Валери Франкел
Кафе „Love“ (8)

8 глава

Клариса се стъписа за момент:

— Моля?

Франк попита отново:

— Как така реши, че Уолтър ще бъде Мистър Кафе, преди да си разбрала за смъртта на Чик?

Аманда наблюдаваше сестра си и новата си приятелка, настръхнали, готови за нападение. Мисълта за предстоящ конфликт я разтревожи. Аманда мразеше всякакъв вид напрежение с изключение на сексуалното. А дори и то я изнервяше, ако продължи по-дълго. Тя се намеси:

— Обадих се на Клариса, когато се прибрах снощи вкъщи. Исках да я подготвя за евентуална смяна на Мистър Кафе. Не знаех дали Чик изобщо ще ми проговори отново.

— Разбирам — кимна Франк. — Добре. Е, в такъв случай всичко си идва на мястото, разбира се.

Блондинката погледна Франк с пронизителните си сини очи. Аманда забеляза как сестра й леко се сви. Клариса проговори:

— Радвам се, че попита, Франческа. Добре е да се задават въпроси. Така човек се учи. Ни най-малко не съм се обидила. — И за да покаже, че продължава да я подкрепя, Клариса приятелски разроши косата на Франк. Този жест моментално разпръсна надвисналите облаци.

— Значи с Уолтър прекарахте нощта заедно? — попита Франк.

— Така излиза — усмихна се тя. Дотук беше с малката тайна на Аманда и Клариса. — Само си говорихме. Нищо не се случи, ако искаш да знаеш истината — продължи Клариса. — Изглеждаш разочарована, Франческа. Нещо по-вълнуващо ли очакваше?

— Всъщност, очаквах нещо невероятно скучно, като управлението на кафе-бар. Любовните истории не са моята специалност.

Аманда се опита да успокои обстановката.

— Хайде стига. Всички желаем едно и също. И се справяме добре. Погледнете Уолтър. Вижте и клиентите. Имаме успех.

— Все още не съм убедена, че се налагаше Аманда да бъде представена като убийца — каза Франк на Клариса.

— Моля те, Франк! — призова я Аманда. — Не можеш ли да допуснеш някой друг да бъде прав? Не е ли възможно някой друг да вземе трудни решения? Клариса знае какво прави. Имам й пълно доверие.

Аманда знаеше, че защитавайки Клариса, ще провокира враждебност у Франк, но се чувстваше длъжна да го направи. В противен случай двете жени срещу нея можеха да изпуснат от поглед онова, което беше наистина важно. Аманда беше жертвата на плана на Клариса, ако изобщо можеше да се говори за жертва. Нейната снимка е на първа страница. И щом тя не е ядосана, защо трябва Франк да е? Дали пък Аманда не би трябвало да е разгневена? Не. Тя бързо отпъди тази идея. Не можеше да покаже гняв, ако не го изпитва. А и защо би искала да е гневна? Ненавистта, дори и справедлива, покварява душата. В това число дори и ненавистта към нещо толкова пасивно като аспержите.

— Един успешен ден не означава блестящо бъдеще — каза Франк, — но все пак е прогрес. — Тя направи пауза, борейки се с някакво решение. — Да спрем с конкурсите за сега. Нека да видим как ще се развият нещата през следващите няколко седмици. И без това идва малко в повече да го организираме всеки петък. Хората ще се отегчат.

— Идеята да изчакаме май не е лоша — каза Клариса, дипломатична както винаги. — Планът ми винаги е целял да се предизвика тръпка и вълнение. Обратното на скуката.

След това Франк и Клариса се оттеглиха в двата края на помещението: Франк отиде да помага на Мат да свари ново кафе (тя мразеше приготвеното кафе да престоява повече от половин час); Клариса се завъртя около масите да приветства посетителите с добре дошли. Аманда установи, че красотата на блондинката не караше останалите жени да завиждат. С елегантността и стила си Клариса предизвикваше възхищение, а не критичност.

Аманда не знаеше към кого да се присъедини. Ако отидеше да помага на Франк, Клариса можеше да се почувства предадена. Но ако последваше Клариса, Франк щеше отново да си помисли, че заговорничат. Искаше й се да може да върне часовника: само преди двадесет и четири часа Франк и Клариса имаха приятни и обещаващи партньорски отношения, а Аманда беше открила мъж с истински потенциал. Сега двете й съдружнички бяха издигнали стена помежду си, пък тя беше така самотна — в романтичен план — както винаги. Изведнъж отчаянието се стовари с цялата си тежест върху крехките й рамене.

Без да се обръща конкретно към някого, Аманда каза:

— Аз излизам за малко. — Тя махна за довиждане, намъкна прилепналото си двуредно палто върху черното поло и черните панталони (наречени от нея вълшебните панталони) и излезе навън. За пръв път от доста време насам Аманда реши, че може да употреби коктейл в ранния следобед. Приятелят й, барманът Пол Макартни, щеше да я накара да се почувства по-добре. Той умееше това. А тя би могла да го увери, че не го обвинява за изфабрикуваните цитати във вестника.

Аманда се запъти към Хайтс Кафе. Хората се зазяпваха в нея, докато вървеше по улицата. Няколко възрастни дами залитнаха и почти се проснаха на тротоара в опит да се разминат колкото се може по-отдалече с нея. Първоначално й се струваше, че си въобразява всичко. Но накъдето и да погледнеше, непознати хора я сочеха и я отбягваха. Едно нещо не беше предвидила покрай снимката и изложението в Поуст — тя вече беше на показ.

Аманда пое дълбоко въздух, вдишваше, издишваше, вдишваше, издишваше. Само две преки я деляха от близко, приятелско лице. Тя се чудеше какво всъщност беше казал Пол на репортера. Спря да изчака светофара на Хикс стрийт. Жената, която стоеше до нея, неволно извика и се отдалечи, подтичвайки. Някакъв мъж се блъсна в нея малко по-агресивно. Аманда се почувства нападната и се затича през улицата на червено. Двама младежи я освиркаха, докато профучаваше покрай тях.

Тя блъсна панически с ръце двукрилата врата на Хейтс Кафе. Попадайки в позната среда, Аманда се поуспокои. Тод Фиърсън, дребният, петдесет и няколко годишен собственик оберкелнер, побърза да я пресрещне на входа. По-малката сестра очакваше от него да я обгърне в топла и съчувствена мечешка прегръдка (той беше близък с родителите й — стар техен приятел от квартала). Но вместо това, Тод й препречи достъпа с ръка:

— Съжалявам, Аманда, но смятаме да стоим настрана, докато всичко утихне.

Той я изритваше от заведението? Тя не можеше да повярва, че го е чула правилно.

— Нали не мислиш, че мога да убия някого? — От всички познати на Тод, Аманда най-малко ставаше за убиец. Тя не би утрепала и муха. В действителност тя хващаше мухите, за да ги пусне на свобода. Хващаше и комари, за да ги пусне на свобода. Не беше проста работа да уловиш комар с чаша от пресована хартия.

— Знаеш, Аманда, че никога не бих се усъмнил в теб — прошепна той, втренчил през цялото време поглед в лицето й. Тя разбра, че я лъже. Честните хора те гледат в очите. Лъжците се вторачват в тебе.

— Искам да говоря с Пол — каза Аманда, отдръпвайки се от Тод. Стомахът й се преобърна. Беше отвратително усещането, че я отбягват. Все едно бе попаднала в паралелна вселена, където всеки я мразеше.

— Пол не е тук — съобщи Тод спокойно. — Казах му да си остане вкъщи днес. Не искам повече неприятности в моя ресторант. Присъствието ти може да притесни клиентите и останалата част от персонала. Не мога да рискувам. Трябва да се грижа за бизнеса.

Аманда започна да се задушава от предателството. Тя познаваше Тод от години. Да се държат с нея по този начин без сериозна причина, заради един рекламен трик. Беше смешно и заедно с това й нанасяше сериозен удар. Аманда му отвърна резервирано:

— И аз имам бизнес, за който да се грижа, Тод. Целият шум е заради кафенето.

Тод въздъхна и я изтика през вратата навън.

— Ти управляваш твоя бизнес, аз моя. Съжалявам, че се случи точно на теб, но също така съм ядосан, задето намеси и моя ресторант в тая каша. Веднъж да се оправят нещата, заповядай по всяко време.

Все едно да й беше казал: „Родителите ти не значат нищо за мен“. Аманда се бореше с бушуващия в гърдите й вулкан от гняв. Тя се мъчеше да запази нормалното усещане за себе си. Всички приемаха, че е убийца, но тя знаеше, че не е. Аманда знаеше, че е добър човек. Тя имаше океан от любов в сърцето си. Тя вярваше в бог. Участваше в благотворителност. Но това отхвърляне. Това прокуждане. Това минаваше границата.

Докато гледаше изпитото лице на Тод, тя видя за пръв път истинската му същност. Той беше злобен, лош човек.

— Татко беше прав за теб — каза тя, зелените й очи бяха пълни със сълзи. — Той винаги те е подозирал, че си антисемит.

Лицето на Тод се изкриви още повече:

— Просто се махай, Аманда.

Тя си пое дълбоко въздух — един, два, три, четири пъти (слънцето, луната, вълните, пясъкът), и се опита да се успокои. Не вършеше работа. Болката и гневът се бяха превърнали вече в неукротими природни стихии.

— Ти си много, много уродливо нисък — каза Аманда и изхвръкна навън.

Груби подигравки. Дотам ли беше стигнала? Да прави язвителни забележки за физическите недостатъци на някого, като че ли ръстът има нещо общо с душевните качества. Аманда пуфтя и пухтя, докато се спускаше по Хикс стрийт, чудейки се как е възможно да падне толкова ниско. Бедният Пол трябва също да е бил скастрен от Тод. И всичко само заради нея. Вината заседна в стомаха й. Едно е тя да бъде използвана с цел собственото й оцеляване, обаче онзи репортер се беше възползвал от Пол.

Аманда знаеше, че Пол живее на Грейс Корт Али в един от малкото жилищни комплекси в Бруклин Хайтс (по правило преобладаваха довоенните сгради от характерния кафеникав камък или жилищни кооперации). Блокът му, арт деко мешавица от петдесетте години, се намираше в края на сляпата улица. Беше й казал, че апартаментът му има изглед към Ийст Ривър, тъмната лента вода, която разделяше Бруклин от Манхатън. Квадратната сграда, около пет етажа висока, имаше вътрешен двор в средата. Аманда беше минавала покрай блока и преди, но никога не беше влизала вътре. Тя не бе сигурна на кой етаж живее той, нито дори в кое крило, но твърдо реши да разбере какво се е случило между Пол и Тод. Ако имаше опасност барманът да загуби работата си, тя трябваше да направи за него всичко по силите си. Бракът на Пол не беше много стабилен. Да остане безработен щеше да влоши положението.

Тя беше благодарна, че никой не я тормозеше с ненавистни погледи, докато вървеше по Грейс Корт Али. На входа на блока се приближи към възрастна жена с палто от хермелин и питбул на кожена каишка.

— Извинете, госпожо, търся Пол Макартни — попита Аманда.

— Пробвай в Ливърпул — отвърна жената.

Аманда я последва във фоайето. Нямаше портиер, нито информация за живущите там. Тя затвори очи и се опита да си представи врата с номер на нея. Вратата на апартамента на Пол. Където живее той. С жена си. И двете си дъщери. Вратата. Беше червена. Със златна брава. А номерът на вратата беше… Това беше смешно. Не я доведе до никъде. Как й се искаше да има силни паранормални способности. Инстинктът е хубаво нещо. Но ако можеше да вижда нещата, бъдещето… това наистина би било нещо. Разбира се, Аманда щеше да използва тези способности за добро. Би помагала на хората. Тя би направила… Някакво покашляне зад нея я върна обратно в действителността.

Завъртайки се, Аманда попадна лице в лице с приятно изглеждаща, пепеляворуса жена, облечена в дълго пухено яке, дебело виолетово поло и черен клин. Аманда не беше виждала жена да носи клин от 1997. Две малки момиченца и един джак ръсел териер стояха до жената. По-голямото от двете деца — може би на пет — изгледа гневно Аманда и се хвана за ръката на майка си. То изглеждаше толкова сериозно, сигурно беше стар дух, преродена отново в тялото на дете. Начинът, по който си вдигна главата и погледна Аманда с полупритворени клепачи, го правеше по-зряло и досадено от живота, отколкото бе нормално за годините му.

— Изглеждате точно като на снимката — каза жената. Гласът й лепнеше сякаш току-що беше яла мед.

— Вие трябва да сте Силвия — каза Аманда на жената на Пол. — Толкова съм слушала за вас. Радвам се да се срещнем най-накрая.

Аманда се наведе, за да се запознае и с момичетата. По-малката — на около три — имаше златисти букли.

— Ти си хубава — изкикоти се русото същество.

— Ти също — отвърна Аманда и обръщайки се към по-голямата, много по-сериозна сестра, се опита и на нея да й каже, че е красива, но момиченцето я прекъсна.

— Хайде да тръгваме, мамо — изхленчи то. Явно не беше в настроение за разговори. Нито пък майка му имаше подобно желание.

— Налага се да тръгвам — каза Силвия, подръпвана от каишката.

Аманда не беше поканена да се качи. Тя припряно започна да обяснява:

— Наминах да видя Пол. Трябва да говоря с него. — Аманда направи пауза, докато Силвия оглеждаше прилепналото й палто или това, което се намираше под него. — Дали е удобно да се кача за малко?

— Момичета, защо не натиснете копчето на асансьора вместо мама? — нареди Силвия на децата. Тригодишното се затича веднага, вземайки кучето със себе си. По-голямото отказа да се пусне от ръката й и тя трябваше да му заповяда. Веднъж отпратила момичетата, Силвия каза: — Не искам да се виждаш с Пол. Никога повече. Стой далеч от мъжа ми. Ти си причината бракът ми да е в криза.

— Извинявай, какво каза? — попита Аманда шокирана.

— Онази статия. Той я прочел и почти припаднал, както си бил на работа. Тод му казал да се прибира вкъщи. Пол не беше на себе си. Никога не съм го виждала в такова състояние. Направо развалина. И тогава той ми разказа всичко. Как бил влюбен в теб от години. Работел тези дълги смени с надеждата, че ще се появиш за по питие, докато е там. Как се опитвал да направи смешни мъжете, които водиш в ресторанта, за да загубиш интерес към тях. Как ти е наливал безплатни питиета и ти е забързвал поръчките за вечеря. Трябваше да изведа момичетата от къщи. Не исках да виждат баща си в този вид.

Аманда онемя.

— Аз не бях… Аз не съм… Нали не мислиш…

— Той ми каза, че ти никога… че нищо не се е случило — продължи Силвия. — Че ти го приемаш като приятел. Но когато Тод му каза да не се появява няколко дни, Пол получи срив при мисълта, че няма да те вижда. За седем години брачен живот не го бях виждала да плаче. Не мога да повярвам, че не съм аз тази, която да стои горе и да реве.

Аманда никога не беше подозирала Пол в тайни чувства. Странно. Да усеща кога привлича мъжете беше нейна специалност.

— Клета жена — беше единственото, което успя да смотолеви Аманда.

— Наистина не знам как да реагирам — не спираше да говори Силвия. — Той не иска да ме напусне. Казва, че ме обича. Пол беше толкова отсъстващ през последните няколко години, че аз свикнах да не очаквам кой знае какво от него в емоционален план. Водя собствен живот, имам си мои стремежи, имам момичетата. Бях се нагодила към това да съм сама. Но сега — може би е заради теб — наистина ми се говори. Имаш ли няколко минути да изпием по кафе?

Аманда сви рамене, все още безсловесна от шока. Силвия прие това за съгласие. Тя каза, че ще се качи да прибере момичетата в апартамента и се връща веднага. От Аманда се очакваше да стои долу във входа, докато Силвия слезе обратно. Отвън вече се смрачаваше. Беше около пет часа. Аманда проследи Силвия, която се отправи към асансьорите. По-малката сестра стоеше вкаменена като статуя, парализирана от събитията, натрупани през деня. Планетите сигурно бяха в странно разположение. След няколко секунди Аманда излезе от вцепенението. Без да се обръща назад, тя изтича навън нагоре по улицата и зави зад ъгъла. Ако можеше, щеше да продължи да тича и след това, но беше студено, а тя не бе в най-добрата си форма. Затова забави темпото до умерен ход и направи поредните пречистващи вдишвания. Няколко повторения на този ритуал (поемаш въздух и издишваш) я накараха да осъзнае ясно: дълбокото дишане бе като аспирин; а това, от което се нуждаеше тя, бе уиски.

Аманда продължи да ходи. Беше й добре навън на открито, въпреки хапещия въздух. През зимата се стъмваше рано и тъмнината я предпазваше от недобронамерени погледи. Тя наведе глава и се съсредоточи в стъпките си. Не знаеше колко време е вървяла, докато накрая премръзна. Вдигна поглед и се оказа, че е в горния край на Джоралемън стрийт — близо до жилището на Чик. Сцената от онази сутрин й се яви отново като призрак. Тя се престраши и застана пред фасадата на кафеникавата сграда. Жълта полицейска лента заграждаше входа и площадката отпред. Аманда провери дали някой не я наблюдава и се провря под лентата. В тъмницата се оказа трудно да открие каквито и да е следи от кръв. Тя просто бе предположила, че Чик е умрял в апартамента си, но както се разбра по-късно, тялото му е било намерено отвън, буквално на улицата.

Аманда чу металния звук от прещракването на входната врата и се напъха в нишата под стълбите на външната площадка. Някой от съседите на Чик напускаше сградата. Тя не искаше да бъде видяна в полицейското ограждение (всъщност беше много глупаво, като се замислиш, изобщо да се намира там, оставяйки косми, власинки и други идентифициращи я веществени доказателства на местопрестъплението, но вече бе късно). Тя се прокле наум и зачака човекът да отмине. Беше се дръпнала колкото е възможно навътре в нишата, когато видя определено мъжка фигура да слиза по стълбите и да продължава по улицата. Наблюдаваше го в гръб. Грубото яке беше познато. Походката също. И червената коса. Мъжът стигна до ъгъла и изчакваше на светофара, когато се чу силен трясък. Той рязко врътна глава по посока на звука. Аманда успя да го види в профил.

Бенджи Мортън. Ей така, докато тя си стоеше и си дишаше дълбоко навън и навътре.

Аманда го проследи с поглед и след като той се отдалечи достатъчно, се измъкна бързо от скривалището си. Седна на площадката на съседната сграда и зачака пулсът й да се нормализира. Бенджи и Чик живееха в една и съща сграда. Може би са се срещали, сприятелили дори? Последното изглеждаше странно — едва ли имаше двама души по-различни от тях.

Малко по-късно сърцето й се върна към нормалния си ритъм и студът започна да сковава крайниците й. Аманда се нуждаеше от някое спокойно място, където да осмисли цялата тази информация. Освен това имаше отчаяна потребност да хвърли един И Чинг. Решавайки, че вкъщи си е най-добре, тя се насочи обратно към Монтагю стрийт.

Тогава чу полицейските сирени.