Триша Рейбърн
Мъртво вълнение (6)

Глава 5

— Есемеси или восък.

Вдигнах поглед от домашното си по математика. Пейдж седеше на леглото с отворена книга пред себе си.

— Между тези двете трябва да избира Саймън — продължи тя.

Сърцето ми пропусна един удар.

— За какво?

— За да се откъсне, когато заради теб загуби съня си, приятелите си и нормалния си начин на живот. Според тия книги единственият начин един мъж да се спаси от своята сирена е като мине на есемеси или си натъпче ушите с восък.

Втренчих поглед в нея. Тя се усмихваше насреща ми, но когато не отвърнах на нейната усмивка, лицето й посърна.

— Съжалявам — каза, — това не беше смешно. Ти, разбира се, никога не би могла, ти не си…

— Всичко е наред. Аз съжалявам. Сигурно ми трябва време да свикна с тая дума.

— Отнася се и за двете ни. Затова искам да науча колкото се може повече. Ако разбера що за същества са, защо постъпваш така, как всъщност го правят… Тогава сигурно всичко това няма да ми се струва толкова необичайно.

— Пейдж, ако наистина искаш да научиш нещо повече, защо просто не попиташ Бети?

— След като тя толкова време правеше всичко възможно да скрие истината от Рейна и Зара ли? Които пък на свой ред не само не се подчиниха на волята й, но и използваха наученото срещу нея. — Тя тръсна глава и обърна на нова страница. — Ако започна да разпитвам, това само ще й причини болка, а аз не искам да го правя. Тя и без това преживя достатъчно.

— Вярно, че положението никак не е розово — съгласих се, — но тя все пак ти е баба. И ще направи всичко за теб.

Сигурна бях в това. Нали точно Бети разреши на Пейдж да учи тази година в Бостън, лишавайки се от единствения оцелял член на своето семейство. Тя силно обичаше внучката си и искаше Пейдж да започне начисто, на ново място, далече от всичко, което би навявало само болезнени спомени.

— Искаш ли да ти кажа нещо невероятно? — попита Пейдж след малко. Книгата лежеше затворена пред нея и сините й очи бяха широко разтворени, сякаш се кани да сподели някаква тайна, която още не можеше да повярва, че се отнася до нея самата.

— Давай. — Спомних си за последната тайна, която сподели с мен преди няколко месеца, когато бузите й руменееха, а коремът й беше кръгъл и издаден напред. Тогава тази тайна едва не я погуби.

— Аз ги видях.

Пред очите ми проблесна сребърна светлина. Примигнах, за да я прогоня.

— Видях Рейна и Зара днес в парка. Провеждахме часа по английски там. Четяхме „Зимна приказка“ и историята ми се видя толкова отегчителна, че за малко съм затворила очи. Когато пак погледнах… ги видях. На брега. Гледаха право към мен.

Успокоителният глас на Саймън отново прозвуча в главата ми: „Всичко беше замръзнало… Каквото и да е имало във водата, то отдавна вече е мъртво…“.

— Пълна лудост — продължи Пейдж, когато не пророних нито дума. — Давам си сметка, че е точно така.

— Не е лудост.

— Но това е невъзможно. — Тя се смъкна от леглото и седна на пода срещу мен. — Нали и на теб ти се причуваше гласът на Джъстин? И то след като беше вече мъртва!

Кимнах.

— Може и това да е нещо такова. Сигурно ми се е привидяло. Не защото страшно ми липсват, а защото съм травматизирана — или както там му викат — след всичко, което се случи.

Тогава на мен гласът на Джъстин не просто ми се причуваше, но нямах нищо против Пейдж да мисли така. Поне засега.

— Няма нищо лошо в това те да ти липсват — казах. — Рейна беше твоя майка, а Зара — твоя сестра много преди да се… променят. Няма нищо лошо в това да ти липсват хората, за които си ги мислела.

Погледът на сините й очи стана твърд.

— Двете бяха избили десетки мъже и се канеха да избият още много, ако не ги бяхме спрели. Те убиха Джонатан. Затвориха баба Бети в стаята й за цели две години и бяха готови да я оставят да умре там. — Тя тръсна глава. — Не, те не ми липсват. И няма шанс някога да ми домъчнее за тях. Никога.

Никога не бях чувала Пейдж да говори така сурово за някого. Прииска ми се да сменя темата за доброто и на двете, но трябваше да разбера още нещо преди това.

— Какво направиха, когато ги видя? — Едва чувах собствения си глас, защото пулсът блъскаше в ушите ми.

Тя сви рамене и изражението й поомекна.

— Примигнах и те изчезнаха. Просто защото никога не ги е имало там наистина.

Разбира се, че не са били наистина там. Независимо що за същества бяха, те все пак имаха сърца. И се нуждаеха от кислород. Както каза Саймън, невъзможно е сирените да оцелеят, след като два месеца са били сковани в леда.

— Въпреки това е много мило от страна на Райли, дето взе тези книги за мен, колкото и безполезни да се оказаха. — Тя протегна ръка и вдигна „Одисея“ от леглото. — Той ми се вижда добро момче.

— Саймън едва ли щеше да се сприятели с него, ако не беше така. — Протегнах химикалката и потупах с нея чехъла на Пейдж. — А според него ти пък си много красива.

Това я накара леко да се усмихне, както се и надявах.

— Ами, май е така. Но той не е…

Гласът й заглъхна, но нямаше нужда да завършва изречението, за да разбера какво се канеше да каже. Райли, колкото и да беше добър и мил, просто не бе Джонатан.

Реших, че има нужда да остане за малко сама, затова затворих тетрадката и се изправих.

— Мама каза, че ще прави шоколадов кекс тая вечер. Проявяваш ли интерес?

— Огромен — отговори тя, притискайки корема си с ръце.

Когато се озовах в коридора и вратата на стаята се затвори зад гърба ми, аз се облегнах на стената и на свой ред притиснах корема си с ръце. Приготвих се да почувствам онова особено движение — сякаш нещо бързо се стрелка вътре като риба в аквариум. Така се движеше бебето на Пейдж, когато веднъж опрях длан о корема й. То беше болно и неспокойно, защото нейното детско тяло не беше готово да износи дете.

Благодарение на злополучната промяна през лятото обаче, когато водата в моите клетки беше заменена със солената вода на океана, сега моето тяло беше готово за това. Замислих се за последния път, когато двамата със Саймън бяхме заедно. Тогава много внимавахме. Винаги сме били предпазливи. Но аз продължавах да си повтарям всеки път, че това е за последно, независимо какво ще стане с нас. И вярвах, че наистина е така, докато… докато той не ме докоснеше отново.

Засега коремът ми беше спокоен и неподвижен. Временно успокоена, продължих надолу по коридора.

— Пристигаш тъкмо навреме — посрещна ме мама, когато влязох в кухнята. Стоеше край кухненския плот и пресяваше брашно в купата. — Първата партида е още във фурната. Но това… — Тя взе електрическия миксер от плота, измъкна една от бъркалките за месене на тесто и ми я подаде. — Я пробвай.

Опитах сместа с върха на езика и се обърнах, за да измия бъркалката на чешмата.

— Страшно е вкусно. Трябват ти още няколко седмици и ще станеш същинска Джулия Чайлд^[1].

Тя се разсмя.

— Нали си ми дъщеря, няма как да не кажеш точно това.

Вдигнах поглед. В отражението на прозореца над мивката я видях как отупва ръце в зелената си кухненска престилка, отрупана с къдри и волани.

— Днес след училище се опитах да си опека сандвич със сирене — казах. — Така го прегорих, че парчето чедър^[2] направо се изпари между филиите.

— Защо не ми каза. С радост щях да ти направя друг сандвич.

— Всъщност това беше подобрен резултат на последния ми опит. Какво да се прави — не мога да готвя, дори от това да зависи животът ми. — Бъркалката вече беше чиста, но аз оставих водата да тече. — Чудя се на кого съм се метнала. И двамата с татко сте толкова добри в кухнята.

Тя тъкмо вадеше тавата с кекса от фурната и замръзна така — с лице, надвесено над отворената вратичка. Това продължи само секунда — ако не следях умишлено реакцията й, едва ли щях да го забележа — но думите ми очевидно я хванаха неподготвена.

— Като стана дума за баща ти — каза тя с безгрижен глас, докато затваряше фурната и слагаше тавата на кухненския плот, — той работи отвън. Ще отидеш ли да го попиташ дали иска сладолед към своето парче кекс?

Спрях водата и вдигнах очи към отражението на мама в прозореца. Сърцето ми се сви при вида на татко, който пишеше на лаптопа си на малката веранда отзад.

— Разбира се. Ще му занеса и жилетка.

Наближаваше осем вечерта, но навън все още беше двайсетина градуса и въпреки това на мама идеята за жилетка не й се видя странна. Вероятно изобщо не ме беше чула какво казвам, потънала в собствените си мисли. Това обаче ми послужи като оправдание да се измъкна от кухнята, вместо направо да изляза през задната врата.

Кабинетът на татко представляваше малка стая в другия край на първия етаж. С месеци не бях влизала там, но когато открехнах вратата, той изобщо не ми се видя променен. Десетки книги бяха натрупани на разкривени купчини. От препълнените шкафове стърчаха листове хартия. По лавиците, върху широките подпори за ръце на любимото кожено кресло на татко и по пода имаше забравени чаши със старо недопито кафе. Единственото сравнително подредено място беше писалището, завряно в ниска ниша, което не позволяваше човек да застане изправен до него.

Затворих вратата след себе си и се запровирах през лабиринта от струпани книги. Чувството за вина опърли като въглен стомаха ми, но аз продължих напред, повтаряйки си, че не бих била тук, ако имах друг избор. Купчините с писмени работи на студентите обкръжаваха бюрото като защитна крепостна стена, но аз набързо ги прескочих и потънах в креслото. Писалището беше безупречно подредено; отгоре беше само компютърът на татко и две снимки в рамки. Погледът ми се задържа на тях. На едната мама се плезеше срещу обектива в знак на игрив протест; на другата бяхме двете с Джъстин като малки, седнали на предното стълбище на къщата ни в Бостън, и правехме сапунени мехури с пластмасови тръбички.

Отворих най-горното чекмедже на писалището и започнах да ровя измежду химикалките, кламерите и ментовите бонбони, после се прехвърлих на следващото чекмедже и продължих нататък. Сърцето ми се свиваше, щом успявах да отворя всяко от чекмеджетата без никакво усилие. Хората не съхраняват ли обикновено най-големите си тайни в заключени чекмеджета?

Станах и се измъкнах обратно през купчините студентски писмени работи. Взех да отварям поред препълнените шкафове, но и те не ми предложиха нещо по-различно от чекмеджетата на писалището.

Нищичко.

Взех да се въртя бавно в средата на стаята, оглеждайки се за… Какво? Тайна врата? Или безценна информация, маскирана като саксия за цветя? Тъкмо се канех да вдигна килима, за да изключа вероятността за таен капак в пода, когато очите ми отново попаднаха на писалището. И по-специално — върху компютъра.

Татко имаше два компютъра — настолен и лаптоп, и обикновено винаги работеше на някой от двата. Тяхната обединена памет вероятно би могла да предложи много повече подробности за живота му, отколкото неговата собствена.

Докато отивах към настолния компютър, се чувствах като в деня на погребението на Джъстин, когато забелязах, че под снимките върху корковата дъска в стаята й има нещо скрито, и се колебаех дали да видя какво е. С всяко кабарче, което вадех, се чувствах все по-зле и по-зле, сякаш тайно четях нейния дневник.

Сега обаче беше различно. Защото вече знаех тайната на татко. Тя не се отнасяше единствено до него, а засягаше цялото семейство.

Седнах пред писалището и хванах мишката. Екранът светна, когато спящият компютър се събуди.

Появи се синьото прозорче за паролата. Сърцето ми спря, после бясно запрепуска. Нямах представа каква може да е паролата на татко, но самият факт, че беше защитил компютъра си с парола, подсказваше, че там може би има нещо, което си струва да се пази.

Написах първото, което ми дойде наум: Жаклин. Не дишах, докато дигиталният пясъчен часовник върху екрана се преобърна два пъти. Няколко секунди по-късно прозорчето за паролата отново се появи.

Невалидна парола.

Явно паролата не беше името на мама. Опитах с моето име, после с това на Джъстин. Очаквах скоро да се появи съобщение, че съм изчерпала лимита си да пробвам пароли, но това не стана. Затова продължих с колежа „Нютън“, където преподаваше татко. После с Хемингуей и Фицджералд — любимите му автори. Накрая с Якия татко и Големия бащица — две от безбройните галени имена, които му бяхме измислили двете с Джъстин.

Невалидна, невалидна, невалидна.

Пръстите ми пробягваха безцелно по клавиатурата, докато седях втренчена в мигащия курсор. Оставаше само още едно име, с което можех да пробвам. Не ми се искаше да го правя — едва се насилвах да го помисля, камо ли да го изпиша, но така или иначе паролите, въпреки всички предупреждения, обикновено са имена на хора и места, изиграли съществена роля в живота на потребителя. Освен членовете на семейството ни оставаше само още един човек, който можеше да се окаже не по-малко важен за татко. Един човек, чието име никой друг освен него не би трябвало да знае.

Или поне той си мислеше така.

Започнах да пиша бавно, следейки появата на всяка следваща буква върху екрана. Щом написах името, се загледах в него, припомняйки си кога го видях за първи път — в спалнята на Бети в Уинтър Харбър. То не би трябвало да се различава от останалите, просто поредното име в албума с изрезки на Рейна, документиращ сирените и броя на техните завоевания. Само че беше различно. Защото точно над него имаше избеляла снимка на красива жена в прегръдките на млад мъж с бухнала къдрава коса и топли очи, който изглеждаше толкова щастлив, че би могъл да умре на място без никакво съжаление. А край снимката щастливата двойка имаше и дете.

Жената се казваше Шарлот Блу.

Мъжът беше Големия бащица.

Детето бях аз.

Някъде в къщата се хлопна врата. Подскочих при внезапния шум и пръстът ми, увиснал над enter, натисна клавиша.

Пясъчният часовник се завъртя. Стори ми се, че всяко негово преобръщане трае по цяла минута. Седях втренчена в екрана, очаквайки компютърът да ме отхвърли и да поиска нова парола.

Вместо това прозорчето изчезна. На негово място се появи десктопът на татко, осеян с десетки файлове с кодирани имена. Бяха толкова много, че ми напомниха на карти, подредени за пасианс.

Ръката ми се задвижи сама и мишката насочи курсора към един от файловете в средата на екрана. Името му беше W0198.

Столът под мен започна да се тресе. Отначало помислих, че аз се люлея от нерви, но после забелязах, че и екранът вибрира. И снимките в рамки. И чашите за кафе върху книжните лавици из стаята. Не непрекъснато, а на всяка секунда.

След това ги чух. Стъпки. Бавни, тежки, сякаш този, който вървеше, беше много едър и уморен.

Татко. Вече се намираше вътре в къщата… и приближаваше.

Скочих на крака и си ударих главата в ниския наклонен таван. Прехапах устни, за да не извикам, и грабнах червената жилетка от облегалката на стола, докато прескачах студентските писмени работи. Носът на чехъла ми се удари в една купчина и по пода се разпиляха листове хартия. Докато ги събирах, паднала на колене, стъпките се чуваха все по-ясно.

Хвърлих разпилените писмени работи на върха на една от купчините, изправих се набързо и грабнах чашата за кафе иззад струпаните на пода книги.

Стъпките се забавиха, после спряха. Светлината, която се процеждаше под вратата, намаля. Тогава светлината в кабинета сякаш се усили, особено тази, която идваше иззад гърба ми.

Компютърът. А би трябвало да е заспал, с тъмен екран.

Старата медна дръжка на вратата изскърца. Тя започна да се отваря. Метнах се напряко през стаята, стиснах сноп кабели и жици и дръпнах. Компютърът възмутено изписка, преди да угасне.

— Ванеса?

— Здрасти, тате.

Той стоеше на вратата с лаптоп под мишница и шоколадово парче кекс със сладолед в едната ръка.

— Тъкмо щях да ти нося кафе и жилетката. — Вдигнах чашата за кафе и жилетката, която му беше любима и напълно оправдаваше присъствието ми в стаята. — Искаш ли сметана?

Той погледна чашата за кафе в ръката ми.

— Наистина ли беше тръгнала да ми носиш кафе и жилетка?

Не отговорих веднага.

— Да.

— Е. — Той се усмихна и влезе в стаята. — Благодаря ти, Ванеса. Току-що направи деня ми много по-щастлив.

Разбира се, че беше така. Откакто видях снимката му в албума на Рейна, се държах резервирано с него и знаех, че го е забелязал, макар и да не си дава сметка за причината. Ако жестът ми беше искрен, това щеше да върне старата ни близост.

— Пак заповядай. — Позволих му да ме целуне по бузата, докато минаваше покрай мен, давайки си сметка, че колкото съм по-мила, толкова по-лесно ще успея да си тръгна.

— Странно.

С единия крак вече бях в коридора, когато го каза. Обърнах се бавно, усещайки как лицето ми добива цвета на любимата му жилетка.

— Нещо не е наред ли?

Той стоеше край писалището, надвесен над клавиатурата. Написа нещо, изчака, после отново започна да удря по клавишите. След това почука по монитора, хвана го с две ръце и леко го раздруса.

— Сигурен съм, че го оставих да работи, преди да изляза. Да не е имало токов удар, докато бях отвън?

Той се изправи и се почеса по главата. В този момент изглеждаше така объркан, толкова приличаше на стария Голям бащица, когато е озадачен от някоя нова дума в технологичния сленг на студентите си и която се опитва да разбере, че внезапно се почувствах ужасно виновна, задето го шпионирам.

— Сещам се какво е станало. — Върнах се бързешком обратно и вдигнах изтръгнатите кабели. — Препънах се в тях, докато взимах жилетката ти. Сигурно съм ги извадила от компютъра. Съжалявам.

Лицето му се отпусна.

— Всичко е наред.

Скачих отново кабелите към компютъра и се отправих към вратата.

— Ванеса?

Замръзнах на място. Той знаеше. Очаквах, че като изтръгна кабелите на компютъра, всичко ще се изключи и той няма да разбере за опитите ми да го стартирам, камо ли за разшифрованата парола и отварянето на десктопа. Само че не беше станало така. И сега той знаеше. Той знаеше, че аз знам за Шарлот…

— Ще ми е много приятно, ако заедно изпием кафето и изядем десерта.

— Разбира се, татко — успях едва да произнеса, без да се обръщам. — Ей сега се връщам.

Затворих вратата след себе си и се отправих към кухнята, която сега беше празна. Сложих мръсната чаша в миялната машина и напълних две чисти чаши с кафе и сметана. Отрязах голямо парче от шоколадовия кекс, увих го в салфетка и грабнах пътьом две вилици от сушилнята.

След това тръгнах с кафето и десерта нагоре по стълбите, където ме чакаше Пейдж.