Валери Франкел
Кафе „Love“ (11)

11 глава

Франк стреснато отвори очи — отвратителен начин да започнеш деня.

— Колко е часът? — попита тя неясното петно, надвесено над главата й.

— Почти пет — отвърна добре познат глас (Аманда, без съмнение). — Съжалявам, че те будя.

— Наистина звучиш, като да съжаляваш — каза Франк. Тя премигна няколко пъти и очите й свикнаха с тъмнината. Дори и в този ранен час Аманда изглеждаше като Мис Америка. Ако не й беше сестра, би могла да се закълне, че Аманда е Степфордска съпруга^[1].

Франк въздъхна шумно и седна в леглото (изработено от клен, приличащо на шейна).

— Какво? Някакъв кошмар ли сънува? — Тя огледа сестра си. — Вече си се облякла? Да не би да пропускам нещо?

— Трябва да поговорим. Мат чака в кухнята — отвърна Аманда.

— Кой Мат?

— Знаеш кой. Мат Шемерхорн. Новият ни барман. Той спи в сутерена ни.

Франк се почеса по челото.

— И ме будиш за това?

— Има и друго. Чик Петерсън също е спял долу.

— Може би трябва да вземаме наем от сутерена. Ето един начин да се изкарват пари. — Франк отметна завивките, грабна от пода развлечените си панталони и ги обу. — Добре, добре. Идвам.

— Трябва да си купиш джинси, които са ти по мярка, Франк.

— Имам нужда от едно силно кафе — каза по-голямата сестра.

— Аз бих хапнала нещо — каза Аманда.

— Парк Плаза Динър?

— Хайде.

Малко след това Мат, Франк и Аманда излязоха, изминаха шестте отсечки мълчаливо в унисон с царящата тишина. Почти наближиха ресторанта, когато градът започна да се разбужда. Заведението беше разположено от другата страна на улицата, която тръгваше от площад Кадмън — малко озеленено парче земя край изхода на Бруклинския мост, което обществеността беше определила като „парк“.

Парк Плаза Динър беше супермаркет преди да стане ресторант. Стелажите за стоки от супера все още се използваха за съхранение на продуктите в кухнята. Стените бяха покрити със скосени огледала, килимът (нещо необичайно за ресторантите за бързо хранене, толкова отдалечени от Лонг Айлънд) беше кафяв с оранжеви шарки подобни на знака на Nike. Масите бяха така напластено лакирани, че трябваше да стържеш с вилицата с часове, докато стигнеш до дървото. Червените винилови седалки бяха прикрепени с нитове към столовете. А сепаретата: отново червен винил и масивно лакирани маси. Всяко сепаре имаше мини джубокс закован за стената. Получаваш две песни за долар. Музикалната селекция варираше от ранната Уитни Хюстън до късните Дуби Брадърс. Копчетата за силата на звука не работеха. Ако някой в единия край на дългия колкото футболно игрище ресторант имаше неудържимото желание да чуе „Най-великата любов на света“, всички други постоянни клиенти щяха да споделят удоволствието, гърмящо с такива децибели, които биха могли да конкурират тези от хангар за самолети. Въпреки изобилието от ресторанти в квартала, Аманда и Франк ядяха в Парк Плаза поне един-два пъти в седмицата. Времето, което прекарваха заедно, докато се хранеха беше период на примирие, а ресторантът — тяхната неутрална територия.

Синът на собственика, Хари, не беше дошъл още. Мъж, когото не бяха виждали досега, ги заведе до сепарето гледащо към Корт стрийт. Дори и в този час на неделния ден, трафикът по моста беше натоварен. Ресторантът, отворен двадесет и четири часа в денонощието, не беше празен. Имаше може би тридесет ранобудни посетители. Франк не можеше да повярва, че толкова много хора са активни по това време. Сервитьорката, която обикновено ги обслужваше, също не беше дошла. Жена с уморен вид и боядисана черна коса, прибрана на кок, им подаде менютата.

— Колко е различен светът в пет и половина — каза Аманда. — Някак си започваш да се чудиш какво ли пропускаш в живота.

— Може би ти започваш да се чудиш какво ли си пропуснала — отвърна Франк.

— Точно това казах и аз.

— Ти каза „започваш да се чудиш“, вероятно имайки мен пред вид. Ако говореше за себе си, щеше да кажеш „започвам да се чудя“.

— Имах предвид колективния „аз“.

— Не ме включвай в колектива — измърмори Франк.

— С удоволствие — каза Аманда. — Преди първото кафе си невероятно проклета.

— Майко мила — възкликна Мат, — такива ли са отношенията между сестрите? Казахте си най-жлъчните и злобни неща без задръжки и все още очаквате всяка да обича другата безусловно?

Аманда и Франк се спогледаха.

— Общо взето, да — отговори по-младата сестра.

— Страхотно — установи той.

— Разбрах, че си разпънал своя лагер — обърна се Франк към Мат. — Мразя да съм в неведение за това, което става на моята територия. Ами ако се беше наранил нещо, докато пребиваваш там долу, Мат. Нямаме застраховка за незаконно настанени обитатели. Можеше да ни съдиш и да изгубим всичко. Не че имаме кой знае какво за губене.

— Може би сега е моментът да ти кажа за Патси Стромбо — намеси се Аманда. — Пекарят пострада от удар в главата тази сутрин. — И тя добави подробностите.

Мястото под лявата вежда на Франк започна да пулсира напрегнато.

— Чудесно! Сега вече ще бъдем съдени. Точно когато ситуацията тръгне да се подобрява и се случва нещо. Не го ли казвам това поне за десети път през последните няколко дни? Чувствам се като Сизиф.

— Като кого? — попита Аманда.

— Оня със скалата, нали? — захили се Мат.

Франк имаше усещането, че е попаднала в „От глупав по-глупав“.

— Патси спомена ли, че ще ни съди? — върна се на темата тя.

— Той съвсем ясно подчерта, че няма — обясни Аманда.

Франк кимна одобрително, а после се обърна към Мат:

— Не можеш да останеш в сутерена. Трябва да си намериш друго място, където да отседнеш. Можеш… — Тя направи пауза, не много сигурна защо проявява такава щедрост. — Можеш да се пренесеш на дивана във всекидневната, ако си толкова отчаян.

— И не ме уволняваш? — попита той.

— Не още.

Сервитьорката се върна и те всички си поръчаха срещу два долара и петдесет Специална Закуска №2: две яйца приготвени по желание, пържени картофки, препечени филийки, сок, кафе.

— Защо Чик ще се крие в сутерена, след като си имаше собствен апартамент? — запита Франк.

Аманда натисна ножа за масло върху салфетката, оставяйки следи, сякаш я перфорираше.

— Не мисля, че Чик имаше жилище в действителност. Според мен той живееше при Бенджи Мортън.

— Бенджи? — изненада се Франк.

— Снощи видях Бенджи да излиза от сградата, в която се намираше апартаментът на Чик. Предполагаемият апартамент на Чик — обясни Аманда.

— Ти си един наблюдателен човек, Аманда — каза Мат. — Може би трябва да се видим някога, имам пред вид, извън работата. Не те каня на среща. Да излизаш с някого на среща е още един наложен от обществото ритуал, при който хората се преценяват един друг според повърхностни критерии със съмнителна стойност, като например натрапеното от медиите определение за физическа привлекателност и способността за общуване чрез лесносмилаеми баналности, които нямат нищо общо с това, което човек наистина мисли и чувства.

Франк се размърда и изсумтя:

— Или откачам, или той започва да говори смислено. — Естествено всяка верига от събития водеше директно до уговаряне на среща с Аманда. В този момент лицето на Уолтър изплува за части от секундата пред Франк.

— Много хора са изненадани от това, но истината е смислена — каза Мат. — И в повечето случаи истината също така наранява.

— О, господи — изпъшка Франк.

— Пъшкай колкото си искаш. Но ти знаеш много добре какво имам предвид. Човек трудно се доверява в днешно време. Не можеш да повярваш дори и на това, което виждаш със собствените си очи. Аз подозирам всичко и всеки. Защото все за нещо имаме някаква вина, всички без изключение.

— Всеки е виновен? — попита Франк. Ако Клариса я смяташе за параноичка, може би трябваше да остане малко по-дълго в компанията на Мат.

— Точно така — потвърди Мат. — Аз съм виновен, задето се възползвам от гостоприемството ви. И съм готов да понеса последствията. Но изглежда, че няма да има такива.

— Не още — каза пак Франк.

— А мен в какво ме обвиняваш — попита Аманда.

— В нищо. Ти, Аманда, си чиста като младенец.

— Ти, Мат, си чист. Чисти глупости. — Франк можеше да се сети за хиляди неща, в които да обвини Аманда. Невъздържаност, егоизъм, суета, ненаситност бяха една малка част.

— А твоята вина каква е, Франк? — подхвана отново Мат. — Мисля, че се досещам.

— Е, каква е?

— Изоставяйки собствената си преценка, да позволиш на Клариса да се разпорежда, само и само, за да ти бъде приятелка. Истинско самоунищожение.

Франк ахна. Така ли изглеждаха нещата? Искаше й се да обясни: „Клариса иска да ми бъде приятелка. И не съм отстъпила от принципите си. Съобразявам се с професионалното й мнение“. Колко унизително, някой да смята, че тя се умилква на Клариса. Това преминаваше всякакви граници. Тя отказа да приеме тълкуването на Мат. Огледа внимателно хипарливия барман. Изобщо не се стесняваше в негово присъствие. Странно: той беше мъж. Млад мъж при това.

— Виждам, че имаш голямо доверие на Клариса — не се отказваше Мат. — Но докато не повярваш на себе си, няма да получиш това, което искаш. Дори няма да разбереш какво наистина искаш.

Аманда продължаваше да си играе с приборите.

— Искам да разбера повече за Чик. Ти единствен от нас си прекарал повече време с него, Мат. Какво представляваше той?

— Той беше номад. Без корени. Необвързан. Сподели с мен, че няма близки роднини или приятели. Мисля, че е израснал в Калифорния.

— А за мен говореше ли изобщо? — попита Аманда.

— О, да. Каза колко си красива.

Винаги трябваше да се връщаме към това каква хубавица е Аманда. Франк наблюдаваше как сестра й засия от удоволствие. Колко пъти можеше да чуе тя все един и същ комплимент?

— Да, значи Чик е откликнал предсказуемо, антропологично на хармоничните черти на Аманда и на апетитния й интелект, който се намира в областта между талията и ханша. Не спомена ли случайно и защо би могъл да се самоубие?

Храната пристигна. Тримата ядяха и размишляваха. Аманда наруши мълчанието:

— Колко нощи прекара Чик в сутерена?

— Само четвъртъка преди конкурса.

Франк не можеше да повярва, че толкова дълго не бяха усетили Мат. Всеки би могъл да слезе долу по всяко време и да се укрива с дни, да ги ограби, да ги нападне.

— Защо не ни попита първо? — обърна се тя към Мат.

— Имаше вероятност да се съгласите. Няма тръпка, когато е позволено.

— Мисля, че вече мога да те уволня.

— Беше ли живял Чик при Мортън изобщо? — поинтересува се Аманда.

Мат кимна утвърдително:

— Мортън беше основната причина Чик да се завърне от Виетнам. Или така поне ми каза той.

— Виетнам? — учуди се Аманда. — Нали беше Ямайка.

— Не, Виетнам със сигурност. Там е срещнал някогашен състудент на Бенджи. Този бивш състудент всъщност е свързал Чик с Мортън.

— Чик ми каза, че няма никакви приятели тук — спомни си Аманда.

— Мортън не му беше приятел — уточни Мат. — Те имаха общ приятел. Мъж като Чик никога не би сметнал човек като Мортън за приятел.

— Добре, кой тогава е общият приятел? — намеси се Франк.

Мат си запрелиства бележника:

— За ваше щастие, съм си водил богати записки. И допускам, че няма да бъда уволнен. — Той изчака Франк да кимне. — Много добре. Този общ приятел е един американец във Виетнам. — Мат върна няколко страници назад. — Берт Тиърни. Той е предприемач, опитващ се да изгради морско ваканционно селище в южната част на Виетнам.

Франк забеляза, че Аманда едва е докоснала закуската си. Два дни непрекъснат стрес. Дали сестра й не получаваше нервен срив?

— Добре ли си? — попита тя.

— Просто си мислех за Чик — отвърна Аманда. — Колко малко го познавахме. Би трябвало да си с тези, които познаваш и обичаш в дните преди да умреш, не мислиш ли? Не е ли несправедливо, че беше заобиколен от напълно непознати хора?

— Значи сега ще изследваме Чик? Мислех, че сме по следите на собственото си оцеляване — изсумтя Франк.

— Това не е много благородно от твоя страна — каза Аманда.

— Едно мога да ви кажа — намеси се Мат, — Чик разбираше от кафе.

Франк се завъртя към Мат:

— Казваш го така, сякаш и ти си познавач на кафето.

— Нямам обоняние — поклати глава Мат, — така че съм на светлинни години от теб, Франческа. Но кафето има определена консистенция, мога да усетя плътността му върху езика си.

— Какво те навежда на тази констатация за Чик? — попита Аманда.

— Чик имаше една торба с кафеени зърна и непрекъснато мяташе по едно-две от тях сурови в устата си.

Да използваш кафето като храна? Франк се замисли. В Йемен и Етиопия, единствените страни, които бяха родина на кафето, местните от древни времена ядяха суровите зърна и листата като наркотик. В отделни части на Турция зърната на кафето се използваха за приготвянето на супи.

— Зърната зелени ли бяха? — поинтересува се Франк.

— Сини. Тъмно сини. Почти лилави.

— Лилави зърна? — Аманда погледна сестра си. — Кона?

Франк беше рафиниран познавач. Тя поклати глава. Вулканичната почва на Хавай раждаше кафе със сини зърна, но тя никога не беше виждала лилав Кона сорт. Накрая все пак каза:

— Може би.

Мат преглеждаше бележките си.

— Чик е дошъл във „Флирт с кафето“, защото е видял Аманда. Той ме попита какво знам за теб. Аз не знаех нищо и с това разговорът се изчерпа — каза той и се захвана отново с картофките.

— Как се промъкна в сутерена — попита Франк. — Скрил си се в банята? И после си изчакал да си тръгнем…

— По-добре, отколкото да отварям с шперц вратата откъм улицата, като Чик. В нощта, когато Мортън го изхвърли. Така проникна вътре той.

— Имам нужда да полегна — каза Аманда и го направи. В същия миг, в сепарето. „Типично театралничене“, помисли си Франк и се премести от страната на Мат, за да й освободи повече място.

— Аманда, ако на двамата с Чик ви беше писано да сте заедно, той нямаше да е мъртъв. И казвам това с възможно най-добри чувства. — Слава богу, Чик не беше умрял в сутерена им. — Ще ми се да видя едно от тия зърна — размишляваше на глас Франк.

— Ти ли плащаш закуската? — попита Мат.

— Разбира се.

— Защото си така любезна — каза той и бръкна в джоба на джинсите си, откъдето извади книжна носна кърпичка. Внимателно я разгъна, показвайки седем тъмно сини, почти лилави зърна от вида пийбери. Зърната пийбери са малки и кръгли. Те се срещат (сравнително рядко) в природата, когато кафеената ядка съдържа само едно зърно, за разлика от обичайните две, прилепнали едно към друго откъм плоската страна. По някаква причина, плантациите в подножието на Килиманджаро в Танзания даваха реколта от робуста кафе с много пийбери зърна. Но те бяха зелени. Ароматът на сините зърна почти беше изчезнал, което означаваше, че и вкусът се беше загубил. Франк не бе виждала никога преди това нещо подобно на тях.

— Аманда, чувала ли си изобщо за виетнамско кафе? — попита тя.

Гласът на Аманда се чу слабо изпод масата:

— Не.

Франк също не бе чувала. Тя се опита да си представи топографията на Виетнам. Знаеше, че в страната има джунгли и плажна ивица, но не беше сигурна да има планини, достатъчно високи, за да се отглежда арабика. Единствените тихоокеански райони за кафе, познати на Франк, бяха Китай, Индонезия и Хавай.

— Чик ти остави кафеените зърна на теб? — недоверчиво погледна бармана тя.

— Той ги остави в сутерена.

Франк отново ги помириса. Бяха наистина странни. Тя загъна кърпичката и я прибра в своя джоб.

— Мисля, че тези зърна кафе носят лош късмет — каза Мат и при неговите думи Аманда се раздвижи.

— И ти ли си суеверен? — невярващо попита Франк. Това си беше истинска засада.

— Те със сигурност не донесоха късмет на Чик. Но може би проклятието идва от вас двете — философстваше Мат. — Може би проблемът не е в зърната, а във вас, момичета. Над главите ви има тъмен облак. Виждам го съвсем ясно. — След това потискащо изявление Мат изгледа мрачно първо едната после другата сестра. Накрая впи изпитателен поглед в очите на Франк и попита: — Ще ги ядеш ли тези картофки?

Тя бутна чинията си към него.

Беше около шест и половина, когато платиха. Аманда искаше да използва рестото, за да хвърли един И Чинг. Мат и Франк наблюдаваха отстрани. Ези, тура, тура, тура, тура и последната монета пак тура.

Аманда въздъхна:

— Планини върху земята. Планината рухва, разбивайки сигурната основа.

— Добре че И Чинг няма смисъл, иначе щях да бъда по-обезпокоена от обичайното — промърмори Франк.

В този момент Хари, синът на собственика, влезе в заведението да застъпи на смяна. Носеше дебело зимно яке и държеше последния брой на „Поуст“. Веднага щом ги видя се приближи до масата им. Не изглеждаше весел.

— Днес кафето е по-добро на вкус — обади се първа Франк.

— Повишихме качеството, преминахме на Екселсо.

Колумбийско Екселсо. И това ако е повишаване на качеството? То не се смяташе за особено висок клас кафе, откъдето и да го погледнеш.

— Наистина съжалявам — промълви Хари и подаде на Франк неделния брой на вестника.

На заглавната страница: „ИЗСТРЕЛИ В КАФЕНЕТО НА УБИЙЦИТЕ“. Тя бързо прегледа статията — написана от Пайпър Цорн, със снимки от предишната вечер — сравняваща Франк и Аманда със сестрите Борджия (авторът изказваше догадка за „вероятно отровни дози кофеин“). От материала се подразбираше, че едно посещение на „Флирт с кафето“, може да се окаже опасно за живота. Снимката на Аманда и Чик отново беше отпечатана, но този път Цорн бе прибавил и снимка на Франк, където тя изглеждаше извънредно разгневена. Ядосани собственички? Засегнати собственички? С поморавели от бяс лица?

— Мога ли да го задържа — тихо каза Франк.

— Твой е. А закуската е за сметка на заведението.

— Вече платихме — отвърна Франк.

Тримата излязоха в студената бруклинска утрин. Вятърът беше пронизителен.

— Виждаш ли? — каза Мат, сочейки нещо над главата на Франк.

Тя вдигна поглед нагоре, то беше там. Малък черен облак се носеше на около метър над нея. Тя се протегна да го докосне и в този момент той изчезна.