Валери Франкел
Кафе „Love“ (12)

12 глава

Аманда не можеше да спре да мисли за Чик. Какво точно му дължеше тя? Ако случилото се между тях беше довело по някакъв начин до неговата смърт… тя не искаше дори да си помисля какво означава това. Кармата й нямаше да може никога да се възстанови. Направи опит да освободи съзнанието си, медитирайки. Вдишване, издишване, слънцето, луната, вълните, скалите, пясъкът, сандък с пясък, пръст, буболечки, разлагане, смърт. Безрезултатно. Един образ изскочи пред нея: Чик, пиян и залитащ, притиснат до кафеникавата каменна стена, се опитва да се защити от Призрачния Убиец. Груба тояга на пещерен човек (първото нещо, което спонтанно си представи) разсича тъмната нощ, варварски се стоварва с глух удар върху прекрасния череп на Чик. Звук от строшена кост, хлътваща в мека мозъчна тъкан, както пльокването на камък, който потъва в размекната кал.

— Имаш землист цвят на лицето — каза Мат на Аманда, докато стояха пред Парк Плаза, решавайки какво да правят оттук нататък.

— Искам да говоря с Пайпър Цорн — съобщи Франк. — Имам големи съмнения относно неговата почтеност, но ако му обясня как и без това вече сме затънали в неприятности, може да спре да пише за нас.

Аманда поклати глава:

— На Клариса няма да й се хареса.

Франк погледна директно към Мат:

— Не съм сигурна, че одобрявам стратегията на Клариса в този пункт. Единствено в този пункт. Иначе тя прави невероятни неща за нас, които аз оценявам дълбоко и безрезервно. А ти — сега Франк говореше на Аманда — ще направиш така, че Клариса да научи това, което казах сега, веднага щом се разбере къде съм отишла. Надявам се Цорн да работи в неделя.

С усилие на волята Аманда си възвърна обичайното изражение и каза:

— Мисля да отида и да отворя кафенето.

— Мат ще се справиш ли сам да отвориш днес — попита Франк и след като той кимна утвърдително, продължи: — Аманда, защо не се отбиеш в Мунбърст и да поговориш с Бенджи? Явно той е познавал Чик най-добре. Може бе, ако разговаряш с някого ще ти олекне.

По-малката сестра остана трогната.

— Това наистина ще помогне — каза Аманда. — Трябва да призная, че съм изненадана.

— Не предполагаше, че мога да притежавам и капка състрадание?

— Не състрадание — отвърна Аманда. — Търпение.

— Нямам време за непрекъснатите ти чакра блокажи.

— По всичко личи, че нямаш. И докато сме още на темата, винаги съм наранена, когато ме пренебрегваш с такава лекота.

— Сега пък аз съм изненадана — каза Франк.

— От какво?

— Изненадана съм, че те карам да се чувстваш така.

Двете сестри млъкнаха, не сваляйки поглед една от друга, с отпуснати ръце; дъхът им се заскрежаваше и се срещаше по средата между тях, преди да изчезне във въздуха. Аманда неистово желаеше прегръдка. Съвсем ясно виждаше как повърхността на наложените от Франк (или поне такова бе убеждението на Аманда) сърдечно сдържани отношения се е пропукала, разкривайки отдолу следа от нещо истинско и дълготрайно. Аманда знаеше, че ако се доближи и се опита да разшири пукнатината, Франк може да се отдръпне и да я зазида отново.

— След като вече официално съм поканен в апартамента ви, дали ще мога да си изпера дрехите? — попита Мат.

— Моля те, направи го — каза Франк.

— Можеш да вземеш назаем някакви чисти чорапи междувременно — предложи Аманда.

— Посланието е прието.

Франк пое към входа на метрото на Кларк стрийт. Аманда и Мат се загърнаха в дрехите си възможно най-плътно и се отправиха към „Флирт с кафето“.

Аманда потръпна леко, докато вървяха и си закопча палтото до под брадичката.

— Днес е мразовито — каза тя.

— Не обичам да водя банални разговори — отвърна Мат.

— Да говориш за времето не е банално. — Настроенията се променяха заедно с вятъра, топлината или влагата във въздуха. Ясната синева на небето. Колко пъти една слънчева сутрин беше карала цялото й същество да се чувства приповдигнато? — Фермерите смятат, че времето е много важно.

— Бях сериозен преди малко, когато ти предложих да излезем някой път двамата.

Аманда се опита да смени темата.

— Не ти ли се струваше Патси леко напушен тази сутрин. Долових определено миризма на марихуана.

— Нито пуша, нито мога да помириша — рязко отговори Мат.

С това разговорът приключи. Те вървяха в мълчание, което според Аманда беше много по-добре, отколкото да отклонява предложенията му. Не че намираше Мат за отблъскващ. Тя просто не можеше да мисли за нови срещи, преди да освободи съзнанието си от Чик. Освен това те работеха заедно. И Мат нямаше никакви пари. При цялата й духовност и чувствителност, и нагласата да вижда доброто у всеки, Аманда все пак държеше на определен стандарт. Не беше задължително мъжът да е богат. Дори не беше задължително да има постоянна работа. Но ако той не можеше да плати една вечеря, Аманда не би му обърнала внимание.

Като пристигнаха, по-малката сестра връчи на Мат ключовете за решетката и входната врата на кафенето. После надникна през прозореца на Мунбърст. Изглеждаше отворено, но не се виждаше никой вътре. Аманда почука на прозореца и зачака. След цяла вечност на смразяващия студ, или поне на нея така й се стори, тя забеляза Бенджи Мортън да се носи по улицата с връзка ключове в ръката. Той дори не я погледна, докато отключваше. Бенджи отвори, пристъпи вътре и задържа вратата, за да влезе и тя. Като истинска дама (и придържайки се към правилото, че мъжът трябва да направи първата крачка), Аманда не би влязла без устна покана.

— Ще влизаш ли или не? — попита Бенджи.

Тя се усмихна мило, преброи до три и влезе, без да каже нищо.

Мортън свали простоватото си яке. Отдолу остана по обичайната униформа — панталон с белезникав цвят, дънкова риза и вратовръзка. Аманда трябваше да признае, че беше привлечена от току-що измитата му сурова физиономия и червената коса, но никога не беше откликвала на този импулс — Франк не би понесла сестра й да излиза с врага. Аманда не беше убедена, че самият Бенджи наистина въплъщава злото. Но омразата на Франк към всичко свързано с Мунбърст, не позволяваше на Аманда да го опознае по-добре.

Поради тези хладни отношения й беше още по-трудно да влезе сега вътре и да поведе разговор на болезнена тема (поне за нея беше такава, тя не би гадала как се чувстваше Бенджи след смъртта на Чик).

Мортън остави връхната си дреха върху тезгяха. Аманда отбеляза, че беше започнал да се закръгля. Би могъл да прави упражнения, но коя беше тя, че да преценява? В пълно мълчание, Бенджи я подмина и заставайки пред компютъризираната си каса, започна да натиска копчета. Тя се покашля. Той не вдигна поглед. Изглежда, че не искаше да има нищо общо с нея. Толкова неучтиво! Франк може и да се беше държала с него грубо, но Аманда винаги бе вежлива с Бенджи. Да не говорим, че тя самата не беше свикнала да е пренебрегната от мъжете.

Неговата арогантност я раздразни. Тя погледна менюто на стената и прочете:

— Арабско Мока-Ява. Класическа комбинация. Най-старата смеска. Една част мока кафе от областите на Йемен близо до Червено море. Две части явайска арабика от Индонезия.

— И какво от това? — попита той.

Без да се впечатли от враждебността му, Аманда примигна с клепки и каза невинно:

— Ява не е произвеждала от десетилетия качествено арабика кафе.

— Е, и?

— Мислех, че Мунбърст предлага само първокласна арабика — каза тя меко. — Или поне така е упоменато в брошурата ви. — Аманда изтегли една диплянка от поставката пред касата и я вдигна високо.

— На никого не му пука, Аманда. — Бенджи затвори касовия апарат. — Да не мислиш, че всеки нещастник на улицата дава и пукната пара какво има в кафето? Клиентите ни искат просто то да е горещо и силно. И точно това им предлагаме ние. Мунбърст може да обяви, че продава Малибу Бийч Бленд и хората ще го купуват. Ето тази подробност, ти и сестра ти отказвате да разберете. Клиентите не държат да бъдат познавачи. Това изисква време. Усилие. Умствен труд. В Мунбърст мислим ние, вместо купувачите.

Той беше толкова ядосан. На нея? Аманда каза:

— Цялата тази отрицателна енергия е пагубна за здравето ти.

Бенджи дори не я погледна. Той надраска нечетливо нещо в някакъв ордер.

— Сигурен съм, че не грижа за здравето ми те води тук в такъв час. Какво искаш? Бързо, защото съм зает. — Той остави папката и започна да изпразва пакети с кафе на зърна в гигантската и шумна машина за мелене на кафе.

Аманда беше изоставила вече всяка надежда да установи нормален контакт с Бенджи. С усилие устояваше на откритата му и силна неприязън.

— Ти се отнасяш наистина зле с мен, Бенджи — каза тя.

— Ти започна да се заяждаш. Може и да се държиш сякаш си ефирна снежинка, вълшебна принцеса, твърде деликатна за този свят, но истината е, че ти си също толкова противна, колкото и сестра ти.

Набързо скалъпена, персонална критика, а и напълно невярна. Тя не бе дошла за това. Не се опита да скрие сълзите си и те бликнаха неудържимо. Аманда хлипаше и цялото й тяло потръпваше. Покри лицето си с ръце, клекна на пода и остави на плача да се излее.

— Страхотно! На всичкото отгоре и истеричка. Просто страхотно — въздъхна Бенджи.

Аманда зарида още по-силно. Той изсумтя и после коленичи до нея.

— Спри да плачеш. Трябва да спреш. Женският плач ми действа като ледена висулка забита в окото. Съжалявам. Не го мислех. Ти си много мил човек. Не си снежинка. Виж, аз имам лични проблеми. Не трябваше да си го изкарвам на теб. Моля те, спри да плачеш. Непоносимо е. Ще направя каквото пожелаеш. Какво искаш да направя? Само ми кажи.

Аманда хлъцна и си пое въздух:

— Каквото пожелая?

— Точно така.

— Разкажи ми за Чик.

Цялото тяло на Бенджи се напрегна. Аманда можеше да види как се стягат мускулите на бедрата му.

— Кой Чик — попита той.

— Бенджи, знам, че ти беше приятел. Просто искам да науча малко повече за него. Какво представляваше той? Дали стоеше дълго в банята под горещата вода или си вземаше бързи студени душове? Каква храна предпочиташе? Смееше ли се много? Кажи ми каквото знаеш. Чувствам се, сякаш имам дупка в сърцето, която може да се запълни само с информация за Чик. Имам нужда да го опозная, което щях да направя, ако не го бяха убили.

Бенджи се изправи, оставяйки Аманда сама на пода.

— Аз също не успях да го опозная.

— Тогава би ли да ми дал телефонния номер на Берт Тиърни във Виетнам? — помоли тя. Може би техният общ приятел щеше да разговаря с нея.

— Какъв Берт? Не познавам никого във Виетнам.

— Защо лъжеш?

Вратите на Мунбърст се отвориха. От мястото, където се намираше на пода, Аманда вдигна поглед, за да види двама мъже: полиестерни костюми, трите лъскави копчета закопчани, тефтери в ръцете. Полиция. Единият от тях, онзи с мустаците, попита:

— Бенджамин Мортън?

Бенджи кимна и тогава другият с брадата му хвана отзад ръцете и на мига го закопча с белезници. Мустакатият се обърна към Аманда:

— Коя сте вие? И защо плачете? Нарани ли ви този негодник?

— Влезе ми прашинка в окото — отвърна тя.

— Име.

— Аманда Грийнфилд.

— Хубавата собственичка.

— Не бих казала хубава — изчерви се тя.

— А аз бих — намеси се ченгето с брадата.

— Е, Аманда — продължи мустакатият, — вие вече официално не сте заподозряна в убийството на Петерсън.

— А бях ли изобщо официално заподозряна?

— Единствено за пресата — отговори брадатият. — Хайде, Мортън. — И той изведе Бенджи.

Недоволна от развитието на нещата, Аманда се изправи и попита:

— Къде го водите?

— Свързана ли сте с този мъж? — обърна се брадатият.

— Питате като разследващ случая или от лично любопитство?

— Пастели, достатъчно! — извика ченгето с мустаците на партньора си, а след това обясни на Аманда: — Водим мистър Мортън в участъка. Появи се свидетел и трябва да направим разпознаване с него.

— Да свидетелства за какво?

Ченгетата се спогледаха, сякаш Аманда беше невероятно тъпа. Брадатият накрая каза:

— Мортън е обвинен в убийството на Чарлз Петерсън.

Точно това, което се страхуваше, че ще чуе. Мозъкът й отказваше да приеме идеята: Бенджи, арогантният съсед, не би могъл да извърши жесток акт на насилие срещу мило същество като Чик. Лицето на Бенджи беше побеляло. Изглеждаше, като че ли всеки момент ще припадне. Двамата го поведоха пред тях с няколко отработени подбутвания. Аманда ги последва, не знаейки какво друго да направи.

Ченгетата натиснаха главата на Бенджи надолу, за да го вкарат в полицейската кола. Беше около шест и половина. Въпреки ранния час, солидна тълпа наблюдаваше как управителят на Мунбърст попада в прегръдката на закона. Изведнъж Монтагю стрийт се задръсти с очевидци, всички очи вперени в Бенджи, който беше обвинен.

Вече седнал в колата, той извика:

— Аманда, ако приятелството ни значи нещо за теб… — (Тя беше сигурна, че за него не значи нищо.) — … остани отпред и изчакай персонала да се появи, за да могат да отворят заведението.

— Къде са ключовете? — попита Аманда.

Ченгетата затръшнаха вратата на колата и тя успя да прочете по устните на Бенджи, гримасничещ зад стъклото, че ключовете са на бара. Точно когато му кимна колата потегли.

Аманда влезе в празния Мунбърст. Заключи отвътре. Все още беше в шок от арестуването на Бенджи. Но дори и след като бе застанала лице в лице с действителността, нейното всичко виждащо и всичко знаещо трето око отказваше да повярва, че Бенджи е виновен. Тя не знаеше откъде идва тази интуиция, но й се доверяваше. Въпреки нейното шесто чувство, мистерията около Чик бе свила стомаха й на топка. Щом Бенджи не можеше да й помогне да се свърже с Берт Тиърни във Виетнам, трябваше да се справи сама.

В най-добрия случай, прецени тя, оставаха около петнайсет минути до ПЧПБ (приблизителния час на пристигане на бармана). Тя започна да ровичка под тезгяха (бедният Бенджи си беше забравил якето отгоре). След като не откри нищо, мина във вътрешната част на Мунбърст, където се намираше офиса на Бенджи. Започна да превърта връзката с ключове, опитвайки всеки един и губейки ценно време. Сърцето й се блъскаше бясно в гръдния кош. Най-накрая успя да отключи вратата. Пространството вътре бе не по-голямо от тоалетна. Но в тази дупка без прозорци бяха побрани бюро, компютър, телефон и шкаф с етажерки. И разбира се азбучник с телефонни номера.

Аманда превъртя на буквата Т. На картончето най-отгоре стоеше Тиърни. Бързо надраска номера върху самозалепващо се листче и го прибра. Погледна часовника си. До ПЧПБ: осем минути. Обаждане до Виетнам сигурно би струвало цяло състояние. Тя седна на стола на Бенджи и набра интернационалния телефонен оператор.

След първото позвъняване се обади мъжки глас:

— Курортът Силвър Коуст.

Аманда с облекчение установи, че мъжът говори английски.

— Берт Тиърни, ако обичате.

— На телефона.

Тя се сгърчи от смущение.

— Здравейте, мистър Тиърни. Казвам се Аманда Грийнфилд. Обаждам се във връзка с Чик Петерсън.

— Да — насърчи я гласът.

Аманда изведнъж си даде сметка, че на нея се пада неприятната задача да съобщи на този мъж, как приятелят му е бил убит, а другият му приятел, Бенджи Мортън, е обвинен в това убийство.

— Ало? Още ли сте там? — чу се от телефонната слушалка.

— Обаждам се от офиса на Бенджи Мортън — започна тя, без да знае как да продължи този ужасен разговор.

— Свържи ме тогава с него, ще бъдеш ли така добра, сладурано?

— Той не е тук точно сега, той е…

— Сигурно го задържат на разни заседания по цял ден. Между нас да си остане, никога не съм мислил, че Бенджи Мортън ще стане вицепрезидент на търговския отдел за международни продажби на Мунбърст. Невероятно. В колежа не беше точно от тия, за които си сигурен, че ще преуспеят.

За какво по дяволите изобщо говореше този мъж?

— Извинявам се, не знам как да го кажа.

— Искате препоръки за Чик? Съгласен съм, неловко е да питате дали даден човек е читав или не. Просто кажете на Бенджи, че Чик е свестен. Напипахме нещо истинско тук. Изцяло нова идея. И предайте на Бенджи, че там откъдето дойде онова, има още много.

На външната врата се потропа. Аманда се стресна и запрати слушалката през стаята. Едвам успя да я хване и да каже: „Трябва да тръгвам“, преди да затвори.

Тя си пое няколко пъти дълбоко въздух и стана. Появявайки се от офиса, тя видя млада жена с джинси и пухено яке да наднича отвън през витрината. Аманда заключи вратата на офиса с треперещи ръце и отиде при външната врата. Отключи я и излезе от Мунбърст.

Момичето на улицата едва ли беше на повече от осемнадесет.

— Вие не работите ли в съседното кафене? — попита то.

Аманда подмина въпроса. Тя заключи Мунбърст отвън (вените на челото й почти изхвръкнали от напрежението) и каза:

— Бенджи имаше спешна работа. Той ме помоли да предам посланието на персонала.

— Какво послание? — попита скептично момичето.

Аманда изчисли кармичната тежест на това, което се канеше да извърши, и все пак реши да продължи:

— Кажи им, че Мунбърст е затворен до следващо нареждане.

Тя направи три големи крачки до края на тротоара и метна връзката с ключове в шахтата на уличната канализация.