Валери Франкел
Кафе „Love“ (3)

3 глава

Създаване на „Флирт с кафето“ — работен списък

1. Меню (специалитети, количества — Франческа)

2. Мебелировка (Клод)

3. Атмосфера (стени, осветление и т.н. — Клод и Мейбъл?)

4. Униформи (изцяло в черно, прекалено разкошни или по-скоро строги? — най-добре аз)

5. Допълнителна помощ (за предпочитане някой привлекателен тип)

6. Интервюта на участниците (всички заедно)

На другия ден, вторник, Клариса се появи с готовия план. Поговори за малко с Аманда пред щанда с подправките (на Франк й заприлича на момичешко шушукане — дали не я изолираха?), и след това зачатка с токчета по посока на Франк, която стоеше до касата. Усмивката на Клариса разцъфваше с всяка крачка, която я приближаваше към по-голямата сестра. Тя подаде на Франк ксерокопиран лист.

— Ами Аманда? — попита Франк, докато хвърляше поглед върху списъка на Клариса. — Няма ли да получи такъв?

— Тя измисля рекламите — отвърна Клариса.

Франк се подразни, че не е била включена в творческата част от задълженията.

— Клариса, знаеш ли, че работех за едно списание? Изхранвах се с писане на рецензии за книги.

— Кое списание? — попита тя.

— „Букмейкърс Монтли“.

— Залагания?

— Книгоиздателска индустрия. Което е залагане в известен смисъл.

— Така ли — впечатли се Клариса. — Може би трябваше да връча писателската работа на теб, но тя наистина не е нещо сложно. Това тук — и посочи листа с работния списък — е много по-трудно. Ужасно се нуждая от организационните ти способности, Франческа. — Загатването, че единствено тя може да се справи с тежките задължения, поласка Франк. Клариса изглежда беше разбрала веднага къде е силата на всяка една от сестрите.

— Осветление и мебели? Съвсем повърхностни промени — каза Франк.

— Ще подложим заведението ти на козметични процедури — обясни Клариса. — Няма да извършваме сериозна сърдечна операция. Всичко друго остава непроменено — наемът, цените на кафето, мениджмънтът. Мога да включа и един студент със специалност счетоводство да погледне отчетната документация…

— Нека да караме едно по едно — каза Франк, колебаеща се (параноична?) да покаже финансовите си файлове и банкови извлечения на непознат. Вдигна ксерокопирания списък и попита:

— Откъде да започна?

— Най-добре с менюто — инструктира я Клариса. — Имаме нужда от специални всекидневни оферти, кафета на деня, симпатични имена на различните количества. Тези имена трябва да карат клиента да има усещането, че купува изгодно. Каквито са „голямо“, „огромно“, „върховно“ в „Мунбърст“.

— Нещо като голямо, по-голямо, най-голямо — предложи Франк. И изведнъж, изпълнена със съмнение, добави: — Или може би не.

— Харесва ми. Отбележи го — отвърна Клариса. — Защо не се заемеш с това, докато аз се погрижа за Клод?

— Добре. Искам да попитам кой е Клод и колко ни струва той.

— Тя.

— Клод е жена?

— Приятелка от Стърн. Тя е специалност изящни изкуства — поясни Клариса.

— Мога ли да смятам, че след като е студентка, цените й са прилични?

— Клод също се нуждае от проект. По вътрешен дизайн. Ще работи безплатно. Ние плащаме само материалите.

Франк се успокои:

— И Мейбъл ли ще работи без заплащане?

— И той.

— Той?

— Това му е фамилията.

— Още един студент? — заинтересува се Франк.

— Гаджето на Клод. Художник. Той ще боядиса стените. Особено онази.

Клариса посочи фреската с улична сцена от Бруклин. Нарисувана на, оставената с неизмазани тухли, източна стена на „Барни Грийнфилдс“ още отпреди раждането на Франк и Аманда. Тя била сътворена с любов от дядовия им най-добър приятел — сценарист от черните списъци, който напуснал Холивуд победен и се върнал в родния Бруклин, за да постави ново начало. Фреската изглеждаше като да е направена от сценарист; рисунъкът беше лош, но ентусиазмът и въодушевлението, които се усещаха в работата, компенсираха слабата техника. Всеки детайл — оранжевата котка върху засадено в сандък дръвче, червеното цвете на шапката на жена, светлите петна от масло по лъскавия черен асфалт — навяваше сладки спомени. Фреската беше като завръщане у дома, непохватна и затрогваща, изпълнена от сърце. Франк, която не беше голям любител на изкуството, я обожаваше:

— Тази стена не може да се пребоядисва.

Клариса въздъхна и каза:

— За да спасим заведението, трябва да действаме на едро, Франческа. Наясно си с това.

— С фреската ще се действа на дребно.

Още една въздишка, Клариса постави ръката си, обсипана с пръстени, върху рамото на Франк:

— Ти наистина се нуждаеш от тази стена. Тя те подкрепя в известен смисъл, нали?

Франк изведнъж се почувства уязвима:

— Не бих казала.

— Тя е като опора за теб, фундамент.

— Не точно — отвърна Франк.

— Радвам се да го чуя. Защото ако не сменим напълно атмосферата, със сигурност ще загубиш кафенето. Фреската е доста старомодна. Знаеш го. Трябва да се отървем от нея, за да се почувства тук свежият полъх на обновлението. Освен това новият собственик и без друго ще я замаже. Независимо дали печелиш или губиш, фреската изчезва. Така че въпросът не е, ще я боядисваме ли, а какъв цвят да е боята.

Съпротивата на Франк се огъна. Клариса бе съсредоточена върху целта: платежоспособност, рентабилност. Франк й се възхищаваше за това. Тя също трябваше да се раздели с всяка сантименталност и да се посвети изцяло на спасяването на заведението, наследството, бъдещето. И на самоуважението си. Друго, за което да се бори, не й беше останало. Най-накрая след пауза Франк каза:

— Шоколадовокафяво.

— Мислех си за бледомораво — започна Клариса. — Лавандулови венчелистчета.

— По колко върви венчелистчето в последно време? — попита Франк. — Защото ако е повече от тридесет и девет цента, няма как да го вместим.

— Аз ще платя за това — отвърна Клариса. — Имам някакви пари, наследени от леля ми. Ще ми ги върнеш, когато бизнесът потръгне.

— Нека да сложим спирачка на и без това лавинорастящия ми дълг — каза Франк. — Няколкостотин долара?

— Ще са ми необходими поне три хиляди за едно прилично представяне.

Все едно беше казала петдесет хиляди долара.

— Какво ще стане, ако не ги спечелим обратно? — попита Франк.

— Аз няма да се проваля.

Франк беше чела за този вид самоувереност. Твърде вероятно в книга, рецензирана навремето от нея и касаеща различни патологии. Все пак вярата на Клариса беше заразителна. Всичко свързано с Клариса вдъхваше увереност на Франк и тя каза:

— Добре. Бледомораво.

„Барни Грийнфилдс“ затваряше за ремонт и се предвиждаше след три дни да отвори отново врати вече като „Флирт с кафето“. Клариса искаше конкурсът да се проведе в петък. Откриващото парти щеше да рекламира новото място и тя се запъна да го направи в петъчната вечер, само след няколко дни. Франк не беше в състояние да си представи как ще се свърши толкова много работа в такъв кратък срок, но ако някой можеше да го направи, то това беше Клариса. По-голямата сестра се осмели да мисли за бъдещето, без да изтръпва от ужас и притеснение. За нея оптимизмът беше току-що открит девствен остров. Франк определи позитивната си нагласа като значителна стъпка към собственото си обновление; знаеше, че съдбата й е неразривно свързана с тази на кафенето.

 

 

Вторник

Клод и Мейбъл се появиха. Франк и Аманда се представиха на двойката. Мейбъл беше тъмен, силен, мълчалив тип. Той се поклони леко на сестрите и започна веднага да разтоварва четките и инструментите си. Франк протегна ръка на топчестата, около двадесет и пет годишна жена с коса на плитка. Тя беше облечена от глава до пети във виолетово („мораво“, както напевно уточни Аманда).

— Ти трябва да си Клодия — каза Франк.

Жената отговори с грубо ръкостискане.

— Името ми е Клод. Само майка ми ме нарича Клодия. А аз мразя майка си.

— Добре — съгласи се Франк. — Мисля да отида да се позанимая с менюто.

— Чакай малко — извика я Клариса. — Клод има няколко предложения за фирмен знак.

Сестрите прегледаха цветно принтираните варианти и избраха семпъл шрифт с изчистени черни букви, наклонени надясно.

— Полегати — натърти Клод. — Не са наклонени. Полегати са.

— Разбира се, че са полегати — потвърди Клариса, разтривайки приятелката си по гърба. Франк наблюдаваше със завист как ръката на Клариса извършва малки успокояващи кръгове. Тя се опита да пресметне колко време е изминало, откакто някой я беше докосвал така. Аманда многократно опитваше, но Франк не можеше да приеме такава проява на обич от сестра си. Аманда приличаше твърде много на майка им.

По-малката сестра каза:

— Мама би харесала фирмения знак. Не мислиш ли, Франк?

 

 

Сряда

Плакатите на Аманда бяха навсякъде: на фронталния прозорец на заведението; по цялата Монтагю стрийт; върху будките, където се продаваха вестници; на таблата за обяви. Аманда съчини текста: „Кой спечели най-горещата напитка? Открийте във «Флирт с кафето» първия, провеждал се изобщо, конкурс Мистър Кафе на седмицата. Ще наградим най-привлекателния мъж в квартала с всичкото ободряващо, вдигащо пара кафе, което може да изпие за една седмица. Петък в осем вечерта. Помогнете да изберем победител. Участници се набират във «Флирт с кафето», бивше «Барни Грийнфилдс».“ Адресът и телефонът бяха напечатани в долния ъгъл.

— Съдържателно — каза Франк. — Върши работа.

— Харесва ми — обади се и Клариса. — Уреди ли момчето от Бруклин куриър да пусне обявата безплатно?

Аманда се ухили заговорнически и отвърна:

— Разбира се.

— Това е моето момиче. — Клариса награди по-малката сестра със спонтанна прегръдка. Присъствайки на тази внезапна близост, Франк се почувства изолирана отново. Тя също беше свършила доста работа.

— Пуснах малка обява, че търсим попълнение на персонала — каза Франк. — И поръчах нови хартиени филтри.

— Това е чудесно, Франк — усмихна се Клариса. — Всичко се движи по план.

Обзавеждането пристигна. Барплотовете и високите столчета изчезнаха, а на тяхно място се появиха маси от ламинирана пластмаса и столове със седалки и облегалки от винил.

— Vintage шик? — попита Франк, докато Клод аранжираше новото попълнение. — Откъде взе тези неща?

— Използвани са — отговори Клод.

— Искаш да кажеш, че си ги прибрала от улицата?

— Също и от оказионни разпродажби, базари за стари вещи.

Франк разчопли закъсания винил на един от разнородните столове:

— Еклектично и не на последно място парцаливо?

— Всичко е по-добро от тези банални столчета за бар.

— Добре — съгласи се Франк. — Е, аз се връщам при онези менюта.

Аманда и Клариса бяха от другата страна на улицата в „Гап“, купувайки черни поло блузи и стреч панталони. Аманда вече имаше в личния си гардероб по пет от изброените артикули. Когато се върнаха и показаха торбите с дрехи за Франк и техния, все още не нает асистент, по-голямата сестра отбеляза:

— Нито един мъж няма да обуе клош панталон.

— Той ще носи тези — каза Аманда, докато вадеше чифт прави черни джинси, тридесети две на тридесет и шест.

— Ами ако не е неговият размер? — поинтересува се Франк.

— Това е идеалният мъжки размер — каза Аманда. — Независимо кого ще наемем, той трябва да влезе в джинсите.

Фреската беше замазана. Аманда плака с огромни детски сълзи. Очите, ръцете и устата на Франк бяха сухи.

 

 

Четвъртък

Само един човек се отзова на обявата на Франк за асистент.

Име: Мат Шемерхорн. Без постоянен адрес.

— Той е единственият! — обяви Аманда.

— Той е единственият появил се — каза Франк.

— Не, искам да кажа, че той трябва да се присъедини към нас. Да работим заедно е общата ни съдба. Просто имам предчувствие.

— „Предчувствие“ би могло да бъде второто ти име — каза Франк.

— Клариса също мисли, че Мат Шемерхорн е наша съдба.

— Много си допаднахте с Клариса — подхвърли Франк, изненадана от ревнивата нотка в гласа си.

— Тя е направо удивителна, нали? — попита Аманда. — Наистина удивителна. Появяването й е като от приказките. А ние ще бъдем Пепеляшки, преобразени за бала.

На което Франк отвърна:

— Защо ли се чувствам винаги като Дризела^[1]?

— И точно тук е най-големият ти проблем.

Звън на камбанка. Младият мъж се наведе, за да избегне провесеният пред вратата бояджийски найлон, и се довлачи при сестрите. Беше слаб с протрити и скъсани джинси, прекалено тясна черна фланелка и ботуши „Тимбърленд“. Беше толкова късо подстриган, че Франк се зачуди дали не е обезвъшляван.

Аманда реагира първа:

— Мат Шемерхорн?

— Подранил съм — отвърна той.

— Трябва да ви попитам защо нямате постоянен адрес. — Това беше Франк. Тя забеляза малката му раница, съвсем недостатъчна да побере целия му гардероб. — Да не би да сте бездомник?

— Имам си домашен адрес. Просто не смятам, че е важно или необходимо да го споделям с хора, за които може и да работя, но може и да не работя. Бихте ли си дали адреса на непознат по телефона? Надявам се да не го правите. Много от авиокомпаниите, а също и фирмите, които се занимават с каталожна търговия, наемат бивши затворници да отговарят на телефоните и да вземат поръчките. Не знам за вас, но аз не бих искал убиец или изнасилвач да има информация къде живея.

Франк не даде вид да е впечатлена:

— Имате ли някакви препоръки?

— Не смятате ли, че препоръките са до такава степен субективни, та чак безполезни. Може и да съм се трудил толкова здраво на последната си работа, колкото всеки останал, но поради това, което евфемистично се определя като „личностен конфликт“ с един напълно фашизоиден задник — моля да бъда извинен, но няма друго определение за моя бивш шеф — препоръките ми биха могли да бъдат много лоши. Ваше право е да се обадите на този човек и, неподозираща размерите на простащината му, да получите грешна представа за професионалните ми способности. Така че не, нямам препоръки.

Аманда не се отказваше лесно:

— Не можете ли поне да ни кажете къде работихте за последно?

— Бях барман в „Мунбърст“. В центъра на града.

— Как ти се стори това? — попита Франк.

Той изглеждаше леко объркан:

— Плакатите ви ми харесват. Добра реклама.

— Имах предвид как ти се стори да работиш в „Мунбърст“, беше ли приятно?

— Напълно презирам тази компания и всичко, което олицетворява тя — каза Мат.

— Сериозно? — Франк го окуражи да продължи.

— Ами да. Като начало, те внасят различни сортове сурово кафе от целия свят, но винаги ги изпичат накуп, унищожавайки специфичното съдържание на захари и мазнини във всяко отделно зърно и съсипвайки уникалния му вкус. Те превръщат всичко — от етиопския сорт „Харар“, до танзанийското пийбери — в тиня. Освен това плащат мизерно.

— Колко получаваше в „Мунбърст“? — попита Франк.

— Шест долара на час.

— Смятай ги десет. И си вземай душ всяка сутрин преди работа.

— Посланието е прието — каза той.

— Не искам да чувам повече никакви конспиративни разсъждения да излизат от устата ти — добави Франк.

— Ти губиш — отвърна той.

— Какъв номер джинси носиш? — Това беше Аманда.

— Нямам представа.

Аманда мина зад него и погледна от вътрешната страна на колана на панталона му.

— Тридесет и две на тридесет и шест — прочете върху етикета. — Поздравления, Мат Шемерхорн. Пасваш перфектно.