Валери Франкел
Кафе „Love“ (17)

17 глава

След като си взе душ, облечена и изпила третата чаша бразилско кафе, Франк определено живна. Тя се досещаше, че сестра й няма конкретен план за действие. Аманда едва ли знаеше откъде да подхване нещата. Франк обаче разполагаше с няколко идеи. И се радваше, че Аманда я убеди да опита отново.

Двойният удар от предателството на Уолтър и Клариса беше брутален, но не толкова съсипващ, колкото загубите, с които трябваше да се справя в миналото. Цорн сигурно беше замислил заговора за отмъщение още преди една година, когато рецензията й разпердушини книгата му. Той бе подбрал много добре момента, в който да нанесе удара, така че да постигне максимално опустошение. Откъде беше успял да разбере колко е критично положението на Франк, когато Клариса пристъпи прага им? Имаше обаче едно слабо място в плана му: да извади на показ чувството й за вина, всъщност бе подействало освобождаващо. Споделяйки го с Уолтър, тя беше почувствала облекчение. Когато целият град прочете за това, й стана още по-леко.

Но все пак го имаше първоначалния шок, с който трябваше да се справи. Непрекъснато напиращият плач. А най-лошото от всичко — усещането, че са я направили на глупак. Мат се беше оказал прав. Домогването й до Клариса я беше оставило сляпа за очевидното. Само като си помисли, как се беше притеснявала да не нарани Клариса, излизайки с Уолтър. Някъде дълбоко, някаква част от нея винаги се беше съмнявала в блондинката.

Уолтър я беше заблудил напълно. Беше толкова състрадателен. Тя не можеше да си представи защо бе преспал с нея. Нали му беше казала основното преди това. Похот ли беше? Някакво извратено желание да я завладее? Франк бе заспала в ръцете му, вярвайки, че това е първата нощ от много такива.

Разбира се, Уолтър трябваше да бъде убит. Франк се чудеше дали Мат би го извършил срещу заплащане. Когато Франк и Мат довършваха каната с кафето във всекидневната на апартамента на семейство Грийнфилд, тя го попита:

— Убивал ли си някога човек?

— Сигурно се шегуваш!

— Забрави за това. — Фантазията си я биваше, но по всяка вероятност изпълнението нямаше да е толкова приятно.

— Само за сведение, никога не съм убивал човек. Ако искаш да извърша вандалски акт над някое жилище или заведение, за мен ще бъде чест.

— Може би.

— Вече го виждам, с големи червени букви: „Уолтър Робинс гласува за Перо“^[1], нещо от тоя сорт.

— Би ли го направил заради мен?

— Срещу храна и легло.

Аманда беше вече облечена. Трябваше да довърши „някои подробност“, както самата тя каза. Това включваше половин час сушене на косата със сешоар. (Клариса телефонираше в кухнята, през цялото време.) Франк беше изнервена от това, че сестра й се мотае. Може би Аманда се опитваше да измисли какво да прави оттук нататък. Вече беше станало 10 часа.

Аманда най-накрая се появи от стаята си, пухкава и напудрена, готова да започне деня.

— Твой ред да влизаш в банята, Мат — каза тя.

— Ако искаш да напусна стаята, просто кажи — отвърна той.

— Не искам да напуснеш стаята. Искам да си вземеш душ.

Мат стана завлече се до банята и тресна вратата зад себе си.

— Днес си доста пряма — разсмя се Франк.

— На теб трябва да благодаря за това, Франк.

— И поетична.

— Знаеш ли, твоята директност започва да се предава на мен, а мои качества започват да заразяват теб.

Франк претегли наум теорията на Аманда. Нямаше да отрече, че беше пристъпила в света на емоциите, място, където сестра й се чувстваше уютно като у дома си.

— Това прилича на символа ин-ян — продължи Аманда. — Твоята ин точка се разпростира върху полето на ян. А моят ян расте върху полето на ин.

— Щом така казваш. — Франк си представи бял кръг, който като капка боя се разтича и уголемява върху черно платно. Белите струйки се протягат като мустачета.

— Току-що ми изскочи в ума образът на зебра — възкликна Аманда. — Странно откъде ли се появи.

Клариса се провикна от кухнята:

— Аманда! Търсят те по телефона.

— Кой е, представи ли се?

— Бенджи Мортън — отвърна Клариса. — Искаш ли ти да го набереш по-късно?

— Идвам — извика Аманда.

Сестрите влязоха в кухнята. Погледът на Франк попадна веднага върху чашите за вино на масата — напомняне за нощта с Уолтър. Слабините й изтръпнаха при спомена и тя се ужаси от реакцията на тялото си. Започна да диша дълбоко. Вдишване, издишване, както я беше посъветвала Аманда. Франк трябваше да признае, че това помага. Тя продължи с упражнението, докато Аманда говореше по телефона.

— Бенджи, от затвора ли ми се обаждаш? О, много добре. Радвам се да… Знам, съжалявам за това. Държах се… Да, прибързано.

— Какво става? — попита Франк.

Аманда й махна да замълчи.

— Обадих се на Берт Тиърни от телефона в офиса ти. Да. Да. Знам. Трябва да си зададеш въпроса защо смяташ, че е необходимо да лъжеш за своята… Нали си даваш сметка, че една лъжа… Добре, добре. Тръгваме веднага.

Тя затвори телефона. Клариса и Франк я чакаха да обясни.

— Поканени сме при Бенджи на кафе и кифлички.

— И аз ли? — попита Клариса.

— Само Франк и аз.

— Защо ще иска Мортън да се вижда с нас? — каза Франк.

— Нуждае се от помощта ни.

— И очаква да я получи?

— Не забравяй за своя ин.

Франк можеше и да се види принудена да се обърне към Бенджи, ако се наложеше да дадат мястото под наем на Мунбърст. Това щеше да бъде единствената възможност да задържат апартамента.

— Хайде, да вървим тогава — каза тя.

— Ами аз? — попита Клариса.

— Ти не си поканена — отвърна Франк.

— Какво да правя сега? — уточни блондинката. Когато го нямаше злия манипулатор, тя беше като кукла на конци, без цел и смисъл. Незначителна подробност от пейзажа.

— Нямаш ли домашни за писане? — подхвърли Франк.

— Клариса, остани тук, моля те, и поеми телефонните обаждания. И кажи на Мат, че сме излезли за малко — каза Аманда.

Блондинката кимна изпълнително. Франк се удиви на благородството на сестра си.

Двете сестри си взеха палтата и напуснаха апартамента. Излязоха на улицата и първото, което забелязаха, бе дългата опашка за кафе пред съседната на тях закусвалня — Мунбърст стоеше все още затворен.

Когато пристигнаха пред масивната кафява сграда на Джоралемън стрийт, Аманда установи, че полицейската лента, ограждаща мястото, беше махната. Явно съдебните лекари и инспекторите бяха приключили със събирането на доказателства. Франк натисна звънеца на Бенджи — апартамент номер две. Той отвори входната врата, без дори да попита кой звъни. Сестрите се качиха по стълбите. Бенджи ги очакваше на вратата по анцуг и фирмена фланелка на Мунбърст. Беше бос.

— Не се обличай заради нас — каза Франк.

— Пуснаха ме преди час. Освободен съм срещу гаранция от сто хиляди долара.

Бенджи беше свалил доста килограми в дните след ареста. Лицето му, обикновено червендалесто, сега беше придобило цвета на сивия му анцуг. Той ги покани на червено плюшено канапе за двама с пискюли по възглавничките. Франк се зачуди дали го беше купил при разпродажба на обзавеждането на някой публичен дом. Всичките му мебели изглеждаха като извадени от различни, но в еднаква степен кичозни, интериори за порнофилм. Нямаше едно нещо, което да си пасва с друго, ала цялата колекция от вещи излъчваше в унисон някаква лепкавост.

Бенджи седна срещу тях на голям капитански стол, тапициран с черна кожа.

— Не мога да повярвам, че това ми се случва. — Той приглади назад червената си коса и продължи: — Винаги съм си представял как някой ден може би ще хвана рак. Или ще бъда нападнат в гръб и наръган с нож. Или ще бъда блъснат от автобус. Никой не си мисли, че ще бъде несправедливо обвинен в убийство.

— О, бедният! Какво мога да направя? — попита Аманда.

— Би ли донесла кафето? В кухнята е, ето там като завиеш. — Бенджи сочеше към дъното на апартамента. Аманда скочи от канапето; имаща цел, тя беше получила приток на енергия.

Франк си седеше кротко. Бенджи я погледна, после се втренчи в космите на пръстите на краката си. На нея й стана неудобно заради него и наруши мълчанието:

— Разбрах, че имало свидетел?

Бенджи кимна.

— Някаква жена. Нямам представа коя е. Разхождала си кучето, когато ни видяла с Чик да се караме на улицата пред къщи. Това наистина беше така. Той ме събуди в два часа посред нощ, искайки да преспи при мен. Аз го отпратих. Тогава той се подпря на долния звънец и остана така цели пет минути. Слязох долу, казах му да се разкара и се качих обратно тук. Следващото нещо, което чух, беше сирената на линейка, виеща под прозореца ми. Погледнах навън и видях момчетата от бърза помощ да качват тялото на Чик на носилката.

— Защо тази жена ще си разхожда кучето в два сутринта? — учуди се Франк.

— Откъде да знам — проплака Бенджи. — Може кучето да е изяло разхлабителното й.

Франк повдигна многозначително вежди.

— Ако това се беше случило с теб, и ти щеше да започнеш да развиваш налудничави теории — отвърна Бенджи. — Която и да е била, каквото и да е правила, тя е казала на ченгетата, че ме е видяла как удрям Чик по главата с кофата за боклук. Показала им и вдлъбнатина по тази кофа. По всяка една от кофите има поне петдесет вдлъбнатини. Отпечатъците ми били на дръжката. Аз живея тук, за бога! Това е идиотско. И смехотворно. Просто е напълно немислимо, че ще убия човек пред погледите на всичките ми съседи и след това ще го зарежа на площадката пред къщи. Ченгетата не се интересуват дали историята звучи правдоподобно. Те искат да отчетат арест. Но защо ще лъже тази жена?

— От полицията трябва да открият мотив.

— Не и ако има свидетел — обясни Бенджи. — Тя ме е посочила при огледа на заподозрените.

Аманда се появи с кана кафе и три чаши с логото на Мунбърст. Наля ухаещата течност, подаде на всеки и седна. След като отпиха, Франк отбеляза:

— Невъзможно е да се разбере какво е това кафе. Преизпечено е до неузнаваемост.

— Нямам настроение да споря за кафето, Франческа.

Аманда остави чашата си на една доста голяма отоманка, изпълняваща функциите на масичка.

— Чувствам се ужасно заради това, което ти се е случило, Бенджи, но не съм сигурна по какъв начин двете с Франк можем да ти помогнем.

— Единственият начин да се измъкна от това е, като открия кой го е извършил.

— И ти смяташ, че ние знаем кой е извършителят? — попита Франк.

— Не намеквам, че сте въвлечени — уточни той. — Последното нещо, което целя, е да ви ядосам. Не е за вярване как се навихте да дойдете тук, като се има предвид какви ни бяха отношенията през последната година. Съжалявам, Франческа. Аз наистина дълбоко съжалявам за това, което Мунбърст причини на кафенето ти. Знам, не е сега времето, но винаги съм усещал, че заради професионални ангажименти не можем да имаме лични взаимоотношения.

На нея ли говореше той? Франк беше учудена.

— За тебе Мунбърст е просто работа, но „Барни Грийнфилдс — Флирт с кафето“ е моето наследство — каза тя.

— Франк, мисля, че Бенджи се опитва да изрази симпатиите си към теб — намеси се Аманда.

— Не знам какво да отвърна в този случай.

— Аз и не очаквам реакция от теб. — Бенджи изглеждаше неспокоен. — Попадането под арест ме накара да се замисля за някои неща. Казах това, което исках да кажа. Може да размислиш. Ако искаш да излезем заедно, аз съм заинтересован.

— Колко романтично — прошепна на сестра си Франк. Тя беше толкова не заинтересована, та чак не бе поласкана. Но това идваше да й покаже как, ако човек пренебрегне цяла една област, би могъл да пропусне доста.

— Все още не съм сигурна какво правим тук — обърна се Аманда към Бенджи.

— Вие бяхте близки с Чик. Аз също прекарах известно време с него. Мислех си, че ако обединим усилията си, може би ще успеем да измислим нещо.

— Аманда, ето ти възможност да разбереш истината за Чик — добави Франк.

— Истината е, че аз изобщо не познавах Чик — обърна се Аманда към Бенджи. — Исках да науча повече за него, водена от уважение, от любов. Не знам. Исках да ми разкажеш как се запозна с него.

— Просто да ти разкажа? — смути се Бенджи.

— Моля те.

Управителят на Мунбърст прекара неспокойно ръце по кожените облегалки на стола.

— Историята започва преди изобщо да се запозная с Чик Петерсън. Да разказвам от там, откъдето се намесва Чик, или от самото начало?

— Всичко е взаимосвързано, не мислиш ли? — каза Аманда предразполагащо.

— С Берт Тиърни бяхме в едно училище. Той е мъжът от Виетнам, с когото ти говори по телефона. През цялото време приятелството ни се състоеше в съревноваване. След гимназията той отиде в Харвард, а аз във Фордъм.

— Фордъм е превъзходно учебно заведение — каза Аманда.

Той се справи с комплимента, сякаш изтупваше прашинка от ревера си.

— Но не е Харвард. След като и двамата взехме дипломите си по бизнес администрация, той тръгна по света да си търси щастието. Аз направих същото, но не стигнах по-далече от задния ни двор. Шест години, откакто съм завършил, и съм управител на кафене в Бруклин.

— Преди няколко седмици — продължи Бенджи, — Тиърни ми се обади в къщи. Като гръм от ясно небе. Каза, че е във Виетнам, за да отвори ваканционен хотел на някакъв плаж. Виетнамското правителство отчаяно се опитва да развие туризма и затова помагало на американеца от Харвард. Милиони от парите на частни инвеститори вече били потънали в Буон Мато — мястото на Берт в южната част на страната. Останалите курорти се управлявали от местни бизнесмени, които нямали и бегла представа от какво се нуждаят западните туристи. Берт смятал да развие хотела си до невиждани висоти и после да застане отстрани и да гледа как се стичат парите при него. Слушах го как се хвали, преструвах се на въодушевен, а всъщност изгарях от ревност.

— Затова в един момент изтърсих, че съм вицепрезидент в Мунбърст и отговарям за глобалните продажби. Това ми звучеше от световен мащаб, достатъчно интернационално, за да го впечатли. Той се учуди защо не съм в Сиатъл. Тогава му казах, че фирмата ме е направила техен представител в Ню Йорк. Казах му, че прекарвам по-голямата част от времето, пътувайки и договаряйки сделки за кафе със собственици на плантации от цял свят. И Тиърни ми повярва! Не само, че ми повярва, но пожела да прави бизнес с мен. Той имаше информация за виетнамска плантация, която трябвало да предлага осемдесет процента от реколтата на държавата, но Берт можел да уреди аз да изкупувам останалите двадесет процента.

— И тук вече започнах да се сащисвам — въздъхна Бенджи. — Направих уклончиви подмятания. Тиърни ме увери, че познавал американец, работещ с местните планинци за производството на хибриден вид между либерика и робуста. Новият вид раждал зърна с два пъти по-голямо съдържание на кофеин от естествено растящите в Индонезия кафеени дръвчета. Тиърни беше убеден, че въпросните зърна ще имат огромен успех в Америка.

Франк беше убедена в правотата на Тиърни. Колко много американци пиеха кафе единствено заради кофеина?

— Казах му, че не мога да купя кафе, без да имам мостра. Той ми предложи да отлетя до Виетнам. Видях се натясно. Нали току-що бях обяснил как обикалям целия свят като представител на Мунбърст. Измъкнах се, като заявих, че сме приключили договарянията за първото тримесечие, тоест до края на март. Тогава той май се отказа от сделката. Но веднага след това ме притисна с искане да му отпусна инвестиционен капитал — истинската причина за обаждането му. Впоследствие разбрах, че се е обаждал на всеки от познатите си в бранша със същата молба. Обещах му хиляда долара с надеждата да не се чуем никога повече и затворих.

Франк беше сигурна, че Бенджи би изпратил хиляда долара, само и само да поддържа легендата за себе си жива.

— Чик, американският ботаник, се появи в Мунбърст следващата седмица. За около пет секунди на него му стана ясно, че нямам никаква власт. Бях готов да си призная всичко, но той просто каза: „И така и така съм тук, имам половин килограм уникални зърна кафе, нека да се опитаме да направим нещо“. Имах контакти с шефа на търговията на дребно в Сиатъл. Запалих се по идеята. За да скрепим новото си сътрудничество, двамата с Чик си сварихме кафе от изпечените зърна, които той беше прекарал нелегално (носеше също и сурови зърна, които били за лична консумация, както каза самият той), а после седнахме да обсъдим стратегията на действие. Пийнах само една глътка от приготвеното кафе и почти се проснах в несвяст. Сърцето ми щеше да изскочи, кръвното ми беше обезумяло от кофеина, а вкусът бе отвратителен. Мунбърст не би продавал в никакъв случай кафе, което е толкова лошо на вкус.

— Аз съм на друго мнение — подметна Франк.

— Просто не си опитвала такова нещо — каза Бенджи. — Съобщих на Чик, че договорката се разваля. И понеже се чувствах виновен пред него, му предложих да се приюти за известно време. Той беше коректен гостенин, но след няколко дни исках вече да си ходи. Освен това ме нервираше с постоянното си присъствие в Мунбърст, разказвайки на клиентите за вълшебните си зърна. Той непрекъснато идваше зад бара, опитваше от различните видове кафе, пробваше сладкишите. Търпението ми се изчерпа и му казах, че трябва да си върви. И тогава, както става ясно, той потропва на вашия праг.

— Какво стана с количеството изпечени зърна? — поинтересува се Франк. Чик сигурно беше привършил сам суровите зърна (като изключим тези, които бяха останали в Мат), натравяйки се по този начин.

— Чик задържа по-голямата част от тях. Даде ми стотина грама като мостра, в случай че променя мнението си. Заключени са в сейфа на офиса. Той не си ги поиска обратно. Би трябвало да са още там.

— Можеш ли да ни ги дадеш? — попита Франк. Тя беше любопитна да изпробва изпеченото кафе.

— Колко жалко, но ключовете за сейфа се намират някъде в канализационната система на Ню Йорк — обяви Бенджи.

— За което съжалявам — изкиска се Аманда.

Франк нямаше представа за какво иде реч. Но всъщност не я и интересуваше.

— Винаги можем да разбием сейфа — каза си тя доста високо.

— Разкажи ми повече за Чик — помоли Аманда. — Когато беше при теб, до късно ли спеше? Или скачаше в ранни зори? Готвеше ли си, или просто ядеше корнфлейкса от кутията? Четеше ли преди заспиване? Почистваше ли след себе си?

— Не знам — беше краткият отговор на Бенджи.

— Как може да не знаеш? Той е живял тук няколко дни.

— Да, обаче аз почти не го виждах. Излизах в шест да отворя заведението, когато той още не беше станал. Ядеше от моята храна — останали спагети и пиле, плодове, корнфлейкс, яйца — но не знам дали ги консумираше направо от опаковката, или си ги слагаше в чиния. Обикновено оставяше чисто след себе си. Не знам дали четеше в леглото, защото в десет аз заспивам като покосен.

— Къде спеше Чик? — попита Аманда.

— На дивана.

— На този диван? Това прилича повече на любовно канапенце за двама. Как се е събирал на него? Той беше доста над шест фута.

— Не знам — каза Бенджи. — Не съм разсъждавал по тоя въпрос.

— Първо е спял на много неудобен диван, а после на пода в сутерена — въздъхна Аманда. — Последните му нощи трябва да са били мъчителни и неспокойни. Хранел се е където завари, гладен, отчаян, жадуващ за човешки контакт. Преследвайки мечтите си, които никога няма да се сбъднат.

— Придаваш романтична окраска на нещата — прекъсна я Франк.

— Защо казваш това?

— Аз получавам съвсем различна представа за Чик.

— Каква например?

— Паразит, който се възползва от добронамереността на другите.

— Той беше ботаник — задъха се от възмущение Аманда.

Франк стисна устни. Тя можеше да навлезе в подробности около начина, по който Чик използваше хората, докато не му затръшнеха вратата. Ако Аманда не го беше унижила така на първата им среща, Франк беше сигурна, че щеше да й се наложи да търпи Чик в жилището си, докато не го изгони и тя на свой ред. В този момент й проблеснаха истинските намерения на Чик. Всъщност той възнамеряваше, съблазнявайки Аманда, да получи достъп до апартамента им. Може би дори това бе част от причината, поради която той бе изхвърчал така от Хайтс Кафе. За да бъде потърсен от Аманда на следващия ден с молба да остане при нея. Беше ли наистина възможно? Чик като манипулативен използвач? По-голямата сестра запази тази теория за себе си. Да разстройва Аманда, бе последното нещо, което желаеше. Франк беше изненадана от факта колко много й допада идеята за техните допълващи се същности. Те не само се бяха отворили една за друга, но и част от всяка една от тях, сякаш се беше имплантирала в другата. Франк не искаше да разваля всичко и затова реши да не разбива илюзиите на Аманда по отношение на Чик.

— Права си. Чик просто извади много лош късмет — каза Франк.

— Което ме връща обратно към убиеца — намеси се Бенджи. — Събуди ли разказа ми някакви прозрения, Аманда? Получи ли някои от твоите послания?

— Помогна ми да вкарам Чик в картинката, но за съжаление не ми подсказа нищо. Нека да оставя всичко да се утаи за няколко часа и току-виж нещо изплувало на повърхността.

— Всичко, за което те моля, е да опиташ — каза Бенджи.

— Хайде да тръгваме, Аманда. — Франк бръсна трохите от джинсите си и стана.

Сестрите благодариха за закуската, пожелаха късмет на Бенджи и си тръгнаха. Вече навън на улицата, потръпваща от мразовития въздух и от мисълта за окаяното състояние на Бенджи, Аманда въздъхна:

— Толкова време и енергия на вятъра, само и само да поддържаме представата, че Бенджи е безмилостен противник. Той е един отчаян неудачник.

— Като всички нас? — попита Франк, докато вървяха.

— Не го вярваш това нито за миг — парира я Аманда. — Ти се смяташ за дяволски умна. Признай си.

— А ти си мислиш, че си дяволски красива.

— Е, добре. Мразя фалшивата скромност — каза Аманда, пърхайки с дългите си клепки.

— Мат може и да знае къде е остатъкът от кафето — предположи Франк.

— Не ни пречи да го попитаме.

— Тези зърна разпалиха любопитството ми. — Франк беше съгласна, че кафе с високо съдържание на кофеин, би привлякло потребителите. Разбира се, щеше да бъде проблем, ако употребата му водеше до смърт. Но това бе хибрид от първо поколение. Кръстосването на либерика и робуста с арабика, можеше да доведе до повече кофеин плюс по-добър вкус. Усъвършенстваният хибрид щеше да струва цяло състояние.

Вместо да тръгнат обратно по Монтагю стрийт към къщи, Франк каза на Аманда:

— Имам една идея. Нека да се поразходим.

— Къде отиваме?

— Просто ела.

Аманда сви рамене, загърна се по-плътно в палтото и последва сестра си. Те продължиха по Хикс стрийт надолу покрай променадата в посока Норт Хайтс. Франк зави по Мидоу стрийт. Това беше една от онези забутани улички с еднофамилни къщи, така не на място сред Бруклин Хайтс с неговите сгради във викториански стил. Тук повечето къщи бяха построени от дърво, вместо типичния кафеникав камък. Всичките бяха белязани от разруха, разнебитени, с обрулени керемиди и лющеща се от входните врати боя. Това беше бедната част на Бруклин Хайтс.

Те стигнаха до ъгъла с Клинтън стрийт. Франк се спря пред сива къща, която направо беше започнала да потъва в земята. Тя провери номера и каза:

— Пристигнахме.

След това започна да блъска по мръсно сивата врата. Прозорците, на нивото на улицата, бяха прашни, та чак бели. Франк можеше все пак да забележи тежките завеси, спуснати отвътре. Тя продължи да блъска, дори и след като никой не отваряше в продължение на няколко минути.

— Мисля, че няма никой — каза Аманда.

— Според мен спи — предположи Франк. — Той спи през деня.

— Да не би да посещаваме вампир?

— Пекар.

В този момент вратата се отвори от една гигантска бухтичка. Патси Стромбо беше облечен в розова раирана пижама, с която, според Франк, приличаше на Прасчо от „Мечо Пух“ само че хилядократно уголемен. Кафявата му коса беше къдрава по впечатляващ начин — всяка отделна къдрица навита на спиралка плътно към скалпа. Сякаш главата му бе покрита с масурчета от канела.

— К’во става — попита той, по-скоро уморено, отколкото ядосано.

— Здравей, Патси Стромбо. Аз съм Франческа Грийнфилд. Изпращам ти чек всеки месец. — Франк не беше заставала лице в лице с него откакто бяха завършили гимназия. Последната година, след като й се наложи да се занимава с бизнеса, си кореспондираше с Патси писмено и по телефона. — Измина доста време. Не си се променил. — Той наистина не беше мръднал. Може би само косата му беше по-дълга преди.

Патси се засмя, разкривайки пожълтели си зъби:

— Франческа Грийнфилд. Заприличваш все повече и повече на баща си.

— Как е главата ти, Патси? Надявам се, че всичко е наред — каза Аманда.

Той й се усмихна сънено и каза:

— А ти изглеждаш точно като майка си. Главата ми е добре. Дължа ти извинение задето те стреснах така.

Ако Аманда го беше обезглавила, сигурно щеше да се извинява, че тече прекалено много кръв, помисли си Франк.

— Можем ли да влезем? — попита тя. Беше доста студено да стоят на улицата.

Веднъж озовала се вътре, Франк заоглежда петдесетте квадратни метра площ. От едната страна се издигаше мощен хладилник, до него масивна фурна „Викинг“. В средата — огромна маса и метален плот. В далечния ъгъл Франк забеляза походно легло (трябваше да се отбележи, че походното легло притежаваше гигантски размери) и до него гардероб.

— Работата ми е целият ми живот — отбеляза Патси, сякаш да обясни условията, в които живееше.

— Наистина се възхищавам от хората, които не са обсебени от материалните притежания — каза Аманда. — Чувството за собственост не ти носи нито любов, нито спокойствие, и със сигурност не те приближава до никакво духовно просветление.

Патси кимна в съгласие.

— Понякога докато съм си сам нощем, правейки курабийки, почти мога да чуя как земята се върти.

— Дзен и изкуството да се пекат сладкиши? — учуди се Франк.

Патси запристъпва сконфузено на малките си стъпала.

— Какво мога да направя за вас? — попита той. — Някакъв проблем с доставките ли има?

— Няма проблем. Но се чудех, дали не си намирал половин паунд кафе на зърна в нашия сутерен в последно време?

— Половин паунд кафе?

— Предполагам, че е било в торбичка.

— Вие никога не държите кафе в сутерена — отвърна той. И беше прав. Франк купуваше само в малки количества, за да е прясно, и го съхраняваше всичкото горе.

— Може някой да ти го е дал? Или продал? — Франк имаше теория. Теорията за вълшебните зърна. Чик е преспивал в сутерена и се е нуждаел от пари в брой, за да ухажва Аманда. Затова е продал магическите зърна на гиганта. По всяка вероятност са се засекли долу в някакъв момент. Тя не знаеше със сигурност какво точно беше казал Чик на Патси, но пекарят по принцип не загряваше бързо.

— Подушвам нещо — каза Франк. Обонянието й на хрътка я заведе директно при рафтовете до масата. На всеки един от тях бяха разположени различни божествени произведения: кифлички, кексчета, пайове, бишкоти, малки купички с крем брюле. Тя не можа да определи от кой артикул точно идва уханието на кафе.

— То е тук, нали? Кафето е в тях.

Патси въздъхна вяло и кимна.

— Брюлето ми отне часове. Изпекох го на водна баня. Използвах малки съдове за суфле. Но си заслужаваше усилието. В рецептата пишеше „да се поръси“. Трябваше да се смелят зърната, а после ръчно стрих кафето на прах. Доволен съм как се получиха кифличките с портокалови корички и кафе. Две препълнени супени лъжици прясно смлени зърна за дванадесет бройки. Сам изядох една цяла тавичка. Може би затова заспах трудно. — Когато говореше, брадичката и вратът му образуваха една обща пухкава повърхност.

— Това какво е? — попита Франк, повдигайки някакъв сладкиш в малка метална купичка.

— Добър избор — похвали я той. — Това е „Мини Шифон Пай“ с кафе. Хрупкава коричка от пълнозърнест сухар. Яйчени жълтъци. Чаша двойно, късо, силно еспресо. Сокът на един прясно изцеден лимон, плюс една щипка фини стърготини от кората. Опитай го. Наслади се.

Франк извади бебето пай от креватчето му и гризна от коричката. После отхапа по-голямо парче.

— А-а — въздъхна тя блажено. Вкусът беше невероятен. Франк изяде целия сладкиш. — Току-що унищожих веществено доказателство.

— Нещо не разбирам — каза Аманда. — Това виетнамското кафе ли е? Изпечено на курабийки и кексчета?

— Виетнамско ли? — учуди се Патси. — Мат каза, че е сингапурски сорт, специално отглеждан за печива.

Мат? Мат му е продал зърната? Теорията на Франк потъна, но не съвсем.

— Имаш пред вид Мат, мърлявия младеж. Оня, който те удари по главата с машината за капучино — попита Франк.

Патси кимна, брадичката му изчезна пак.

— Да, точно той.

— Благодаря ти за помощта — завърши Франк. Трябваше да разбере как зърната са преминали от Чик в Мат. Едва ли щеше да е трудно. Просто ще го попита. — Патси, обещай ми да не ги изяждаш или продаваш. Прибери ги във фризера. — Колкото и противно да бе кафето, сварено от зърната, тестените изделия, сготвени с тях, бяха фантастични. Това виетнамско чудо щеше да се окаже все пак с търговски потенциал. Кофеинов десерт. Биха ли го купували американците?

Патси се съгласи да ги замрази. Сестрите се запътиха да излизат, когато той извика след тях:

— Чакайте! Фактурата за януари на ваше име ли да е, или на името на господин Фиърсън? Мога просто да изпратя разписката в Хайтс Кафе.

— Какво общо има Тод Фиърсън с документите ни за доставка? — изуми се Франк.

Патси изглеждаше объркан.

— Утре е петнадесети януари — отвърна той.

— Е, и?

— Вие не знаете за договора?

Тръпки побиха Франк, но студът отвън нямаше нищо общо с това.

— Какъв договор?

— Момичета, мисля, че е по-добре да поговорите с господин Фиърсън — поклати глава Патси.

— Нямам какво да обсъждам с него.

— Сигурен съм, че той има какво да ви съобщи — каза Патси, докато затваряше входната врата, носеща белезите на времето.