Серия
Сирена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercurrent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Глава 13

Следващата събота сутрин лежах в леглото, забита презглава с пухената завивка, и се ослушвах. За Зара и Рейна. За Джъстин и Бети. За някого, който да ми обясни или поне да ми каже нещо за онова, което се случва с мен.

Единственото, което чувах обаче, беше музика откъм старата ми стая. Татко си тананикаше нещо на долния етаж. Мама дрънчеше с тенджерите и тиганите в кухнята.

Накрая се предадох, отхвърлих завивките и посегнах за шишето с вода на нощното шкафче. Тая нощ се чувствах необикновено жадна и пълних бутилката на четири пъти преди зазоряване. Сега отново беше полупразна, затова допих останалото и отидох в банята да я напълня, след това тръгнах по посока на силната кънтри музика по коридора.

Вратата на предишната ми стая беше затворена. Почуках, но звукът се загуби сред дрънкането на струните и пеенето, които се носеха отвътре. Почуках отново, този път по-силно.

— Пейдж! — извиках. — Може ли да вляза?

Никакъв отговор. Нито пък силата на музиката намаля.

Открехнах вратата, продължавайки настоятелно да чукам. Пейдж седеше на писалището с гръб към мен. Извиках я пак по име, но главата й остана сведена. Предположих, че попълва формулярите за кандидатстване в колежа, макар да не проумявах как е възможно да се концентрира на тая силна музика, отидох при нея и я потупах по рамото.

— Ванеса! — Тя подскочи на стола. Притисна ръка към гърдите си, с другата покри отворената тетрадка пред себе си.

Посочих към айпода на тоалетната масичка, включен към колоните. Когато тя кимна с глава, намалих музиката.

— Извинявай, почуках, но ти не ме чу — казах.

Ти извинявай, не трябваше да пускам музиката толкова силно. — Тя бързо се огледа, сякаш се притесняваше, че е забравила нещо не на мястото му, после вдигна ученическата си чанта от пода край стола и я сложи върху тетрадката. Преди да успее да я покрие, успях да зърна ситния почерк, с който бяха изписани страниците. — Какво има?

Пейдж ми се усмихваше, но очите й постоянно се стрелкаха към чантата, сякаш се опасяваше, че внезапно ще се изхлузи и ще открие тетрадката.

— С теб всичко наред ли е? — попитах.

— Разбира се. — Тя махна с ръка. — Тъкмо пишех в дневника си. Много неща ми се насъбраха напоследък — колежът, Райли… такива ми ти работи.

Усетих, че се притеснява да не би случайно да прочета написаното в дневника, затова отидох в другия край на стаята и седнах върху леглото.

— Като стана дума за това какво ни е в главите — започнах предпазливо, — напоследък много си мисля за онова, което ми каза преди няколко седмици. За Рейна и Зара.

Лицето й застина за части от секундата. В следващия момент тя стана и дойде при мен на леглото.

— За оня ден в парка ли? Когато умът ми си направи жестока шега с мен?

Кимнах.

— Точно така. Давам си сметка, че това в действителност не са били те — няма как да са оцелели в замръзналия залив… — Замълчах, колебаейки се каква част от истината мога да споделя с нея.

— Но въпреки това продължаваш да се питаш… дали не може някак да са се спасили — довърши тя вместо мен.

— Именно. — Разбира се, не беше само това, но засега щеше да е по-добре да обсъдим нейната случка, без да стигаме до съмненията ми какво — или кого — съм видяла в кафенето предишния ден.

— Аз също си задавам тоя въпрос. — Тя се протегна, взе една възглавница и я притисна към гърдите си. — Понякога толкова ме е страх, че лежа тук будна, с отворени очи и само чакам те да се покажат на прозореца или да изскочат от гардероба.

Свих вежди, припомняйки си безкрайните безсънни нощи, които бях прекарала в същата тази стая. Само дето тогава се страхувах от Торбалан, а до мен беше Джъстин, която винаги успяваше някак да ме приспи.

— И знаеш ли какво си повтарям в такива моменти? — продължи Пейдж.

Поклатих глава.

— Че баба Би нямаше как да не знае. Тя щеше да ги чуе, да ги усети и да ме предупреди много преди нещо да се е случило. А тя каза, че не ги чува…

— … откакто заливът замръзна. — Видях как се стъписа при тези думи и продължих: — Поговорихме за това, когато вие с Оливър отидохте да купите закуска. И на мен тя ми каза същото.

— О! — Пейдж отпусна възглавницата в скута си и започна да чертае с пръст по избродираните върху нея цветя. — А за нещо друго говорихте ли си двете?

— Май не. — Сега не беше моментът да споделям с нея какво друго се надявах да науча от Бети. — Честно казано, тя ми се видя малко… отнесена.

Пейдж ме погледна в очите.

— Как така отнесена?

— Знам ли… Някак уморена. Отчуждена. Като че не беше на себе си. Ти не забеляза ли нещо такова?

— Не. Но това е обяснимо. Доста неща се случиха, докато се възстановяваше физически и емоционално. — После Пейдж безгрижно добави: — Май тя трябва да си води дневник.

Усмихнах се.

— Ами Оливър как ти се видя? Не ти ли се стори прекалено напрегнат?

Тя се замисли над въпроса ми.

— Стори ми се, че още по-зорко бди над нея, но това ми се видя хубаво, а не странно.

— Права си. Страхотно е, че двамата се грижат един за друг. А и Бети физически се възстановява удивително бързо. Тоя уикенд изглеждаше несравнимо по-добре, отколкото в края на лятото.

— Е, нали все пак тя е любимият дълголетник на Уинтър Харбър!

Събрах сили да задам следващия въпрос, преди да ме е хванало страх.

— Имаш ли представа дали прави нещо специално, за да поддържа формата си? Освен да плува, разбира се.

— Което тя прави по осем пъти на ден. Едва ли има нещо друго. Това почти й запълва деня, за да й остава време за йога или диети.

— Значи не спазва никаква специална диета, така ли? Никакви витамини или хранителни добавки?

Надявах се да ми подскаже как бих могла да съхраня собствените си сили, но май отидох прекалено далече. Пейдж свъси вежди и наклони глава.

— Поне аз не знам за такова нещо — отговори. — Защо?

Усетих как лицето ми пламва.

— А, нищо, питам просто…

— Чук, чук!

Този път и двете с Пейдж подскочихме. Изглежда, изобщо не бях затворила вратата след себе си, защото мама провря глава в стаята, без наистина да почука и без да дочака отговор.

— Добро утро, момичета! — пропя тя. — Исках само да ви уведомя, че долу ви чакат лакомства и много забавления.

— Благодаря ти, мамо. Ей сега слизаме. — Изчаках стъпките й да се отдалечат по коридора, преди отново да се обърна към Пейдж. Бях намислила какво да смотолевя като оправдание за необичайния си интерес към тайната за дълголетие на Бети, но тя вече бе скочила от леглото и намъкваше халата си.

— Умирам от глад. Имаш ли нещо против най-напред да закусим, а после да продължим да си приказваме?

Опитах се да прикрия разочарованието си.

— Разбира се, че не.

В коридора тя забърза пред мен към черното стълбище, което водеше към кухнята. Понечих да я последвам, но нещо до прозореца в другия край на коридора ме спря.

Сребристо проблясване.

— Ванеса! Идваш ли?

Усмихнах се разсеяно на Пейдж и тръгнах към банята.

— Идвам след минутка.

Когато стъпките й заглъхнаха надолу по стълбите, се хвърлих към светлината. Опитах се да си внуша, че е било само отражение на преминаваща долу кола, но въпреки това не можех да се отърся от думите на Пейдж как чака всеки момент Рейна и Зара да се появят на прозореца в спалнята й.

Затаих дъх, когато стигнах до прозореца в края на коридора, бавно вдигнах прозрачната бяла завеса… и въздъхнах с облекчение, когато видях цял сноп сребристи балони, вързани за стълба на уличната лампа от другата страна на пътното платно. Рожденият ден на съседа не беше причина да откачам.

Саймън обаче можеше да ме побърка.

Той стоеше на тротоара пред къщата и се озърташе, сякаш не можеше да разбере къде е попаднал.

Сърцето ми щеше да се пръсне, а цялото ми тяло гореше, докато тичах надолу по парадното стълбище, прекосявах дневната и излетях през предната врата. Той изучаваше внимателно червеникавокафявите камъни по фасадата на къщата и изглеждаше по-добре отвсякога — с джинси, сив пуловер и тъмносиньо двуредно късо палто. Носеше истински обувки — от кафява кожа, с връзки — необичайните маратонки, а тъмната му коса сякаш беше по-къса от последния път, когато се видяхме. И някак по-лъскава, като след използване на стилизиращ гел.

Тази промяна беше достатъчно сериозна да ме смае, но едно нещо наистина ме втрещи.

— Къде са ти очилата? — попитах.

Главата му рязко се обърна към мен. Когато ме видя, по лицето му се изписа облекчение. Той измъкна един лист от джоба си (упътване, предположих, тъй като никога не беше идвал в къщата ни в Бостън), тръгна към вратата и спря пред най-долното стъпало.

— Нося лещи — каза.

— Защо?

— За да мога да се приближа по-плътно до окуляра на микроскопа.

Усмихнах се. Очевидно това беше причината.

— Получих съобщенията ти. Съжалявам, че не отговорих, но работех в лабораторията и ги прочетох чак късно през нощта. Помислих, че сигурно вече спиш, затова…

— Затова реши да се качиш на колата и да шофираш повече от двеста километра дотук, така ли?

Той погледна надолу към краката си, после вдигна очи към мен.

— За да те видя, Ванеса… За това бих изминал много по-дълъг път, дори след много по-кратко съобщение.

Втурнах се надолу по стълбите и се хвърлих в прегръдките му.

— Ще направиш ли нещо за мен — прошепнах във врата му. — На ъгъла на „Нюбъри“ и „Ексетър“ има кафене. Чакай ме там след двайсет минути.

Той още по-здраво обви ръце около мен и аз разбрах, че се притеснява какво е станало.

— Днес къщата е пълна с хора. Пък не искам да те деля с никого.

Целуна ме по челото.

— След двайсет минути тогава.

Остана да ме гледа, докато тичах обратно нагоре по стълбите. Помахах му от вратата, после надзърнах през завесите, за да се уверя, че е поел в правилната посока.

Никога не се бях къпала по-бързо през живота си — даже не си направих труд да сипвам сол. Затова пък отделих време да си сложа лосион, да си изсуша косата и да подбера какво да облека. Последното, както винаги, беше за мен истинско предизвикателство, тъй като исках да се харесам на Саймън, без обаче да съм неустоимо привлекателна за останалите. Прерових дрехите, струпани в червения куфар и по килима около него, но те ми се видяха или твърде обикновени, или прекалено измачкани.

Сърцето ми заби ускорено, когато погледът ми попадна на гардероба на Джъстин, все още пълен с ярки къси панталонки, блузи без ръкав, поли и летни рокли. Ако сега беше с мен, едва ли би се поколебала да ми заеме някои от дрехите си — даже щеше да настоява за това. Тя често ме окуражаваше да нося ярки цветове, вместо убитите тонове, към които обикновено ме влечеше. Въпреки това се чувствах странно, докато отварях вратата на нейния гардероб, най-вече защото стоеше затворен от онзи ден в началото на лятото, в който тръгнахме към Уинтър Харбър.

Хванах тънката дръжка и внимателно дръпнах вратата, после опитах малко по-силно. Вперих поглед в онова, което намерих вътре, без да съм сигурна дали да вярвам на очите си.

Летните й дрехи бяха изчезнали. На тяхно място бяха подредени вълнени поли, фланелени панталони и кашмирени пуловери. Лежаха сортирани по вид и цвят — червените и оранжевите отляво, преливайки постепенно към светлокафяво и слонова кост вдясно.

В тази стая не влизаше никой друг освен мен. Дали мама не е помолила чистачката да прибере нещата на Джъстин, без да казва на никой друг? И ако е така, защо чистачката се е объркала и е извадила есенните дрехи на Джъстин.

Или пък мама сама ги беше подредила?

Усетих, че пак ме обливат горещи вълни. Затворих гардероба, попих лицето и ръцете си с хавлиената кърпа, с която се бях избърсала след душа, и пак се гримирах. Открих чифт чисти джинси и бяла тениска, намачкана ужасно от престоя в куфара, като ги съчетах с червеното кадифено сако, което се появи като по магия в началото на седмицата до леглото ми в пазарска торбичка от „Нордсторм“. Подозирах, че мама го е открила в някой от кашоните със стари, но почти неизползвани дрехи, докато подреждаше мазето.

— Изглеждаш прекрасно! — възкликна тя, когато минута по-късно влязох в кухнята. — Знаех си, че това сако ще ти стои великолепно.

— Защо не са в мазето? — попитах.

Тонът ми угаси усмивката й, накара изражението й да застине.

— Кое защо не е в мазето?

— Есенните дрехи на Джъстин. Всичките висят в гардероба й.

Мама се обърна към Пейдж.

— Тоя нож достатъчно остър ли е, мила?

— Ти ли ги подреди там? — Доближих масата и застанах точно срещу нея. — Или пък накара чистачката да го направи?

— Още сирене? — Тя се изправи, сякаш изобщо не бях в стаята. — Крекери? Купих страхотно сирене „Бри“ от пазара онзи ден…

Погледнах Пейдж, седнала до масата с миниатюрна тиква в едната ръка и крив нож за дълбаене в другата. Мълчеше и не знаеше какво да прави. Опитах се да я окуража с бегла усмивка, докато отивах към хладилника.

— Това е съвсем прост въпрос, мамо. Просто искам да знам…

Тя извади глава от отворения хладилник и хлопна вратата.

— Да, аз подредих есенните й дрехи. Качих се горе да прибера летните, но не можех просто да опразня гардероба, без да сложа на тяхно място есенните. Нямах сили да го гледам така, толкова…

Гласът й се провлачи и дишането й стана учестено. Очите й бяха широко отворени и пълни със сълзи, а ръцете й стискаха здраво триъгълното парче сирене. Хватката й беше толкова силна, че меката бяла маса започна да избива между пръстите.

— Всичко е наред. — Пристъпих към нея и отворих ръце да я прегърна. — Трудно ти е, знам. Не исках да…

— Карфиол.

Спрях на място. Мама гледаше към баща ми.

— За косата на плашилото. — Той поднесе глава цветно зеле към косата си, за да покаже приликата. — Какво ще кажете?

— Татко, сега точно не е моментът да…

— Блестящо!

Опрях се с две ръце на кухненския плот, за да не позволя на мама да се промуши покрай мен и да ми се изплъзне. Все още стиснала здраво сиренето, тя ми обърна гръб и отиде при татко край мивката.

— Според нас идеята ти е блестяща — засия в усмивка срещу него тя. — Благодаря ти.

Той я целуна по върха на носа, после остави карфиола в мивката и внимателно освободи сиренето от хватката й.

Наблюдавах как придърпа ръцете й под кранчето и пусна водата. Каза нещо тихичко и тя се засмя. Преместих поглед от тях към празните керамични чаши на кухненския плот, после към тиквите върху масата и към Пейдж, която продължаваше да стиска ножа за дълбаене.

И осъзнах, че винаги е било така. Ваканциите, домашните игри, фамилните вечери — всичко това е имало за цел да ни предпази от истината. Да отвлече вниманието ни от факта, че мама работи по сто часа седмично, а татко между лекциите или пише, или чете написаното от други, само и само за да скъсят времето, в което им се налага да лъжат.

През всичките тези години не съм била единствената, която се преструва. Разликата между нас сега беше само в това, че аз вече съм готова да престана с лъжите, докато мама и татко определено не бяха.

— Аз излизам — казах. — Мобилният телефон е в мен, ако решите, че наистина искате да поговорим.