркър да влезе, когато почука на вратата.

Той предпазливо отвори, сякаш се боеше от онова, което ще завари вътре. Отпусна се като видя, че съм завита до брадичката, после взе една кърпа от купчината хавлии, които беше струпал на близкото писалище, и приседна на ръба на леглото.

— Малко е студена — каза.

— Няма нищо.

Притисна кърпата последователно към челото, слепоочията и бузите ми. Когато стигна брадичката, вдигнах леко глава, за да избърше и шията ми. От тази прохлада се почувствах толкова добре, че затворих очи и се опитах да не обръщам внимание на вината, която се просмукваше в стомаха ми.

Всъщност нищо нередно не правех. С Паркър бяхме просто приятели. Дори всичко между нас със Саймън да вървеше добре, нищо не пречеше да имам момчета приятели — особено такива, които са имунизирани срещу моите чарове.

— Защо не си починеш, докато пусна това през сушилнята. — Паркър кимна към моите мокри дрехи на пода. — После ще те изпратя до вас.

— Недей.

Той вдигна очи с изненада.

И не само той беше изненадан.

— Не може ли просто да поседиш тук за малко? — Чак не ми се вярваше, че това излиза от моята уста. — Дрехите и сами ще изсъхнат.

Разчитах, че и той като мен не иска да остава сам в този момент. Изглежда, се оказах права. Той закачи мокрите ми дрехи по дръжката на вратата и върху облегалката на стола и седна до мен на леглото.

Той също се беше преоблякъл, но въпреки това усещах студа, който лъха от кожата му, на сантиметри от мен. Мълчеше, аз — също. Скоро се отпуснах, започнах да дишам по-леко и престанах да се притеснявам дали постъпвам правилно.

Когато отворих очи, утринната светлина се процеждаше през транспарантите над леглото. Паркър не беше помръднал от мястото, където лежеше преди часове, но сега аз се бях свила до него, а ръката ми беше преметната през кръста му. Той също беше обвил кръста ми с ръка, а дланта му лежеше на хълбока ми.

Вдигнах глава и погледнах на нощното шкафче от неговата страна, където мобилният телефон се подаваше от чантичката ми и примигваше в червено. Като внимавах да не го събудя, защото дишаше дълбоко, бавно протегнах ръка, взех телефона и отворих капачето.

„В., в къщата край езерото. Къде си? Моля те, звънни или прати смс.“

Саймън