Серия
Сирена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercurrent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Глава 9

Албумът с изрезки на Рейна не казваше истината. Шарлот Блу не беше починала при раждането. Тя ме беше родила и ме беше гледала през първата година от моя живот. Бях също толкова сигурна в това, както и че татко е променил паролата на компютъра си, за да не мога да открия онова, което той не желаеше да видя.

Сега единственото, което не знаех, е защо. Защо се е отказала от мен? Защо го е направила точно след една година — нито по-рано, нито по-късно. Дали не беше починала около първия ми рожден ден? Или пък Рейна просто е объркала времето?

Тези въпроси ме измъчваха и си ги повтарях непрекъснато мълчаливо наум, откакто открих кутиите с детски дрешки. Продължавах да си ги задавам и седмица по-късно, когато двете с Пейдж пристигнахме на яхтеното пристанище в Уинтър Харбър за рождения ден на Кейлъб. Но все още нямах никакъв отговор.

— Мисля, че няма да мога да го направя.

Внезапно откъсната от собствените ми мисли, аз погледнах към Пейдж, която посегна към пликчето за подаръци в краката си и извади един диск.

— Не можеш да слушаш стара гръндж банда ли? — попитах, докато паркирах колата.

— Не мога да го подаря на Кейлъб. — Тя свали прозореца и се загледа по посока на партито.

— Звучи ми като Pearl Jam.

— Наистина са пуснали Pearl Jam. — Тя размаха диска. — И това тук са пак те.

— Е, и?

— Това е любимата банда на Кейлъб — разбрах го миналата година в училище, когато музиката от слушалките му можеше да се чуе на километър наоколо. Сигурно има всички техни парчета, които някога са записвани.

— Ето защо ти му купи диск от лимитирана серия със запис на живо, когато преди години са свирили в някакъв забит бостънски клуб. Диск, който може да се купи единствено в същия този забит клуб в Бостън.

Проследих погледа й, докато се взираше през предното стъкло на колата. Партито вече беше в разгара си. Десетки хора изпълваха паркинга на яхтклуба и кейовете — разговаряха, смееха се и танцуваха. Зад тях във водата се поклащаха лодките.

— Водата при яхтклуба е доста плитка — казах предпазливо, досещайки се, че истинският проблем няма нищо общо с подаръка на Кейлъб. — Затова ледът е започнал да се топи първо тук. Но Саймън каза, че в дълбокото не е помръднал.

Тя ме погледна в очите.

— И в подножието на Скалите на Хиона ли?

Рязка болка проряза главата ми, но веднага след това изчезна.

— Да, и в подножието на Скалите на Хиона.

— Здравейте, красиви дами!

Двете подскочихме едновременно от гласа на Райли, надвесен към отворения прозорец на Пейдж.

— Извинете, не исках да ви стряскам — продължи той. — Но ми наредиха да се метна от кея във водата и исках да кажа „здрасти“, преди да се хвърля.

— Точно така — каза Саймън, който идваше след него. — Дали са ти наредили, или предложили — каква разлика.

— Накарали са те да се хвърлиш от кея във водата? — попита Пейдж.

— И така да предизвикам останалите гости да последват примера ми. Нещо като музикален поздрав в крайбрежен стил. — Той отвори вратата на Пейдж. — Изглеждаш изключително между другото.

Усмихнах се, когато тя пламна цялата. Независимо дали го харесваше, или не, той й влияеше много добре. Пейдж пусна обратно диска в пликчето за подаръци и слезе от колата.

— Същото важи и за теб — каза Саймън, опрян с една ръка върху отворената врата на колата и навел глава, за да погледне вътре. — Само дето „изключително“ е доста слаба дума.

Сърцето ми подскочи.

— Здравей!

— Здрасти! — Той се усмихна. — Гладна ли си?

— За някои от най-изисканите деликатеси на Уинтър Харбър ли?

— Познати и като едни от най-обгорелите чийзбургери на татко.

— Страхотно!

Той се озова от моята страна на колата още преди да успея да откопчая предпазния колан. Отвори вратата и ми протегна ръка, за да сляза. Пръстите ни едва се докоснаха, преди да изскоча и да го прегърна.

По пътя насам, мислейки за Шарлот Блу и за себе си, бях решила поне засега да отложа момента, в който ще кажа истината на Саймън. Това все пак беше празник и не исках да развалям настроението нито на него, нито на Кейлъб, нито на някой друг.

Освен това, също като Пейдж, изпитвах особено усещане, приближавайки се до топящия се лед в пристанището. Онова, което й казах — че в дълбокото той е още непокътнат — беше истина, но не и особено успокоително. На всичкото отгоре мислите ми бяха достатъчно заети с разкритията за първата година от моя живот и грижата да се снабдя с достатъчно вода, та да не припадна пред очите на целия град, затова не ми оставаше време и за сърдечни тревоги.

Така че, когато Саймън обви с ръка раменете ми, аз го прегърнах през кръста.

— Да не ти е хладно — попита, докато ме водеше към останалите гости. — Искаш ли да ти донеса якето?

— Добре съм си така — побързах да кажа. — Но ти благодаря.

Тази сутрин никак не ми беше лесно да реша какво да облека. Напоследък, когато не бях с ученическата си униформа и размъкнатото яке с качулка, обикновено носех джинси и… същото размъкнато яке с качулка. Но сега поисках да се накипря за Саймън. Не знаех обаче какво да направя, за да съм привлекателна за него, без да събирам погледите на останалите момчета наоколо. Най-накрая се спрях на джинси, пуловер с остро деколте и кафяво сако от рипсено кадифе. Не можех да се скрия под дрехите, но се надявах поне неутралните цветове да ми помогнат да се слея с тълпата.

Моите дрехи бяха пълна противоположност на тоалета на Пейдж. Тя се беше възползвала от това, че има повод да се нагласи, и носеше тъмнооранжева къса пола, джинсово яке и каубойски ботуши. Шията й беше открита, защото беше вдигнала косата си високо на конска опашка.

Райли имаше право — тя изглеждаше изключително. Не бих се учудила, ако всички момчета, покрай които минаваше, докато двамата с Райли вървяха пред нас, се заглеждаха подир нея.

Само че не ставаше така. Няколко я погледнаха и се усмихнаха, но после всички се втренчваха зад нея… В мен.

— Не се стягай — каза Саймън, като видя, че съм забелязала това. — Щом се напият, ще обръщат внимание само на себе си. След десетина минути ще станем буквално невидими.

Предишната вечер Саймън ме успокои по телефона, че ако положението на партито стане неудържимо, винаги можем да се покрием — да се разходим с колата, например. Предполагаше, че местните хора ще се изненадат да ме видят в града извън сезона на отпуските, и може да се досетят, че с него сме нещо повече от приятели. Съмнявах се — толкова често ни бяха виждали заедно четиримата с Джъстин и Кейлъб, че изобщо не биха заподозрели да сме двойка, но го премълчах. Предпочитах Саймън да мисли, че единствена причина за моето притеснение са втренчените и любопитни погледи на хората.

— Ето я и нея! — разнесе се познат глас, когато наближихме барбекюто.

— Здравейте, госпожо Кармайкъл — поздравих усмихнато.

Тя разтвори ръце и аз с неохота се отделих от Саймън, за да я прегърна.

— Как си, скъпа? — прошепна в косата ми. — Как са вашите?

— Добре сме. Караме я някак.

— Непременно да ги поздравиш. И да им кажеш, че се грижим за къщата.

Отворих уста да отговоря, но в същия момент видях Кейлъб да идва към нас, понесъл цяла табла сандвичи.

— Да не би вече да се отмяташ от обещанието си за рождения ден? — провикна се той.

Госпожа Кармайкъл още веднъж ме прегърна силно, след това се отдели от мен.

— Разбира се, че не — подсмръкна тя в отговор.

Кейлъб остави таблата на близката маса и грабна една шпатула за барбекю. Щом се присъедини към нас, той я насочи като фенерче към навлажнените очи на майка си.

— Реве от няколко дни насам, защото — както се оправдава — нейното момченце вече било пораснало… Казах й, че може да си задържи новата кола, само и само да ни спести сълзливите сцени тая вечер.

— Никой не обича да вали на празника му — провикна се иззад скарата господин Кармайкъл.

— Купили сте му нова кола? — обади се Саймън.

Госпожа Кармайкъл избърса очи и се разсмя.

— Колкото и свещи да духне наведнъж, това му желание пак няма как да се сбъдне.

— Оставете момчето поне да си помечтае — отвърна Кейлъб, обръщайки се към мен. — Нали така?

Този път аз първа посегнах да го прегърна. Държах го здраво в прегръдките си няколко секунди, надявайки се някак да усети и Джъстин чрез мен. Той отначало се стегна и аз се притесних дали не съм прекалила, но после той се отпусна и отвърна на прегръдката ми.

— Честит рожден ден — прошепнах.

— Благодаря, че дойде, Ванеса.

Бяхме заминали от Уинтър Харбър само преди няколко седмици, но имах чувството, че не съм виждала Кейлъб цяла вечност. След нощта, когато пристанището замръзна, той се покри и до края на лятото размених с него само няколко думи, когато го засичах да отива или да се връща от работа. Реших, че това е неговият начин да преодолее преживяното и затова не настоявах… но сега той изглеждаше и звучеше почти като предишния Кейлъб. А това ме направи толкова щастлива, колкото щеше да е — сигурна съм — и Джъстин.

— Барда!

Успяхме да се дръпнем в мига, когато един червен спасителен пояс се стовари в краката ни.

— Май ме викат. — Кейлъб вдигна пояса и посочи с брадичка към водата, откъдето му махаха и го подканваха група момчета.

— Приятно прекарване — казах. — Ние ще се присъединим по-късно.

Когато Кейлъб тръгна към приятелите си, а госпожа Кармайкъл отиде при господин Кармайкъл, Саймън отново хвана ръката ми. Открихме Пейдж и Райли, които обикаляха да търсят желаещи за скокове във водата, казахме им, че ще се поразходим и тръгнахме през яхтклуба. Музиката и глъчката постепенно утихнаха, когато наближихме най-далечния край, където лодките все още чакаха да ги покрият за зимата.

— Всичко изглежда толкова различно — казах.

— Не си идвала по това време на годината — отговори Саймън. — Когато листата са опадали и пристанището е опустяло.

— Не е само това. — Спрях край кея и погледнах към трепкащите светлини на празника. — Заради леда е. Някъде се е разтопил, на други места — не. Сякаш целият град е скован от него и чака някой да го освободи.

Саймън застана зад мен и плъзна ръце около кръста ми.

— И той пристигна. Ние пристигнахме.

Облегнах се на него и бавно плъзнах поглед по повърхността на водата. Не знам какво очаквах да видя. Светлинни лъчи, устремени към небето? Красиви жени, облечени в тънки бели рокли? Приятелите на Кейлъб, които вървят към тях с празни погледи и широки усмивки?

Едно нещо обаче със сигурност не очаквах да видя — нашата лодка тук, на пристанището, вместо в задния двор на къщата ни край езерото.

— Саймън. — Откъснах се от ръцете му и направих крачка напред. — Да не би… Дали Кейлъб…

Той се поколеба, очевидно опитвайки се да се досети какво искам да кажа, тъй като не намирах думи да довърша.

— Червената лодка ли? — попита най-накрая. — За нищо на света. Ако Кейлъб искаше да я вземе, най-напред щеше да попита.

— Но отзад на кърмата има същото зелено петно — там, където боята се е олющила. А носът не е остър и изглежда някак заоблен, също като…

— Носовете на всички лодки след дългогодишна служба.

Погледнах го.

Изражението му се смекчи.

— Съжалявам. Това наистина прилича на вашата лодка… Но сме поне на стотина крачки от нея, а и вече стана съвсем тъмно. Така трудно можеш да различиш даже лодка от кану.

Обърнах се и отидох на самия край на кея, за да я огледам по-добре.

— Ледът я е сковал — отбеляза Саймън, заставайки до мен. — Значи е била тук, когато заливът замръзна.

— Тогава защо никой не я е прибрал? Всички лодки, които оная нощ бяха в пристанището, ги освободиха от леда и ги поправиха.

— Услугите на Монти не са никак евтини. Може пък и собствениците да не държат кой знае колко на нея. Сигурно просто чакат заливът да се размрази.

Давах си сметка, че иска да ме успокои, пък и в думите му имаше смисъл, но въпреки това не успя да ме убеди.

— Искаш ли да разберем дали наистина е така? — попитах.

— Как?

— Като отидем при нея. — Усмихнах се леко. — Все едно се хвърляме от кея във водата — още едно крайбрежно забавление.

Той обърна глава към лодката, после огледа залива, очевидно преценявайки дебелината на леда и доколко рисковано е да се върви по него. Почувствах се гузна, че го въвличам в това; знаех, че би направил и невъзможното, само и само да не ми откаже, но си давах сметка, че няма да се успокоя, докато не разбера дали това е нашата лодка.

— По на север ледът дори не е омекнал — каза той. — Най-вероятно ще издържи тежестта ми.

— Аз съм по-лека — казах бързо.

— Аз съм по-силен. Ако поддаде, ще мога да се измъкна отгоре.

Ако ледът поддадеше под мен, щях да дишам във водата, докато дойдат да ме спасят. Саймън обаче не го знаеше. Преди да измисля основателна причина защо точно аз трябва да отида при лодката, той пристъпи към мен и докосна бузата ми с пръст.

— Ако нещо е важно за теб, то е двойно по-важно за мен — каза. — Ще се върна още преди да си разбрала, че ме няма.

— Чакай…

Но той вече слизаше от кея. Видях го как скочи долу и се затича през храстите покрай водата. Тъкмо забави крачка, търсейки място, където ледът е дебел и устойчив, когато една картина проблесна в съзнанието ми като изстрелян от цевта куршум.

Паркинг. Мъждивата светлина на уличните лампи. Саймън, с безизразно лице и отпуснати крайници. Напълно беззащитен срещу силата, която го мамеше все по-близо и по-близо.

Зара.

Тръснах рязко глава и се втурнах по кея.

— Саймън! — изкрещях. — Недей!

Но той не ме чу. Или пък аз всъщност го прошепнах, а не извиках подир него — трудно ми беше да преценя, оглушала от кънтящите в ушите ми удари на сърцето. Опитах пак, но той дори не ме погледна, преди да стъпи на леда.

Затичах се още по-силно, без да обръщам внимание на пресъхналото си гърло и омекналите колене. Разтърках очи, когато пред погледа ми заиграха бели петна, уплашена да не го изпусна дори за миг. Той вървеше леко, целенасочено, сякаш напълно владееше положението…

Ами ако грешеше?

Тази лодка не си заслужаваше риска. Отново опитах да извикам, но усилието изглеждаше непосилно за пресъхналите ми гласни струни. Стиснах гърлото си с ръце, за да потуша болката, и свърнах надясно от храстите, право върху леда.

Внезапният студ под краката ми ме забави за кратко. Тук и въздухът беше по-студен от този на брега, а трескавото ми насечено дишане образува поредица малки облачета пара. Исках да погледна надолу, за да видя дали някой — или нещо — не ме наблюдава изпод леда, но не събрах сили. Ужасявах се от мисълта какво бих могла да зърна там.

Затова пък не откъсвах очи от Саймън. Вече беше изминал половината път до лодката, но ако минех напряко от мястото, където се намирах, все още можех да го настигна. Усетила отчаяна нужда от вода, аз продължих да гледам напред, но подгънах колене и приклекнах. Опрях и двете си длани върху замръзналата повърхност; тя постепенно взе да омеква под топлината им и солената вода попи в ръцете ми, живителна като електрически заряд.

Това стигаше, за да укрепнат краката ми. Тръгнах бавно, но след секунди вече се носех по леда, сякаш върху подметките ми изневиделица се бяха появили тънките стоманени рогове на зимни кънки.

Разстоянието между мен и Саймън намаля. Явно усетил приближаването ми, той спря и се обърна към мен. Почувствах такова облекчение, задето стигнах до него преди да се е случило нещо, че когато той протегна ръце към мен, бях готова да се хвърля в прегръдката му.

Но тогава срещнах очите му. И видях страха в тях.

— Ванеса — извика той, гласът му беше уравновесен, но някак глух. — Не се движи.

Подхлъзнах се и спрях.

— Пука — продължи той. — Точно зад теб.

Тогава го чух. Пукане и пращене, сякаш покрити с лед клони се чупят от дървото.

— Стой съвсем неподвижно. — Той спусна ръце и тръгна заднешком, по-далече от мен.

Продължи така по посока на лодката. Инстинктивно направих крачка напред да го последвам и се вцепених, когато ледът изскърца под мен. Докато стоях неподвижно, опитвайки се дори да не дишам, виждах ясно как Саймън стигна лодката и спря за кратко, преди да вземе нещо от нея.

Гребло. С редица стикери с червени котви, залепени по дръжката.

Това беше последното, което видях, преди ледът да се разтвори под краката ми и да потъна в леденостудената вода на залива.