Валери Франкел
Кафе „Love“ (23)

23 глава

С чанта, пръскаща се по шевовете от зелени пачки, Франк влезе в полицейската кола и потегли към същия участък на Корт стрийт, където бе изпратила Клариса преди няма и двадесет минути.

Франк беше влизала вече в грозноватата сграда, когато я бяха извикали за съдебен заседател. След входа с детекторите за метални предмети я въведоха в малка приемна. Беше й посочено да седне на дървена пейка срещу тревистозелена стена, а инспектор Луиджи и неговия партньор изчезнаха зад голяма дъбова врата с надпис „Вход Забранен“.

За нейна радост (бързо заменена от смут), Клариса О’Макфланаган седеше на същата пейка, очаквайки свиждане с обвинения в опит за убийство Пайпър Цорн. На Франк й мина през ума, че блондинката изглежда абсурдно на подобно място с неуместната си кожена яка и перфектно поразрошената си коса.

Клариса стана и прегърна здраво Франк.

— Франческа, толкова се радвам, че си тук — каза Клариса. — Те не ми позволяват да видя Пайпър. И ме карат да чакам с часове. Не мога да понеса такова отношение.

— Това си е чисто престъпление.

— Така е.

Двете седнаха. Франк притисна здраво Кейт Спейд към гърдите си.

— Парите вътре ли са? — попита Клариса. — Всичките петдесет и пет хиляди?

Франк кимна:

— Не се чувствам много комфортно да нося толкова пари в брой с тези адвокати, съдии и ченгета наоколо, да не говорим за задържаните.

— Взе ли и моите хиляда и петстотин?

Франк потвърди. Тя беше взела допълнително две хиляди долара за спешни случаи. Отброи парите на Клариса и й ги подаде, доволна, че официално е приключила с хубавата блондинка.

— Благодаря — каза Клариса и напъха банкнотите в джоба на палтото си. — Тази чанта е Кейт Спейд, струва триста долара.

Франк извади още три стотачки.

— Сега сме квит. Считам, че няма причина да се виждаме повече. — Тя почувства облекчение, след като го каза.

Клариса стисна устни.

— Права си. Но ще ми направиш ли една услуга? Кажи на Аманда, че ще й се обадя следващата седмица.

Франк нямаше да направи нищо подобно. Тя не смяташе, че блондинката наистина ще се обади. А пък и Аманда не би посмяла да поддържа връзка с Клариса.

— С удоволствие ще предам съобщението.

Голямата дъбова врата се открехна със скърцане. Мустаците на инспектор Луиджи, а после и останалата част от лицето му, се показаха през пролуката.

— Мисис Грийнфилд, моля заповядайте.

Още с влизането си в помещението, Франк беше бомбардирана от силния шум. Динамиката й напомняше за офиса на „Поуст“. Униформени и неуниформени мъже приказваха, вдигаха телефоните, разнасяха книжа напред-назад. Инспекторът й предложи да седне до голямо дъбово бюро и я попита иска ли кафе.

— Какво ви е кафето? — заинтересува се тя.

— Прекалено изпечено и не чак толкова прекалено изпечено.

— Ще пробвам второто.

— Защо разнасяте тази чанта, натъпкана с пари?

— Това изглежда малко подозрително, нали?

— Ще ви дам време да измислите някакъв отговор, докато ви нося кафето.

Но вместо да го послуша, както си чакаше, мислите й се прехвърлиха върху Уолтър. Значи той е в болница. Беше й се обадил от леглото, за да поиска прошка. Аманда при това положение може би вече щеше да е в болницата, напоявайки стерилните му бели чаршафи с едрите си сълзи.

Луиджи се завърна с кафето. В чаша от стиропор — порьозна и грапава, възможно най-неподходящия съд, в който да се налее кафе. Франк се осмели да отпие глътка. Естествено, предварително приготвено. Вкусът беше противен. Продължителната консумация на тази овъглена течност можеше да увреди всякакъв усет за кафе.

— Както вече споменах на улицата — каза Франк, — не съм направила нищо нередно. И имам неотложна среща в пет часа.

— Да занесете нещо?

— Да, всъщност.

— Не сте ли поне малко любопитна защо мистър Цорн се е опитал да убие любовника ви?

Франк го стрелна с кафявите си очи.

— Уолтър Робинс не ми е любовник.

Инспектор Луиджи извади от бюрото си лист жълта хартия. Целият беше изписан с драскулки, които наподобяваха нещо средно между отпечатъци от кокоши крак и клинописно писмо. Франк беше виждала този почерк и преди. Това бяха самопризнанията на Пайпър Цорн.

— Мога ли да ви прочета откъс от написаното? — попита Луиджи. Франк кимна утвърдително. Само и само да свършат по-бързо.

— Знаете ли какво си мисля? — продължи той. — Вие сте много по-развълнувана, отколкото показвате. Наистина харесвате Уолтър Робинс, и то много. Но демонстрирате противното, като самозащита.

— Полицейски инспектор и психолог — каза Франк. — Ако трябва да бъда честна, в момента съм прекалено затормозена, за да харесвам. Мисленето ми е линейно. Не съм напълно сигурна дали изобщо дясното и лявото ми мозъчно полукълбо са свързани неврологично. Необичайно за жена, знам. Имам важна работа, както вече казах. Веднъж като я приключа, ще се скъсам да плача за Уолтър. Така че ако прескочите анализите, ще извършим необходимата процедура и ще мога да си тръгна.

— Бихте ли потвърдили някои факти? — официално попита той.

Франк потропа с пръсти по чантата Кейт Спейд.

— С удоволствие.

— Цорн заявява, че се е срещнал с Робинс пред кафе-бара „Флирт с кафето“ в два и половина сутринта — каза Луиджи, консултирайки се с показанията. — Срещата е била с цел предаване на разкритата от Робинс, дори и най-незначителна информация за вас, която е щяла да се използва за написването на статията. Цорн е искал банкови извлечения, извадки от личен дневник. По план Робинс е трябвало да открадне документи от апартамента ви. Цорн щял да ги фотографира и Робинс да ги върне обратно, колкото е възможно по-скоро, така че да не усетите липсата им. Робинс се среща с Цорн, както е предвидено, но вместо да предаде материалите, той казва, че се оттегля и вече не иска да пише статията. Съобщава, че би напуснал вестника, ако се наложи. Цорн го притиска и все пак някаква информация е разменена, но не е достатъчна. Цорн е бесен. Робинс се отдалечава към метрото. Цорн го проследява. Отново се скарват на перона. Робинс заплашва да информира главния редактор на вестника за необичайните методи на Цорн. Последният е толкова разярен, че блъска Робинс от перона. Казва, че не е видял пристигащото метро. Кондукторът забелязва падащия Робинс и дръпва аварийната спирачка. Това е причината Робинс да е жив.

„Уолтър е бил готов да напусне работата си заради мен?“, помисли си Франк.

— Може ли Пайпър да получи смъртна присъда за това? — попита тя.

— Не и за опит за убийство. Цорн като че ли наистина се разкайва. Никога не съм виждал възрастен човек да реве толкова силно.

— Съжалявам, но не мога да потвърдя времето, по което Уолтър е напуснал жилището ми. Разказал е на Цорн неща, които бях споделила конфиденциално, но се съмнявам да е откраднал каквото и да е. Видяхте ли днешната статия в „Поуст“! Подписана е от Уолтър, но всъщност е написана от Цорн.

— Това вече ни е известно. Тази сутрин Робинс не беше в състояние да напише и ред. — Инспектор Луиджи остана няколко секунди замислен, търкайки мустаците си, докато Франк седеше неподвижно. — Вие сте странна жена, мисис Грийнфилд.

— Свободна ли съм да си ходя?

— Трябва да призная, че се надявах да повдигнете срещу Цорн обвинение в клевета.

— Тази възможност отпада ли, ако си тръгна веднага?

— Не — отвърна Луиджи. — Цорн е възнамерявал да ви унищожи. Бих искал да разбера защо.

— Зададохте ли му на него този въпрос?

— Все още не.

— Той би трябвало да знае по-добре от мен — каза тя и се изправи. Погледна си часовника: 4:45. — Наистина се налага да тръгвам.

Инспектор Луиджи кимна бавно, продължавайки да си гали мустаците:

— Ще поддържаме връзка. И внимавайте с тези пари.

Франк изхвърча от сградата, подминавайки Клариса, без да каже нито дума, и препусна по Монтагю стрийт към Хайтс Кафе. Докато тичаше, леден въздух изпълни дробовете й.

Уолтър държеше на нея. Той държеше истински на нея.