Триша Рейбърн
Мъртво вълнение (28)

Глава 27

След всичко, което направих, след като скъсах с него без никакви обяснения, и ме видя да се целувам с Паркър, Саймън все още ме обичаше. Продължаваше да ме иска. Никой не би постъпил така в подобна ситуация… Но Саймън беше различен. Колкото повече наближавах Уинтър Харбър, толкова по-уверена се чувствах — защо ли — че най-страшното е вече зад гърба ни. Че сега всичко ще се уреди и ще можем да посрещнем заедно онова, което тепърва ни чака. Тъкмо както би трябвало да е винаги.

Защото сме един за друг, точно както Пейдж каза.

Щом отговорих на Саймън и се съгласих да се видим, той пак ми писа и предложи да се срещнем в къщата на родителите му, която беше точно до нашата лятна къща. Не бях ходила там от края на лятото, когато си събрахме багажа и я зазимихме. Сега мисълта да се върна ме караше да се чувствам също толкова неспокойна, колкото и предстоящата среща със Саймън, на която трябваше да му кажа цялата истина. Не бях оставала сама в къщата още откакто се върнах в Уинтър Харбър, за да разбера какво точно се е случило с Джъстин — и да науча истината за себе си. Прекарах в нея цяло лято, но тогава беше поносимо, защото мама и татко ми правеха компания. Сега обаче не се чувствах готова да остана сама.

Затова, когато след шест часа шофиране от Бостън най-после стигнах Уинтър Харбър, подминах нашата къща и отидох направо у семейство Кармайкъл.

Слънцето залязваше и къщата беше тъмна. Единствената кола на алеята отпред беше на Саймън, затова с известна надежда реших, че останалите са някъде навън. Имахме толкова много да си кажем, че наистина трябваше да останем сами.

Позвъних на звънеца и отстъпих крачка назад да изчакам. След няколко секунди пак позвъних, после почуках. Никой не отговори, затова отидох до края на верандата и погледнах нагоре; прозорецът в стаята на Саймън, както и всички останали прозорци отпред, беше тъмен. Проверих телефона си, но там имаше само едно съобщение от Пейдж, изпратено преди часове, в което тя питаше къде съм и настояваше да поговорим. Отбелязвайки наум, че трябва да й се обадя колкото може по-скоро, набрах номера на Саймън, слязох по стълбите и тръгнах покрай къщата. Дневната гледаше към езерото откъм задната част; може би Саймън лежеше там пред телевизора, или просто спеше и затова не чуваше звънеца.

Телефонът му веднага се включи на гласова поща.

— Здрасти, аз съм. Тук съм, отвън. Звънях и чуках, а сега отивам отзад. — Направих пауза. — Обичам те, Саймън. И съжалявам за всичко.

Къщата тъмнееше и отзад, също както отпред. Все пак почуках на вратата, но не получих никакъв отговор. Надзърнах в дневната и видях, че е празна, а телевизорът не работи. Върху малката масичка нямаше никакви чинии, не се виждаха отворени книги по дивана, нямаше признаци той да ме е чакал тук.

Дали не беше променил решението си? Нищо чудно родителите му и Кейлъб да са го убедили, че не е добре двамата с него да се съберем пак и че след всичко преживяно е най-добре да си останем разделени. Сигурно точно заради това ги нямаше вкъщи — излезли са някъде на семейна вечеря, за да предпазят вкупом Саймън да не бъде наранен отново.

Тъкмо се обръщах да сляза обратно по стълбите, когато телефонът ми иззвъня.

— Здрасти! — казах с усмивка на облекчение.

— Здрасти, красавице! Днес ми липсваше в училище.

Стиснах здраво парапета и бързо се огледах, за да се уверя, че все още наоколо няма никого. Толкова се зарадвах на обаждането, че вдигнах, без изобщо да проверя кой ме търси.

— Паркър… Здрасти.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. — Загледах се във водата, като се опитвах да си представя как Саймън плува или седи на кея — само и само да изтрия от мислите си усмихнатото лице на Паркър и устните му, които се приближават към моите. Отворих уста да попитам дали не може да му се обадя по-късно, но от гърлото ми не излезе звук.

— Днес си мислех, че лятото отдавна отмина.

— Да — едва успях да кажа.

— И че не е зле да направим един пробен пробег.

— Пробен пробег? — повторих, докато вътрешният ми глас ми крещеше да затварям.

— Какво ще кажеш за Карибите? Ти и аз, ваканция за Деня на благодарността?

— Това звучи… — Гласът ми секна, защото разбрах, че съм забравила какво искам да кажа. Той се беше появил. Саймън гребеше в езерото.

— Ванеса?

— Трябва да затварям — казах.

Минах тичешком през задния двор, усещайки как краката ми се изпълват със сила, каквато не притежавах само преди трийсетина секунди. Явно не беше необходимо да съм близо до Паркър, за да почувствам ефекта от неговото възхищение.

— Саймън! — изкрещях, щом стигнах края на кея.

Той дори не вдигна глава. Доскоро гребеше, но сега лодката се носеше сама към средата на езерото. Сигурно затова не отговаряше на обаждането ми — в Уинтър Харбър обхватът на мобилните телефони беше слаб и ставаше още по-лош, когато се отдалечиш от сушата. Главата му беше наведена, докато разгръщаше страниците на някаква книга. Присвих очи и успях да забележа белите слушалки в ушите му.

Четеше и слушаше музика. Типично занимание за Саймън, но ме изненада, че не го прави в къщата, особено като знаеше за колко време се стига от Бостън дотук и че бях тръгнала веднага.

Пак го извиках и размахах ръце, но той седеше с гръб към мен. Наблюдавах го, очаквайки, че ще насочи лодката обратно, но той продължи да прелиства страниците, явно погълнат от книгата. Огледах брега с надеждата да зърна малката моторна лодка на Кейлъб, която обикновено държеше в яхтклуба, или някой каяк, изоставен от летовниците. Наоколо обаче не се виждаше нищо. Надзърнах дори в гаража на семейство Кармайкъл за резервна гребна лодка, то там имаше само инструменти. Изтичах отново на кея и пак се опитах да привлека вниманието на Саймън, като виках и махах с ръце.

Никакъв резултат. Лодката навлизаше все по-навътре.

Приклекнах на ръба на кея. Изгарях от копнеж да бъда със Саймън сега, в този момент, но бяхме разделени от седмици и можех да изчакам още няколко минути. Цветът на небето бързо преминаваше от лавандулов към сив и ако не носеше фенерче със себе си, скоро нямаше да има достатъчно светлина за четене. Тогава сигурно щеше да обърне към брега и да ме потърси.

„Та, като стана дума за вярност…“

Гласът проряза черепа ми. С вик стиснах очи и сграбчих главата си с две ръце.

„Само три прости думички и ти веднага се втурна насам…“

Болката се усилваше, люлеейки тялото ми на всички страни.

„Това можеше да компенсира всичко, което направи… Ако Саймън вече не си беше тръгнал…“

Престанах да се люлея. Престанах да дишам. Очите ми бавно се отвориха, сякаш се събуждах от сън. Лек порив на вятъра караше мъртвите листа по клоните на дърветата да шумолят и бръчкаше повърхността на водата… насочвайки лодката, която вече се носеше успоредно на брега.

Не знаех дали досега е лежала в лодката, или просто Саймън я е закривал с тялото си, но вече ясно я виждах. Седеше в единия край, облечена с джинси и униформеното вълнено яке на „Бейтс“. Все още беше изпосталяла, с бледа кожа. Дългата й коса беше подстригана на късо каре, което обрамчваше лицето й и подчертаваше силно изпъкналите скули.

Зара изглеждаше коренно различно и беше още по-зашеметяваща от когато и да било.

Едва се изправих на крака.

— Саймън!

Никакъв отговор. Само обърна поредната страница, сякаш беше съвсем сам в лодката.

— Саймън! Аз съм, Ванеса! Моля те, обърни се!

Гледах го как вдига айпода си и увеличава силата на звука. Когато беше попадал в мрежите на Зара, всеки път гласът ми го освобождаваше от магията, фактът, че спокойно седи само на две крачки от нея, говореше само едно — отново е в нещо като хипноза, но с музиката се опитва да я пребори.

Или пък да се изолира от мен?

„Спри.“ Думата лумна в съзнанието ми. „Моля те, той нищо не ти е направил. Остави го на мира.“

Не знаех как мислено да се свързвам с друга сирена и да нахлувам в главата й, както Зара току-що направи. Вила не ми позволяваше да слушам мислите на другите, нито искаше да им говоря. Зара обаче явно чу негласната ми молба; нищо не отговори, но се обърна в моята посока, лека усмивка изкриви устните й, а в очите й заигра слаба светлина, докато не засияха. После, когато се убеди, че е спечелила вниманието ми, тя се наклони напред и сложи ръка върху коляното на Саймън.

Той не трепна, както би се очаквало. Както на мен ми се искаше. Вместо това вдигна глава. Отвърна на усмивката й. Тя се приплъзна в лодката, докато помежду им останаха само няколко сантиметра, нежно задърпа айпода и накрая слушалките поддадоха, а тя му каза нещо и го накара да се засмее.

— Саймън!

Изкрещях толкова силно, че случайните минувачи се развикаха присмехулно в отговор; той обаче не ме чу. Или просто не ми обърна внимание. Прибра косата на Зара зад ухо й и я погали с пръсти по бузата, както хиляди пъти беше правил с мен. Тя склони лице в дланта му и очите им се срещнаха.

— Не — прошепнах, когато двамата още повече се доближиха един до друг. — Моля те… не го прави.

Но те го направиха. Точно пред мен, а аз нямах сили да отклоня очи. Саймън и Зара се целунаха. Истинска целувка, с прегръдка и впиване в другия, така че дъх да не ти остане.

Паднах на колене. Как се стигна дотук? Ако Зара е по-слаба отпреди, тогава как изобщо е успяла да впримчи Саймън, да не говорим, че го е накарала да се качи на лодката, да се остави да бъде отнесен в средата на езерото и да се целува с нея? Кога ли го беше омаяла — преди, или след молбата му да дойда?

В мига, в който си зададох въпроса, вече знаех. Станало е преди това. Защото ако Саймън все още ме обича, тя ще е безсилна пред него. Дори да бяха започнали да се целуват, щяха да спрат, когато го извикам.

Преди тази мисъл напълно да ме парализира, те спряха да се целуват. Зара се изправи и това леко разклати лодката, а тя, без да сваля очи от него, смъкна ципа на якето си. То се плъзна по ръцете й и падна в краката й. Тя се наклони първо наляво, после надясно и разбрах, че си сваля обувките. Навън беше най-много десетина градуса, но тя носеше отдолу само прилепнала трикотажна блуза без ръкави и джинси, сякаш сме в края на лятото, а не е есен. Саймън не остана безразличен към това и наблюдаваше всяко нейно движение, без да откъсва очи.

Докато тя не се хвърли във водата. Тогава той скочи на крака, книгата тупна на дъното на лодката и тя силно се залюля. Саймън загуби равновесие и на два пъти се стовари на тясната седалка, преди отново да се закрепи и да започне да сваля якето и пуловера.

— Саймън! — отчаяно извиках. — Спри! Не знаеш какво…

Но беше прекалено късно. Явно неспособен да понесе и една секунда по-дълго далече от нея, той се хвърли във водата още несвалил панталона, тениската и обувките.

Нямах никакъв план. Не знаех какво ще направя, като ги стигна и дали Саймън изобщо ще ме познае. Но не ме беше грижа. Без да обръщам внимание на препускащото си сърце и пулсиращата болка в главата, смъкнах якето, набързо събух маратонките и запратих телефона си на кея. Метнах се във водата, която беше толкова студена, че мускулите ми веднага се вдървиха и се наложи да загребвам и да ритам с крака, докато не овладея напълно движенията си. Но сигурно продължавах да съм в шок, защото въпреки усилията не можех да плувам толкова бързо както последния път и ми трябваха минути, а не секунди, докато стигна лодката.

През това време Зара и Саймън се бяха отдалечили на няколко метра, бяха спрели на едно място и се целуваха в най-дълбоката част на езерото… точно срещу лятната ни къща.

— Остави го, Зара! — изкрещях, залавяйки се за единия борд на лодката.

— О, Ванеса! — извика нехайно тя, сякаш всичко си беше в реда на нещата, а ние сме стари познати, срещнали се случайно на улицата. — Радвам се, че се присъедини към нас.

— Той не ти трябва — казах. — Можеш да имаш всяко момче, което пожелаеш.

— Точно така. Радвам се, че го спомена. — Тя обви още по-силно ръце около врата му. — Но сега искам него. И съм щастлива да кажа, че чувствата ни са взаимни. Нали така, Саймън?

Той се опита да я целуне отново, но тя леко се отдръпна. Когато стана ясно, че чака отговор, устните му се повдигнаха в бавна, ленива усмивка. Каза нещо толкова тихо, че не успях да чуя, и Зара го накара да повтори, по-високо.

— Обичам те — каза той.

„Обичат те.“ Сърцето ми машинално подскочи… но той гледаше нея, не мен. Когато тези думи се понесоха по въздуха, лицето й сякаш се промени — кожата й засия, бузите й се закръглиха и блясъкът в очите й стана по-ярък.

Колкото нейното тяло се наливаше със сила, толкова моето се вцепеняваше. Започнах да потъвам и добре че беше лодката, за да се задържа на повърхността, когато топлата течност, пареща очите ми, се смеси със студената езерна вода. Примигнах и погледът ми се избистри достатъчно, за да видя как Зара, все още обвила ръце около Саймън, изчезва под водата.

Опрях крак о борда на лодката и се оттласнах, устремена към мястото, където доскоро бяха двамата. Когато наближих, потопих глава и се обърнах, за да виждам дъното, продължавайки да плувам с дълги равномерни движения. Едва ли бях изостанала чак толкова, но те не се виждаха никъде. Дори да бяха наблизо, не успявах да ги забележа заради тъмнината. За разлика от нощта, когато се хвърлих от Скалите на Хиона, а светлинните лъчи на сирените осветяваха дъното на океана, сега езерото беше непрогледно. Не виждах даже ръцете си, с които загребвах водата. Даже когато се опитах да чуя мислите на Зара, в главата ми продължи да царува тишина. Единственото, което ми оставаше, бе и аз да не мисля, та дори ако някой се опита да чете мислите ми, да не открие нищо.

Тъй като години наред бях плувала като обикновен човек, сега продължавах да задържам въздуха си под водата и отворих уста чак когато дробовете ми пламнаха. Минута след потапянето ми под водата без колебание започнах да дишам.

„Напускаш ни толкова скоро…?“

Едва чувах гласа на Зара през хълцането ми, докато се давех, и клокочещата наоколо вода. Опитах се пак да вдишам, този път по-бавно, защото реших, че съм вдишала прекалено бързо и твърде много вода първия път, но същото се повтори. Вместо да успокои и зареди тялото ми, водата го задушаваше.

Да не са отровили езерото? Затова ли Саймън поиска да се видим тук? Защото те са направили нещо, та в него да е невъзможно да се диша. Водата не миришеше по-особено, нито вкусът й беше различен, но…

Мислите спряха да препускат в главата ми, когато задържах дъха си и водовъртежът около мен престана. На няколко метра от мен, все още с ръце около Саймън, който се съпротивляваше, Зара ми се усмихваше иззад прозрачната маска на гмуркач. Маската беше свързана с дълга гъвкава тръба за пластмасова черна бутилка, прикачена отзад на кръста й.

„Този път ще го направим както трябва… Ще ги удавим.“

Споменът за казаното от Вила толкова бързо проблесна в ума ми, че нямаше как Зара да го е чула, дори да ме подслушваше. Аз обаче го чух. И сега вече знаех какво е искала да каже.

Езерото е отровно за сирените.

Защото е пълно със сладка, а не със солена вода.

Дробовете ми сякаш избухнаха, когато срещнах очите на Саймън. Или силата на Зара си имаше предел, или водата му беше помогнала да се съвземе; каквато и да е причината, нейната сила вече не действаше и сега той се бореше да се освободи от хватката й. Оттласнах се силно с крака, устремена към тях, но Зара лесно ми се изплъзна, отплувайки встрани и още по-надълбоко. Опитах отново, но тя просто се гмурна още по-надолу. Налягането блъсна главата и гърдите ми като чук и скоро не ми оставаше друг избор, освен да сменя посоката.

Имах нужда от въздух. Иначе и двамата със Саймън щяхме да умрем.

Главата ми разцепи бодната повърхност. Пълнейки жадно дробовете си с кислород, аз огледах къщите покрай брега, надявайки се да зърна Кейлъб, господин и госпожа Кармайкъл, разхождащи се местни хора… но там нямаше никой. Всички къщи бяха тъмни.

Опитах да насоча мислите си към Вила за помощ, да й пратя нещо като предупреждение, което ще я подтикне да се свърже с приятелите си в Уинтър Харбър, за които говореше. Но преди да намисля какво да кажа, видях белите проблясъци. Започнаха като малки и слаби петънца, но ставаха все по-големи и по-ярки. Отначало помислих, че са мълнии, тъй като през лятото сирените променяха времето в своя полза, но тези бяха много и при това се появиха наведнъж. Освен това излизаха изпод водата, вместо да идват от небето.

Очи. Десетки очи. Сребърни, примигващи, просветващи, наобиколили ме като широка рибарска мрежа.

„Здравей, Ванеса…“

Един чифт приближи към мен. Разпознах устата на Рейна под маската, малката бенка отдясно на носа.

„Много мило от твоя страна да се грижиш за Пейдж, докато отсъствахте…“

Все още ритайки с крака във водата, аз се отдръпнах на няколко сантиметра от нея. Щом го направих, очите от другата страна приближиха.

„Не знам какво щеше да прави теб… какво ще прави занапред без теб.“

— Моля ви — прошепнах, примигвайки, за да разпръсна водните капки, натежали по миглите ми. — Ще ви оставя на мира. На никого няма да кажа, че сте живи. Само го пуснете и ние ще се направим, че…

— Че това никога не се е случвало?

Извърнах се назад. Зара и Саймън се бяха показали над водата, извън кръга на сирените.

— Ванеса! — извика Саймън, плюейки вода.

Метнах се към тях, точно когато Зара запуши устата му с ръка. Но той не откъсваше от мен очи — широко отворени, ужасени — повече заради мен — знаех го — отколкото заради себе си.

— Съжалявам — каза Зара, накланяйки глава, сякаш е объркана. — Хайде да си припомним какво се случи съвсем наскоро. Ти и тоя малък многознайко тук замразихте залива при Уинтър Харбър, освободихте нашите мишени, лишихте ни от живот за три месеца, отмъкнахте моето гадже и сестра ми…

— Кейлъб не ти е бил гадже — креснах. — А ти отмъкна моята сестра. Ти ми отне Джъстин, и то за какво? За да си разчистиш пътя към едно момче, което така или иначе не можеш да имаш никога, независимо колко се стараеш.

Тя притисна още по-здраво ръка към устата на Саймън и сребърните й очи се присвиха.

— Колкото до Пейдж — продължих с мокри изтръпнали устни, — не съм направила нищо, освен че станахме приятелки. А ти искаше да я разболееш. Веднага след като родеше бебето, щяхте да я превърнете в покварено ненаситно чудовище — същото като вас. Като всички вас.

Настъпи тишина. За секунда всичко — водата, вятърът и дърветата — замря.

— Не искаше ли да кажеш — обади се Зара с глас, мек като коприна — същото като всички нас?

Погледнах към Саймън, който престана да се съпротивлява и отвърна на погледа ми, проумявайки бавно смисъла на казаното. Тя почака, докато шокът го парализира и, възползвайки се от слабостта му, го повлече обратно под водата.

— Не — хвърлих се след тях, но две ръце стиснаха здраво краката ми — едната левия, другата — десния. Още четири оплетоха ръцете и раменете ми. Заизвивах се и започнах да ритам, губейки и последните си сили. Когато първо брадичката, после устата и носът ми се потопиха под езерната вода, не ми оставаше нищо друго, освен здраво да стисна устни и да задържа дъха си.

Замъкнаха ме чак на дъното на езерото. Рейна плуваше начело на групата, а сребърните й очи изпускаха два дълги лъча светлина, които разсичаха мрака. Огледах се за Зара и Саймън, мълчаливо призовавайки Вила, но освен моите похитители не чувах и не виждах нищо друго.

На дъното сирените ме завлякоха до група скали и привързаха китките и глезените ми с нещо, което ми заприлича на копринени шалове. Съпротивлявах се, но — както ме предупреди Вила — дори да им липсваше сила поотделно, тя се възвръщаше, когато се съберяха заедно. Изтощено от жаждата и липсата на кислород, тялото ми изгаряше, сякаш ме бяха хвърлили в огнени пламъци, а не на дъното на езеро.

И когато една млада сирена с дълга руса коса постави маска върху лицето ми, аз с благодарност поех солената вода.

„Силна си — прозвуча в главата ми гласът на Рейна. — Точно като сестра си. Тя също не се даде без съпротива.“

Наблюдавах я как се спуска върху пясъка срещу мен, а дългата й бяла рокля се носи като облак около нея. Вътрешно кипях, но продължавах да разсъждавам трезво. Миг по-късно Рейна продължи.

„Поздравления. Ти и твоите приятели направихте нещо, което никой в дългата ни история не беше постигал. Успяхте да ни спрете. Временно, но все пак успяхте. Това вече само по себе си е постижение.“

Гледах я твърдо в очите.

„Трябва обаче да разбереш едно. Онова, което направи — което се опита да направиш — е нещо много по-голямо от теб или мен, от Зара или Пейдж. Смъртта на Джъстин беше нелепа и ако обстоятелствата позволяваха, това нямаше да се случи.“

„Това никак не прилича на извинение“, изстрелях в отговор.

„И не е извинение. — Очите й светнаха. — Тя стана случайна жертва. Винаги сме мислели, че си загинала заедно с майка си, и ако смъртта на сестра ти помогна да осъзнаеш каква си — а ние да разберем, че една спяща сирена е способна да ни накара да млъкнем — тогава значи си е заслужавало.“

Мислите ми се върнаха към онова, което Вила ми каза за роднините ми в Канада — могъща група сирени, избили хиляди мъже — но успях да ги блокирам навреме, преди Рейна да разбере повече от онова, което вече знаеше.

„Сега някои от нас смятат, че ти трябва да си понесеш заслуженото. Че трябва да бъдеш подложена на същото, което се опита да причиниш на нас.“

Наблюдавах как сирените се струпват наоколо, без да помръдна глава. Те всички дишаха с маски и ме изучаваха иззад тесните им сребристи визьори.

„Но тъй като държа да действам единствено в интерес на дългосрочните цели на групата, а не просто да те убия, както сигурно заслужаваш… ще ти дам един шанс.“

Отново погледнах Рейна. Лицето й не показваше никаква емоция, докато се готвеше да постави ултиматума си.

„Ти можеш да изпълниш желанието на дамите, като изтърпиш една дълга агония, която ще завърши с мъчителна смърт… даже ще бъдем така добри да придружим твоето подпухнало безжизнено тяло до кея зад къщата ви.“

При тези думи белите светлинки, които ме заобикаляха, взеха да проблясват и да подскачат нагоре-надолу, сякаш сирените кимаха одобрително.

„Или пък можеш да се присъединиш към нас.“

Втренчих се свирепо в нея, щом го чух.

„Вече няма да действам толкова необмислено — предупреди ме тя. — Благодарение на теб нашата изтъкната общност преживя значителен упадък. Въпреки това — и то също може да стане благодарение на теб — ние ще се възродим. По-здрави и по-силни отвсякога. Ти притежаваш способности, каквито сирените на твоята възраст и с твоя опит нямат. Можеш да се превърнеш в предимство за нас, както и ние за теб.“

„Това — изрекох мислено, гледайки я втренчено — никога няма да стане.“

„Отказваш?“

Тя се обърна, поглеждайки през рамо.

„Дори ако това е цената да спасиш единствения човек на света, за когото си готова на всичко? За когото трябва да направиш всичко, особено като се имат предвид някои прегрешения?“

В мрака зад нея се разля мека светлина. Нейното сияние беше достатъчно да видя самодоволната усмивка на Зара и гърдите на Саймън, които се надигаха и спускаха под ръцете й.

Той беше жив. Когато светлината се смеси с водата, забелязах черен мундщук, пъхнат в устата му. Другият му край беше прикачен към малка кислородна бутилка, полегнала в пясъка до него.

Горещите сълзи парнаха очите ми, преди да се разтворят в студената вода наоколо.

„Ще го пуснеш ли? Ако направя това, което искаш от мен, ще го освободиш и ще го оставиш на мира, така ли?“

„Ванеса.“ Алените й устни се нацупиха. „Нека бъдем реалисти“

„Какво тогава?“ Мислено изкрещях това. „Какво точно ми предлагаш?“

„За да се присъединиш към нас, ти трябва да отнемеш живот.“

Задишах учестено. Солената вода забълбука в маската ми, засилвайки кръговрата.

„Ако вземеш неговия живот, ще станеш по-силна, отколкото дори можеш да си представиш, а той ще умре с твоя образ пред очите. Докато попива думите ти, в този един-единствен миг, той ще е по-щастлив, отколкото е бил през всичките си дни на тая земя. Ти му причини голяма болка, ето защо Зара успя да го контролира за известно време, но той все още те обича, Ванеса. Повече отвсякога.“

Тръснах глава и стиснах силно очи.

„Тогава това как ще го спаси!“, попитах.

„Не съм казала, че можеш да го спасиш от смъртта. Просто можеш да му спестиш да те гледа как бавно се давиш, което ще го убие много преди да спрем сърцето му.“ Тя замълча. „Физически погледнато, той ще умре и в двата случая.“

„Той ще ви остави на мира“, казах. „И двамата ще заминем оттук и никога повече няма да се върнем. Ако кажете, ще отидем в най-далечната точка на страната, дори може да заминем в чужбина. Той е твърде добър… не го заслужава…“

„Хайде да не забравяме чия беше идеята да се замрази залива — прекъсна вътрешния ми плач Рейна. — Това наказание не е само за теб.“

„Зара“, изрекох умолително наум, докато се гърчех. „Помисли за Кейлъб. Знам, че още го обичаш. Представи си колко ще го съкруши смъртта на неговия брат. Ако си въобразяваш, че като се почувства самотен, това по някакъв начин ще увеличи шансовете ти…“

Водата внезапно се развълнува и силен тласък в гърба ме повали меко върху скалите. Предпазих главата си с ръце и се опитах да стана, но се отказах, защото водата бързо се избистри и видях картината пред себе си.

Очите на Рейна помръкнаха, щом се изправи лице в лице с висока жена с дълга тъмна коса. Тя стоеше на мястото, където се намирах аз допреди малко; която и да бе, явно не искаше да продължавам да говоря. Останалите сирени се струпаха зад Рейна, опитвайки се да си придадат заплашителен вид, но видимо губеха сили. Едни трепереха, други се бяха прегърбили, очевидно все още твърде немощни след престоя в замръзналия залив, за да стоят изправени. Препречваха водата между мен и Саймън, но аз все още виждах краката му и знаех, че е там.

Това, разбира се, не значеше, че е още жив.

„Ненофарите няма да одобрят това поведение.“

Главата ми запулсира от усилието да се съпротивлявам. Познавах този глас.

„Ненофарите никога не са знаели какво става и няма да го научат“, каза Рейна. „Тях не ги е грижа за групи като нашата.“

„Ще се загрижат, ако ги помоля.“

Гласът на жената с дългата черна коса звучеше също като този на Вила. Но косата на Вила беше бяла, а фигурата й имаше по-меки и закръглени очертания. Джинсите и тениската на тази жена обгръщаха по-стройно, по-силно и младо тяло.

„Дали ще те приемат с отворени обятия след седемнайсетгодишно отчуждение обаче“, каза Рейна. „Едва ли имаш право да претендираш за добро поведение, след като си извършила най-големия грях — изоставила си семейството си.“

„Напуснах, защото така трябваше“, каза жената. „Защото бяхме заплашени — аз и детето ми — от вашата принуда да вършим неща, които да ни превърнат в едни от вас.“

„Искахме същото, което и любимите ти ненофари очакват да правиш под тяхно ръководство.“ Рейна изкриви уста. „И колкото и да е странно, ето те тук сред нас, при това изглеждаш така, сякаш не е минал и ден оттогава. На колко си всъщност — четиридесет и пет? Четиридесет и шест?“

„Пусни ги, Рейна“, каза жената. „Ако го направиш, обещавам ненофарите нищо да не разберат. Обещавам да направя каквото поискаш от мен.“

„Странни неща обещаваш, Шарлот…“

Отворих смаяно уста в маската. Гледах жената, която приличаше на Вила, очаквайки тя да поправи Рейна и да отрече, че е Шарлот… но тя просто стоеше там, неподвижна, силна, нетрепваща.

„Те никога не са си приличали!“

Рейна нападна в мига, когато някакъв вик сякаш разцепи черепа ми. Заслепяващата вихрушка от пясък и вода не ми позволи да видя неговия източник. Все още се опитвах да го открия с поглед, когато една ръка се обви около кръста ми и ме дръпна нагоре, далече от езерното дъно. Колкото повече се издигахме, толкова по-прозрачна ставаше водата.

„Това ли е… Не може да бъде… Моля те, кажи, че не е…“

Но това наистина беше тя. Пейдж се отдалечаваше с плуване от Зара, имаше маска със солена вода и държеше още една такава в ръцете си.

„Тя просто искаше да помогне“, отвърна Шарлот. „Да ти звучи познато?“

Не намерих сили да отговоря. Пейдж се беше трансформирала. Някак беше успяла да се превърне в една от нас. Вътре в мен се блъскаха толкова различни чувства — потрес, страх, разочарование, гняв, любов — че не беше възможно да се концентрирам само върху едно от тях и да отговоря.

„Ванеса“, продължи Шарлот, докато повдигаше едно пробито потънало кану и ме полагаше под него. „Седемнайсет години се опитвам да те пазя от разстояние. Знам, че е трудно да ме разбереш и обещавам всичко да ти обясня, но по-късно… Сега нека първо те спася.“

Тя побърза да развърже ръцете и краката ми. В този миг лицето й се озова на сантиметри от моето и аз ясно видях гладката кожа, стегнатата шия, сребърните очи. Изглеждаше като две жени едновременно: по-млада версия на Вила, която опознах през последните седмици, и по-зрял вариант на онази, която видях за първи път на снимката в стаята на Бети. Сякаш беше и двете заедно, някъде по средата.

„Спомняш ли си какво направи с бутилката вода на пейката при Харвард скуеър“, попита тя.

Кимнах, припомняйки си как водата кипеше и се превръщаше на пара в пластмасовата бутилка.

„Помниш ли как го направи?“

„Мисля, че да.“

„Когато ме чуеш да пея за теб, искам да го направиш отново. Става ли!“

„Тук ли? Със…“

Канех се да я попитам дали очаква да повторя това с водата в цялото езеро, но тя беше изчезнала, преди да успея да го направя.

„Ами Саймън?“, изкрещях подире й. „А какво ще стане с Пейдж!“

Никакъв отговор.

Лежах под кануто, вдишвах солената вода и се опитвах да овладея мислите, които се стрелкаха като торпеда из главата ми. Отдалече се носеше шум на връхлитаща вода. Чуваха се викове, последвани от стонове и плач. По едно време се разнесе един-единствен пронизителен звук. Започна сякаш в центъра на мозъка ми и се разля наоколо, докато по едно време цялото кану взе да се тресе.

Заковах поглед в един гладък камък. Гледах го, докато картината започна да се размива пред очите ми и не се появи образът на Зара. Рейна. Пейдж. Толкова силно се напрегнах да се съсредоточа — вече виждах, вместо да мисля и наблюдавах, вместо да чувствам — че не съм усетила кога във водата около мен започнаха да се появяват мехурчета, сякаш се канеше да заври. Видях Джъстин, съсредоточих се в усмивката й, в трапчинките по бузите й, в ясните й сини очи. Мехурчетата набъбнаха и се завихриха, ставайки все по-големи и по-бързи.

Видях Саймън. Как се разхожда из двора на „Бейтс“, как ме държи в прегръдките си в каруцата. Как ме гледа в болничната стая; как се обръща да види дали вървя след него, докато скитаме из гората; как първо на мен предлага купата с пуканки, докато четиримата с Кейлъб и Джъстин гледаме филм преди години.

Видях Паркър, облегнат на гардеробчето ми в училище. Наведен над мен да превързва коляното ми на лятната естрада в парка. Да се хвърля през борда на яхтата. Да посяга към ръката ми.

Водата се развълнува и кипна, стенейки като океана, когато блъска брега след буря. Кануто се вдигна над пясъка и се понесе встрани, увлечено от бодната вихрушка. Аз го последвах. Силата беше толкова могъща, че изтръгна маската и бутилката от мен. Опитах се да й се противопоставя, но бях прекалено изтощена и тялото ми отказа да се подчини.

Докато зад мен не се появи някой. Притисна ме към себе си, обви грижовни ръце около кръста ми, около раменете ми. Едно лице се опря в моето и аз разпознах близките черти незабавно.

Бе дошъл за мен. Някак, сигурно с помощта на Шарлот и Пейдж, беше успял да ме открие в тази пералня от двайсет акра.

Тялото ми отново се изпълни с живот. Сложих длани върху раменете му, за да го насочвам. После се извих и поех направо, усещайки подводните течения с цялото си тяло, заслушана в тях, яхайки ги към брега, към виещите сирени, към червените и сини светлини, които проблясваха над водата.

Когато главата ми най-накрая разцепи повърхността, видях, че полицаите са в нашия заден двор. Заедно с Бети, Оливър и Кейлъб. Успях да се добера само до платформата за скокове на трийсетина метра от брега. Повдигнах отпуснатото тяло на Саймън върху подскачащата над водата метална стълбичка и го притиснах с моето. Устните ми, опрени във врата му, се стоплиха от лекия отслабващ пулс.

Останах така, докато пристигне помощ, броейки секундите между два удара на сърцето, също както някога ги броях между изтрещяването на две гръмотевици. През цялото време шепнех едни и същи думи отново и отново.

— Писано ни е да сме заедно… Писано ни е да сме заедно… Писано ни е да сме заедно…