Серия
Сирена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercurrent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Глава 25

— Как си?

Пейдж вдигна поглед от списанието, което четеше. Пристъпих към нея, окуражена, че я намирам будна и седнала. Тя се прибра у дома преди два дни, след едноседмичен престой в болницата и макар да беше укрепнала физически, не беше ясно дали и емоционално е вече стабилна.

— Добре — отвърна тя с бегла усмивка. — Уморена, но добре.

— Това вече е нещо. — Отвърнах на усмивката й и приседнах на края на леглото. Никак не ми беше приятно онова, което се канех да направя, но нямах друг избор. — Пейдж… трябва да поговоря с теб за нещо.

— И аз — каза тя.

— Става ли аз да съм първа? Моля те! — Още не бяхме говорили за онова, което се опита да направи и бях сигурна, че иска да ми обясни. Но предполагах, че обяснението й може да се промени, когато чуе каквото имах да й казвам. Когато кимна, продължих: — Ти беше права.

— За кое?

Пръстите ми се овлажниха, стискайки свития на руло вестник.

— Спомняш ли си как преди няколко седмици ти се стори, че виждаш Рейна и Зара по време на урока в парка.

Малкото руменина, появила се по лицето й, се стопи.

— Да, спомням си как си въобразих, че са там.

Тя сведе поглед към вестника, когато го оставих на одеялото между нас. Вкочаненото ухилено лице на Матю Харисън ни гледаше от първа страница.

— Това да не е…? Той е…?

— Човекът, който ни уговаряше за „Бейтс“ в кафенето. Двамата с Паркър го открихме в училищния басейн същия следобед, когато ти опита да се трансформираш.

Главата й рязко се вдигна.

— Какво сте правили с Паркър? — остро попита тя.

Въпросът и тонът, с който го зададе, бяха толкова неочаквани, че ми трябваше секунда да се съвзема и да отговоря.

— Говорехме си, бяхме се спасили от срещата за представяне на колежите. Нали сме нещо като приятели.

— Паркър няма приятели момичета. Момичетата ги чука.

Снимката ни край реката. Сигурно я е видяла с новия текст.

— Пейдж, ние двамата с Паркър… Не е това, което си мислиш. Честна дума.

Тя свъси вежди, но не настоя. Вместо това отново премести поглед върху вестника.

— Това нищо не означава — каза. — Просто някакъв мъж. Може и да е съвпадение.

— С тая разлика, че не е само един мъж. Те са причинили и катастрофата с автобуса на Бостънския университет; те са накарали Колин Купър да се хвърли от моста и са убили двамата гмуркачи, които ги откриха в леда. Матю е единственият с предсмъртна усмивка, защото сирената, която му е отнела живота, най-после е възвърнала силата си, за да получи този ефект. Смъртните случаи преди него са били нещо като упражнение, рехабилитация.

— В това няма никакъв смисъл.

Опитах се да й го обясня по същия начин, както Вила го обясни на мен.

— Сирените са загубили голяма част от силата си през трите месеца, докато са били в леда. За да укрепнат, те отново е трябвало да си намерят жертви, а в тяхното безпомощно състояние това е било несравнимо по-трудна задача. За да наклонят везните в своя полза, са започнали с мъже, които са били почти беззащитни. Такива, които не биха могли да им откажат, когато ги примамят. Затова Зара е излязла пред автобуса и е причинила катастрофата — за да ловуват сред вече ранените и пострадалите.

— Искаш да кажеш, че тия момчета са правили любов с група странни жени в болничните легла?

— Тия, които са успели да стигнат до болницата, са късметлии. Ония, които останаха във водата и бяха открити на брега край летището, те са се превърнали в плячка на сирените. И без това вече са били на крачка от смъртта, така че не са ги затруднили особено.

Лицето й се изкриви.

— Ами Колин Купър?

— Неговият случай е по-сложен. — Измъкнах изпод вестника тънка купчинка принтирани листове. — Според мен са попаднали на него онлайн, в сайт за запознанства, и са започнали да си пишат веднага, щом са разбрали за връзката му с „Хоторн“. Искали са да са сигурни, че ние ще научим. Според написаното тук той е страдал от депресия и веднъж за малко не си е отишъл заради предозиране на лекарствата. Писали са си седмици наред, докато си уговорят една-единствена лична среща, която според него е минала добре. На следващата обаче младата сирена е скъсала с него, очаквайки той да направи нещо драстично в отговор. Чакала го е край реката, когато е скочил.

— Откъде може да знаеш…

— Открих разпечатка на техните имейли в къщата на Бети.

Тя се втренчи в мен с ококорени очи и увиснала челюст.

— Отидох там след теб… След като те намерих във ваната. Когато Бети не дойде да те види в болницата, нито отговори на обажданията ми, взех да се притеснявам. Помислих си, че нещо й се е случило, ако ли пък не — да поговоря с нея за това, което ти се опита да направиш. — Взех ръката й в своята; тя се отпусна безжизнена, но поне не се отдръпна. — И за теб се тревожех.

Тя поклати глава. Когато заговори, гласът й потрепваше.

— Тя каза, че те са мъртви и не ги чува вече. Убеди ме, че е за мое добро — да се предпазя от останалите, като заприличам още повече на тях, защото ще мога сама да се защитавам, ако пак се наложи.

— Пейдж — казах тихо, стискайки ръката й, — когато отидох там, Оливър ме нападна. Удари ме и загубих съзнание.

— Че Оливър прилича на стогодишна развалина. Не би могъл и комар да убие, без да си счупи някой кокал.

— Значи е станал по-силен от заклинанията на Бети.

Нейните заклинания ли?

Двете с Вила не бяхме много сигурни по този въпрос, но това беше най-доброто, което ни хрумна при липсата на повече доказателства.

— Според мен сирените успяват някак да контролират Бети, така че да действа в тяхна полза. И да накара Оливър да се грижи за тях… да накара теб да станеш една от тях.

Тя ме гледа втренчено известно време, после издърпа ръката си, блъсна настрана вестника и разпечатките на имейлите и взе списанието.

— Оценявам загрижеността ти, Ванеса, наистина. Но лятото свърши. Всичко приключи. Край. Трябва да продължиш напред.

Как ми се искаше това да е възможно.

— Видях ги — казах. — Видях Зара и поне още десетина. В мазето на Бети са, спят в дървени вани, пълни с океанска вода… В каквато сложиха и мен.

Списанието потрепери в ръцете й. Докато говорех, бях вперила очи в корицата; ако я погледнех, не бих могла да продължа.

— Ако знаеше всичко, ти едва ли ще искаш да се трансформираш, Пейдж — меко казах. — Повярвай ми. След това ще си немощна, слаба и жадна. През цялото време. Ще ти се наложи постоянно да пиеш и да се къпеш в солена вода. Накрая ще трябва да караш момчетата да тичат подир теб, за да имаш достатъчно сили да изкараш деня, без да припаднеш. Животът ти напълно ще се промени. Завинаги.

Настана продължителна тишина. Навън студеният есенен вятър виеше, запращайки мъртви листа срещу прозорците на стаята, които плющяха по стъклото. Вдигнах очи към Пейдж, но тя продължаваше да гледа втренчено в списанието, без дори да примигне.

— Откъде знаеш? — прошепна най-накрая.

Ето че дойде и този момент. Моментът на истината, която криех цели три мъчителни месеца. Произнесена веднъж гласно, тя щеше да стане много по-реална, отколкото досега.

Но и нямаше смисъл да отричам нещо, което, така или иначе, не можеше да се промени.

— Аз съм една от тях — казах.

Тя подскочи така, сякаш подът беше зейнал под краката й. В същия момент вратата се отвори и влезе мама, понесла поднос със сандвичи и вода с лед.

— Предположих, че ще си доста изморена и едва ли ще слезеш на вечеря. — Тя остави подноса върху нощното шкафче и извади термометър от джоба на жилетката си. Отначало Пейдж не го забеляза, но когато мама го размаха пред лицето й, отвори послушно уста. — Има достатъчно сандвичи и за теб, Ванеса.

— Благодаря — казах, — но имам други планове.

И двете ме погледнаха.

— Нещо като среща ли? — попита мама.

— Нещо като извънредни часове — отговорих, избягвайки питащия поглед на Пейдж.

Изправих се в края на леглото и изчаках мама, докато приглаждаше завивките на Пейдж и повдигаше възглавниците й. Откакто стана злополуката във ваната, тя непрекъснато полагаше нежни грижи за Пейдж и се стараеше нищо да не й липсва. Зае се с тази задача със същия плам и решителност, каквито по-рано влагаше в работата си. А това беше доста обнадеждаваща промяна. Това означаваше и че Пейдж рядко остава сама, което ми позволяваше спокойно да ходя на училище, да се срещам с Вила и да правя всичко друго необходимо, без да се боя от втори опит за трансформация.

Щеше ми се още да поговоря с Пейдж, но мама беше всеотдайна. След като оправи и възглавниците, тя провери термометъра, после седна на ръба на леглото, придържайки студен компрес до челото на Пейдж. Явно не бързаше да си ходи, пък и Пейдж нямаше нищо против присъствието й — сигурно се радваше на възможността да преосмисли всичко научено от мен.

След десет минути се извиних и обещах на Пейдж да мина да я видя пак, когато се върна.

Хукнах към стаята си, където бях струпала всичко необходимо за вечерта. Преди това прерових кутиите с дизайнерски дрехи на мама и си подбрах тясна минипола от черен сатен, червена копринена блуза без ръкави и черни обувки с десетсантиметрови токчета. Реших аксесоарите да са съвсем семпли и се спрях на черни тънки чорапи и рубинени обеци. Втален черен тренчкот щеше да завърши тоалета.

Развързах опашката си и разресах косата си, за да пада отвесно по гърба. Сложих фон дьо тен, руж, червило и спирала, всичките купени същия следобед, и напръсках шията и китките с парфюм, който ухаеше на ванилия и карамфил.

„Не е зле“, казах си, изучавайки външния си вид в голямото огледало, което ме отразяваше в цял ръст. Всъщност това изобщо не бях аз, но точно това целях. Грабнах телефона и малката чантичка от леглото, ослушах се иззад затворената врата, за да се уверя, че в коридора няма никой, и се втурнах надолу по стълбите.

— Ванеса! — извика татко откъм кабинета си, докато се тичах през дневната. — Ти ли си? Би ли дошла тук, моля те, искам…

— Излизам и ще се върна късно!

Изтрополих по външното стълбище и забързах по тротоара. Глезените ми се огъваха заради високите токчета, но аз се чувствах толкова нервна, че изобщо не можех да се притеснявам дали ще падна и ще си счупя нещо. След като дни наред планирах тази вечер, сега единственото ми желание беше тя да свърши колкото може по-бързо.

— Здрасти, красавице!

Заковах се на място, но сърцето ми продължи да препуска. Паркър стоеше под навеса на „Il Cappuccino“, италиански ресторант, който — ако се съди по неговия уебсайт — предлагаше изискана кухня и най-романтичната обстановка в Бостън. Той също се беше нагласил за случая и носеше черен панталон, бяла риза, вталена жилетка от костюм и раирана вратовръзка. На ръката си беше преметнал черно вълнено палто. Косата му беше пригладена назад, сякаш само е прокарал пръсти през нея след като си е взел душ и оттогава не я е докосвал.

„Не е кой знае какво… Вие сте просто приятели, излезли на вечеря… Нямаше да е по-различно, ако вместо него тук беше Кейлъб, Пейдж, или…“

Той ме целуна по бузата. Целувката му беше толкова лека и недоловима, че сигурно нямаше да усетя какво се е случило, ако коленете ми не се бяха подгънали, затова не ми оставаше друго, освен да се опра на ръката му — за равновесие, когато той ми я предложи.

— Страхотна идея — каза той. — Много се радвам, че го предложи.

— Аз също. — Опитах се да се усмихна, но само като го погледнах, пак се олюлях.

Вътре отказах да сваля тренчкота, защото исках тялото ми да остане скрито под дрехите. Докато вървяхме след хостесата през главната зала на ресторанта, разделена на уютни сепарета и осветена с приглушена светлина, се напрягах да си спомня всичко, което Вила ми беше казала за изпращането на сигнали. Не й споменах какво съм правила с Паркър, защото се боях, че няма да го одобри, пък и се смущавах от нея, но тя ми разказа най-важното за сирените, за да мога да се справя.

Давах си сметка, че трябва да съм спокойна. Колкото по-напрегната бях, толкова по-слабо щеше да бъде въздействието ми. От мен се очакваше да поддържам много деликатен баланс в разговора, като го оставя повече той да говори и да му покажа, че съм заинтригувана, но и да не мълча през цялото бреме, така че в същото време да го омайвам с гласа си. Най-накрая, когато се почувствах достатъчно спокойна, трябваше да го докосна. Не беше нужно да е нещо специално — бегло да го погаля с пръсти или да се опра на ръката му, когато тръгваме от ресторанта, би свършило работа — най-важното бе да стане естествено.

За нещастие напрежението да си спомня всичко това ме изнервяше още повече. Така че когато Паркър попита как е минал денят ми, отговорих кратко, че всичко е било наред, посегнах към чашата с вода и я бутнах от масата. Когато той започна да разказва какво е правил от сутринта до следобеда, аз опрях лакти на масата и се надвесих към него, при което масата се наклони на една страна и кошничката с хляба се озова в скута ми. Щом свещта на масата догоря, я вдигнах над главата си, за да дам знак на сервитьора да донесе нова и по ръкава ми потече тънка струя разтопен парафин.

В моите очи това бяха неопровержими знаци, които показваха, че върша нещо нередно. Не просто защото нямах понятие как точно да го направя, но и защото не биваше да го правя. Все още обичах Саймън, въпреки че той вече не ме обичаше, и не беше честно спрямо Паркър. А горкият Паркър си мислеше, че това е истинска среща. През годините сигурно е разплаквал не едно момиче, но това не значеше, че заслужава да постъпвам така с него.

Постъпката ми си имаше причина: да стана колкото се може по-силна, та когато настъпи моментът, да надделея над Рейна и Зара. Явно обаче трябваше да го направя по друг начин.

— Виж какво… — започнах, канейки се да попия парафина от ръкава си.

— Недей. — Той се протегна през масата и дръпна салфетката от ръката ми. — Като се втвърди, просто може да го изрониш. Ако сега го попиеш, само ще си съсипеш дрехата.

— О! — Погледнах парафина и оставих салфетката: — Благодаря.

— Имам предложение. — Той снижи глас. — Дай да успокоим малко темпото, а? Наблизо има едно местенце, където обичам да ходя. Храната не е кой знае какво, но е добра. Затова пък атмосферата е невероятна. Само дето сме свръхизтупани за там, но на мен не ми пука, ако и ти нямаш нищо против.

— Нямам против — отговорих, докато се надигах от стола. Излезехме ли на улицата, можех нарочно да си счупя токчето и с това извинение да се прибера вкъщи. Или пък да получа внезапен пристъп на измислена болест. Нямаше значение как ще стане, най-важното бе, че тръгването ни от ресторанта поставяше началото на края на нашата вечер заедно.

— Среща на сляпо — подметна към сервитьора Паркър, докато се измъквахме от сепарето. — Само дето не се оказа точното момиче.

Осъзнавайки, че говори за нас, рязко спрях. Той продължи да върви, докато гърдите му не докоснаха гърба ми, после хвана с две ръце талията ми и ме побутна напред.

— Попаднал съм на грешния човек — прошепна той. — Гарантиран начин да доведеш всяка романтична вечеря до жесток край.

По неизвестна причина неговите думи ме развеселиха. Нямах представа дали най-накрая рухнах емоционално заради преживяното през последните няколко минути, или пък мисълта да отидеш на среща с неподходящия човек наистина се оказа толкова забавна, но се смях през цялото време, докато излизахме от ресторанта и продължавах да се кискам, когато тръгнахме по тротоара. От дълго време не се бях смяла така. Усещането бе освежаващо, също като при внезапното ми потапяне в океана.

— Стигнахме — каза след няколко преки Паркър.

Изтрих насълзените си от смях очи и надзърнах в уличката, където просветваше фирмена табела с надпис „TACO“[1].

Мъдреше се над нестабилна жълта барака, декорирана с изрисувани кактуси, сомбреро и магарета. Отпред на тротоара имаше десетина пластмасови стола — и никакви маси — по които седяха влюбени двойки и студенти от колежите, облечени в джинси и якета, нагъваха най-големите такоси, които някога бях виждала, и пиеха бира. Над главите им се пресичаха пъстроцветни ленти от разноцветни електрически крушки, а от касетофона на земята пред витрината гърмеше изпълнение на мариачи[2].

— Май ще излезе, че облеклото ми не е на достатъчно високо ниво за такова заведение — казах.

Той се разсмя и това ме накара пак да се разкикотя. Дори не успях да си поема дъх, за да възразя, когато той вплете пръсти в моите и ме поведе по уличката.

Не разбрах дали стана така, защото се заливах от смях, или пък защото от топлата му кожа по ръката ми премина гореща тръпка.

Каквато и да беше причината, тръгнах с него. Взехме храна и намерихме два свободни стола точно в центъра на купона. Докато седях там с Паркър, заобиколена от непознати, дъвчех безразборно натъпканите такос и крещях, за да надвикам музиката и шума, приказвайки за телевизия, филми и други незначителни неща, аз се почувствах различна. Щастлива.

Нормална.

Не исках това да свършва. По всичко личеше, че и Паркър мисли така.

— Не че се фукам, или правя намеци за нещо друго — каза той, когато приключихме с яденето, — но у нас имам страхотен телевизор и музикална система.

— Така ли?

Той кимна и се ухили.

— „Лойс“ не могат да ми стъпят на малкия пръст.

„Лойс“. Киносалонът. Значи иска да отидем у тях и да гледаме филми. Най-вероятно на дивана. Седнали един до друг. В тъмната стая.

— Стана доста късно. — Намразих се заради тези думи, защото те угасиха усмивката му. — Май е време да се прибирам.

Той вдигна ръце в знак, че се предава, после, без да помръдва от място, ми протегна другата. Поех я без колебание.

Прибирах се у дома, вместо да отида с него в тях. Тогава какво лошо, ако държа ръката му на връщане?

Докато вървяхме, двамата с Паркър се редувахме да пеем — ужасно при това — песните от любимите си най-тъпи филми на всички времена. (Моята — „Опасна зона“ от „Топ Гън“. Неговата „Всичко, което правя, го правя за теб“ от „Робин Худ“.) Насред пътя вече се смеех толкова неудържимо, че се наложи да спра и да го помоля да млъкне за малко, докато се съвзема и продължа да вървя. Това забавяне удължи времето ни заедно с трийсет секунди, което ме накара да се почувствам щастлива.

— Сега вече го проумявам — казах, когато стигнахме нашата улица.

— Кое?

— Феноменът Паркър Кинг.

— Извинявай, аз да не би да съм феномен? — Звучеше поласкан.

— Много добре знаеш, че е така. — Спрях малко преди нашия вход и се обърнах с лице към него. — Твое магическо качество е да превръщаш всяко срещнато момиче в купчина сладникава размазня.

Той направи физиономия.

— Не може ли вместо това да ги превръщам в ангели? Или в небесна дъга, например. Във всеки случай нещо по-приятно от размазня.

Усмихнах му се, когато пристъпи към мен.

— Щом си проумяла този феномен — каза той с променен глас, — значи ли това, че вече си го изпитала върху себе си?

Сега моята усмивка угасна.

— Сигурно — отговорих, макар да знаех, че не трябваше да го казвам. Въпреки че беше истина. Точно защото беше истина.

Сърцето ми заблъска, сякаш искаше да изскочи от гърдите, когато той вдигна ръката ми, придърпа ръкава и внимателно орони от него засъхналия парафин.

— Също като нов — каза.

Говореше за тренчкота. Съвсем логично — с разума си съзнавах, че говори за него. Но всяка друга част от мен го тълкуваше различно.

— Паркър — прошепнах, наблюдавайки как устните му се приближават към моите.

Вместо отговор той ме целуна. Устните му бяха топли, солени, внимателни. Те нежно се притиснаха в моите, сякаш се боеше да не го отблъсна.

Точно това трябваше да направя. Трябваше да го отблъсна, да побягна по тротоара и да се прибера. Но аз отвърнах на целувката му, отначало леко, после все по-настоятелно. Когато устните ни се разтвориха и върхът на езика му докосна моя, рязко си поех дъх, сякаш някой ме е пробол.

Само че от това не болеше. Караше ме да се чувствам добре. Великолепно. Краката ми ме държаха все по-здраво, ръцете ми ставаха все по-уверени. Сърцето ми продължаваше да блъска в гърдите, но сега звучеше различно в ушите ми — силно, вместо немощно; възбудено, вместо изплашено.

А вкусът. Знаех, че устните му са солени от вечерята, но не беше само заради това. Вкусът им беше свеж и ободряващ, както си представях на вкус чаша океанска вода, след като седмици наред съм пила от чешмата. Всяка следваща целувка изостряше апетита ми за още.

— Намерете си стая! — провикна се някой от другата страна на улицата.

Осъзнавайки, че сме пред очите на всички насред тротоара, хванах реверите на Паркър и, продължавайки да го целувам, нежно го притеглих върху тясната ивица трева между две сгради.

— Ванеса… — изрече само с дъха си той и ме притисна с тяло, така че да се опра на стената зад мен.

Усетих как пръстите му се приплъзват надолу по шията и започват да ме разкопчават.

— Ела с мен.

— Къде? — Притворих очи, когато устните му минаха по цялата дължина на ключицата и стигнаха голото ми рамо.

— Където и да е. — Устните му се върнаха върху моите. — Само да е по-далече от тук. Отвъд океана.

— На лодката ти — казах, припомняйки си смътно неговия план какво ще прави като завърши училище.

— Да. — Той се усмихна, без да откъсва устни от моите. — Ти и аз. На моята лодка.

Можех да си го представя. Ние двамата. Около нас нищо друго, освен синьо небе и безкрайна водна шир. Можехме просто да изчезнем, заедно. Не е нужно някой друг да знае за това. Никой нямаше да бъде наранен.

— Добре — прошушнах.

За част от секундата той застина.

— Наистина?

Кимнах, целунах го, привлякох го още по-плътно към себе си.

Някъде в далечината изрева мотор на кола, изскърцаха спирачки.

— Ами твоят приятел? — попита Паркър. — Окончателно ли скъсахте?

Моят приятел. Саймън.

Рязко отворих очи. Измъкнах се от прегръдката на Паркър и се втурнах по тротоара.

Точно навреме, за да видя как зеленото субару с мейнска регистрация стига края на улицата и рязко завива зад ъгъла.

Бележки

[1] Тако е традиционно мексиканско ястие — питка с различен вид пълнеж. — Бел.прев.

[2] Един от най-разпространените жанрове мексиканска народна музика. — Бел.прев.