Валери Франкел
Кафе „Love“ (14)

14 глава

По същото време, Аманда и барманката продължаваха да стоят на Монтагю стрийт.

— Хей, какво правиш? — попита младото същество, глупава усмивка цъфна на начервените й устни.

— Не е твоя работа.

— Ще извикам ченгетата.

Аманда хареса начина, по който момичето каза това. Звучеше повече като предизвикателство, отколкото като заплаха. Тя се вгледа в свежото лице, покрито с лунички и младежки пъпки. Тийнейджърката беше пълна с енергия като малко вироглаво козле. На Аманда й се искаше да седне с нея и да й обясни всичко за мъжете, свалките и колежанския живот. Вместо това обаче, каза:

— Давай. И ме целуни отзад, докато ги викаш.

Въпреки бруклинския си произход, Аманда не беше произнасяла никога досега тези думи. Сащисана, тя си покри устата с длан, сякаш да задържи някоя следваща неучтивост. Нямаше представа какво става с нея. Чудеше се дали стресът от последните няколко дни не е виновен за всичко. Така или иначе, някаква част от нея — някъде долу, около деветата чакра — се беше насладила на грубото обръщение. Като че ли мед й капеше от устата.

Аманда никога досега не бе изпитвала удоволствие от вкуса на каквото и да е:

— Освен това — добави тя, — да ти го начукам.

— Аз да ти го начукам — отвърна тийнейджърката, и с царствено достойнство се отдалечи оскърбена надолу по улицата. Да извика полицията, предположи Аманда. Това едва ли щеше да й помогне, тъй като те току-що си бяха тръгнали.

Въпреки че Аманда все още не знаеше всичко за вечно променящия се поток на космическата енергия, някои колебания в собствената й психика я безпокояха. Трябваше ли да приеме, че отсега нататък редовно ще обижда непознати? Не беше на добре. Аманда се възприемаше като човек, който разпръсква щастие и светлина, а не като някой, излъчваш зловредна, отрицателна енергия. Дали не го беше прихванала от Франк? Не напираха ли да излязат на светло ян силите в душата й? Аманда потърси отговора със сърцето си. Тя затвори очи (изглеждаше малко странно, застанала до шахтата на уличната канализация, медитирайки) и се концентрира върху най-жизненоважния си орган, слушайки внимателно ударите му в очакване да получи закодирано послание. След няколко минути равномерното туптене започна да я приспива. Аманда реши, че интуитивните й сили ще бъдат по-конкретни след кратка дрямка.

Вместо да влезе във „Флирт с кафето“, тя се качи направо горе и се строполяса на мекото легло. Беше спала само няколко часа през нощта, а събитията от сутринта я бяха изтощили. Тя затвори очи и се унесе.

Позвъняване. Телефонът. Пак позвъняване. След още едно щеше да се включи секретарят в кухнята. Тя слушаше с едно ухо кликването и звука от превъртаща се касета. След това се стартираха новите съобщения. Сигурно беше Франк, която ги проверява. Аманда бутна вратата, да се затвори. Не искаше да чува кой се е обаждал. Сънят беше по-важен. По-належащ. Нищо друго нямаше значение. Нито вдишването. Нито издишването. Или вълните. Разбиващи се. На… брега.

Дръжката на метла задумка по тавана на долния етаж. Мат трябва да я беше видял как се промъква по стълбите. От него не се очакваше сам да се оправя с кафенето, помисли си Аманда виновно. Тя стана бавно, приемайки, че не й е писано да почива точно сега. Облече си чисти джинси и мек червен мохерен пуловер; обу кафяви мокасини (по дяволите, униформата). Прибирайки хлабаво кестенявата си коса, Аманда остави отзад няколко къдрици свободно да падат (сякаш по някаква щастлива случайност). Гримира се, пръсна си парфюм. Реши, че изглежда прилично като се има предвид колко малко беше спала. Да връща ресто със замъглен мозък, можеше да се окаже проблем, но поне щеше да бъде така любезна да се появи.

Когато слезе долу, заведението беше претъпкано с клиенти. Наближаваше осем часа. Тя видя как няколко души се опитаха да влязат в Мунбърст, установиха, че е заключено и се натъпкаха и те във „Флирт с кафето“. Аманда си проправи път покрай гъмжилото от хора, разблъсквайки нетърпеливи мъже и жени. Те размахваха банкноти, нуждаещи се от сутрешната си доза кофеин. Зад бар плота Мат крещеше на тълпата: „Няма капучино или еспресо!“.

— Мат, тук съм! — провикна се Аманда.

Бедният Мат. Изглеждаше обезумял, с едната ръка наливащ кафе, с другата връщащ ресто. Опитвайки се да приготвя ново кафе в каните. Десетина души си казваха поръчките едновременно. Хаосът беше пълен. Мат дори не чукаше касови бележки. Той просто вземаше парите и ги прибираше в чекмеджето. Банкноти и монети лежаха на земята в краката му.

Включвайки се веднага в изпълнението на поръчките, Аманда усети как адреналинът й се качва. Тя се превърна във въртящ се кафе-дервиш, наливайки, мелейки и варейки. Ако беше прекалено далеч от касата, пускаше парите на пода зад тезгяха и се навеждаше да ги вземе пак от там, за да връща ресто (най-добрата гимнастика от месеци насам). Мат и Аманда работиха с пълна пара цели два часа. След като масираният наплив намаля, те започнаха да събират монети от пода с пълни шепи. Аманда преброи над петстотин долара — най-доходоносната сутрин откакто се помнеше. Дотук с догадките за ролята на лошата реклама (не беше навредило и затварянето на Мунбърст). Тя се чудеше дали нещо можеше да попречи на американците да поемат всеки ден своите 450 милиона чаши кафе.

Мат лежеше по гръб зад витрината със сладките, покрил лицето си с ръце, и леко стенеше.

— Мат, ти беше чудесен — каза Аманда. — Толкова се гордея с работата, която свършихме. Бих искала да те заведа на обяд по-късно. Няма да бъде среща. Но си мислех, че би било хубаво да излезем. — Тя се усмихна широко. — Е, ако си прекалено уморен, ще те разбера.

Мат се изправи бавно на крака.

— Уморен? Аз съм много повече от уморен. Намирам се в подвижна кома. Но дори и в това състояние, ще успея да изляза с теб.

Аманда се захили чак до къдриците на врата си.

— Това е прекрасно, Мат! — Тя го прегърна и каза: — Само още няколко неща преди да тръгнем. Трябва да се зареди с курабийки и кексчета. Да се изхвърли боклука. Да се извадят още салфетки и мляко. Да се избършат масите и да се измие пода. — Аманда го награди с една голяма платонична целувка. — Ти си наистина върхът.

Клатейки наляво-надясно глава, Мат каза:

— Не съм някой смутен юноша, който е непрекъснато надървен. Абсолютно съм наясно, че ме молиш да свърша всичко това, като в замяна ще получа за малко цялото ти внимание.

— И? — попита Аманда.

— И… — направи пауза той. — И веднага ще се захвана с работата. — Мърморейки, започна да чисти пода.

Аманда — енергичната, преуспяваща собственичка на кафене — се зае с броене на пари, почистване на кафе машини, приготвяне на прясно кафе и тананикане със стържещ, не мелодичен глас.

Възрастната Люси, тяхната вярна клиентка, се появи към десет за сутрешната си чаша кафе. Аманда с радост установи, че тя не се е ядосала толкова, та да спре да идва, след като Франк се държа презрително с нея предишния ден. Люси се настани на току-що почистена маса и извади блок с листове и няколко молива от обемистата си торба. Аманда си приближи с пълнозърнесто кексче и чаша бразилско кафе. Люси почти не й обърна внимание. Желаейки да бъде гостоприемна, по-малката сестра се присъедини към изкукалата старица на нейната маса и попита:

— Какво се е случило с лаптопа ви?

— Разбих го в нечия глава.

Ама и Люси беше една шегаджийка.

— За какво ще пишете днес?

Помътнелите очи на възрастната жена пробягнаха по красивата собственичка. Явно реши, че Аманда не й се подиграва, защото отговори:

— Все за едно и също. Упадъкът на ценностите в американското общество и по-специално разбиването на семейството. Работещи майки, липсващи бащи.

— Публикувани ли са някои от писмата, които изпращате на редакторите? — попита учтиво Аманда.

— Мислиш ли, че бих прекарвала часове в писането им, ако никой не ги чете? Смяташ, че съм някаква откачена стара дама? — отговори раздразнено Люси.

— Значи имате успех.

— Наследила си акъла на баща си.

Баща им беше по-скоро емоционалният, отколкото интелектуалният център в семейството.

— Къде, ако смея да попитам, ви печатат?

Люси изглеждаше объркана от въпроса. Аманда се чудеше колко често някой изобщо й обръща внимание или пък я моли да направи нещо различно от това да не му се пречка. Люси се присегна към торбата си, извади малък албум за подреждане на снимки и го пусна на масата така, че той изплющя. Аманда го отвори. На всяка страница беше залепено умалено ксерокс копие на писмо от рубриката за контакти с читателите на някой вестник или списание. Миниатюрните листове пасваха перфектно на джобчетата, в които бяха поместени, но беше невъзможно да се разчете текста. Аманда присви очи и приближи албумчето на сантиметри от лицето си. На всяко копие успяваше да различи микроскопично подзаглавие с името Люси. Фамилията беше дълга неразгадаема заврънкулка. Като че ли започваше с Ф.

— Айова Реджистър, Плейнс Нюз, Подункиън, Джаксънвил Монитър — изреждаше Аманда. — Впечатляващо.

Люси изтръгна албума от ръцете й.

— Впечатляващо, а? Усетих подигравателната нотка в гласа ти. Не съм дошла тук, за да бъда обиждана от блудница като тебе. Превърнахте това място в бордей с тези вулгарни розови стени.

— Не е вулгарно розово, а ягодов шифон — отвърна Аманда.

— Наричай го както искаш, аз знам какво е — тросна се Люси.

Аманда усети как няколко специално подбрани думи напират да излязат от устата й. Но се удържа. Да обиждаш хлапета беше едно, но тя никога не би оскърбила нарочно възрастна жена. Това би било жестоко. Аманда остави Люси да се върне към блока с листове и чашата с кафе. Мат почти беше привършил чистенето.

Франк пристигна от вън, вкарвайки със себе си порция студен въздух. Аманда я наблюдаваше как отваря ципа на пухеното си яке и изкашляйки се многозначително, сяда на масата до прозореца. Нещата с Цорн не се бяха развили добре, помисли си Аманда. Тя приготви за сестра си чаша хубаво кафе (Оаксоксоа бленд) и го занесе до масата.

— Седни — каза Франк.

— Ужасно ли беше? — попита Аманда, докато си придърпваше един стол.

— Той изобщо не се появи.

— Изглеждаш разстроена.

— Пропилях си сутринта.

Аманда знаеше, че Франк не й казва всичко.

— Видях се с Бенджи. Тъкмо когато започна да ми се доверява, дойде полицията и го арестува.

Това привлече вниманието на Франк.

— За какво? Откога самодоволната отвратителност е престъпление?

— Един свидетел го е обвинил в убийството на Чик.

Франк сбърчи чело.

— Това помогна или навреди на възстановителния ти процес?

Малката сестра не беше сигурна дали Франк пита от искрена загриженост или поради собствената си самодоволна отвратителност.

— Нито едното, нито другото — отвърна Аманда. — Сега ми е мъчно и за Бенджи и за Чик. — Тя се размисли за начина, по който Бенджи се беше представил пред своя приятел във Виетнам, като някоя важна клечка в Мунбърст. — Не допускам дори и за секунда, че Бенджи може да убие някого. Той всъщност е един тъжен човек, не мислиш ли?

— Състраданието ти е просто бездънно.

— Малко помощ, моля! — провикна се Мат от другия край на помещението. Беше се качил на стол, подхванал пет обемисти пакета с кафе на зърна, опитвайки се да ги свали от най-горния рафт.

— Един момент — отзова се Аманда. Тя хвърли поглед на костариканското кафе, донесено от сестра й. — Ходила си до Порто Рико?

— Брент потвърди, че лилавите зърна са от Виетнам.

Сега вече Аманда не можеше да пренебрегва фактите.

— Ти знаеш какво означава това — каза тя. — Чик ме излъга.

В наръчника на Аманда, една лъжа, всяка лъжа, беше като надгробен камък за любовта. И то в толкова ранен етап на връзката им. На практика от момента, в които се срещнаха за първи път. Но най-лошото от всичко — лъжата беше безпричинна. Той беше казал, че последно е бил в Ямайка, докато в действителност е бил във Виетнам. Кого го интересува това? Защо ще лъже за нещо толкова незначително?

Мат се провикна отново от клатушкащото се положение, в което се намираше:

— Моля малко помощ, моля!

Франк стана и отнесе със себе си плика с кафето от Коста Рика. Тя освободи Мат от товара и подреди пакетите с кафе на зърна върху бар плота. Аманда наблюдаваше как сестра й помирисва всяко кафе поотделно, за да прецени доколко е прясно и годно.

Мат скочи от стола, изтри си ръцете във фланелката и каза:

— Бих искал да ползвам обедна почивка.

— Върви — отвърна Франк.

— Идваш ли, Аманда? — усмихна се Мат.

Последното накара Франк да повдигне вежди, при което Аманда усети вълна на неудобство.

— Аз ще удържам положението — каза накрая Франк.

— Дай ми десет минутки — обърна се Аманда към Мат. Трябваше да си освежи грима. — Ще се срещнем отвън пред кафенето.

За времето, през което тя се приготвяше, Мат беше успял да отиде до супермаркета и да се върне. Стискаше под мишница торбата с покупките.

— Тръгваш ли? — попита той.

Двамата вървяха в януарския следобед. Малцина минувачи я разпознаха, никой не я посочи и не избяга с писъци от другата страна на улицата за нейно голямо облекчение. Поеха надолу по Монтагю стрийт чак до Ийст Ривър.

— Къде отиваме? — Аманда беше умряла от студ. Палтенцето й не топлеше много, но пък изглеждаше толкова сладко.

— Ето ни, пристигнахме — каза Мат.

Стояха точно на входа на алеята пред мемориала „Джордж Вашингтон“.

— Реших, че ще е приятно да ядем на открито — обясни Мат.

— На чист въздух сред природата. Колко романтично.

— Подиграваш ли ми се?

Аманда замълча, може пък наистина да го беше засегнала.

— Корабите са хубави — каза тя.

Няколко товарни кораба се носеха надолу по Ийст Ривър, точно под прекрасната стоманена плетеница на Бруклинския мост. Слънцето залязваше, хвърляйки отблясъци във водата и по петдесететажните сгради на Уол стрийт от другата страна на реката. Алеите през зимата. Пълна тишина. Няма ги препълнените вонящи кошчета за боклук. Нито автобусите за обиколка на Голямата Ябълка, изпускащи бензинови изпарения и разтоварващи германски туристи с къси панталонки. Само кристален въздух, гледка, която спира дъха, и пълно спокойствие.

— Ако седнем на слънце, ще е добре — каза Аманда.

— Можем да се сгушим, за да ни е по-топло.

— Не си го и помисляй — предупреди го тя.

— Аманда, защо си мислиш, че всеки мъж, който иска да бъде с теб, се опитва да те вкара в леглото си? — попита Мат.

— Ти не искаш ли?

— Не, не искам.

— Добре.

Това беше от лъжите, които Аманда толерираше. За разлика от Чик, Мат не си съчиняваше напълно фалшива биография. Тя гледаше отражението на слънцето във водата и преосмисляше отношението си към Чик. Все още ли имаше нужда да научи повече за мъжът, който съзнателно се беше опитал да я заблуди? Достойна ли беше за уважение потребността му да живее мистериозно или трябваше да се разбули истината?

— Може ли вече да сядаме и да ядем? — попита Мат. — Умирам от глад.

Избраха си пейка на слънце и Аманда седна обърната към Ню Джърси, за да гледа Статуята на Свободата.

— Авокадо — обяви Мат, изваждайки зелено овално нещо от плика за пазаруване. Постави лъскавия плод на пейката между тях и продължи да вади останалите продукти. — Италиански хляб. Сирене Бри. Пластмасови ножчета. Бруклинска бира. Горчица. Малки кисели краставички. Лимонов сок. Ментови бонбони.

Подборът му беше очарователен.

— Вегетарианец ли си?

— Не — отговори той и разряза сиренето. — Интересувам се по-скоро от консистенцията, отколкото от вкуса. Свързано е с липсата на обоняние. Яденето на месо е отвратително усещане. Опитвала ли си тексаски ребърца с течаща от тях мазнина и лой. Направо да повърнеш.

Аманда го наблюдаваше. Мат не би се класирал в конкурса за Мистър Кафе. Сладък и неугледен, като куче с къса рошава козина и големи очи, той беше само пет години по-малък от нея, но антиправителствените му прокламации го правеха да изглежда още по-млад.

— Каква е цялата тая работа с анархистко номадските ти убеждения? — поинтересува се Аманда, докато Мат си нарязваше краставички.

Той й подаде парче хляб, срязано и намазано отвътре — от едната страна Бри, от другата размачкано авокадо.

— Горчицата и краставичките със сиренето, лимоновият сок с авокадото — инструктира я Мат. — Виждам две възможности в живота: да следвам правилата на някой друг или да следвам своите собствени. Аз избрах да правя нещата по моя си начин.

Аманда отхапа от страната, където беше сиренето. Усети как тялото й реагира веднага на храната — явно бе по-гладна, отколкото предполагаше.

— Дори и това да значи спане на мръсния под в сутерена? — продължи да го разпитва тя между хапките.

— Най-вече това.

— Не го разбирам.

— Напротив, Аманда, добре го разбираш. Да живееш в несгоди не е точно твоята представа за нещата, но ти също следваш сърцето си, независимо къде се намираш и какво правиш.

Тя си дояде обяда в мълчание. Мат се оказваше сериозен неин почитател. Може би щеше да основе фенклуб. Аманда бе поласкана от оценката му, но за разлика от него, тя самата не беше така сигурна в собствената си почтеност, особено след като изхвърли ключовете на Бенджи в шахтата и наруга онова момиче. Това заедно с принципа й за любов и разбиране ли вървеше?

— Познаваш ли онзи човек? — попита Мат, сочейки зад гърба й.

Тя се обърна и видя мъжа, опрял се на парапета до реката само на двайсетина крачки от тях. Аманда се изправи, когато го позна. Пол Макартни видя, че го е забелязала и хукна да тича.

— Пол, почакай! — извика тя след него.

Мат скочи от пейката. Беше достатъчно бърз и пъргав, така че да настигне бармана на Хайтс Кафе, преди да се е отдалечил много. Аманда се затича след тях. Мат сграбчи Пол и го притисна към перилата от ковано желязо, поставени покрай алеята.

— Мат, по-спокойно! — каза Аманда, а после се обърна към Пол: — Няма нужда да ме избягваш. Знам как се чувстваш. Тайната ти любов. По-добре е да споделиш това.

Пол я погледна, сякаш беше душевноболна.

— Махни се от мен — озъби се той на Мат, който чакаше инструкции от Аманда.

— Знам всичко, Пол. Силвия ми разказа как си бил тайно влюбен в мен от години. Връщайки се назад, откривам признаците. Искам да знаеш — от това може и да те заболи — дори и да беше свободен, не смятам, че щеше да се получи между нас, Пол. Мисля, че трябва да направиш още един опит със Силвия. В името на децата.

— Какви ги приказваш? — попита Пол, докато се бореше да се освободи от Мат. — Не съм влюбен в теб.

— И не си получавал нервен срив в събота сутринта, след като „Поуст“ ме отпечата на първа страница? Шефът ти, Тод Фиърсън, а също и Силвия, ми казаха лично, че си превъртял, когато си видял вестника.

Пол започна да кашля раздиращо.

— Той те наблюдава отпреди, Аманда — намеси се Мат. — Днес също го видях пред заведението.

— Не те следя! — запротестира Пол.

— Значи е съвпадение, така ли? — каза Мат.

— Аз живея наблизо — отговори Пол, който започна да киха без да спре. Никой нямаше носна кърпичка. Той си избърса носа с ръкав.

Аманда се опита да му пипне челото, може би имаше температура. Той я отблъсна и каза:

— Не ме приближавай!

— Докосването ми е болезнено за теб, защото тайно ме обичаш? — попита тя, леко сърдита задето Пол се преструваше, че не изпитва чувства към нея.

— Силвия те е излъгала — въздъхна той. — Не те обичам. Мразя те. Мразя това, което направи с живота ми. И особено много мразя това… тези… младежки изпълнения.

Мат не хареса оскърблението и каза:

— По-добре спри да ни следиш, иначе ще изрисувам с графити къщата ти.

— Ти и тоя идиот сте „ние“? — обърна се Пол към Аманда. — Неудачниците се редят един след друг в живота ти, а?

— Ти си неудачникът, сдуханяк такъв — защити се Мат изкусно.

— Опитвам се да ти помогна, Пол — предложи Аманда.

— Да се задавиш дано с твоята помощ — процеди той и с едно рязко движение се освободи от Мат, след което побягна надолу по алеята. Аманда се затича подире му, но се спъна. Докато се изправи на крака, той беше изчезнал.

Мат я настигна.

— Не е отишъл много далеч. Хайде.

— Недей — каза тя и сложи ръка на рамото му. — Остави го. Ще отида в тях по-късно.

Върнаха се на пейката да си приберат храната. Апетитът й беше изчезнал отново.

— Това наричам да ти скършат настроението — изпуфтя Мат.

— Дали Пол наистина го мислеше, когато каза, че ме мрази? Знам, съвсем тънка линия разделя любовта от омразата, но той изглеждаше толкова гневен. И изплашен.

— Не ми минават тия с тайната любов — каза Мат.

— Защо?

— Нито един мъж не може да бъде тайно влюбен в теб. Няма да е способен да устои. Той би трябвало да ти покаже как се чувства.

Неочаквано (и несръчно) Мат я взе в обятията си, смеейки се. Аманда усети дъха му близо до ухото си. Канеше се да я целуне.

И тогава я пусна. Тя залитна и бързо направи крачка назад. Той се хилеше отчасти виновно, отчасти глупаво. Слънцето докосваше измръзналите му бузи.

— Харесвам те, Мат — започна Аманда. — Ти си силно емоционален. Имаш идеи. Но не желая никога повече да ме награбваш така.

— Започвам да те завладявам. Усещам го — продължи да се хили той.