Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сирена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercurrent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Триша Рейбърн. Мъртво вълнение

Американска. Първо издание

ИК „Егмонт“, София, 2011

Редактор: Вихра Василева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-270-708-0

История

  1. — Добавяне

Глава 10

— Сигурна ли си, че не искаш да спиш във вашата къща? — попита Пейдж по-късно същата вечер. — У нас има такова течение, че сигурно в някоя палатка ще ни е по-топло.

— Сигурна съм. — Не ме беше грижа за течението. Боях се от това какво още освен липсата на лодката бих могла да открия в къщата ни край езерото. Твърде бързо пропаднах в ледената дупка, за да имам време да огледам внимателно, но Саймън призна, че лодката много прилича на нашата, а тя сега трябваше да е здраво заключена в гаража за зимата. — Ако на теб обаче ти е неуютно, още сега можем да тръгнем за Бостън.

— Сега? — Тя ме погледна през цепката на пухената завивка, с която се беше увила. — Вече е почти полунощ.

— Аз ще карам. Добре съм.

— Само допреди десетина минути се тресеше цялата.

Права беше, но това нямаше нищо общо със студа.

— Между другото — продължи тя, изтягайки се върху отоманката, опряна перпендикулярно на дивана, където лежах, — не е ли странно, че баба Бети и Оливър се озоваха край пристанището с кола, натоварена с одеяла и сухи дрехи, точно пет минути след като ти падна във водата?

— Едва ли, като се има предвид, че тя е любимият дълголетник на Уинтър Харбър.

Пейдж се усмихна.

— Добре казано. Сигурно е чула пукането на леда още преди Саймън.

Откакто бабата на Пейдж беше отишла да плува насред една гръмотевична буря преди две години, сетивата й бяха станали свръхчувствителни — бе изгубила зрението си в кипящите от светкавиците вълни, но сега сигурно можеше да чуе цъфтежа на цветята, песента на китовете и пулса на нечие сърце от километри. Когато пристигна на пристанището, тя обясни на насъбралите се хора, че двамата с Оливър (любимият й другар, както го наричаше) тъкмо отивали да направят дарение в офиса на една благотворителна организация, когато видели суматохата… Само дето одеялата бяха затоплени, сякаш току-що са свалени от радиатора, а дрехите се оказаха точно моя размер. Благодарение на нея се съвзех бързо след студената баня и убедих Саймън да не ходим до спешното отделение в болницата.

— Видя ли нещо? — тихо попита Пейдж след малко.

Загледах се в пламъците, които играеха в запалената камина.

— Какво по-точно?

— Ами… Знам, че пропадна на километри от Скалите на Хиона… но това, което живее под вода, може и да плува в нея, нали така?

Погледнах я и се насилих да се усмихна.

— Престоях под водата не повече от няколко секунди. Видях леда отдолу, тъмнината наоколо и Саймън. Това е.

Тя въздъхна с облекчение.

— Слава богу. Може пък и да успея да заспя тая нощ.

Потънахме в уютно мълчание. За да се откъсна от мрачните мисли, се съсредоточих в пукането на цепениците в камината и боя на вятъра; към тия звуци скоро се прибави и дълбокото спокойно дишане на Пейдж.

Затворих очи и зачаках съня. Но когато десетина минути по-късно мобилният ми телефон избръмча в джоба на ватираната риза, се зарадвах, че има с какво да се занимавам, вместо безцелно да зяпам тавана.

„Будна ли си? С.“

„Естествено“ — написах в отговор.

„Добре ли си?“

Той ми зададе същия въпрос и по-рано, но нямаше как да му отговоря искрено. Кейлъб вече беше с него, когато ме измъкна от водата, а капитан Монти, Райли, Пейдж и останалите гости на партито стояха наблизо, наблюдаваха ни и можеха да ни чуват от борда на рибарската лодка, която капитан Монти някак беше успял да докара до нас през кишата и леда.

„Малко объркана, но иначе всичко е наред.“ Направих пауза и пръстите ми увиснаха над клавишите, преди да добавя: „Ти обаче ми липсваш“.

Тъкмо бях натиснала „Изпрати“, когато пристигна ново съобщение.

„Искаш ли да дойда?“

Втренчих се в екрана на телефона. Нямаше нещо, което да искам по-силно; преди импровизираното ми гмуркане тая вечер планът беше Пейдж да спи при баба си, а аз да отида в нашата къща край езерото и Саймън да дойде при мен, когато техните си легнат. Но после баба Бети настоя да остана с тях, а аз бях твърде изплашена, за да споря с нея.

„Късно е, написах. Какво ще кажеш за ранна закуска?“

„Харбър Хоумфрайз, 8 ч.?“

Потвърдих за срещата, после затворих телефона и погледнах към Пейдж. Не я виждах под завивката, но пухкавата бяла купчина се надигаше и спускаше равномерно на всеки няколко секунди. Доволна, че поне тя спи, отметнах моята пухена завивка, станах и прекосих дневната.

Пейдж отказа да спи в стаята си — или в която и да е друга стая на втория етаж — за което не можех да я виня. Но в Бостън аз предложих да се преместя в стаята на Джъстин, за да може Пейдж да се настани в моята. Странно се получава понякога — макар да не можех изобщо вече да кажа, че съм познавала Джъстин, бях сигурна в едно: тя не беше убийца. Положението на Пейдж обаче беше съвсем различно и разбирах защо предпочита да стои колкото може по-далеч от стаите на майка си и сестра си.

Но това не значеше, че същото се отнася и за мен.

Единствената светлина идваше откъм камината и тя постепенно намаля, докато се качвах по стълбите. Когато стигнах най-горното стъпало, вече беше толкова тъмно, че едвам виждах ръката си върху перилата. Опипах стената до себе си за ключ на лампа, но не открих.

В такъв момент обикновено бих тръгнала обратно по стълбите. Само че сега, колкото и да е изненадващо, се чувствах добре. Спокойна. Силна. Това усещане се появи в мига, в който се врязах в студената вода, и оттогава бързо се усилваше. Да съм била под водата не повече от минута, но когато отново се озовах на твърда почва, а тялото ми попи естествено солената влага, аз се почувствах толкова добре, както не се бях чувствала от мига, когато скочих от Скалите на Хиона.

Направих само две крачки по коридора, когато чух познат глас.

— Не можеш да заспиш ли, Ванеса?

Замръзнах на място, но после се обърнах и различих Бети в рамката на отворената към спалнята й врата.

— Помисли, че това е вашата лодка, нали? — попита тя.

Пристъпих към нея.

— Знам, че беше нашата лодка.

— Но те са мъртви.

В мрака на коридора очите ни се срещнаха. Нейните обикновено гледаха в една точка, но сега уловиха погледа ми и сякаш го приковаха. Въпреки тъмнината, виждах как сивите облаци в тях променяха формата си и се движеха, също като тези в небето.

— Откъде знаеш? — попитах.

Тя отстъпи настрани и зачака. Щом влязох в нейната стая, дробовете ми се напълниха със соления океански въздух, който нахлуваше през отворените прозорци. Не бях влизала тук от сутринта в деня на Празника на северното сияние през лятото и сега тя ми се видя различна. Стените, преди покрити с гоблени, изобразяващи Скалите на Хиона, сега бяха голи. Камината не гореше. На мястото на килима се виждаха тъмните дъски на пода. Единственото, което подсказваше, че стаята е на Бети, освен нейното присъствие, беше пурпурният бански костюм, провесен на закачалка върху вратата на банята.

И възрастният мъж, седящ в люлеещия се стол край прозореца.

— Здрасти, Оливър! — промълвих.

Той вдигна очи от отворената тетрадка, която беше поставил на коленете си. Зачудих се дали не работи върху следващия том на своята „Пълна история на Уинтър Харбър“. През последните трийсетина години вече беше написал няколко тома — както обясни, причината за това била да разсее Бети от страховете, като събере любимите й истории за нейния втори дом.

— Ванеса — отвърна той и отново заби поглед в тетрадката.

Това ми се видя странно. Когато се запознах с Оливър, той се държеше студено, даже заядливо. Но с времето постепенно омекна, докато ни помагаше да проумеем какво всъщност се случва в Уинтър Харбър и стана най-милия човек, когато те двамата с Бети отново се събраха след дългогодишна раздяла. Сегашният му поздрав, даже без едно „здравей“ или усмивка, подхождаше повече на стария Оливър.

Преди да попитам дали не съм прекъснала нещо, Бети се настани в тапицираното с кадифе кресло край камината.

— Защото чух как гласовете им замлъкнаха в мига, когато водата замръзна и никога повече не се обадиха — каза тя, без да откъсва очи от мен.

Не исках да притеснявам Оливър, който сега пишеше нещо, затова пристъпих по-близо до нея и сниших глас.

— Но това беше моята лодка. Нашата, на мен и на Джъстин. Видях, че е ожулена и охлузена на същите места, пък и едното весло…

— Има стикери с червени котви. — Бети вдигна глава. — Същите, каквито се продават на касата във всяка аптека на Уинтър Харбър и за каквито всяко дете врънка родителите си. Ако се загледаш, ще ги откриеш навсякъде из града — върху кошчетата за боклук, на будките за вестници, по пътните знаци.

Свих вежди. Сега, като ми го каза, се сетих, че наистина съм ги виждала. И Джъстин купи нашите от аптеката, когато реши да украси греблата.

— Ако Рейна и Зара бяха живи — продължаваше Бети — и планираха отмъщение, аз щях да знам.

— Но те ще гледат да го скрият от теб, нали? Знаят, че можеш да чуваш мислите им и ще се опитат да ги контролират.

— Щях да чуя опитите им да се съсредоточат върху нещо друго. Сирените са свързани помежду си, а понякога, ако се постараеш, можеш да чуеш и мислите на непознати хора, макар че не е никак лесно. Но винаги долавяш мислите на хората от собственото си семейство. Даже да не го искаш.

Извърнах лице, сякаш тя можеше да види съмнението, изписано върху него. Погледът ми попадна върху леглото в другия край на стаята; то също изглеждаше различно, покрито само с тънък чаршаф, вместо с обичайната купчина завивки. Сякаш Бети не бе спала в него от деня, когато я открих да лежи с изсушена лющеща се кожа, и толкова жадна, че дори не можеше да говори.

— Тя беше много мила жена.

Погледнах към Бети. Тя направи знак да седна на стола срещу нея.

— Майка ти, Шарлот Блу, имаше малка книжарничка в покрайнините на града. Позволяваше на хората с часове да остават и да четат и не я беше грижа, ако завършат някоя книга, а после не я купят. Освен това притежаваше много внушителна колекция — трудни за намиране редки книги и първи издания, която би могла да продаде за много пари, но вместо това ги раздаваше безвъзмездно, ако някой клиент се интересува от книгата, но не може да плати нейната цена.

Трябваше ми известно време, докато събера сили да задам следващия въпрос.

— Там ли са се запознали с татко? В нейната книжарница?

Бети замълча.

— Не зная.

— Виждала ли си ги заедно? Идвали ли са някога в ресторанта?

— Не, но доколкото знам, не са били дълго време заедно.

Сега, когато заговорихме за това, въпросите напираха в мен по-бързо, отколкото смогвах да ги задам.

— Рейна каза ли нещо повече? Тя очевидно е знаела за тях, след като има снимка на двамата. Тя ли ги е снимала? Ако ли пък не, все някой трябва да знае повече за…

— Ванеса, за съжаление ти казах всичко, което знаех. Ако Рейна е знаела повече, тогава…

Облегнах се назад. Дори Рейна да е знаела нещо повече, вече нямаше как да го разбера.

Мълчахме дълго. Единственият звук, който нарушаваше тишината, беше плющенето на завесите, подхванати от океанския бриз, и шумоленето на хартия, когато Оливър отгръщаше страницата. Имах още толкова много въпроси за Шарлот Блу, за татко, за първата година от живота си, за променливия ефект на моите дарби… Но един от тях ме вълнуваше най-силно. В този момент само Бети можеше да ми отговори на него.

Хвърлих поглед към Оливър. Той изглеждаше потънал в работата си и сякаш не ни обръщаше внимание, но въпреки това се наклоних колкото може по-близо до Бети и съвсем понижих глас.

— Пия солена вода — казах. — Непрекъснато. Всеки ден по два пъти се кисна в солена вана. Донякъде помага, но пак се чувствам страшно жадна и постоянно ми е горещо. А сега започна и това ужасно главоболие, което изобщо не ще да минава, колкото и аспирин да погълна.

Замълчах, давайки й възможност да ми каже онова, което трябва да знам, без да се налага да задавам други въпроси. Тя обаче не проговори. Лицето й, както и нейният поглед, оставаха напълно безизразни.

— Бети — продължих с треперещ глас, — как го правиш? Как бих могла и аз да се справя?

Зад нас се разнесе висок, единичен звук. Скочих. Бети остана на мястото си.

— Късно е вече — каза Оливър, изненадващо озовал се близо до мен. Люлеещият се стол, който явно беше ударил стената при ставането му, се клатушкаше напред-назад, сякаш някой продължаваше да седи в него. — Всички трябва да поспим малко.

Главата му беше обърната към мен, но очите му гледаха някъде през рамото ми.

— Пейдж се събужда — хладно добави Бети. — Ще се притесни, ако не си до нея.

Разкъсвана между желанието да разбера колкото се може повече и стремежа да се махна час по-скоро, най-накрая станах и пресякох стаята. На вратата се извърнах, за да добавя още нещо — да благодаря на Бети; да я уверя, че Пейдж вече е по-добре, или просто да не позволя краткото ми посещение да завърши така неловко — но я видях да стои напълно неподвижно пред отворения прозорец, а вятърът усукваше дългата й сива коса. Сякаш се вслушваше в нещо, което само тя можеше да чуе.

— Лека нощ, Ванеса — равно каза Оливър.

Излязох в коридора и бързо затворих вратата след себе си, опитвайки се да не я затръшна. Хванах се с една ръка за парапета на стълбището и понечих да тръгна надолу, когато ми хрумна, че всъщност не би трябвало да виждам перилата. Сега в коридора беше доста по-светло, отколкото на идване, а източникът на светлина сякаш се намираше някъде зад мен.

„Трябва да е някоя лампа, или свещ — казах си. — Просто не си я забелязала на идване…“

Само дето не беше нито лампа, нито свещ. Сиянието идваше откъм искрящ сребърен поток светлина, който се стелеше над пода в другия край на коридора.

Погледнах към стаята на Бети; вратата й беше все така затворена. Ослушах се за Пейдж, но и там всичко тънеше в тишина. Както и останалата част от къщата — даже вятърът като че ли беше притихнал. Вървейки бавно по коридора, долавях един-единствен звук — скърцането на старите дъски под краката ми.

Когато стигнах стаята на Зара, спрях и погледнах надолу. Изпод вратата й струеше студена сребриста светлина и обливаше босите ми стъпала като вълните на плажа. Последния път, когато стоях на това място, Джъстин ме окуражи да вляза вътре. Зачаках и сега пак нещо да ми вдъхне смелост, но това не се случи.

Стиснах дръжката на вратата, но веднага рязко се дръпнах, защото медната топка опари дланта ми. Почувствах се така, все едно току-що съм докоснала жив пламък, но дръжката изобщо не беше гореща. А пареше като лед. И блещукаше със синкава светлина, която пулсираше с ритъма на блъскащото в гърдите ми сърце.

Затворих очи и се опитах да си представя стаята такава, каквато я видях за последен път. Бели мебели. Кристални шишенца парфюм. Милиони светлинни зайчета, които се отразяваха във високите от пода до тавана огледала.

Стиснах дръжката, завъртях я и блъснах вратата.

Сребристата светлина угасна.

Бръкнах в джоба на ризата за мобилния телефон и отворих капачето. Насочих светещия му дисплей към вътрешността на стаята, но мракът вътре погълна неговата мъждукаща светлина.

Хвърлих поглед към пустия коридор. Процепът под вратата на Бети, откъдето допреди миг се процеждаше светлина, сега също беше тъмен.

Отдъхнах си. Неизвестната сила явно си беше отишла. Лампите в стаята на Зара трябва да са били включени и заради опънатите нерви явно бях взела светлината им за нещо друго. Напълно обяснимо след онова, което научих в къщата на Марчанд — при това се връщах тук за първи път, откакто заливът на Уинтър Харбър замръзна.

Но за да съм сигурна, че всичко е наистина така, както го мислех, пристъпих навътре в стаята. Въздухът сякаш стана по-гъст, по-тежък. Надуших солта, като че вратата и прозорците не са били отваряни с месеци. Благодарение на пълната луна мракът леко се разреди, когато наближих огледалната стена. Щом стигнах прозорците, надзърнах надолу, където на стотина крачки океанът се разбиваше в брега, после се обърнах и огледах наоколо.

Очите ми попривикнаха с тъмнината и вече виждах на няколко крачки пред себе си — не знаех дали изпитвам облекчение, или разочарование, когато забелязах, че стаята е празна. Нямаше нито мебели, нито тоалетна масичка с подредени в редица кристални шишенца парфюм отгоре. Огледалата бяха свалени от стените и сега по тях се виждаха единствено одрани тапети. Както и в стаята на Бети, тук килимът също беше вдигнат, разкривайки матовото дюшеме.

Дори да беше оцеляла някак, Зара очевидно не се криеше тук.

— Време е за сън — промълвих тихичко, поемайки обратно към вратата. — Имаш нужда от него. Незабавно.

Докато вървях, погледът ми не се откъсваше от вратата, затова не забелязах лампата в средата на стаята, чак докато десният ми крак не я блъсна и тя не се стовари шумно на пода. Внезапният шум разкъса тишината, затова се метнах към лампата, опитвайки се да я задържа, за да не се търколи и да събуди Пейдж долу. Стиснах стойката и внимателно я изправих върху пода.

Цялото ми същество се стремеше да хукне надолу по стълбите, но се овладях и останах, докато не оправя тънкия къс шнур на лампата.

Крушката светна с бяла светлина. В осветения от нея кръг забелязах кабел, който тръгваше от основата на лампата и беше включен в контакта на най-близката стена.

А до него на пода лежеше гребло на лодка с дръжка, облепена със стикери на червени котви, които искряха като гранати[1] на ярката светлина.

Бележки

[1] Скъпоценен камък с червен цвят. — Бел.прев.