Триша Рейбърн
Мъртво вълнение (17)

Глава 16

Следващата сутрин тръгнахме рано за училище. Пейдж искаше да пита госпожица Мълиган за една мениджърска програма за ресторантьори, която предишната вечер откри по интернет, а аз имах намерение на спокойствие да се поровя в сайта на „Уинтър Харбър Херълд“ в полупразната библиотека.

Щом стъпихме в главното фоайе на училището обаче, стана ясно, че не сме единствените ранобудници тази сутрин.

— Нещо става — каза Пейдж, когато двама преподаватели профучаха край нас, сякаш бяхме невидими. Вървяха забързано, плътно един до друг, и говореха с приглушени гласове. — В „Хоторн“ някога правили ли са общ изпит за всички ученици, който продължава цял ден?

— Никога.

Тя обаче имаше право. Дори суетнята да не се дължеше на промени в учебната програма, нещо все пак ставаше. В продължение само на няколко секунди още десетина преподаватели минаха покрай нас и нито един не спря да попита какво правим там толкова рано. Всички вървяха забързано в една и съща посока.

— Ще се опитам да открия госпожица Мълиган, преди да са евакуирали цялото преподавателско тяло — каза Пейдж. — Нека се видим пред централния вход, ако наистина има някаква извънредна ситуация, става ли?

Когато тя свърна вляво, аз завих в обратната посока и едва успях да избегна челен сблъсък с трима учители по история, които изскочиха от съседната стая и се вляха в оживения трафик по коридора. Направих опит да дочуя за какво си шепнат, но гласовете им се преплитаха, а и всички те крачеха прекалено бързо. Тъкмо започнах да долавям отделни думи — „внезапно“, „трагично“, „последствия“ — и разговарящите вече бяха на пет крачки пред мен, откъдето нищо не се чуваше.

Стигнах вратата на библиотеката и се вмъкнах вътре, забелязвайки, че върволицата учители забавя крачка, преди да влезе в централната аула.

Седнах зад един от компютрите, скрит зад висок шкаф с прашни справочници по рафтовете, и влязох в пощата си.

ВНИМАНИЕ!!!

Съобщението в горния край на екрана ме спря като улична барикада. Цялото беше написано с дебели червени главни букви. В „Хоторн“ особено се гордееха, че спазват имейл етикета, но това съобщение нарушаваше всички възможни правила. В други случаи бих помислила, че е спам и щях да го изтрия, но забелязах, че е изпратено от директора само преди десет минути. По време на целия ми престой в „Хоторн“ имаше само още един такъв случай, когато важен имейл беше разпратен до всички от директора, а не от заместник-директора, както ставаше обикновено. Тогава изтрих имейла, без дори да го дочета докрай, щом разбрах, че се отнася за смъртта на Джъстин.

Сега, сдържайки дъха си, кликнах върху съобщението.

„До цялата общност на училище «Хоторн»:

С прискърбие трябва да ви уведомя за смъртта на нашия скъп приятел и второкурсник в «Хоторн» Колин Милтън Купър.

Онези, които са имали щастието да го познават отблизо, знаят, че той беше една от най-светлите и приветливи личности, украсявали някога нашата общност. На онези, които не са го познавали, мога само със съжаление да кажа, че са пропуснали шанса да срещнат един прекрасен млад човек.

Очаквам, че всички вие, като достойни членове на вековна институция от световен ранг, каквато е нашето училище, ще се държите подобаващо през този нелек период. Ако имате някакви въпроси или нещо ви безпокои, вратата на кабинета ми ще бъде винаги отворена за вас.

И няколко последни думи: в днешната дигитална епоха новините се разпространяват бързо и — в повечето случаи — изопачени. Ето защо ви моля да се въздържате от коментари относно случилото се с когото и да било извън «Хоторн». Всички запитвания от страна на медиите ще се пренасочват към господин Харълд Лоудер, завеждащ връзки с обществеността на училището.

Приемеше моите съболезнования!“

С най-топли чувства: Д-р Мартин О’Хеър, директор

Колин Купър учеше в „Хоторн“. Затова цялото училище беше в паника. Неговата смърт щеше да повлече след себе си пороища от имейли и безброй съвещания на ръководството. Но и Джъстин беше завършила „Хоторн“ само няколко седмици преди да умре, което значеше, че в продължение едва на няколко месеца училището е загубило двама свои възпитаници.

Препрочетох съобщението, опитвайки да си припомня кой беше Колин. Не познавах много хора от долните класове и не можех да свържа името с лице.

Оставих съобщението на екрана, отворих друг прозорец и стартирах търсачката на Гугъл, издирвайки Колин Купър. Когато излязоха хиляди резултати, добавих „Милтън“ и „предколежанско подготвително училище Хоторн“. Тъкмо щях да натисна enter, когато погледът ми попадна на последната статия от първата страница.

„Запознайте се с КОЛИН МИЛТЪН КУПЪР и останалите неженени професионалисти на АЙВИ ТРАЙЛС, вашата първа стъпка по пътя към интелигентното търсене на партньор!“

Интелигентно търсене на партньор? Това да не е нещо от рода на сайтовете за запознанства? Този Колин Милтън Купър едва ли е същият, когото търсех; щом като е бил второкурсник, значи трябва да е шестнайсетгодишен (максимум!) и твърде млад за онлайн запознанства. Пък и цялата тази работа изглеждаше прекалено рискована. Ако някой от училището беше разбрал за това, Купър едва ли щеше леко да се отърве. Учениците на „Хоторн“ може и да разполагат с повече средства от връстниците си, но това не ги прави по-зрели от тях.

Решена да се убедя, че това наистина не е нашият човек, кликнах върху линка.

— О, не! — ахнах веднага.

Според информацията в неговия профил, Колин Милтън Купър от „Айви Трейлс“ беше ученик в „Хоторн“. Но не това ме порази най-много.

А неговата снимка. Защото, както излизаше, аз бях сред онези, които са имали късмета да познават една от най-светлите и приветливи личности, украсявали някога общността на „Хоторн“. Не отблизо, но достатъчно, че да разпозная къдравата му кестенява коса и зелените очи.

Колин Милтън Купър беше момчето от тоалетната в „Бийнъри“. Онзи, който плачеше и чийто мейл открих забравен при умивалника в тоалетната.

— Скочи от моста.

Подскочих на стола.

— Извинявай. — Паркър се надвеси над компютъра с чаша кафе в ръка. — Стори ми се, че искаш да знаеш какво е станало.

С разтуптяно сърце се облегнах назад и посегнах към мишката.

— Само така ти се е сторило.

— Доколкото схващам, получила си ограничителния мейл от „ел президенте“.

Излязох от пощата си и затворих търсачката на Гугъл.

— Странно е от какви неща се страхуват.

Тъкмо се канех да изляза и от страницата на „Айви Трейлс“, но нещо в неговия тон ме възпря.

— Какви например?

Той заобиколи и седна на ръба на бюрото.

— Нали знаеш какво казват за черния пиар?

— Че няма такова нещо? Защото всяка реклама е добра реклама.

Паркър кимна.

— А знаеш ли какво казва Хоторн^[1]?

Внезапно осъзнах, че виждам единствено неговите очи, вперени в моите. Не можех да мисля за нищо друго — дори за отговор на въпроса му.

— Убий, или ще бъдеш убит. Затова са и имейлите, и срещата на преподавателите в ранни зори. Искат да запазят тая история в тайна колкото се може по-дълго, преди да я е надушила пресата.

— И каква е тая история? — попитах, разкъсвайки се между желанието да я науча и нищо да не знам.

Той кимна към екрана на компютъра, откъдето продължаваше да се усмихва Колин Милтън Купър.

— Отборът по гребане на Масачузетския технологичен институт бил на тренировка рано сутринта и открили бедния Колин на брега на река Чарлз.

Сведох поглед към скута си и започнах да си играя с ръкава на пуловера, представяйки си как Саймън гребе по езерото Кантака.

— Откъде знаят, че е скочил? — попитах. — Някой видял ли го е? Може да е паднал, или пък…

— Оставил е бележка. На моста „Лонгфелоу“. Била прикачена към един бял балон, привързан за стъклено преспапие.

Очите ми се навлажниха за хиляден път тази седмица.

— Май някаква мадама му е изпила соса. — Той се стовари на стола до мен и кръстоса ръце на тила. — Обикновено така става.

— Откъде знаеш това?

— От баща си. Връзки. Както винаги. — Той извади мобилния телефон от джоба на униформения си блейзър. — Искаш ли да знаеш кое е най-зловещото в цялата тая история?

Не исках, но той вече се беше надвесил към мен, натискайки едновременно с това бутоните.

— Когато го открили, устата му била изкривена. Абсолютно. — Той протегна телефона към мен. — Все едно се смеел.

Вперих поглед в снимката, опитвайки се да си възвърна говора. Усмивката му не беше много широка, не като усмивките на жертвите от миналото лято, но доста приличаше на тях.

— Откъде ти… Как успя…

— Полицаите я изпратили на О’Хеър, той пък я препрати на баща ми, който си остави телефона без надзор, докато вземаше сутрешната си баня в джакузито.

Едва откъсвайки очи от снимката, отместих поглед към компютъра.

Той вече беше плътно до мен. Лактите ни се докоснаха, когато посегнах към мишката. Въпреки че телата ни бяха покрити с няколко слоя дрехи, неговият допир предизвика нещо като електрически удар, който премина по ръката ми и надолу по гръбнака. Ръката ми така се разтрепери, че не можех да задържа курсора достатъчно дълго на едно място, за да затворя снимката върху екрана.

— Извинявай. — Гласът му сега беше много по-мек и внимателен. — Толкова съм глупав. Не знам защо ти показах това.

— Всичко е наред. Просто искам… Изглежда…

Той постави ръка върху моята. Мишката застана на едно място. Едва поемайки си въздух, гледах как курсорът отива към горния десен ъгъл на екрана. Показалецът му се плъзна върху моя и се задържа за кратко там, преди да натисне надолу.

Колин Милтън Купър изчезна.

Преместих поглед от екрана към нашите ръце. Той не махаше своята. Нещо по-лошо — аз също не издърпах моята.

— Трябва да вървя — прошепнах.

— Какво? — Той стисна пръстите ми. — Къде?

Измъкнах ръката си от неговата и скочих.

Той посегна да ме хване, но аз бързо отскочих назад. Усещах погледа му върху себе си, докато вдигах чантата от пода.

Нямах представа къде отивам. Поне не и отначало. Просто побягнах — далече от библиотеката, по коридора, през парадния вход. Когато се озовах на тротоара, завих наляво и продължих да тичам все по-силно, с все по-ускоряващи се крачки. Промъквах се между хората, пресичах улиците, без дори да погледна светофара. Около мен кръжаха червени и оранжеви листа, но аз едва ги виждах, безчувствена за сухите им краища, които докосваха кожата ми. През кънтящите удари на сърцето едва чувах клаксоните и свиренето на вятъра в ушите си… и водите на река Чарлз, които се плискаха край брега.

Не спрях да тичам, докато не усетих студената вода около глезените си. Вдигнах поглед, изненадана къде ме е довело тялото ми, без мисълта да го направлява.

Мостът „Лонгфелоу“. Той се простираше над реката, свързвайки Бостън с Кеймбридж на около километър по-нататък. И се издигаше на сто и петдесет метра над главата ми, където течеше сутрешният трафик, участниците в който не съзнаваха какво се беше случило само преди часове на това място.

Покрай мен премина университетският отбор по гребане. Гигантите, хванали греблата, ме върнаха към реалността.

Какво правех тук? И защо? Вярно, Колин Милтън Купър се беше удавил, скачайки в реката. Да, възможно е сърцето му да е било разбито от някое момиче само преди няколко дни. Това обаче не означава задължително, че Рейна и Зара… че те имат нещо общо с всичко това…

Саймън. Взех да ровя трескаво в раницата си за мобилния телефон. Още не бях отговорила на неговите обаждания, но сега повече отвсякога имах нужда от гласа му. Исках да чуя как ме убеждава, че това е невъзможно; че няма как те да имат нещо общо с това, защото са напълно, тотално, на сто процента…

Мъртви. Явно и батерията му беше мъртва, защото веднага се включи гласовата поща.

Затворих капачето на мобилния си телефон и се загледах във водите на реката, търсейки — надявайки се — за някакъв знак. Проблясване на светлина, внезапен плясък, чифт сребристи очи. Нещо да ми подскаже, че онова, за което мислех, е възможно; че не полудявам.

Без да се замислям, едва усещайки как ледената вода се просмуква в чорапогащника ми, направих крачка, после още една. Водата стигна до коленете, мокрейки краката ми.

Можех да го направя. Бях ги спряла веднъж, можех да го направя пак.

Не успях да стигна много далече, защото нещо силно и бързо се вряза в стомаха ми, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Опитах да се противопоставя, протегнах ръце срещу тази сила и зарових пети в тинята, но то беше по-силно от мен.

— Спри! — казах задъхано. — Моля те, нека да…

Прасците ми се блъснаха о нещо и аз се олюлях назад, падайки върху лявото си рамо. От болката ми прималя, пред очите ми се спусна бяла завеса от светлина и за миг забравих какво трябваше да правя.

— Всичко е наред! — каза успокоително мъжки глас.

С отслабването на болката постепенно започнах да виждам отново и реката бавно се върна на фокус. Виеше ми се свят и ми трябваше известно време, за да осъзная, че нечия ръка е обвита около кръста ми и крака, обути в панталони цвят каки, се издигат пред мен като крепост.

— Добре си…

Сърцето ми подскочи.

Саймън. Въпреки всичко, което му казах, въпреки че не отговарях на обажданията и съобщенията му… той беше тук. Бил е толкова разтревожен, когато не е успял да се свърже с мен, че е изминал целия път от „Бейтс“ дотук, за да провери какво става.

Стискайки клепачи, за да не позволя на сълзите да рукнат по бузите ми, аз застанах на колене, извих се настрани и обвих ръце около него.

— Благодаря ти — прошепнах във врата му.

Ръцете му закрилнически обвиха гърба ми. Без да обръщам внимание на тъничкото предупредително гласче в главата си, леко се издърпах и го целунах.

Устните му се стегнаха.

— Всичко е наред — изрекох само с дъх. — Добре съм.

Устните му още се колебаеха дали да отвърнат, макар да станаха малко по-уверени и се отпускаха с всяка моя следваща целувка. Скоро целувките ни станаха по-настойчиви, по-силни, докато съвсем забравих къде се намираме и защо сме тук. Когато той легна на земята и ме придърпа нежно към себе си, дори не отворих очи да видя дали някой ни гледа. Не ме беше грижа.

— Съжалявам. — Устните ми бавно се придвижваха по бузата му към ухото. — Не знам какво си бях въобразила.

Той ме притисна още по-близо до себе си и ръцете му пропълзяха от талията към бедрата ми.

— Липсваше ми… толкова много.

Ръцете му замряха.

— Какво?

Дъхът ми секна. Отворих очи. Бавно се надигнах. Забелязах яката на бялата риза. Морскосиният блейзър. Избродираният със сърма герб.

— Нали се видяхме в училище само преди десет минути.

Очите ми щяха да изхвръкнат, когато срещнаха неговите. Те не бяха кафяви, топли и утешителни.

Защото не бяха очите на Саймън.

Бяха очите на Паркър.