Валери Франкел
Кафе „Love“ (9)

9 глава

Силният пукот приличаше така много на изстрел от огнестрелно оръжие, та да накара клиентите да се заврат под масите. Но не успя да заблуди Франк. Прекарала целия си живот в Бруклин, само на една миля от Кобъл Хил (италианската територия, злополучно известна с пускането на смущаващо огромно количество фойерверки на един Четвърти юли, а като последица, поставила рекорд в града по загуба на пръсти на глава от населението), Франк можеше да разпознае възпламеняващ се фишек, като го чуе. Когато експлодира сложения на тротоара отвън барут, всички, освен Франк и Мат се проснаха на земята. Франк с гордост отбеляза, че не се намира и един квадратен метър празно място по пода.

Имаше момент в живота й — веднъж в колежа за около пет минути — когато можеше като че ли да разбере онази натрупвана агресия, която завършваше с произволни незаконни актове, нанасящи вреда (вандализъм, взривяване на бомбички, тормоз по телефона). Но и последната останала частица безразсъдство беше умряла в нея заедно със смъртта на родителите й. Или може би беше умряла със загубата на собствената й девственост. Въпросната случка беше достатъчно трагична, хаотична и потискаща, за да унищожи завинаги безразсъдните увлечения.

Мат върна Франк в настоящето:

— Дами! Всичко е наред! Никой не се опитва да взриви кафенето.

Една жена с вълнена жилетка и гащеризон се изправи на крака и попита нервно:

— Какво беше това?

— Просто някакви самоделни бомбички — успокои хората в помещението Мат. — Няма от какво да се страхувате. — И обръщайки се към Франк, попита: — Безплатно кафе за лежащите по земята?

— Добра идея — отвърна тя. — Но им дай от колумбийското. „Кой би извършил това? Някой можеше да бъде наранен“ — помисли си Франк. Тя реши, че шегаджията е някое откачено хлапе.

— Това по всяка вероятност беше Бенджи Мортън от „Мунбърст“, побеснял от ревност, че му отнемаме клиентите — каза Клариса, докато си изтупваше панталоните от прахта. Тя също беше залегнала на земята, когато се чу взривът.

— Няма как да е Бенджи Мортън — поклати глава Мат.

— Откъде знаеш? — попита Франк.

— Той никога не би се осмелил да драсне фитила.

— Да запалиш малки фишечета не е точно проява на храброст.

Мат поклати отново глава:

— Не да ги запали. Той е прекалено страхлив да наруши правилата, да бъде заловен. Гръбнакът му е от пластилин; няма и една клетка в цялото му шишкаво тяло, която е готова да поеме риск. Откъде знам ли? Та той е управител на „Мунбърст“. Това е възможно най не рисковата длъжност на света точно сега, нали? Този мъж ще изживее целия си живот в скучна сигурност, за да се събуди една сутрин на деветдесет, чудейки се как е могъл да пропилее всичките тези години, не направил и не изпробвал нищо, самият той превърнал се в едно нищо.

— Добре — съгласи се Франк. — Смятам сега да сервирам кафе.

— Полезна информация, Мат. Благодаря — каза Клариса. — А, Франческа, мога ли да отнема малко от вниманието ти.

— Разбира се, можеш да отнемеш колкото си искаш — отвърна Франк и веднага съжали за сарказма си. — Извинявай, Клариса. Какво имаш предвид? — Голямата сестра се страхуваше да чуе това, което блондинката смяташе да каже. Все пак те почти бяха стигнали до сблъсък. Е, може би не точно сблъсък, но бяха разменени остри думи. Може би не съвсем остри. Средно остри, но все пак бяха достатъчни, за да накарат Франк да има усещането, като че ли беше съсипала всеки шанс за приятелство с по-висш представител на човешката раса.

— Виж, чувствам се ужасно, заради случилото се преди. Трябваше да те уведомя за намеренията си. Просто правех онова, което според мен би помогнало. Допускам, че методите ми може да са малко крайни. Но аз, струва ми се, съм противоположност на Бенджи Мортън: аз съм добра в поемането на рискове. Но се нуждая от одобрението ти, Франческа. Ти си толкова съобразителна и умна. Ти си от онзи тип хора, които играят шах с пет хода напред. Имам чувството, че ме смяташ за повърхностна. Дано да не съм права, защото искам да те впечатля — завърши Клариса, поглеждайки по-голямата сестра с големи навлажнени очи.

Гръдният кош на Франк се надигна, а сърцето й пропадна в същото време; тя едва промълви:

— Аз се опитвах да впечатля теб. Ти си всичко, което човек може да си пожелае. Завършено творение.

„А аз съм нищо — помисли си Франк. — Малки гърди и твърда права коса. Как е възможно тази Валкирия да търси моето одобрение?“

Все едно най-популярното момиче в училище да иска разрешение от някой очилат зубрач. Изпълнена с благоговение, Франк каза:

— Вършиш страхотна работа. Надявам се, недоверието ми да не те е накарало да преосмислиш намеренията си.

— Какво облекчение — възкликна Клариса с очарователна усмивка. — Мислех, че съм развалила всичко помежду ни.

Без да знае какво да прави оттук нататък, Франк сложи ръка на рамото на Клариса. Всъщност тя се протегна и я докосна. Но дори и така, Франк беше учудена от дързостта си — похвалите имаха наркотичен ефект. Тя потупа колебливо Клариса:

— Мисля да успокоим клиентите. Те изглеждат все още леко разтревожени.

Клариса положи сухата си хладна ръка върху Франк и отвърна:

— Ти си права, както винаги.

Франк се чудеше дали Клариса уважава Аманда. Това беше много важно. Аманда можеше и да привлича момичешкото и инфантилното в Клариса, но Франк би била пълноценният приятел. Тя се усмихна на Клариса, опитвайки се да й покаже, че разбира: Аманда беше просто за забава.

Вече спокойна, Франк сервира току-що сварено кафе. Клариса ласкаво разговаряше с клиентите. Мат попиваше малки локвички от разлято уханно удоволствие. Уолтър разчисти някои маси и дори зареди нови салфетки. Когато тълпата намаля, Франк благодари на Мат и Клариса. Уолтър се присъедини към Франк зад витрината с десертите, държейки в ръка кърпи за избърсване, напоени с кафе. Тя му посочи малката мивка и каза:

— Чистенето не влиза в задълженията на Мистър Кафе.

— Това е дреболия — усмихна се той срамежливо.

— Не, наистина. И искам да ти благодаря — приповдигнато произнесе тя, все още под въздействието на разговора с Клариса.

— Няма нужда, Франческа.

— Освен че има нещо между теб и Клариса, и предполагаемата ти потребност от постоянна одобрителна подкрепа, защо правиш това?

— Кое по-точно? — попита той, изстисквайки една мокра кърпа.

— След като си модел на „Джей Крю“, какво те е грижа безплатното кафе? Не трябва ли да си обновяваш личния албум, да ходиш на проби или ревюта? Как така се случва, че ти не правиш това, което вие моделите правите, каквото и да е то?

— Да кажем, че не съм привърженик на уеднаквяването на Америка, за което „Мунбърст“ има сериозна заслуга.

— За разлика от „Джей Крю“? — попита Франк.

— Можеше да е по-зле — засмя се той. — Можеше да е „Гап“. Освен това, „Джей Крю“ се занимава основно с каталожна търговия.

— Те няма да открият магазин отсреща — каза тя, кимвайки.

— Но всяка година двадесет милиона дървета умират, заради този каталог. И защо трябва всеки божи ден да получавам един екземпляр от него в пощата си?

Уолтър се разсмя — отново. „Той се смее на шегите ми — помисли си Франк, — или ми се присмива.“ Атрактивен мъж не й беше обръщал такова внимание от… дори не можеше да си спомни от кога. Дали одобрението на Клариса, което се подразбираше от поведението й, не беше направило Франк неустоима и за останалите от този по-съвършен вид.

— Казах, че имам проблем с уеднаквяването, а не с обезлесяването — подхвърли Уолтър.

— Значи стотици хиляди улулици могат да се настанят в апартамента ти?

— Ако трябва да бъда честен, не давам и пет пера за това. — Уолтър направи пауза, като че ли очакваше от нея да се засмее. Тя се въздържа. — Никога не съм виждал отблизо улулица, но съм сигурен, че от перушината й става чудесен пълнеж за пухено яке. — Още една пауза. — Ти наистина си непробиваема. Поне се усмихни на шегите ми, иначе ще се разплача.

— Ще се усмихна, когато кажеш нещо смешно — каза тя.

Докато той си миеше ръцете, Франк изучаваше профила му. Имаше чип нос. Тя мразеше чипоноси мъже. Но се възхищаваше на това, че порите му бяха незабележими, а бакенбардите бяха толкова дълги, че почти стигаха до добре оформената му долна челюст. И най-важното, той нямаше онази тъпашка, лигава, нафукана стойка като повечето мъже-модели.

— Истината е, че се включих в конкурса, защото видях някого в беда и реших да помогна — обади се той, със сапун в ръцете, без да я поглежда.

— „Безпомощна“ не беше първоначалното ми впечатление от Клариса — уточни Франк.

Уолтър се наведе да си вземе суха кърпа.

— Исках да помогна на теб, Франческа. Аз те харесвам. Харесах те още първия ден, когато влязох да се запиша за участие в конкурса. Тогава ти ме подмина, сякаш изобщо не си ме видяла. Аз ти кимнах, за да ме забележиш, както аз те бях забелязал.

Франк усети внезапно и категорично как температурата на кожата й се покачва.

— Господи, толкова си напрегната. Чертите ти са така стегнати, сякаш се притесняват да не би да изпопадат, ако се отпуснат. Обзалагам се, че като се усмихнеш, цялото ти лице ще се промени напълно. Хайде, Франческа. Усмихни се заради мен.

Завиха сирени, светлини запресветкаха.

Франк се обърна към прозорците. Полицейска патрулна кола спря отпред на улицата. От нея изскочиха униформени мъже с извадено оръжие, готови да превземат заведението в акция. Но бързо установиха, че четиридесет и няколко жени, вече приповдигнати от изобилието на кофеин и адреналин, не се нуждаят от допълнителен отскок. Още преди двете ченгета да успеят да си приберат оръжието, в кафенето нахълта разрошен мъж с мръсен, кафяв, разкопчан шлифер. Той светкавично направи няколко снимки на ченгетата с тридесет и пет милиметровия си фотоапарат. Франк също бе хваната на заден план в някои от кадрите.

— Това е моят кафе-бар. И не съм много сигурна защо сте тук — каза Франк на мъжете в синьо. С крайчеца на окото си забеляза Мат да се мръщи, по принцип подозрителен към органите на властта.

— Сержант, насам ако обичате! — извика типът с шлифера. Франк и полицаите инстинктивно се обърнаха в неговата посока и той ги засне.

Ченге номер едно, по-ниският (шест фута и пет инча) каза:

— Имаме сигнал за стрелба отвън.

— Стрелба? — попита Франк. — Не, не. Някакъв идиот пусна обикновени бомбички. Никой не пострада.

Мъжът с шлифера я гледаше втренчено, докато тя говореше с представителите на реда. Франк дори усети очите му впити в гърба си, когато заведе полицаите отвън, за да им покаже какво е останало от фишеците. Ченге номер две, извисяващ се със своите шест фута и седем инча, извади тефтер от жабката на колата и я накара да подпише нещо.

Аманда ги връхлетя, тичайки. Дишаше тежко, като че ли беше спринтирала от Ню Джърси. Франк й каза, че всичко е наред, може да се успокои. Ченге номер едно разпозна Аманда от вестника. Помоли я закачливо за автограф, подсказвайки, че по-скоро предпочита да получи телефонния й номер. Той не носеше венчална халка, но човек нямаше как да бъде абсолютно сигурен с ченгетата.

Отлагайки за по-късно разговора с Аманда относно опасностите да излизаш с полицай, Франк ги остави насаме. Забеляза, че Шлиферът все още е вторачен в нея; фотоапаратът му готов да я щракне. Франк се прибра вътре и се насочи право към мъжа:

— Имате черно изцапано по ръцете — черно като от барут.

— Много сте наблюдателна, Нанси Дрю^[1] — изхленчи лицемерно подобният на гном чорлав мъж, преди да я — щрак! — заснеме отново.

Франк беше стъписана от нахалството му.

— Бихте ли напуснали. — После размисли. — Кой сте вие?

— Името ми е Пайпър Цорн — представи се той.

Франк бе сигурна, че не го е виждала никога досега. А паметта й се славеше като безпогрешна.

— Това име не ви ли говори нищо? — попита нетърпеливо той.

— Вие сте репортерът от „Поуст“, който изфабрикува онази нелепа история за сестра ми — заяви Франк. — Не мога да кажа, че се възхищавам на работата ви.

— Пайпър! — пропя Клариса, понесла се към Франк и Шлифера. — Не очаквах да те видя тази вечер. — Клариса и Пайпър Цорн се прегърнаха. Той спусна ръка върху задника й. Тя го избута и потърси с очи Уолтър, който приемаше поръчките и връщаше ресто.

— Просто доразработвам нещата. Не бих искал това да бъде еднодневка — каза й Пайпър.

— Ти си толкова добър с мен — измърка Клариса. Франк се удиви как блондинката контролираше този мъж. Независимо че се беше съгласила Клариса да действа както сметне за добре, голямата сестра продължаваше да е притеснена от начина, по който се представяше „Флирт с кафето“ в онзи таблоид.

— Може би в утрешната си публикация ще успеете да отразите какво се случи наистина, вместо да изопачавате нещата с цел сензация.

— Франческа — започна Клариса, — мисля, че се разбрахме за това.

Пайпър Цорн я прекъсна гневно.

— Точно вие ли ще ми проповядвате за журналистически критерии? — После изсумтя: — Трябва да направя снимки. Ще се дръпнете ли оттук? — Той бутна Франк настрани и се запъти към групичка клиенти, които обсъждаха случилото се. Тя реши да го спре, но инстинктът й подсказа, че това само ще влоши ситуацията.

Двете жени наблюдаваха действията на Пайпър.

— Когато каза, че имаш репортер в кърпа вързан, не очаквах той наистина да е с размер на носна кърпичка — отбеляза Франк.

— Миниатюрен само на пръв поглед — увери я Клариса. — Пайпър е опитен репортер и писател. Ако не се лъжа, е спечелил някакви награди.

— Той хвърли бомбички пред кафенето и извика полиция. Сигурна ли си, че може да му се има доверие?

— Той не би направил нещо, което да застраши плановете ми. Имам пълен контрол върху нещата.

Франк се съмняваше в това, но не искаше да развали новото разбирателство помежду им. Размишлявайки, тя реши, че пълният контрол, по всяка вероятност, е заблуда на всеки, който се стреми към него. Тя не правеше изключение.

— Пайпър се държи сякаш има персонален проблем с мен — отбеляза Франк.

— Това е нелепо — каза Клариса. — Знам, че е малко странен, но помисли за достойнствата му. Първокласен репортер от най-големия ежедневник в града. Той се зае лично да отразява всичко около заведението ти. Всеки ред във вестника е като платена реклама. Това е златна мина, Франческа.

— Знам — кимна Франк — и го оценявам. Но той изглежда толкова враждебен.

— Ти си параноичка.

— Не е параноя, когато наистина има някой отвън, който те причаква.

Един от любимите страхове на Франк беше типичен за повечето нюйоркчани: Тя се прибира сама посред нощ от метрото до вкъщи. На обезлюдена улица чува стъпки зад себе си. Преди да може да се затича или да извика за помощ, изнасилвача-убиец-канибал я напада. И това няма да е произволен акт на насилие. Не. Маниакът я е избрал преди месеци. Може да е било заради цвета на блузата й (сигурно затова 95 процента от жените в Ню Йорк ходят в черно през цялото време). Може да е било изражението на лицето й, онова, което казва „аз съм леко неудовлетворена“, но на езика на психопатите означава „убий ме незабавно“. Франк не беше склонна да вярва на непознати. Особено на нервни, антагонистични мъже с шлифери.

Просто по навик тя преброи колко души имаше в заведението. Полицейското раздвижване привлече и минувачи от улицата. Тълпата около Пайпър беше оживена. На сутринта скалъпената случка с експлозиите по всяка вероятност щеше да бъде представена като расови размирици. Франк забеляза как няколко дами си избраха чаши и преси за кафе, изложени за продаване на специален рафт. Тя застана зад касата, за да й платят, не съвсем сигурна защо тези артикули, събиращи отдавна прах по лавиците, сега бяха станали привлекателни. И тогава се сети: тези хора искаха сувенири за спомен от тяхната голяма нощ на бойната линия. Може би все пак имаше нещо в тази идея за „кафенето като жив спектакъл“.

Аманда не се мяркаше никъде. Ченгетата бяха вътре, снабдени с кафе — комплимент от заведението (оказване на подкрепа на присъстващата полиция). Аманда сигурно вече се беше качила вкъщи. Не беше типично за нея да пропуска глъчка и оживление, но Франк предположи, че сестра й е изтощена от дългия ден, особено като се има предвид как беше започнал той — мъртво гадже върху количка на Бърза помощ.

— Имаш ли опаковъчна хартия? — попита Уолтър, застанал от едната й страна. — Тази жена иска да опаковаме френската й преса като за подарък.

— Не, съжалявам — обърна се Франк към клиентката, която така или иначе купи пресата и я пъхна в чантата си. Франк трябваше да признае, че заради Уолтър, който се въртеше около нея, беше доволна от отсъствието на сестра си. Аманда никога нямаше намерение да задържа цялото мъжко внимание за себе си. Но на практика ставаше точно така, започвайки с баща им, продължавайки с момчетата в училище, и свършвайки с Ерик, бившия годеник на Франк.

Франк се чудеше защо изобщо Уолтър й обръща внимание, след като и Клариса се намираше в помещението. Но не беше ли казала точно Клариса, че са прекарали нощта, разговаряйки? И че нищо не се било случило? Имаше ли дори слаба вероятност Уолтър да се интересува от нея, а не от блондинката? Франк остави фантазията да я понесе. Тя си представи Уолтър в смокинг, а себе си в официална дълга рокля. Танцуваха на някое изискано място. Бална зала с тежки завеси, спираловидно стълбище и балкон. Да, балкон с изглед към приказна градина, във въздуха се носи ухание на пинии и рози.

„Франческа.“ Той произнася името й напевно, докато се потапят в музиката на цигулките.

„Хм, Франческа.“ Отново неговият глас. Мек и мъжествен едновременно. Те се целунаха на лунната светлина. Уолтър докосна нежно лицето й. После я докосна по рамото. След това я разтърси внимателно, а накрая малко по-здраво.

— Земята вика Франческа — каза Уолтър.

Франк се приземи обратно в действителността:

— А! Да! — избърбори тя. — Тук съм. Какво? Уолтър, какво има?

— Тази дама си очаква рестото — каза Уолтър.

— Ето, заповядайте. — Тя върна няколко четвъртдоларови монети на клиентката. Лицето на Франк сигурно беше пламнало.

— Къде беше — попита Уолтър.

— Остави, няма значение.

— Бих искал някой път и аз да отида с теб там — каза той.

— Ти просто не говориш сериозно — каза тя с пренебрежение. Той не би могъл да го мисли наистина.

Блесна светкавица. Пайпър Цорн ги беше заснел. Клариса стоеше до Цорн леко усмихната.

— Приятно е да ви видя, че се разбирате добре. Изглежда като началото на едно хубаво приятелство — каза Клариса, наблягайки на думата приятелство. Тя се обърна към Пайпър и го млясна по бузата:

— Много ти благодаря за това, че дойде. Ще ти се обадя утре.

Тя изчака Пайпър да излезе и се обърна към Уолтър:

— Ако тръгнем веднага, все още можем да хванем представлението.

— Имаш право. Съвсем бях забравил — каза Уолтър, а после обясни на Франк. — Ще ходим на концерт. Съжалявам, Франческа. Скоро ще дойда пак. Ще доведа и всичките си приятели. Ще привлечем всяка жена в радиус от петдесет мили. С мен кафенето ти е в безопасност.

— Но ти не си в безопасност с мен — каза Клариса. Тя го хвана под ръка и двамата излязоха, потъвайки в студената нощ.

Край на фантазиите. Франк си напомни, че Уолтър никога не би предпочел нея пред Клариса. Всякакви надежди и очаквания неминуемо щяха да донесат разочарование. Освен това, той дори и да беше заинтересован, Франк никога не би накърнила приятелството си с Клариса. То струваше повече от един мъж. Франк реши да изхвърли Уолтър от ума си и да се върне, както обикновено, към самотното си съществуване на стара мома.

Дори и това да я убиеше.