Триша Рейбърн
Мъртво вълнение (25)

Глава 24

Следващият понеделник, вече в Бостън, за първи път в живота си избягах от училище. Събудих се рано, изчаках татко да отиде да си вземе душ и разбих ключалката на неговата дървена кутия. После, вече облечена, казах на мама, че имам ранна среща с госпожица Мълиган и напуснах къщата, преди татко да е излязъл от банята. Отбих се до пощата, където се усмихвах и гуках на младия сортировач на писма, докато не ми каза онова, което исках да знам, след това смених два автобуса, отдалечавайки се от центъра на града. Попитах за посоката поне десетина пъти и почти толкова често обърквах пътя, докато най-накрая не се озовах пред тясна постройка от червени тухли в най-източния край на южен Бостън.

Сверих адреса в ръката си с ръждясалите табелки с номера, окачени на вратата. Пощенската кутия, отбелязана на гърба на картичката с ресторанта на Бети, се намираше на „Четвърта улица“ 134. Очевидно бях стигнала на правилното място, стига да нямаше повече от една „Четвърта улица“.

Тръгнах нагоре по оронените стъпала. На последното се обърнах наляво и зърнах късче синьо-зелена вода между покривите. Поех дълбоко соления въздух и го задържах известно време в дробовете си, преди да издишам. Все още с опънати нерви, но поне малко поуспокоена, вдигнах ръка и почуках. Няколко секунди по-късно вратата се открехна с няколко сантиметра и веднага след това се затръшна.

Почаках, но тя не се отвори повече. Почуках пак, този път по-силно.

— Моля те — извиках през затворената врата, — знам, че не искаш да ме виждаш, но нямаше да съм тук, ако не беше важно.

Никакъв отговор. Почуках отново, после се надвесих през металния парапет, за да надзърна през прозореца. През прозрачната бяла завеса зърнах висока фигура насред полупразната стая. Стоеше с гръб към мен, едната ръка опряна на полицата над камината, другата — притисната към гърдите. Раменете й рязко се движеха нагоре-надолу, сякаш едва си поемаше въздух.

— Моля те — опитах да извикам, но гласът ми секна, докато чуках по прозореца. — Имам нужда от помощта ти.

Тя вдигна глава, но не понечи да тръгне към вратата. Помислих, че се кани да остане така — да слуша, без да дава знак, че ме е чула, затова се огледах дали има някой наблизо, който може да дочуе думите ми. Нямаше нужда да ме кани вътре, но и аз нямаше да тръгна, преди да излея всичко онова, заради което съм дошла.

— Здравей, Ванеса.

Обърнах се рязко. Докато се оглеждах за нежелани свидетели, тя беше отворила вратата.

— Вила? — попитах колебливо, защото не бях сигурна, че това наистина е тя. Видях я само веднъж в кафенето, когато носеше торбест панталон и провиснала широка риза, а косата й беше прибрана под бейзболна шапка, чиято козирка почти скриваше лицето. Сега беше облечена в тъмни джинси, мека копринена блуза и дълго до глезените кашмирено манто с цвят слонова кост. Дългата бяла коса беше прибрана на гърба с панделка. Сините й очи изпъкваха на фона на меките гънки по кадифената кожа.

— Толкова си красива — казах.

Тя се усмихна бегло и нерешително.

— Искаш ли да влезеш?

Отвори широко вратата. Докато минавах покрай нея, си помислих, че ми изглежда някак позната, и то не защото вече сме се срещали. Преди да се сетя къде още бих могла да съм я виждала, тя с жест ме покани да седна.

— Местиш ли се? — попитах. Освен дивана с плюшена тапицерия, на който седнах, единствените други мебели в стаята бяха фотьойлът със същата тапицерия, масичка за кафе и ваза с бели лилии. Стените бяха голи, а вградените книжни лавици — празни.

— Предпочитам всичко да е просто — отговори тя и седна насреща.

— Затова ли никога не пожела да ме видиш? — Въпросът несъзнателно изскочи от устата ми. Тя трепна, сякаш я бях шамаросала. — Извинявай, не се изразих правилно. Просто исках да кажа…

— Не се извинявай. — Тя поклати глава, поуспокоена. — Имаш основание за всичко онова, което изпитваш в момента — объркване, разочарование, гняв. Не си знаела толкова неща. Много съжалявам за това.

Кимнах и вперих поглед в скръстените си в скута ръце. Сега, когато най-после бях при нея и разговаряхме, трудно си спомнях всичко, което исках да й кажа.

— Но на теб са ти разказвали за мен, нали? — попитах тихо. — Татко редовно ти е пращал новини.

— Така е. По моя молба.

— Казала си, че ще ми разкажеш за майка ми всичко, което поискам да знам.

— Да. — Тя се наклони към мен. — Какво искаш да знаеш, Ванеса?

Коя е била Шарлот, защо е постъпила така. Защо татко не е могъл да й устои, въпреки че е обичал мама. Защо е напуснала така внезапно след година, оставяйки ме в семейство, което никога нямаше да ме разбере, както тя би ме разбрала. Въпросите се въртяха като вихрушка в главата ми, докато се почувствах замаяна.

— Как са се запознали? — попитах най-накрая.

Бръчките й станаха още по-дълбоки, когато бегло ми се усмихна. Ясно забелязах приликата с единствената снимка на Шарлот, която бях видяла, но Вила явно беше доста по-възрастна от сестра си; предположих, че е в началото на шейсетте.

— В книжарницата на Шарлот. Баща ти влязъл да разгледа книгите и бил впечатлен от колекцията първи издания. Двамата се заговорили и оттогава той я посещавал на всеки няколко седмици.

— Тя знаела ли е, че той е женен?

— Да.

— И въпреки това го е поощрявала?

— Не бих го нарекла точно така. Беше й приятно в компанията му, но тя уважаваше семейното му положение.

— Тогава как се е стигнало от обикновени разговори… до нещо повече? — попитах.

Тя замълча.

— Сложно е да се обясни.

Тъкмо отворих уста да възразя, но си спомних разгорещения коментар на Кейлъб относно квантовата физика и настроението на капитан Монти.

— Ясно — казах.

— Ванеса — започна меко тя, гледайки ме в очите, — ще ти кажа истината. Това е най-малкото, което мога да направя за теб. За да го направя обаче, трябва първо да ти обясня особеностите в организма на сирените и техните потребности. Няма да ти е никак леко, макар да не ми се иска да те съкрушавам.

— Няма такава опасност. — Вените ме заболяха, когато кръвта запрепуска устремно из тях. — Ще го понеса.

Ъгълчетата на устата й се отпуснаха надолу в момент на колебание — или тъга — но тя все пак продължи.

— В имейлите си до мен баща ти ми разказа какво е станало това лято. Каза ми за злополуката с Джъстин и как в края на лятото си скочила от скалата и си свършила в болница.

Лицето ми пламна; вкопчих здраво ръце една в друга, за да не започна да си вея.

— Ти неволно си се трансформирала онази нощ, нали?

Преглътнах мъчително.

— Така мисля.

— Значи вече си даваш сметка колко е зависимо от солената вода тялото на сирената и че колкото по-дълго се лишава от нея, толкова по-слаба и немощна става. — Вила се поколеба. — Как се справяш с това?

— Достатъчно добре, предполагам. Понякога всичко ми е наред. Друг път имам чувството, че всеки момент ще припадна. Вземам солени вани, пия с литри солена вода, но тялото ми реагира различно всеки път.

— Готварска сол ли използваш?

Кимнах.

— Природно солената вода е несравнимо по-ефективна. Затова повечето сирени са се заселили близо до океана. Животът е много по-лесен, когато не ти се налага да пътуваш дълго, за да се заредиш.

Да се заредиш. Сякаш солената вода е нещо като захарта, кофеина и никотина за другите, обикновените пристрастени.

— За съжаление — продължи тя и гласът й омекна, — солената вода не е достатъчна. Тя върши работа само за кратко след трансформацията, но с времето въздействието й отслабва.

— И какво става тогава?

Тя извърна очи към прозореца и погледът й се зарея далече над водата.

— Когато баща ти се запозна с Шарлот, тя никак не беше добре. Продължителното плуване в океана, което преди я зареждаше за дни напред, вече беше започнало да губи ефект само след часове. Тялото й я принуждаваше да премине към следващата фаза в своето развитие, въпреки че тя се съпротивляваше.

— Защо? — Нещо притисна гърдите ми. Независимо какво беше направила биологичната ми майка, никак не ми се понрави мисълта, че е страдала от заболяване, което не е могла да контролира. — След като не е била добре и е знаела как да промени това, защо е отказвала да си помогне?

Вила отново обърна очи към мен.

— Имаш си момче, нали?

Сега аз се дръпнах назад.

— Съжалявам, ако въпросът ти се стори прекалено личен, но отговорът е важен. — Тя замълча за миг, изчаквайки ме да размисля. — Има момче, нали? Той отначало е бил безразличен, но сега не се отделя от теб.

Едва ли говореше за Саймън. Дори преди да станем гаджета, той никога не е бил безразличен към мен.

Явно ставаше дума за Паркър.

— Откъде знаеш за него? — попитах. — Татко ли ти каза нещо? Но той пък откъде е научил?

— Разбира се, че не е той. Баща ти е прекалено загрижен как се развиват отношенията между вас двамата, за да обърне внимание на чувствата ти към някой друг от противоположния пол. Просто един ден те видях да говориш с красиво момче в „Бийнъри“ и събрах две и две.

— Представа нямам какво точно си видяла — отвърнах бързо, а жарта от лицето ми се спусна надолу по шията и стигна гърдите, — но не изпитвам нищо към Паркър.

— Сигурно нямаш чувства към него. Поне засега.

Отворих уста да споря, но млъкнах, когато тя протегна ръка и я постави върху коляното ми.

— Усетила си, че се чувстваш по-добре, когато той е до теб, нали? Когато произнася името ти или те докосва. Независимо колко жадна и изтощена си била преди това.

Отпуснах се на дивана, когато си припомних пръстите на Паркър върху прасеца ми на лятната естрада. Как лежа до него на яхтата. Как стоим съвсем близо един до друг на кулата за водни скокове. Ръцете му, които ме обгръщат на пейката пред болницата. Не исках да призная дори пред себе си — особено пред себе си — но той ме привличаше. И точно както каза Вила, аз се чувствах по-добре, по-силна, дори странно приповдигната всеки път, когато той е близо до мен.

— По този начин действа твоята сила, Ванеса — внимателно каза тя. — Ти може и да не си даваш сметка, че изпращаш сигнали, но наистина е така. През цялото време. Когато той откликне, твоите способности — а и тялото ти — укрепват. Колкото по-увлечен е той, толкова по-силна ставаш.

Не исках да ставам по-силна. Не и ако заради това трябваше да бъда с Паркър, а не със Саймън.

— Ами гаджето ми? — попитах, умишлено пропускайки „бивше“. — Аз го обичам и…

— Той също те обича. Ако е било така и преди твоята трансформация, значи силите ти не му влияят.

Тя замълча, сякаш си даваше сметка, че това е отговор на въпроса, който ме мъчеше, откакто двамата със Саймън станахме нещо повече от приятели. Оцених жеста, че ми дава възможност да обмисля чутото. Ако наистина е така, значи Саймън ме обича — наистина ме обича. Не просто си го въобразява, принуден от моята сила, която не му е оставила друг избор.

Не че това вече имаше някакво значение.

— Точно заради това се чувстваш различно, когато си със Саймън и когато си с Паркър — продължи след малко тя. — Саймън може и да те задоволява емоционално… но това е единственото, на което е способен.

Затворих очи и се опитах да овладея главозамайването.

— Ами Шарлот? Когато е срещнала татко…

— Тогава тя се чувстваше изключително немощна. Налагаше се да направи нещо, преди тялото й окончателно да я предаде. Но тя се съпротивляваше, защото не искаше да върши онова, което я принуждаваха. Не беше съгласна. — Вила въздъхна. — Майка ти, Ванеса, беше готова по-скоро да се раздели с живота, отколкото да разбие живота на друг човек.

— Но все пак го е направила — вметнах.

— Да. За нещастие не само нейният живот беше заложен на карта. Има хиляди сирени, които живеят в малки крайбрежни селища по целия свят. За добро или зло, Уинтър Харбър е доста влиятелен град и неговите обитателки приемат това положение изключително сериозно. Когато се разбра, че Шарлот доброволно се отказва от дарбите, с които е надарена, започнаха да валят заплахи. Към семейството й, към нейните приятели… към всички нейни близки. Сирените са обединени в малки затворени общества и загубата дори на един-единствен член може непоправимо да повлия на бъдещото поколение. Ето защо другите сирени приеха отказа на майка ти като лично предизвикателство. Накрая тя трябваше да избира между това да промени един живот, или да умре тихо, като при това навреди на десетки други.

— Излиза, че татко просто е попаднал на неподходящото място в неподходящото време, така ли?

— Трудно е за вярване, но да, така е.

„Трудно е за вярване“ беше доста меко казано.

— Но как е успяла да му въздейства? Той е обичал мама… Жаклин. Знам, че е така. Нали ако е влюбен в друга жена, мъжът може да устои на сирената?

— За повечето мъже е така. Но майка ти… и ти… имате необикновено потекло. — Вила особено натърти на „необикновено“.

— Какво ще рече това?

Тя се изправи, отиде до отворения прозорец и вдиша дълбоко.

— Ти си потомка на малка група сирени, заселили се в Северна Канада, които се наричат ненофари^[1].

Ненофари. Спомнях си името от бележката за смъртта на Шарлот в албума на Рейна.

— Какво им е толкова необикновеното на тия… ненофари — казах предпазливо.

Тя се обърна към мен и се облегна с гръб на стената.

— Има два начина една такава група да укрепи общите си сили. За първия говорихме досега — използват силите си, като карат мъжете да се влюбват в тях. Вторият е да насочат тези чувства към децата си.

— Колкото повече мъже омагьосат и колкото повече деца народят, толкова по-силни стават като цяло, така ли?

— Точно така. През стотиците години ненофарите са успели да преодолеят както неблагоприятните природни условия, така и ограничените ресурси. Доколкото ни е известно, нито една друга група не е оцеляла при такива условия. Следващата по древност общност на сирени след ненофарите е малка група, която живее на Скандинавския полуостров, но тя е с двеста и петдесет години по-нова.

Направих усилие да открия смисъл във всичко това.

— Излиза, че съм плод на някакъв извратен естествен подбор, така ли?

— Може и така да се каже — отвърна Вила. — Силата на ненофарите се увеличава с течение на времето и всяко следващо поколение е по-силно от предишното.

— Какво общо има това с отношенията между Шарлот и татко?

Тя прекоси стаята и седна до мен на дивана.

— Когато някой мъж се окаже мишена на ненофарите, той няма никаква защита срещу тях. Ако е влюбен, това отначало ще го направи безразличен, но няма да го спаси — рано или късно, те го завладяват. Силата им е много мощна.

В главата ми внезапно просветна една картина от това лято.

— Сирените на Уинтър Харбър… Преди няколко месеца, в нощта, когато заливът замръзна, те се събраха на океанското дъно и подмамиха десетки мъже със себе си под водата с намерението да ги убият. — По лицето на Вила не се мярна никаква реакция, докато говорех. Явно чакаше, ако имам някакъв по-специален въпрос, да го задам. — Когато каза, че ненофарите завладяват мъжете… това означава ли, че просто ги карат да се влюбят в тях, или включва и убийство?

— Досега — каза тя с безизразно лице, — ненофарите са отнели живота на тринайсет хиляди четиристотин и дванайсет мъже. Когато е пълна, групата им се състои от единайсет членове.

— Чакай… — Задъхах се. — Може ли… Имаш ли…

Вила скочи и напусна стаята. Няколко секунди по-късно донесе кана със синьо-зеленикава течност и чаша. Трябваше да изпия три чаши, за да възстановя дишането си. Но това не ми помогна по-лесно да намеря необходимите думи.

— Случвало ли се е ти… — започнах. — Дали някога…

— Дали съм отнемала живот? — довърши вместо мен тя. Изчака да кимна, после помълча, докато обмисляше отговора си. — Не. Направих всичко възможно да го избегна.

Сипах си още една чаша. Ръцете ми трепереха толкова силно, че течността плисна от каната и се разля по масата.

— Знам, че ти е трудно да го приемеш. Жалко, че толкова време са те държали настрана от истината. — Вила протегна ръка, сякаш се канеше да отметне косата от челото ми, но после явно се разколеба и отпусна длан в скута си. — Ето защо Шарлот постъпи по този начин. Затова и баща ти направи всичко онова, за което вече знаеш. Нито един от двамата нямаше избор.

Изгълтах чаша с отвара, преди да проговоря отново.

— Защо го е оставила жив? Защо е напуснала Уинтър Харбър година по-късно, а после се е отказала от мен, когато я е открил?

— Независимо от причините, които я принудиха да започне връзка с него, Шарлот обичаше баща ти — не беше способна да извърши онова, което очакват от нея. Затова го остави да си тръгне, но направи така, че останалите сирени в Уинтър Харбър да мислят друго. Накрая се изплаши, че те могат да заподозрат нещо и да я накажат, като навредят на теб, затова избяга. Когато баща ти измина целия този път, за да ви намери, тя осъзна колко много той те обича и колко по-безопасно ще е да отраснеш при него, далече от нея. В края на краищата сирените не знаеха кой е той. Но започнаха да подозират, че нещо не е наред, когато здравето й отново се влоши. Това не би се случило — или поне не толкова скоро — ако беше взела живота му.

— Ами книжарницата? Пожарът?

Вила замълча.

— Това беше злополука. Майка ти вярваше, че ако прекъсне всякаква връзка с теб, ще успее да те спаси.

Погледнах я в очите.

— Затова ли никога не пожела да ме видиш? Защото и ти си свързана с нея?

— Да. Ето защо преди много време се заклех никога да не чета мислите ти, което всички сирени го могат в една или друга степен. Дори в моменти като това лято, когато отчаяно исках да се свържа с теб, за да разбера дали си добре. Ако го бях направила обаче, скоро и ти щеше да четеш мислите ми… а това още повече би усложнило положението.

Отместих очи от нейните и огледах излъсканата до блясък масичка за кафе, празните книжни лавици, камината, в която сякаш никога не е горял огън. След всичко, което току-що ми каза, и като знаех истината, която тя бе пазила само за себе си през всичките тези години, не можех да я виня, че предпочиташе простите неща.

— Те са се върнали — казах секунда по-късно, приковала очи в парчето водорасло, залепнало за стената на празната кана. — Ледът в Уинтър Харбър се разтопи и сега… сирените са се върнали.

— Знам. — Гласът й беше тих, непоколебим.

— Двамата с моя приятел… Ние ги спряхме миналото лято. — Погледнах я и сълзи напълниха очите ми. — Сега мисля, че са се върнали за нас.

Този път тя се поддаде на порива. Протегна ръце, прегърна ме и ме притисна до себе си. Галеше косата ми, докато сълзите мокреха рамото й.

— Вече не си сама, Ванеса. Те няма да те наранят — нито теб, нито някой друг — никога вече.

— Откъде знаеш? — прошепнах.

— Защото този път ще свършим работата докрай. — Тя ме притисна още по-силно и нежно ме залюля. — Ще ги удавим.