Триша Рейбърн
Мъртво вълнение (13)

Глава 12

— Какво ще кажеш за Чикаго? Или Денвър? А защо не Хонолулу?

Вдигнах поглед от страниците на „Бостън глоуб“.

— Хонолулу ли?

Пейдж взе брошурата от купчината върху масата между нас.

— Хавайският университет. Земя на палми, небесни дъги и тюркоазни заливи. — Тя отвори диплянката и се намръщи. — В действителност близостта до океана, като изключим цвета му, е доста голям недостатък.

Откакто бяхме дошли в кафенето, постоянно четях и препрочитах статията за вчерашния инцидент с автобуса, изследвайки сантиметър по сантиметър снимките, за да открия момичето от телевизионния репортаж, но споменаването на вода ми напомни, че съм жадна. За кой ли път. Седмица след като усетих живителната сила на океана, неговото въздействие взе бързо да отслабва.

— Госпожица Мълиган сигурно е страшно развълнувана, че толкова бързо те оплете в мрежите си — казах, преди да изпия на един дъх чашата студен чай.

— Знаеш ли, досега не се бях замисляла сериозно по този въпрос. У нас в Уинтър Харбър постъпването в колеж не се смята за задължително. Тия, които се записват, обикновено не преуспяват особено, след завършването се връщат обратно и се захващат с онова, което щяха да работят и да не бяха ходили в колеж.

— Например като ръководенето на най-популярния сред туристите местен ресторант, така ли? — попитах.

Тя вдигна рамене.

— Просто реших, че в това има най-голям шанс да успея. Защо да губя време, като се самозалъгвам, че съществува и друг избор.

— Но пред теб наистина има избор.

— Да. Мога да стана архитект. Или графичен дизайнер. Защо не и лекар. — Тя се ухили. — Добре де, нека да не е лекар. За това се иска много учене… И има много кръв.

Всмуках силно през сламката, докато съвсем не опразних чашата.

— Според мен това е страхотно, Пейдж. Наистина. Само че Хонолулу не е ли прекалено далече?

— Това е само един от вариантите. — Тя прелисти брошурите. — Може и във Финикс, Де Мойн и Хюстън, които са…

— По-близо от Хонолулу, но въпреки това пак страшно далече. — Наведох се към нея. — В Ню Ингланд са най-добрите колежи в Щатите. Не искаш ли да се огледаш тук наоколо?

Усмивката й угасна.

— Тук конкуренцията е много голяма. Успехът ми е добър, колкото да ме приемат в „Хоторн“, но нямам достатъчно хъс да издържа четири години убийствената академична надпревара.

Знаех, че за нейния избор има и други причини — като например желанието да избяга на хиляди километри от онова, което иска да забрави — но явно разговорът по този въпрос трябваше да почака.

— Почти стана време — казах. — Ей сега се връщам.

Тя надигна керамичната чаша.

— Мисля да си взема още едно. А ти?

— Да, моля, и за мен.

Когато стана и тръгна към касата, вдигнах раницата си от пода и се запромъквах между масичките и столовете, задръстили тясното пространство. Единствената тоалетна беше чак в дъното и се оказа заета, когато се добрах до нея.

Облегнах се на стената да изчакам и се зачудих колко ли лъжи ще се наложи да изрека през следващия половин час. Мислех да си спестя предстоящата среща, но знаех, че госпожица Мълиган така е избрала времето, че и тя да присъства. Колкото не ми се искаше да показвам фалшив ентусиазъм и сама себе си да хваля, двойно по-неприятно щеше да ми бъде да ме критикуват след това.

Минаха две минути, три, четири. След пет минути леко почуках на вратата на тоалетната. Когато не получих никакъв отговор, приближих и долепих ухо. Едва ли щях да чуя нещо през гълчавата и смеха в кафенето, но се надявах поне да доловя шум от течаща вода. Изчаках още няколко секунди и пак почуках, този път по-силно.

Никакъв отговор.

Тъкмо се обърнах да помахам на някой от сервитьорите и да попитам дали вратата на тоалетната не е заяла, когато се чу изскърцване на кранче и тихият шум от водната струя утихна.

— Съжалявам — каза някакво момче, отваряйки вратата. Не го познавах, но носеше униформата на „Хоторн“, смачкана и неогладена също като моята. Преди да излезе от тоалетната, той се наведе и измъкна цяла шепа хартиени кърпи от разпределителя.

— Няма проблем — отговорих.

Той си издуха носа и се промъкна покрай мен. Отпусна се на един стол до масичка край входа на кафенето, хвана главата си с две ръце и се загледа в екрана на отворения лаптоп пред себе си. Сваляше ръце единствено да си избърше очите и да си издуха носа. Не исках да го притеснявам допълнително и да го зяпам като останалите в кафенето, затова влязох в тоалетната, заключвайки вратата след себе си.

Тоалетната беше съвсем тясна и краката ми едва се събираха между тоалетната чиния и мивката. Закрепих раницата върху ръба на мивката и извадих приготвените от сутринта дрехи.

„Това е последният ти шанс! — гласеше имейлът от госпожица Мълиган. — Постарай се да се откроиш сред останалите кандидати и да покажеш на този випускник на «Бейтс» каква прекрасна и забележителна личност си. Бих ти препоръчала да се облечеш като зрял човек, но и да избереш нещо, което прави впечатление (т. е. забрави училищната униформа). Разбий ги!“

След минута беше пристигнало ново писмо.

„Извини ме за добронамеренията, но въпреки това твърде неподходящ израз на поощрение. Написала съм го без да мисля. Късмет!“

К.М.

На мен късмет не ми трябваше. Единственото, от което се нуждаех, беше друг живот. Но тъй като това нямаше как да стане, реших да се възползвам максимално от тая нелепа ситуация и да бъда ако не незабравима, то поне представителна. Не заради шансовете да ме приемат в „Бейтс“. Исках да направя колкото е възможно по-добро впечатление на човека на госпожица Мълиган, та той или тя да напише добра препоръка и моята консултантка по професионално ориентиране най-после да се кротне. После все щях да измисля някаква причина, за да не си подам документите.

Набързо се преоблякох; сложих си тясна черна пола, искрящо бяла риза и подходяща черна кашмирена жилетка с перлени копчета. После сгънах униформата и якето и ги напъхах в раницата, вързах си косата на конска опашка и се надвесих над мивката.

„Толкова съжалявам… Не ми е никак лесно да напиша това…“

Тъкмо се бях навела да си наплискам очите, когато погледът ми попадна на нещо, което приличаше на принтиран имейл. Листът лежеше сгънат в единия край на мивката, а хартията беше тънка и протрита от употреба.

„Искаше ми се всичко да е различно… явно не ни е било писано…“

Момчето, което беше в тоалетната преди мен. Явно това съобщение се отнасяше за него и беше причината да е толкова разстроен. Гузна, че макар и неволно научих нещо толкова лично, аз побързах да отклоня поглед и набързо подсуших лицето си с една от хартиените кърпи.

На вратата се почука. Вдигнах раницата, после сгънах още веднъж принтирания имейл, така че да се вижда само бялата страна на листа, и го напъхах зад автомата за течен сапун. Човек, който не го търси специално, трудно би го намерил, но окото на собственика му лесно щеше да го открие.

Сърцето ми замря, когато се върнах обратно в кафенето и видях на масичката срещу тази на момчето да седи мъж с червеникавокафява папка на „Бейтс“. Той четеше нещо на мобилния си телефон и от време на време вдигаше поглед да огледа помещението.

Моят интервюиращ се оказа мъж. Кой знае защо, но докато репетирах отговорите на стандартните въпроси от интервюто, си представях, че срещу мен седи жена. А се оказа и много по-лошо — мъжът беше съвсем млад. Някак щях да преглътна разговор с човек, който би могъл да ми е дядо, но този мъж, облечен в модни, ефектно избелени на места черни джинси и светло бежово вълнено късо палто, беше най-много на трийсет.

Приближавайки към него, се опитах да видя ръцете му. Единственото, на което можех да се надявам, бе да е женен и да е влюбен до уши в съпругата си.

— Ванеса? — Той се изправи, когато наближих, и протегна ръка.

Нито следа от венчална халка.

— Мат Харисън. — Двамата се здрависахме и той дръпна стола, за да седна, като при това удари облегалката на този зад него. Жената, която седеше там, го изгледа остро, но той дори не я забеляза. — Толкова се радвам да се запознаем.

— Аз също. — Седнах, чувствайки се ужасно глупаво в тоалета си на зрял човек, който обаче оставя незабравимо впечатление.

— Да ти поръчам ли нещо? Кафе? Чай? Кексче?

— Не, благодаря. — Улових погледа на Пейдж от другия край на кафенето. Тя все още чакаше на бара да изпълнят поръчката ни. Когато ме зърна, тя вдигна поощрително палец нагоре.

— И така — започна той, като седна отново и скръсти ръце върху масичката, — последна година значи. — Изгледа ме подканящо, сякаш очакваше да му съдействам.

— Аха.

— Катрин каза, че си отлична ученичка.

— Справям се.

— И скромна при това. Това е приятна изненада.

Масичката беше малка и той седеше толкова близо, че усещах неговия афтършейв. Опитах да се дръпна колкото може по-назад, но масите и столовете бяха така гъсто наредени, че нямаше къде да мръдна.

— Нека първо ти разкажа за моето следване в „Бейтс“ — продължи той. — После можеш да ми задаваш всякакви въпроси.

— Звучи страхотно, господин Харисън.

— Само Мат, моля. Господин Харисън е възрастен човек, който отрупва къщата на родителите ми с реликви от Войната за независимост на САЩ^[1].

Слушах го с половин ухо как разказва за подаването на документи, интензивността на лекциите, каква е възможността да се попадне в отделните факултети и шансовете да си намеря работа след това. Не че имаше някакво значение, но не ми каза нищо ново, което вече да не знам от Саймън. Този монолог обаче ми спестяваше усилието да говоря, за което бях особено благодарна.

— А ти от какво имаш нужда? — попита той след двайсетина минути.

— Моля? — Опитах се да се съсредоточа в разговора.

— Доколкото зависи от мен, за „Бейтс“ ще е чест да те приеме като студент. Ще направя всичко по силите си и може да си сигурна, че ако дойдеш при нас, нищо няма да ти липсва, финансова подкрепа, самостоятелна стая в общежитието, квартира извън кампуса… всичко е възможно.

Говореше така, сякаш вече са ме приели, но окончателното решение зависеше от комисията по приема на нови студенти, не от него. Пък и това интервю беше само незначителна част от целия процес за кандидатстване. На всичкото отгоре не бях казала и десетина думи. От което следваше, че според Мат Харисън за „Бейтс“ би било чест не Ванеса студентката, а Ванеса сирената да учи в него.

— Пейдж — казах, улавяйки погледа й в другия край на кафенето.

— Моля?

— Най-добрата ми приятелка. — Отправих му най-очарователната усмивка, на която съм способна. — Тя също е последен клас в „Хоторн“. Ако ще уча в „Бейтс“, искам и тя да е с мен.

Той се облегна назад, когато Пейдж приближи масата и придърпа един празен стол. Усетила, че не съм във възторг от предстоящото интервю, преди час тя ми беше предложила да се присъедини към нас по някое време, ако имам нужда от подкрепление или извинение да приключа набързо със срещата.

— Пейдж е изключителна ученичка — представих я. — Тя току-що се прехвърли в „Хоторн“ от училището в Уинтър Харбър, Мейн, и вече успя да навакса с материала.

— Не беше кой знае каква работа. — Тя с лекота се включи в разговора, без да подозира накъде я водя и защо. — Учебната програма не е много по-различна.

— Напротив, това е голяма работа. Тия от Харвард вече чукат на вратата й. А също „Йейл“ и „Браун“. — Погледнах я. — Какво ти предложиха тоя път? Пълна стипендия? Мебелиран апартамент?

— С две спални — кимна сериозно тя. — И джакузи.

Мат ме погледна и се усмихна. След това, понеже моята притегателна сила го караше да се подчинява на желанията ми, вместо да защитава интересите на своята Алма матер, вдигна мобилния си телефон и взе да натиска клавишите.

— Не съм сигурен дали някога в „Бейтс“ са приемали по двойки, но ще видя какво мога да направя. — Той спря да пише и се загледа в дисплея. Секунда по-късно стана и тръгна заднешком към вратата на кафенето. — Ей сега се връщам — каза, долепил телефона до ухото си.

— Благодаря — казах, когато той вече беше навън.

— Явно доста те е измъчил — отговори Пейдж.

— Не беше чак толкова страшно. Просто имах нужда от малко прекъсване.

— Затова ли се потиш, сякаш току-що си финиширала на бостънския маратон?

Вдигнах ръка към челото си — пареше и беше влажно от пот. Както и цялото ми лице и вратът. Веднага щом ги попих с хартиена кърпичка, по тях изби нова пот.

— Защо не отидеш да пийнеш нещо и да се съвземеш? — предложи Пейдж. — Ако ти трябва още малко време, ще поискам собствен самолет или зоопарк за домашните си любимци и мистър Бейтс пак ще се хване за телефона. — Тя помълча. — Между другото… защо поставяме такива неизпълними условия?

Наложи се бързо да импровизирам.

— Според мен гордостта на випуска Саймън ми е дал отлични препоръки и може да се каже, че съм почти приета. Към това току-що се прибави и значителният принос на този възпитаник на „Бейтс“, дошъл от „Хоторн“. Мат изглежда решен да ме пласира в „Бейтс“ и да ме направи щастлива. Но аз му казах, че няма да постъпя при тях без теб.

— „Бейтс“ имат ли сателитен кампус като в Сан Диего, например?

— Всъщност са два. Даже ще можеш да избираш.

— Страхотно — каза тя, докато вдигах раницата си от пода и се изправях. — О, може би ще отидеш да кажеш чао на твоята приятелка.

— Каква приятелка?

— Оная, дето работи тук.

Огледах се.

— Не познавам никого тук.

— Е, тогава сигурно някой, който работи тук, познава теб. Не разбрах името й, но тя ме разпитваше за какво ли не — включително и как се чувстваш, сякаш е научила, че си болна, или нещо подобно.

Покрай бара имаше плътно наредени столове, всичките заети. През множеството глави успях да зърна само един от служителите — младо момче, което правеше капучино на машината.

— Ще отида да я потърся и поздравя — казах, защото исках да се махна, преди Мат Харисън да се е върнал. Наведох се и прегърнах Пейдж. — И пак ти благодаря. Ти си върхът.

Върнах се при масата, където бяхме седнали отначало двете, измъкнах якето от раницата, навлякох го и вдигнах качулката. От това започнах да се потя още по-силно и се наложи да стисна чашата със студен чай и с двете ръце, за да не се изплъзне от пръстите ми.

Студената напитка беше толкова вкусна, че я изпих на един дъх. Едва когато пресуших и последната капка си дадох сметка, че този студен чай има различен вкус от първия, който изпих преди да се преоблека в тоалетната.

Солен. Но не аз го бях посолила, защото свърших солта много по-рано.

Все така скрита под ниско нахлупената качулка, хвърлих поглед през рамо. Ако Пейдж е сипала сол в чашата ми, след като е забелязала колко често добавям някаква тайнствена подправка на всичко, което поглъщам, сега щеше да следи за реакцията ми. Вместо това обаче тя бъбреше оживено, вероятно изреждайки допълнителни изисквания към Мат, който се беше върнал и си водеше бележки в тефтера.

Обърнах се и прерових пакетчетата в бялата керамична купичка по средата на масата. Бяла захар, кафява захар, подсладител.

Тръгнах към бара. Наместих се между две момичета и махнах, за да привлека вниманието на бармана. Трябваха ми два опита, преди да ме забележи, но накрая все пак дойде.

— Студен чай, моля — казах.

— Подсладен или не?

Поколебах се.

— По един от всеки вид.

Той отвори хладилника под бара и извади две бутилки. Изсипа съдържанието им в две чаши и ги постави пред мен.

— Колко дължа? — попитах, посягайки към джоба на якето.

— Нямай грижа.

— Какво? Но…

Млъкнах, когато той ми обърна гръб и се втурна към съскащата машина за капучино. След това отиде да обслужи друг клиент и когато стана ясно, че няма да се върне повече при мен, оставих десет долара на бара и отпих по глътка от всяка чаша.

Нито една не беше солена.

— Твоята приятелка му каза да не ти иска пари.

Приглушеният глас беше съвсем близо до ухото ми.

Обърнах се рязко и долепих гръб о бара, но се поотпуснах, като разпознах тъжния ученик от „Хоторн“, с когото се засякохме при тоалетната. Стоеше на сантиметри от мен, в едната си ръка държеше чиния, а с другата бършеше очите си.

— Каква приятелка? — попитах.

— Жената, която работи тук. Каза му, че всичко е за нейна сметка.

Огледах кафенето, после протегнах врат да надникна зад бара и надзърнах в кухнята. С изключение на бармана, единствените хора от персонала, които се виждаха, бяха миячът на чинии и сладкарят. И двамата — мъже.

— Каза ли защо?

Преди той да успее да отговори, остра болка разцепи главата ми от ухо до ухо, преминавайки като куршум през черепа.

Едва се насилих да задържа очите си отворени. Необяснимо как, но в отражението на една стъклена формичка за кексче видях две други очи, които искряха като сребристи отражения по повърхността на океана. Когато те срещнаха моите очи, нов пристъп на пулсираща болка проряза черепа ми и остана там.

Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера кой ме гледа.

— Зара — едва пророних.

После се строполих на пода.