Серия
Сирена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercurrent, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Глава 3

Минаха пет дълги дни. В последния двете с Пейдж преглеждахме лавиците в библиотеката „Лад“ на колежа „Бейтс“ и чакахме Саймън.

— Та, колко книги имало в тая Мека на знанието според твоя колежански екскурзовод? — прошепна тя, стоварвайки се на стола до мен.

— Шестстотин хиляди — отвърнах шепнешком.

— Толкова томове и само две нищо и никакви книги за сирени.

Внезапна остра болка прониза гърдите ми. Не бях казала на Пейдж за промяната, която се случи с мен това лято и която щеше да сполети и нея, ако майка й и сестра й бяха постигнали своето, но нейната неочаквана забележка попадна много близо до целта.

— Аз пък си мислех, че се ровиш за някоя нова поредица долнопробни романи — казах.

— Voila![1] — Тя ми подаде едната книга.

„Зовът на сирената: Трябва ли да откликнете, щом тя ви повика?“. Свих вежди при вида на сладострастната сирена върху корицата, която държеше в прегръдките си тялото на обезглавен мъж.

— Може пък да е по-забавна от тази. — Пейдж ми подаде и втората книга, която имаше проста кафява корица, без обложка.

— „Одисея“?

— Голяма скука, знам, но така и не съм я чела. В последното ми училище не държаха особено на класиката. Може някога и да е била важна, преди определени книги да бъдат забранени от някои влиятелни членове на обществото.

Наблюдавах изражението й, докато прелистваше страниците. Имаше само един влиятелен член на обществото, за когото това можеше да се отнася: Рейна Марчанд. Пейдж обаче от месеци не споменаваше майка си. Нито сестра си Зара, нито приятеля си Джонатан. Престана да говори за тях още в болницата, докато се възстановяваше след загубата на бебето, което тялото й не бе готово да износи. Не ги споменаваше и когато я изписаха и се върна у дома. Нито като я поканих да продължи да учи в Бостън. Това обаче не значеше, че не мисли за тях; лицето й ставаше напълно безизразно и очите й се насълзяваха достатъчно често, за да се досетя, че почти постоянно се сеща за тях. Тази нейна забележка беше най-директното им упоменаване гласно от месеци насам и фактът, че тя прозвуча толкова делнично, ме накара да се притесня за приятелката си много повече, отколкото ако беше избухнала в сълзи насред библиотеката.

— Пейдж… сигурна ли си, че идеята ти е добра?

— Рано или късно ще разбера всичко. Защо да не е сега?

Преди да успея да отговоря, Саймън се появи иззад стола ми и седна на масата пред нас.

— Здрасти — каза. — Съжалявам, че закъснях. Но когато професорът ми по орго захване да говори, трудно е да го спреш.

— Орго? — попита Пейдж.

— Органична химия. — Той се усмихна. — Радвам се да ще видя, Пейдж. Хубаво е, че дойде.

— Направих всичко възможно да не идвам, кълна се. — Тя вдигна едната си ръка, сякаш наистина полагаше клетва. — Но Ванеса ме заплаши, че ако не съм с нея и тя няма да дойде, а не можех да го допусна.

Саймън извърна усмихнатото си лице към мен и болката в гърдите ми отстъпи на приятна топлина. Ако не се намирахме на толкова оживено място, щях да скоча в скута му и да обвия ръце около врата му.

— Двайсет и един и половина.

Вдигнах очи и с изненада видях, че някакво момче стои зад Саймън. Беше висок, с чуплива руса коса, вчесана на меки вълни. Носеше торбести джинси, тениска на отбора на „Бейтс“ и държеше отворен лаптоп пред себе си.

— Сега е двайсет и един градуса и половина, а е само два часът. Ако тръгнем веднага, ще имаме достатъчно време.

— За какво? — попита Пейдж.

Момчето надзърна иззад екрана на лаптопа. Затаих дъх и се приготвих за един от погледите, които получавах цяла седмица, но той сякаш изобщо не ме забеляза. Щом очите му попаднаха върху лицето на Пейдж, останаха там приковани.

— Да отидем на брега — отговори Саймън. — Райли, роденият и отрасъл в Калифорния мой съквартирант, току-що каза, че трябва да се възползваме от хубавото време и да се измъкнем за малко от кампуса.

— Аз съм Райли — обърна се Райли към Пейдж, очевидно пропуснал представянето на Саймън. — А ти си…

— Пейдж — отвърна тя и бузите й порозовяха. — Приятелка на Ванеса.

Райли премести лаптопа на лявата си ръка и ми протегна дясната.

— Всеизвестната Ванеса. Страхотно, най-накрая да се запознаем. Сигурно ще си доволна да знаеш, че щом Саймън се повали от любовна мъка — а това става почти всяка секунда, когато не те вижда — аз правя невъзможното тези секунди да летят колкото се може по-бързо.

— Гледаме много филми — вметна Саймън.

Усмихнах се и разтърсих ръката на Райли.

— Благодаря. И аз се радвам най-после да се запозная с теб.

— Е, какво ще кажете? Малко забавления на слънце? Едно бързо топване в океана? Поне докато не е почнала оная брутална атака, дето вие, истинските кореняци, й викате зима.

— Не сме ли доста далече от брега? — попитах.

— На четиридесет минути — отвърна Саймън.

— Трийсет — поправи го Райли. — Аз ще карам.

Саймън ме погледна. Иззад очилата очите му ме наблюдаваха загрижено. Знаех, че мисли за последния път, когато отидох да плувам в Уинтър Харбър. Тогава едва оцелях; фактът, че съм още жива, за него е същинско чудо, но той не знае цялата истина.

Но ще я научи. Щом настъпи подходящ момент, ще му разкажа всичко. Това беше една от причините да настоявам Пейдж да дойде в „Бейтс“ този уикенд. Не исках да я оставям сама в Бостън, а също така щях да имам нужда от нея, когато свърша онова, което бях планирала. Не знаех как ще го понесе Саймън, но бях сигурна, че няма да останем заедно, щом научи истинската причина да е с мен. А тогава, повече отвсякога, щях да имам нужда от ободряващото бъбрене на Пейдж.

Май пътуването до брега не беше лоша идея. Не бях плувала от онази нощ преди три месеца. Оттогава хиляди пъти се бях обливала с душа и бях вземала вана още толкова, но водата от водопроводната мрежа, независимо колко готварска сол изсипвах в нея, не можеше да ме накара да се почувствам така, както ми действаше естествената солена вода. Плуването вероятно щеше да ме отпусне, за да успея да понеса разговора, който се очертаваше да е най-трудният в живота ми досега.

— Едно бързо топване ми звучи доста добре — казах.

* * *

Двайсет минути по-късно ние вече бяхме в „Чероки“-то на Райли и пътувахме към брега. Пейдж настоя да седне отпред при шофьора — вероятно, за да може ние със Саймън да сме заедно на задната седалка — и започна да го разпитва за Калифорния.

— Хайде, стига бе — възкликна тя. — Наистина ли имате палми в двора пред къщата?

— И портокалови дръвчета. Не познаваш вкуса на истинския портокалов сок, ако не си опитала прясно изцедения фреш от овощните градини на Хавърфорд.

— Значи никога не си бил в „Рибената чорба на Бети“.

— Така е. Осветли ме, моля те.

Пейдж замълча за миг. Опитах се да уловя погледа й в страничното огледало, но преди да реша дали се налага да сменя темата, тя подмина въпроса му и го попита наистина ли в Сан Диего 350 дни от годината са слънчеви. Райли, който очевидно вече беше лапнал по нея, нямаше нищо против да й върви по гайдата.

— Тя ми изглежда съвсем добре — прошепна в ухото ми Саймън. Едната му ръка беше преметната през раменете ми и лицето му бе толкова близо до моето, че можех да усетя топлината на дъха му. — Много по-добре, отколкото очаквах.

— Пейдж не е от хората, дето ще се свият като пребито коте и ще зареват с пълен глас. Според мен е решена да продължи напред.

— Познавам още един такъв човек — каза той и целуна слепоочието ми.

Давах си сметка, че не трябва, но въпреки това се притиснах в него. Саймън се облегна настрани, докато раменете му не опряха прозореца, а аз долепих гръб до гърдите му. Той ме обгърна с ръце и опря брадичка в рамото ми; двамата останахме така, без да говорим.

Докато пътувахме, от главата ми не излизаше мисълта за един друг излет, който неотдавна бяхме предприели. Само дето тогава седяхме отпред в старото субару на Саймън, а Джъстин и Кейлъб — по-малкият брат на Саймън и тайно гадже на Джъстин — бяха на задната седалка. Обикновено така пътуваше нашата задружна четворка — до „Сладоледите на Еди“, до миниголфа или пък до Скалите на Хиона — от мига, в който Саймън взе шофьорска книжка. Чак до деня, когато вече не бяхме четирима.

— Ей, човече, погледни тия вълни!

Под мен тялото на Саймън се напрегна. Преместих се, за да може той да се изправи на седалката, и двамата се надвесихме напред. В пролуката между предните седалки, през стъклото, се виждаше как тъмносини атлантически вълни се разбиват в дългата ивица на пустия плаж.

— Наистина са големи… но не са нищо необичайно.

— Жалко, че не си взех сърфа.

Дори Райли да беше усетил облекчението в гласа на Саймън, той с нищо не го показа. Вместо това изскочи от джипа и тичешком го заобиколи отпред.

— Мен не ме мислете — каза ми през рамо Пейдж, когато Райли хвана дръжката на нейната врата. — Погрижете се за вас.

Направихме точно така, както ни посъветва. Докато Пейдж и Райли вървяха право към водата, ние със Саймън продължихме надолу по брега към дълъг Вълнолом на около километър по-нататък. И тъкмо когато бях стъпила върху каменната конструкция, а той вече беше скочил на пясъка от другата страна и протягаше ръце, за да ме свали, аз замръзнах.

Рейна и Зара Марчанд. Намираха се на двайсетина крачки, облечени с дълги поли и пуловери, и вървяха бавно, с гръб към нас. Докато ги наблюдавах с бумтящо сърце и изпотени длани, Зара понечи да се обърне.

Усетих как очите ми се разширяват. Понечих да извикам Саймън, но не успях.

— Ванеса?

Отскочих назад, когато нечии пръсти се впиха в глезена ми.

— Добре ли си? — попита Саймън.

Преместих очи от глезена си към ръката му, опряна на ръба на скалата, после вдигнах поглед към двете жени на брега. Стояха край една плетена кошница за пикник, говореха и се смееха, докато прибираха обратно остатъците от обяда си. Сега вече виждах ясно лицата им и установих, че изобщо не приличат на Рейна и Зара.

— Извинявай. Добре съм. — Пристъпих към него и скочих. Когато краката ми потънаха в пясъка, жените вече се бяха изгубили по пътеката, която водеше навътре към сушата.

— Ето един плаж само за нас, при това съвсем близо до кампуса — каза Саймън, докато вървяхме покрай водата. — Направо като изваден от реклама.

Взе ръката ми в своята. Оставих се да ме притегли към себе си. Останахме така, ръцете ми обвиваха кръста му, главата ми лежеше на гърдите му, той ме беше прегърнал през раменете, а брадичката му опираше темето ми. За първи път, откакто бяхме заедно преди две седмици, се чувствах щастлива и в безопасност.

— Говорих с Кейлъб тая сутрин — каза след няколко минути той.

Отдръпнах се, колкото да го погледна в очите.

— Как е той?

— Закотвил се е там и не помръдва. Сега има много работа на яхтеното пристанище, помага им да закрият сезона.

— Още не мога да разбера защо се върна там. Знам, че обича капитан Монти… Но човек би помислил, че ще е по-щастлив, ако остане по-навътре в сушата известно време.

— Според мен се чувства по-близо до нея, когато е до водата. Или пък върху леда, какъвто е случаят.

Не казах нищо. В това имаше смисъл — Кейлъб беше с Джъстин, когато тя скочи за последен път от скалите в разпенената вода — и въпреки това нещо ме бодна, когато го чух изречено гласно. Опознах Кейлъб от съвсем неподозирана страна, докато двамата със Саймън го издирвахме след злополуката, и после когато тримата се опитвахме да открием причината за серията удавяния по брега на Уинтър Харбър. Той беше добро момче — нямаше нищо общо с мързеливия кръшкач, за какъвто винаги го е мислела мама. Оказа се и че е обичал Джъстин — наистина я е обичал — и че тя е споделяла чувствата му. Затова тя едва ли би желала сега той да тлее от мъка по нея, вкопчен в общото им минало. Сигурно щеше да иска той да продължи напред.

И аз исках същото за Саймън. Поне себе си убеждавах, че е така.

— Той казва, че най-после е взело да се постопля. Вчера даже е било петнайсет и половина градуса — само малко по-студено от обичайните температури за това време на годината.

— Ами бурите?

— От седмици по небето не се е мяркало облаче.

Отпуснах се в ръцете му и опрях лице на гърдите му.

— Това вече звучи успокоително.

— Има обаче нещо друго.

Вперих поглед в накъдрения хоризонт с надеждата, че не е усетил как сърцето ми взе да препуска.

— Ванеса?

— Топенето.

Той се отдръпна, хвана ме за брадичката и повдигна лицето ми към своето.

— Ледът се задържа три месеца.

Кимнах.

— Дебел лед — от повърхността чак до самото дъно. Каквото и да е имало във водата, то отдавна е мъртво и така ще си остане и занапред.

Отчаяно исках да му повярвам, но вече се бяха случили толкова невероятни и необясними от научна гледна точка неща. Честите мимолетни бури, които връхлитаха само и единствено Уинтър Харбър. Приливът, който идваше и се оттегляше по четири пъти на час. Мъжете удавници, изхвърлени на брега, които изглеждаха толкова щастливи в смъртта, колкото едва ли са били някога приживе.

И жените. Жените, които дишаха солена вода, сякаш е кислород. Които предизвикваха бурите. Които омагьосваха мъжете, а после ги завличаха дълбоко под водата, докато дробовете им не експлодират и животът не ги напусне.

Жените като мен самата.

— Не трябваше да ти казвам.

Понечих да споря, но той продължи:

— Все още се лутам като с вързани очи. Отначало исках да те предпазя, да не ти казвам, за да не се притесняваш напразно… Но след това си дадох сметка, че не мога да го премълча. Ти заслужаваш да го знаеш. — Той замълча и нежно отмести един кичур от лицето ми. — Да не говорим, че ти… това… Дано постъпвам правилно. Знам, че невинаги ще е лесно, но независимо колко тежко става занапред, искам да споделяме един с друг. Всичко. Също както беше досега, както винаги е било.

Ето, сега беше подходящият момент. Идеалният случай да му кажа всичко, което заслужава да знае.

Вълните се разбиваха в брега. Пулсът ми бумтеше в ушите. Саймън ме гледаше угрижено и въпреки това беше щастлив, така щастлив…

— Ще поплуваш ли с мен? — попитах.

Тогава той ме целуна. Беше дълга и сладка целувка, която почти ме накара да забравя, че това не трябва да се случва.

Почти.

Бележки

[1] Ето (фр.). — Бел.прев.