Валери Франкел
Кафе „Love“ (10)

10 глава

Ченгето беше симпатично. Грубоват, висок, космат и безспорно италианец. Еврейските момичета винаги са били привлечени от италианските мъже. Италианците уважаваха жените, обичаха деца и държаха на семейството. Аманда трябваше да си изкриви врата, за да го погледне. Тя си представи набързо как прави секс с него, как я повдига и я завърта като мека парцалена кукла. Тя би била физически безпомощна пред масивната му мъжественост. Аманда му се усмихна, чудейки се дали той има и бегла представа как присъстваше във фантазиите й. Полицаят поиска телефонния й номер. Тя не беше изненадана. Но вместо да му го даде, взе неговия. Аманда никога не би отхвърлила изцяло вниманието на привлекателен мъж, ала точно сега не би могла да си представи как се влюбва в някого, докато все още оплаква Чик, последната й голяма надежда за сродна душа.

Тя се сбогува с полицая, усмихвайки се мило, и се качи по стълбите към апартамента. Тази нощ смяташе да използва спалнята си само за спане. Франк беше долу сама с всичките онези хора, но щеше да се справи. Аманда — обичайно свежо присъствие, на което можеше да се разчита при всички социални ангажименти, просто нямаше да успее непринудено да си бърбори с останалите след бомбардиралата я през целия ден враждебност. Тя дори не си направи труда да се намаже с подхранващия нощен крем, преди да се съблече и да се пъхне в пухкавото си разбъркано легло в облепената с розови тапети стая. Не можеше да прогони образа на дъщерята на Пол и Силвия, дърпаща майка си за ръкава с молба да си тръгват. Вина, вина и още вина. Аманда се опитваше да си спомни някакви, пропуснати от нея, знаци за тайната любов на Пол. Той й се усмихваше много. Сипваше й безплатни питиета. Пол правеше гримаси при всяко нейно ново гадже. Раздаваше доброволно съвети. Но повечето мъже се държаха така с нея. Нима всеки от тях таеше тайна страст? Какъв невероятен кошмар. И абсурд. Аманда знаеше, че красотата може да бъде инструмент, но той невинаги беше чук. Тя си представи Чик с разбита глава и си поплака малко в тъмното.

„Нещата се сгромолясаха“ — си каза тя сама. И всичко започна от момента, в който Клариса прекрачи прага. Не, това не беше възможно. Не може човек да носи лош късмет. Аманда се замисли за оня злокобен И Чинг, който беше хвърлила Франк. Тя затвори очи и се опита да заспи.

Трябва да беше задрямала за малко; не си спомни да е чула Франк да се прибира. Дигиталният часовник до леглото й мигаше на 4:39 последния път, когато го погледна. Само час и половина оставаше до шест. Ще бъде като зомби целия ден.

Винаги когато имаше проблеми със съня, Аманда си мислеше за миналите си любовни тръпки. Сега си припомни една почти реализирана авантюра със свой преподавател в колежа, мъж, по когото си беше падала доста семестри. Една вечер той пийваше с няколко студента, докато гледаха баскетболен мач в местния бар. На полувремето преподавателят преметна ръка през рамото на Аманда и каза: „Съпругата ми кара тежка бременност. Отказва от месеци да прави секс. Често си мисля за теб, Аманда. И не по начина, по който трябва да мисля за студентите си“. Поканата да спи с него беше като избродирана с червени релефни букви и златни украшения.

Аманда, на двадесет и една по онова време, се съгласи да напусне бара и да отиде с него до близкото студентско общежитие. Не говориха по пътя до там. Веднъж влезли вътре, те паднаха на нечие легло, целувайки се. След около десет минути въргаляне и натискане (Аманда така и не беше усетила някакво раздвижване в панталоните му), преподавателят започна да хлипа. Надигна се, седна от едната страна на леглото, опря лакти на коленете си със заровено в ръцете лице. Той плака като дете по пътя на връщане.

Аманда отметна завивката и стана от леглото. Нямаше смисъл да лежи, припомняйки си други не реализирали се любовни увлечения. Смъртта на Чик беше знак, реши тя. Явно никога няма да открие идеалната си половинка. Беше прокълната — достатъчно хубава, за да привлича орди мъже, и все пак нито един, когото да желае истински. Спокойно може да бъде като Франк и да се откаже, помисли си тя с горчивина. Нейната сродна душа съществуваше само в мечтите й.

Розовата риза, с която спеше, не й топлеше много, затова тя си наметна плюшения халат и зашляпа с пантофи към всекидневната. Седна до прозореца и погледна навън празната, безлюдна Монтагю стрийт. Часовете в Бруклин преди зазоряване бяха спокойни. Тротоарите бяха пусти, светофарите грееха в жълто-розово. Аманда си представи каква романтично трагична фигура представляваше на тази светлина, седяща сама до прозореца. Няколко гълъба се разхождаха напред-назад по бордюра отсреща близо до едно дърво, засадено насред тротоара в малко квадратно пространство с пръст. Някой сигурно им беше хвърлил трохи. Франк винаги се оплакваше от гълъбите — голямата й урбанистично обновяваща идея беше да се хванат, да се сготвят и да се раздадат на бездомните като пирог с гълъби, лук и ябълки. Аманда обичаше всички живи същества и не искаше да наранява нито едно. Гълъбите трябваше да се пекат на бавен огън с часове, за да се унищожат всички бацили. Един господ знае какъв вид.

Тряс.

Гълъбите литнаха към най-долните клони на дървото. Звукът изглежда че идваше някъде под нея от вътрешността на бара. Аманда огледа за следи от някаква активност, но не можеше да види нищо така както стоеше точно над заведението. Трябваше да слезе долу. Да провери. Или можеше да събуди Франк и да слязат заедно. Но това нямаше да е справедливо. Франк се нуждаеше от часовете разкрасяващ сън, помисли си Аманда леко подигравателно. Тя бързо се смъмри. Само защото имаше усещане за пълно поражение не означаваше, че трябва да се присмива на несигурността на сестра си дори и мислено. Гълъбите отново се разположиха на бордюра. Пулсът й се успокои. Не е имало никакъв трясък. Въобразила си е. Франк изглежда не беше чула нищо, но пък тя спеше дълбоко като мъртвец.

Тряс.

Този път гълъбите отлетяха окончателно, поемайки на запад към Ню Джърси. Аманда реши, че след като се чувства толкова неспособна да изпълни най-важната си задача — намирането на истинската любов, то може да си постави друга цел, щом й се отдава възможност. Тя се върна в стаята си и се облече като жената котка — черен вълнен домашен панталон, който горе се стягаше с шнур; черна фланелка от ликра с дълъг ръкав; черно кожено късо манто и черен Адидас (черни кашмирени чорапи, разбира се). Хвана косата си на опашка. Тъй като беше толкова тъмно, реши да мине без грим. Като тръгна да излиза, докосна дръжката на вратата на Франк. Тя ще се гордее с мен, задето съм се заела с това сама, помисли си Аманда, доволна от себе си. Откакто майка им и татко им бяха умрели, тя се опитваше да получи от по-голямата си сестра някакъв заместител на родителско одобрение, въпреки че Франк откликваше много рядко.

Утринният студ хапеше голия врат на Аманда. Отвън на улицата всичко беше тихо. Никакво видимо движение. Нищо. Аманда раздруса решетката, която дърпаха пред заведението, за да се увери, че е добре затворена. Металните й пръчки бяха като ледени висулки. Големият прозорец беше непокътнат. Тя отключи и влезе в кафенето. Цялото осветление бе изгасено, с изключение на неоновите лампи зад витрините със сладкишите. Тя провери в тоалетната и под тезгяха. Никакви следи от чуждо присъствие. Облекчение се разля по цялото й тяло и я сгря. Тя си беше поставила цел и я изпълни. Нямаше ли това да впечатли Франк?

Скръц. Не беше силен трясък, а по-скоро шум от проскърцващо при натиск дърво. Аманда почти подскочи при този звук. Идваше съвсем ясно от сутерена. Тя вдигна слушалката да се обади на полицията. Нямаше сигнал. Телефонът беше прекъснат. Страх започна да я задушава. А сега какво? Аманда пое дълбоко въздух, вдишване, издишване. Затвори очи, събра всичката смелост от предишни прераждания, грабна един нож за хляб и се запъти към стълбите, водещи за сутерена. Отвори вратата, колкото се може по-тихо, и надникна надолу в мазето. Слаба светлина се процеждаше отнякъде. Тя се ослуша и долови неясен шум като от маратонки стъпващи по циментов под.

Можеше да се върне обратно сега, да се откаже. Да извика Франк, да не свърши работата сама. Но Аманда взе решение да не се отказва, да довърши нещо до края. Малка крачка към самоусъвършенстването й. Докато се прокрадваше надолу по стълбите, Аманда беше доволна, че е избрала маратонки — истински детективски обувки, много далновидно. Тя се промъкваше хваната с едната ръка за парапета. На мъждивата светлина не можеше да види много. Когато стигна до най-долното стъпало, се изпълни с гордост. Беше постигнала още една цел. Може би не бе чак толкова трудно да се придържаш към взето решение. Клариса би й дала отлична оценка за това усилие. Трябваше ли да рискува и да продължи напред? Аманда спря да си поеме дъх, слушайки как свисти въздухът в ноздрите й. Огледа се. Не видя нито раздвижване, нито сенки.

Тя се подаде иззад ъгъла на Г-образното помещение. Не направила и две крачки, Аманда усети мъртвешки студена ръка тежко да се стоварва върху рамото й. Тя се вцепени, затвори очи и извика. Краката й се отделиха от мръсния под и се залюляха. Някой я беше вдигнал високо, прегръщайки я през кръста. Аманда извика отново. Грамадна длан покри устата, носа и очите й. Тя се опита да се освободи. Риташе бясно назад с надежда да уцели своя нападател в коленете. Докато се бореше, почти не чу издрънчаващия удар на метален предмет, срещнал човешки череп.

Останала изведнъж без опора във въздуха, Аманда тупна на пода. Бързо се изправи на крака и се обърна, за да види — Мат, бармана анархист, със счупена машина за капучино в ръцете, наведен над безжизненото тяло на огромен, як мъж с престилка. Окървавената глава на мъжа лежеше на най-долното стъпало.

— Мат, ти ме спаси! — извика възбудено Аманда.

Мат се изчерви.

— Просто правя каквото мога, за да защитя потиснатите — каза той, тътрейки крака.

Тя погледна човешката грамада лежаща в безсъзнание. На престилката се четеше Тестените изделия на Патси.

— Той можеше да ме убие — промълви Аманда.

— Изключено — твърдо каза Мат. — Не и докато съм наоколо. — Той остави машината за капучино, извади малък бележник от задния джоб на джинсите си и зачете:

— „В четири и петдесет и седем неизвестен субект отключи със собствен ключ вратата за сутерена откъм улицата. Субектът слезе надолу по стълбите, носейки три сиви картонени кутии. Той затвори вратата след себе си. Остави кутиите — Мат посочи купчината на земята — и провери съдържанието им. Скрито оръжие? Експлозиви? Бомби? Субектът излезе навън, за да се върне малко по-късно с още кутии.“ — Мат погледна Аманда. — След това дойде ти. Не съм сигурен какво точно става, но надушвам конспирация.

Аманда се приближи до така набедените взривоопасни материали.

— Аз пък надушвам курабийки — каза тя, докато отхлупваше една от кутиите.

— Не-е-е — извика Мат и залегна зад сутеренното стълбище.

— О, с шоколадови пръчици — обяви Аманда. Кутията беше пълна със сладки. В следващата имаше кексчета. А в другата под нея: кроасани. — Не усети ли тази ароматна миризма? — попита тя. Всичко ухаеше божествено.

Мат се подаде иззад стълбите. Убедил се, че няма да последва експлозия, той се върна при Аманда.

— Роден съм без обоняние. Но това не ми пречи да надушвам, когато има нещо гнило.

Аманда взе една курабийка и я опита:

— Какво правиш тук долу, между другото?

Мат си играеше с бележника.

— Разпънал съм нещо като бивак тук последните няколко дни. Надявам се, че нямаш нищо против. — Той повдигна вежди, вместо бял флаг, обявявайки капитулацията си.

— Затова значи не ни даде адрес. Ти си бездомник.

— Не ме гледай така — запротестира Мат. — Аз съм между стария и новия си адрес, така да се каже.

— И затова ходиш с тефтер? — попита Аманда. — Не си някой инспектор от хигиена на труда под прикритие, който проверява за плъхове и хлебарки, нали?

— Мислиш, че съм под прикритие? Гордея се да бъда точно обратното: човек с едната честност и бедност срещу машината на парите, която се задвижва от лъжи и измами. А по някаква случайност обичам да си водя бележки. По-литературните типове могат дори да го нарекат дневник.

— Мога ли да го видя — приближи се Аманда.

— Не е завършен.

— Само един поглед?

— Ще ти покажа моя, ако ми покажеш твоите — отвърна той.

— Не мога да понеса още един — простена Аманда. — Моля те, Мат. Запази тайното си увлечение за себе си.

Мат изглеждаше озадачен.

— Не споменах ли преди малко, че не крия нищо? Ако съм увлечен по теб, то няма да е тайно. Не че съм увлечен. Все още обмислям дали да си падна по теб. Веднъж като взема решение, ти ще си първата, която ще го разбере.

— Направо не знам как ще дочакам този момент. Междувременно, какво ще правим с човека с курабийките? — Аманда имаше смътен спомен, че тестените закуски се доставят в понеделник, сряда и събота (а не в неделя). Никога не бе обръщала много внимание кой изпълнява поръчките и каква точно беше процедурата. Франк се занимаваше с цялото зареждане. Сега си припомни, че е виждала камионетка с надпис „Тестените изделия на Патси“ да спира пред кафенето. От прозореца на дневната, където беше седяла, когато чу трясъка, изобщо не се виждаше вратата, която водеше от улицата към сутерена.

— Мислиш ли, че ще се оправи? Дали да не извикаме линейка? — колебливо попита Аманда. — И какво си направил с телефона?

— Изключих го, за да не ме събуди като звъни.

— Обикновено не очакваме обаждания в заведението посред нощ.

— Може някой да набере грешен номер. Виж, аз винаги изключвам телефона преди да си легна. Това ми е навик.

Мат правеше всичко възможно, за да бъде изолиран, помисли си Аманда, докато тя правеше всичко възможно, за да не бъде. Той беше нейна противоположност.

— Би ли включил телефона, ако обичаш. И донеси мокра кърпа. Нека да се опитаме да съживим този човек.

Мат пъхна обратно бележника в задния си джоб и се качи горе. Аманда се надяваше Франк да не уволни бармана, заради случилото се. Той просто я беше защитил. Тя коленичи до Патси Стромбо и плесна леко сладкаря по бузите. Те се разтресоха и залюляха. Кожата му беше бяла като брашно и надиплена и имаше тройна брадичка. Клепачите му леко трепкаха.

— Ехо, чуваш ли ме? Сериозно ли си наранен? Боли ли те много?

Сладкарят помръдна глава. Капки незасъхнала кръв се стекоха в ухото му.

— Какво се случи? — попита той.

Мат се появи и подаде на Аманда кърпа.

— Съжалявам, човече, дето те ударих, но си мислех, че ще извършиш нещо отвратително.

Патси се завъртя първо наляво после надясно. След това се отпусна отново по гръб.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Аманда.

Сладкарят беше прекалено голям и му трябваше засилка, за да се изправи на крака. Мат го хвана под мишниците и му помогна да седне.

Мъжът потупа леко с кърпата раната на главата си.

— Чух някой да слиза по стълбите — обясни през сълзи той. — Не исках да те изплаша, затова сложих ръка на рамото ти. И тогава ти извика и ми изкара акъла.

— Защо не каза нищо — попита Аманда.

— Устата ми беше пълна — отвърна Патси.

Мат и Аманда се спогледаха.

— Извинявай не те разбрах? — каза тя.

— Устата ми беше пълна. Ядях царевично кексче. Затова не успях да кажа нищо, когато се появи.

Кръвта от раната на главата му беше започнала да се съсирва. Патси с усилие застана на (удивително малките си) стъпала.

— Имам да изпълня и други доставки. Добре съм, не се притеснявайте. Няма да подам оплакване. — Патси изкачи стълбите, отвори външната врата и излезе. Мат и Аманда го последваха навън. Наблюдаваха как камиончето му спира пред Хайтс Кафе.

— Не знам дали си наясно, Мат, но аз притежавам особени способности — започна Аманда. — И точно сега получавам недвусмислено послание, че криеш нещо.

Аманда беше почувствала присъствието на силата, а и освен това беше забелязала няколко огромни следи от стъпки върху прашния под. Прекалено големи обувки, които не бяха ботушите на Мат, чехлите на Патси или мокасините на Франк, а още по-малко обувките на Клариса с високи тънки токчета.

— Ти си приютил някого тук долу, нали? — попита тя. — Кой беше той? Приятел? Още един бездомник?

Мат усука вежди виновно:

— Смятах да ти кажа. Просто още не съм си подредил бележките.

Аманда изведнъж се почувства дискомфортно, сякаш дрехите й бяха отеснели с един размер.

— Кой беше той, Мат?

— Беше Чик. Петерсън. Мъртвият пич.