Серия
Сирена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercurrent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Глава 15

— Емили Дикинсън е адски яка.

Хвърлих един поглед над учебника по история. Татко седеше на дървената градинска маса в другия край на задния ни двор и с присвити очи се взираше в екрана на лаптопа си.

— Според теб какво ли би трябвало да означава това? — попита той.

— От някой твой студент ли е?

— Преподавам в колежа „Нютън“ — припомни ми той.

— В такъв случай „адски“ не означава пъклен. Употребено е в смисъл на „много“.

Той ахна.

— Много яка? Как може да каже подобно нещо за една от най-великите американски поетеси на всички времена?

— Какво е следващото изречение?

Погледът му отново се насочи към екрана.

— Думите й се леят като горещо гхи: г-х-и. Каквото и да означава това.

— Масло — обясних. — Излиза, че „яка“ от първото изречение всъщност означава добра. Твоят студент харесва Емили Дикинсън.

Той се облегна назад и впери широко отворени очи в екрана, сякаш буквите току-що бяха сформирали малка армия и заплашваха да щурмуват неговия академичен речник.

— Щом е така, защо просто не го каже човешки?

Усмихнах се бегло иззад учебника. Излязох при него, за да си подготвя домашното — вътре мама пак печеше нещо и заради фурната горещината бе непоносима. Но това не значеше, че вече сме си дружки в учението.

— Ще направя чай. — Той се изправи и се протегна. — Искаш ли нещо — жилетка например?

Това не беше подвеждащ въпрос. Навън едва ли беше повече от десет градуса и докато той се беше опаковал с дебел вълнен пуловер и джинси от рипсено кадифе, аз бях само по една тънка тениска и бермуди.

Тъкмо се канех да му откажа, но тогава чух леко прищракване.

Неговият лаптоп. Той се канеше да приготви чай, което нямаше да отнеме повече от пет минути, колкото да кипне водата… а беше затворил компютъра.

— Синьото ми фланелено яке, благодаря. — Отпуснах учебника и се ухилих още по-широко. — Трябва да е в моя — всъщност на Пейдж — гардероб.

Той светна така, сякаш току-що го бяха назначили на постоянно място в „Харвард“. Молбата ми го направи толкова щастлив, че се почувствах почти виновна — най-вече защото синьото яке лежеше в коша за пране в пералното помещение, а не се намираше в гардероба на Пейдж. Но знаех, че той няма да се върне с празни ръце.

Като се замисли човек обаче, какво означаваше една лъжа повече или по-малко?

Наблюдавах го как бавно се изкачва по стълбите и отваря вратата. Секунди по-късно тъмният прозорец на стълбището светна. Престорих се, че чета, докато минаваше покрай него, и изчаках да стигне площадката на горния етаж и да тръгне по коридора.

После скочих от хамака и се втурнах към дървената градинска маса.

Лаптопът му беше стар и му трябваше известно време, докато изключи, затова десктопът светна веднага, без да иска парола за достъп. Насочих курсора към старт бутона и хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че мама не гледа от кухнята. Тя беше с гръб към мен и правеше нещо около печката, затова се съсредоточих върху екрана на лаптопа и прегледах последните отваряни файлове.

Списъкът не беше голям. И имаше само един файл с име W1011. Побързах да кликна върху него, преди да съм загубила самообладание.

Като знаех, че баща ми се опита да скрие върху какво работи в момента, не очаквах да се окаже студентска курсова работа на тема Емили Дикинсън. Въпреки това не бих се досетила какво всъщност е W1011.

Дневник. Цели двайсет страници с датирани бележки, които ме връщаха седмици назад. Някои абзаци се състояха само от по две-три изречения, други — от по няколко параграфа.

И всичките се отнасяха до мен.

Отново хвърлих поглед към прозорците. Мама ровеше из един от кухненските шкафове, а осветлението на стълбището продължаваше да е включено, значи баща ми още не беше слязъл.

Набързо прегледах последния написан абзац.

„Боя се, че отношенията ни с Ванеса все още не са напълно възстановени. Опитвам се да й покажа, че първата крачка зависи от нея, както и че винаги може да разчита на мен, ако има нужда; единственото, което получавам в отговор, са резки отговори, кратки разговори и по някоя бегла усмивка. А по лицето й, което навремето можеше да освети цял Бостън насред токов срив, сега забелязвам само разочарование. Тъга. Обида. Зная, че страда и има основание за това. През краткото време, в което живяха заедно с Джъстин, двете бяха много по-близки от сестри, прекарали десетилетия заедно.“

Погледът ми остана прикован върху последното изречение. Той нищо не беше разбрал. Ако двете с Джъстин наистина бяхме толкова близки, тя все още щеше да е жива.

Дочух, гласа му някъде отгоре — викаше мама. Викът му беше последван от лекия приглушен шум на стъпки, които забързано се качваха нагоре по стълбището. Очевидно имах още няколко минути на разположение, преди да се откажат да търсят якето, затова продължих да чета.

„Ще ми се да ме допускаше до себе си. Ще ми се двамата отново да разговаряме така, както го правеше навремето. Мисля че, стига да ми позволи, много бързо ще изцерим взаимно душевните си рани. За съжаление не мога да зачекна темата пред Жаклин. Тя и така едва се държи, давейки мъката си в безсмислени домакински задължения и рутинни задачи, но се страхувам, че с това още повече влошава положението. Един господ знае как ще реагира, ако си даде сметка, че губим и другата си жива дъщеря.

Аз съм отчаян баща, на когото не е останала нито една читава идея как да спаси положението. Ако можеш да ми дадеш някакъв съвет — целият съм в слух — или гледам с четири очи, както може би е в нашия случай.“

Прочетеното предизвика лавина от въпроси. Защо баща ми води този дневник, или каквото там е това? Дали се обръща към реален човек, както подсказва молбата му за съвет? И нима така разкрива нашите — моите — лични проблеми пред някого, който изобщо не ме познава и няма представа какво всъщност се случва? По всичко личеше, че мама няма и най-бегла представа какво прави той, докато се преструва, че преглежда писмени работи на студенти, или пък работи върху книгата си. Но защо той лъже? Или ако това е начин по-лесно да подреди мислите си — единственото смислено обяснение, което според мен би могъл да даде за своята постъпка — защо всичко се съхранява като някаква голяма тайна? Защо си прави толкова труд да го крие, когато просто може да си признае? Нали уж наистина го е грижа за семейството?

И възможно ли е наистина да не си дава сметка защо съм толкова разочарована? Наранена? Обидена?

Отговорите на тези въпроси обаче трябваше да почакат. Един бърз поглед през рамо ми показа, че осветлението на задното стълбище е угаснало, а лампата в пералното помещение вече свети.

— Хайде! — прошепнах нервно, кликвайки върху иконката на Internet Explorer. Синята буква „е“ реагира така, сякаш се събужда от дълъг сън. — Давай, давай, давай!

Най-после върху екрана се отвори нов прозорец. Почти автоматично кликнах върху бар лентата за изписване на адреси и започнах да набирам електронния адрес на „Хоторн“. Имах на разположение около трийсет секунди, за да вляза в мрежата на училището, да попадна на собствения си имейл, да препратя на него дневника на татко и да изтрия от браузъра историята на тази операция. Това щеше да е дълъг процес дори на някой от последните супербързи лаптопи, а на този беше почти невъзможна мисия.

Трябваше да рискувам… Но после се загледах в екрана пред мен.

Електронна поща. При това не стартовата й страница, където тепърва трябва да се регистрираш с потребителско име и парола. Това беше пощенска кутия, която татко сякаш е забравил да затвори. Или пък не си е дал труда да го направи, сякаш е имал намерение скоро пак да се върне към нея.

Седях и се взирах в екрана. Баща ми никога не ми беше казвал, че има личен имейл адрес, което би могло да е много полезна информация в случай, че сървърът на колежа „Нютън“ изгърми.

Но въпреки това май нямах основание да се чувствам обидена. Ако се съдеше по списъка с контакти, само един-единствен човек знаеше за този адрес. Един човек, който очевидно му пишеше всеки ден. И който за последно беше изпратил писмо само преди двайсет минути.

Някой с инициали В. Б. Д.

— Какво криеш от мен?

Хлопнах капака на лаптопа.

— Пейдж! — Притиснах ръце към гърдите си, когато заобиколи масата и седна насреща. — Не ме стряскай така!

— Извинявай. Повече няма да правя така — стига да ми кажеш какво става.

Навирам си носа там, където не ми е работа. Баща ми издава личните тайни на семейството на непознати. Мама и хабер си няма за това. А, между другото, тя изобщо не ми е майка, а ние двете сме почти сестри.

— Какво искаш да кажеш? — Избутах лаптопа настрани.

Тя протегна към мен отворения си мобилен телефон.

Погледът ми попадна на познат номер, а после се плъзна надолу по екрана.

„В. не отговаря нито на обажданията ми, нито на съобщенията ми. Добре ли е?“

— Освен това ми е оставил три съобщения на гласовата поща със същия въпрос. — Тя затвори телефона и бръкна в джоба на джинсите си. — Не исках да му отговарям преди да говоря с теб, затова те потърсих в твоята стая и чух странно бръмчене. Трябваше ми време, за да схвана откъде идва, но най-накрая разбрах: от маратонката в дъното на куфара ти.

Тя протегна ръка и ми подаде моя мобилен телефон. Мигащата червена светлинка — знак за нови съобщения — приличаше на лампа върху полицейска кола.

— От събота насам Саймън те е търсил двайсет и четири пъти и ти е изпратил трийсет и едно съобщения. Ти обаче няма как да го знаеш, защото кой знае как си загубила телефона си в една стара обувка. — И тя остави апарата на масата пред мен, макар да й беше ясно, че нямам намерение да го взема. — Какво става? Скарахте ли се?

— Нещо такова. — Сведох поглед към ръцете си, представяйки си как той ги държи.

— Нещо такова? Това пък какво значи? Той кривна и ти се покри?

Затворих очи и си поех дълбоко въздух. През последните три дни безброй пъти повтарях наум тези думи, подготвяйки се рано или късно да ги изрека гласно… но и сега не ми беше по-леко.

— Скъсахме.

Пейдж зяпна.

Какво?! Защо?

— Стана прекалено трудно и мъчително. Сигурно заради голямо разстояние между нас.

— Голямото разстояние, значи? — повтори гневно тя. — Това изобщо не е проблем.

— Естествено, че е проблем. Хората непрекъснато се разделят по тази причина.

— Някои хора — да, като ония, дето изобщо не е трябвало да се събират. Но това не важи за вас със Саймън. Наречи го съдба, сродни души, божествена намеса — както искаш, но ти си родена на тази земя, за да бъдеш с него. И обратното. Няколко километра в повече не могат да го променят.

Не отговорих. Страхувах се, че ще се срина, ако се опитам да го направя.

— Не го вярвам — каза най-накрая Пейдж, опря лакти на масата и подпря главата си с ръце. — Двамата сте идеалната двойка. Когато бях с Джонатан… Когато си спомня за времето, прекарано с него… Според мен тогава се чувствахме така, както сте вие двамата. — Тя замълча. — Както… беше при вас.

Както беше при нас. Минало време. Минало и заминало.

— Може пък да е само временно — предположи тя. — Може да е някакъв кратък миг на лудост, който ще отмине? Сега той може да се съсредоточи върху винените мушици и лабораторните плъхове, ти — да се насладиш на последната си година в училище, а следващото лято, когато и двамата се върнете в Уинтър Харбър, ще преживеете страстно повторно събиране, което ще трае вечно.

Бях доволна, че външната лампа се пада зад мен и тя не може да види сълзите ми. Очите ми постоянно бяха пълни със сълзи — ден и нощ, а понякога и следобед, когато минавах покрай лабораторните зали в училище. Те обаче така и не потичаха по бузите, а аз бях доволна, че не плача. За първи път това, че тялото ми вече се нуждае от всяка капка вода, се обърна в моя полза.

— Хубава прогноза — казах меко. — Но не ми се вярва да стане така.

Тя подсмръкна и избърса с две ръце своите насълзени очи.

— Ела в Уинтър Харбър тоя уикенд.

— Какво?

— Баба Би иска да отида при нея. Ще пътувам с автобуса до Портланд, където ще ме чака Райли с колата и ще ме откара до Уинтър Харбър. — Тя замълча. — Ако дойдеш, може и ти да се обадиш на Саймън да те чака. Така ще поговорите и ще се опитате да намерите някакво решение.

Със или без Саймън, трябваше да се махна от града; останех ли сама през почивните дни, през цялото време щях да си припомням случилото се последния уикенд.

— Победа!

Подскочих при звука на татковия глас. Извъртях се на пейката и го видях да стои на най-горното стъпало, размахвайки синьото ми яке, сякаш е трофей.

— Това си беше същинско предизвикателство — каза той, слизайки по стълбите. — Ако трябваше да го посрещна сам, имаше опасност да се превърнеш в сладолед.

Погледнах Пейдж. Тя гледаше втренчено телефона си.

— Само че майка ти, тази всезнаеща жена, за нула време откри любимото ти синьо яке, заровено под планина чисто пране.

Той стигна до градинската масичка и ми подаде якето. Погледнах го, след това вдигнах очи към гордото му усмихнато лице и накрая се огледах за мама. Видях я през прозореца на кухнята да мие чинии, сякаш всичко си е в реда на нещата. Сякаш това е поредната семейна вечер. Сякаш мъжът й не беше съсипал тяхното семейство преди седемнайсет години и сега не споделя разни неща за нея с напълно непознати хора.

— Знаеш ли — казах, обръщайки се към Пейдж, — май едно пътуване до Уинтър Харбър е точно това, от което имам нужда.