Триша Рейбърн
Мъртво вълнение (7)

Глава 6

На следващата сутрин се събудих с главоболие. Изпих три аспирина и около четири литра вода, после киснах във ваната близо час. Нищо не помогна. Главоболието продължи и през почивните дни, когато двете с Пейдж пак отидохме в „Бейтс“, и аз предположих, че е заради напрежението, причинено от отношенията ми с татко, от училището и лъжите пред Саймън. За нещастие физическото облекчение, което със сигурност щях да почувствам след това посещение, беше слаба утеха.

— Е, кажи нещо повече за това прословуто празненство — чух гласа на Пейдж. Двамата с Райли вървяха на няколко крачки пред нас, докато прекосявахме кампуса. — Ще има ли игри?

— И награди — отговори Райли. — Както и някои от най-добрите животински представители на окръг Андроскогин.

Погледнах към Саймън.

— Крави ли има предвид?

— Строго погледнато, това е панаир по случай прибирането на реколтата — обясни ми той. — В „Бейтс“ се провежда всяка година.

Отпред Райли каза нещо на Пейдж, което я разсмя, и тя блъсна закачливо рамо в неговото.

— Той знае ли какво стана това лято? — попитах, снишавайки глас.

Саймън поклати глава.

— Видя някои от репортажите по новините — също както хората из цялата страна. Но не подозира, че и Пейдж е пряко замесена във всичко това. Според него тя е най-добрата ти приятелка, с която си се запознала през лятото, и сега се е преместила в Бостън, за да не се разделяте.

— Хубаво. Ако тя държи той да научи нещо повече, ще намери начин да му го каже, когато е готова.

Той поднесе към устните си сплетените ни ръце и целуна моята.

— Толкова се радвам, че си тук — каза и устните му изпърхаха по кожата ми.

Поколебах се, но накрая го целунах по бузата.

— Аз също.

Есенният ден се оказа топъл и кампусът бе пълен с хора, които се припичаха на слънце, четяха, полегнали в тревата, и сновяха към мястото на панаира и обратно. Докато вървяхме, се заслушвах в разговорите и смеховете им и си мислех колко щастливо и нормално звучат те. Опитах се да си представя как и аз правя същите неща в кампуса на колежа по това време следващата година… но не успях.

— Е, какво решаваме? — попита Райли, когато ги настигнахме при входа на панаира. — Първо състезание за плашило, после надпревара с трактори, или обратното — надпревара с трактори и после състезание за плашило? Или направо поемаме към карамелизираните ябълки и бирата с вкус на тиква?

— Аз бих се включила в надбягването с каруци — казах, зървайки в другия край на поляната една дълга каруца, теглена от коне. — Стига и вие да сте съгласни.

Съгласни бяха. Помотахме се наоколо, като пътьом спряхме, за да гласуваме за най-добре изрязана и украсена тиква, да погледаме демонстрация как се прави сайдер и да дегустираме различни видове кленов сироп, местно производство. Когато най-накрая се подредихме на опашката за състезанието с каруци, минаха още трийсет минути, докато ни дойде редът; тогава обаче се оказа, че нашата каруца е препълнена и трябва да чакаме следващата, което би отнело още няколко минути.

— Според мен можем да се сместим и в тази — каза Райли, преценявайки с поглед разстоянието между насядалите в каруцата. — Просто ще сме по двама.

— Значи нямаш нищо против да седнеш в скута ми? — пошегува се Пейдж.

— В името на забавлението и за да си спестим чакането — нямам. Готов съм да направя тази невероятна жертва.

Пейдж се разсмя. Саймън погледна към мен.

— Тогава да действаме — казах.

Прехвърлихме се през задната ритла на каруцата. Райли вървеше плътно след Пейдж, докато тя си проправяше път през гъсто подредените крака, бедра и бали сено и, верен на думата си, седна на коленете й, когато тя си намери място близо до каруцаря и конете. Саймън се сви в задния ляв край на каруцата, после нежно ме придърпа в скута си.

— Имам чувството, че панаирът по случай прибирането на реколтата в „Бейтс“ ще ми хареса — казах, когато той обви ръце около мен.

В каруцата бяха натъпкани трийсетина души и някои от тях — ако се съди по високите писъци и необуздания смях — вече явно бяха опитали коктейлите с вкус на тиква, но въпреки това се чувствах толкова уютно отзад в скута на Саймън, сякаш бяхме съвсем сами.

— Как ти се струват лабораторните занимания? — попитах, когато каруцата потегли. Говорехме си толкова често, че вече знаех програмата му наизуст.

— Дълги. Изтощителни. Видимо трудни.

— Мислех, че ти харесват малки крилати приятели на науката.

— Така е… Но не и когато очаквам визита на високо равнище.

Усмихнах се.

— Визита на високо равнище? И каква е тя?

— Ами такава, заради която мога да забравя поредния номер на въглерода, как да превръщам температурата по Целзий в градуси по фаренхайт и класификацията на организмите.

— Царство, тип, клас, разред, семейство, род, вид — изрецитирах, потупвайки го леко по гърдите при всяка дума. — Наистина трябва да е нещо много специално, щом те кара да забравиш елементарни научни познания, които дори аз владея.

Ръцете му ме обгърнаха още по-здраво. Отпуснах глава върху рамото му.

Чувствах се толкова добре, така уютно.

Стига всичко това да не трябваше да приключи.

— Рожденият ден на Кейлъб е в края на следващата седмица — каза след минута Саймън.

— Вярно — отвърнах, благодарна, че смени темата. — Големите седемнайсет. Той вълнува ли се?

— Някак против волята си. Отначало искаше да събере само няколко приятели на пица и кино, но Монти има други планове. А каквото пожелае Монти…

— … е закон за Кейлъб.

— Което ще рече, че лодките на целия град ще участваш в купона следващата събота вечер. Монти пуска на вода „Барбара Анн“, приятелите на Кейлъб ще окичат лодките си със светлини и озвучителни уредби и хората ще могат да се прехвърлят от едно корабче на друго през цялата нощ.

— Да се прехвърлят от едно корабче на друго ли? — Вдигнах глава и го погледнах. Не бях преглеждала „Уинтър Харбър Херълд“ от предишния ден сутринта. — Това означава ли, че…

— Не. — Той прибра един кичур коса от лицето ми. — Не означава. Лодките ще останат на място, защото водата все още е замръзнала и няма как да се движат. Но Кейлъб много обича лодките и Монти иска да ги включи в празника.

Отново отпуснах глава. Под дланта ми сърцето на Саймън биеше бързо.

— Знам, че поканата идва в последния момент, но все пак — искаш ли да дойдеш с мен на рождения ден на Кейлъб?

Отворих уста да кажа „да“. Гласът му звучеше притеснен и ми се щеше да му вдъхна увереност, пък и наистина исках да съм навсякъде, където е и той. Но от устата ми така и не излезе нито звук.

— Сигурен съм, че ще му е приятно да те види — продължи Саймън. — На нашите също. Но ако предложението ми идва в последния момент, ще те разбера. Просто ми хрумна.

— Не.

— Не? Значи не ти е прекалено късно да вземеш решение?

В очите ми напираха сълзи. Примигнах да ги прогоня и се изпънах, за да се освободя от ръцете му. Опитах се да го погледна в очите, но не събрах кураж.

— Не… Не мога да дойда.

— Не можеш значи. Хубаво. Вече си имаш други планове, така ли?

Сега беше моментът. Най-накрая трябваше да го направя. Достатъчно лошо беше да лъжа дори само него — не можех да въвлека в това и цялото семейство.

— Саймън… — В очите ми бликнаха нови сълзи само при споменаването на името му. — Трябва да ти кажа нещо.

Той сложи ръка на коляното ми.

— Каквото искаш, Ванеса. По всяко време.

Каквото искам. По всяко време. Дали наистина го мислеше?

Още не бях готова да се уверя наистина ли е така и само пресекливо поех въздух, опитвайки се да дишам дълбоко.

— Спомняш ли си…

Рязкото тръгване на каруцата ме прекъсна. Ръцете на Саймън на секундата се озоваха отново около кръста ми. Въздухът се изпълни с писъци и викове, когато конете бързо преминаха от спокоен тръс в устремен галоп.

— Паника в Слийпи Холоу^[1]? — Трябваше да крещя, за да ме чуе през врявата и тропота на копита. Дългото черно знаме, провесено между дърветата, изчезна някъде зад нас, когато профучахме под него и потънахме в тъмната гора.

— Мисля, че сме отвлечени! — извика в отговор Саймън и ми се ухили.

Вкопчих се в него, за да не изхвръкна от каруцата, и проследих посоката, накъдето ми сочеше той. Каруцарят, възрастен мъж, който преди да тръгнем носеше гащеризон и фланелена риза, без да забележим, се беше преоблякъл в друг костюм… или просто е бил обладан от безглавия конник.

— Ванеса! — изпищя Пейдж.

Очите ни се срещнаха през каруцата и двете се разсмяхме. Райли подскачаше в скута й със затворени очи, а ръцете му бяха прегърнали здраво раменете й. Нейните бяха увити около кръста му. Докато каруцата се подмяташе из дупките и по камънаците, участници в панаира, преоблечени като вещици и зомбита, нападаха откъм дърветата. Пътниците в каруцата пищяха, криеха се и се вкопчваха във всичко, което им попадне — сноповете сено, ритлите или друго нещо — за да не позволят на нападателите да ги смъкнат на земята.

За първи път от лятото насам бях изплашена от нещо, което нямаше общо със събитията през лятото. И тъй като Саймън беше до мен, държейки ме по-здраво от когато и да е досега, аз се наслаждавах на всяка секунда от това изживяване.

Когато всичко свърши и каруцата постепенно спря до финалната линия, Саймън, все още усмихнат, прибра от лицето ми разпилените кичури. Понечи да ме целуне по челото, но аз вдигнах глава и устните му попаднаха върху моите.

Целувахме се така в продължение на няколко секунди, без да обръщаме внимание на погледите и подхилкването на спътниците ни в надбягването, които минаваха покрай нас, за да слязат от каруцата. Сигурно щяхме да продължим да се целуваме — даже бихме участвали още веднъж в надпреварата, за да не трябва да се разделяме — но Райли изведнъж усети нетърпима жажда.

— Сайдер — изпъшка той, седнал на тревата. — Или пък лимонада, даже отвара на вещица, все ми е едно. Стига да е течно и да може да се пие.

Устните на Саймън замряха върху моите. Той склони чело на рамото ми и поклати глава.

— Аз също мога да пийна нещо — казах. След вълненията около бясното препускане и целувките на Саймън тялото ми се нуждаеше от подхранване. Целунах го бегло и станах от скута му.

— Нали искаше да поговорим. Защо не се срещнем с тях, двамата, по-късно?

Онова, което направих, беше глупаво. И детинско. Най-вероятно още повече щеше да влоши положението.

Но въпреки това излъгах.

— Не е нещо важно. Може да почака.

Дори и да не го бях убедила, той с нищо не го показа. Но остана мълчалив, докато не стигнахме до голямата бяла шатра, където десетки студенти и преподаватели танцуваха. Притесних се дали не е разстроен от отлагането на разговора, но той постепенно се отпусна след като постояхме известно време до масата със закуски.

Аз също се поуспокоих. На масата имаше бутилирана вода, гевречета и ядки, а комбинацията от солените закуски и обикновената вода се оказа необичайно освежаваща. Музиката, изпълнявана на живо от кънтри състав, беше хубава. Пейдж, заредена от шегите и вниманието на Райли, не преставаше да се усмихва. Саймън си позволи да пусне ръката ми само за да увие веднага своята около кръста ми.

Чувствах се толкова добре, че дори не се поколебах, когато Саймън ме покани да танцуваме.

Четиримата с Пейдж и Райли оформихме квадрат с още две двойки. Пространството под голямата бяла шатра беше претъпкано с хора, а малкият дансинг се тресеше под стъпките на танцьорите, които тропаха с токове и подскачаха. Трябваха ми две завъртания и доста блъскане в останалите танцьори, докато схвана ритъма и движенията, но след като веднъж се отпуснахме, започнахме да танцуваме като истински професионалисти.

— Колежански рок! — извика Пейдж, когато сплетохме ръце при едно от завъртанията.

Разсмях се. Не я бях виждала толкова щастлива от дълго време насам.

А това и мен ме правеше щастлива. Толкова щастлива, че целунах Саймън, когато фигурите на танца отново ни събраха.

Кънтри песните следваха една след друга. Конферансието поощряваше публиката да пее заедно с изпълнителите и по едно време аз също се присъединих към простата мелодия на общия хор.

Вероятно беше заради музиката. Или заради светлинките, които мигаха над главата ми. Или защото Саймън не откъсваше очи от мен, независимо на какво разстояние един от друг се намирахме. Каквато и да бе причината, не бях забелязала, че съм останала сама на дансинга до момента, когато посегнах да хвана ръката на Райли при размяната на партньорите… а той не беше до мен.

„Спокойно, казах си мислено, докато бавно се обръщах. Никой не те гледа…“

Но те всички бяха тук. Всички — преподаватели и студенти, музикантите от бандата, Райли, Саймън. Само Пейдж я нямаше. Бяха оформили голям кръг и стояха неподвижно. Не пляскаха, не танцуваха, нито пееха. Просто стояха и ме гледаха.

Момичетата се цупеха.

Момчетата се усмихваха.