Валери Франкел
Кафе „Love“ (20)

20 глава

Телефонът звънеше ли звънеше в апартамента на семейство Грийнфилд. Аманда не го чу, защото беше заета да спори с Мат долу на улицата.

— Казвам, че трябва да вземем телеграмата и да я заврем отзад на оня гном Тод Фиърсън — каза Мат.

Аманда се ядоса на тъпата му упоритост.

— Той няма да приеме чек. Освен това трябва да намерим Франк и да я уведомим за новата ситуация.

— За да може да вземе всички решения в твоя живот? Защо поне веднъж не поемеш отговорност?

— Франк не взема всичките важни решения.

— Дай ми пример с едно, което да си взела ти — предизвика я той.

Аманда се загърна плътно с палтото.

— Защо водим този разговор насред улицата?

— Опитваш се да смениш темата? — попита той. — Няма нищо лошо в промяната, Аманда. Доволна ли си от подчинената си роля в живота? Всички разбира се сме заложници на държавата. Но аз имах предвид в личния си живот, в отношенията с Франк.

— Би предпочел да се превърна в нея? — попита Аманда.

— Не говоря за имиджа, не ти предлагам нищо подобно. Давам ти осемдесет хиляди долара и първото нещо, което инстинктивно правиш, е да прехвърлиш отговорността на някого другиго. Един ден като се омъжиш, съпругът ти ще те контролира напълно, докато се рееш щастлива и отнесена, усещаща нещата с третото си око.

Аманда почти изрече: „Че какво лошо има в това да си щастлив и отнесен?“, но тя знаеше какво му е лошото. Докъде беше стигнала така щастлива и отнесена? Прогнозата на Мат за бъдещето й (тя си беше представяла с радост същата картина години наред) сега й звучеше детински повърхностно и кухо. В един миг, с почти осезаем студен полъх, Мат беше помел светлите й мечти, оставяйки на тяхно място безполезност.

— Ти ме нарани.

— Би трябвало да мога да говоря честно и открито с приятел и бизнес партньор — каза Мат. — Макар да съм партньор без право на глас.

— Това наричаш без право на глас? — възкликна Аманда.

— Добре, какъв е твоят ход? Къде отиваме сега? И не ме дразни с отговора, че отиваме в леглото.

— Може би трябва да си потърся съпруг, който да бъде контролиран, а не контролиращ?

— Предупредих те да не ме дразниш.

— Тръгваме към Хайтс Кафе — засмя се Аманда.

Тя не беше сигурна, че може да понесе конфронтация с Тод или, по-лошо, с Пол Макартни. Не се беше виждала с бармана от преследването по алеите за разходка. Но от мразовития въздух устните й бяха посинели под червилото и изглеждаха лилави (жалка гледка в комбинация с бледата й кожа). Налагаше се да влезе някъде на топло, а Хайтс Кафе беше наблизо. Франк не би се спряла, когато е уплашена. Тя дори като че ли изпитваше наслада от сблъсъка с врага. Аманда трябваше да признае — Мат беше прав. Тя непрекъснато и без угризения беше прехвърляла мръсната работа върху Франк. Бе дошло времето да прояви смелост.

Когато приближиха входа на ресторанта, тя започна да диша дълбоко и си пожела да е Франк. Какво би казала сестра й? Как би реагирала?

Аманда си мърмореше:

— Аз съм Франк. Аз съм Франк.

— Шизофрения ли разиграваш? — попита Мат.

— Просто се настройвам.

Аманда бутна силно вратата на Хайтс Кафе. Всички очи в бара се впиха в пламналото й лице. Да смени смразяващия студ с тази топлина беше приятно, но след миг усети, че ако не си съблече палтото, ще се самовъзпламени. Тод не се виждаше никъде.

— Нека да го почакаме — предложи Мат.

Аманда кимна в съгласие и седна на едно от така познатите столчета край бара. Мат се извини и се насочи към тоалетните. По пътя си натам той се обърна и привлече вниманието на Аманда към кухненското помещение. През кръглото прозорче на летящите врати към кухнята тя видя Пол Макартни. Разговаряше с някого (не можеше да се види с кого), и се смееше. Той излезе от кухнята и застана зад бара, правейки се, че не я забелязва веднага.

— Здравей, Пол — каза тя.

Той отказа да срещне погледа й.

— Как вървят нещата, Пол — продължи Аманда по-високо.

— Не би трябвало да си тук — смотолеви барманът.

Аманда разглеждаше обстойно неоновите светлини, ярки и цветни дори през деня.

— Седях точно на този стол. Не мога да повярвам, че е било само преди три дни. Пак ли се каниш да изкрещиш, че ме мразиш, и да избягаш?

— На работа съм — изсумтя той.

— Тогава ще си поръчам питие, обичайното.

— Кир Роял? Сега?

— Какво ме спира? Да не би да трябва да отварям кафенето? — Пол й приготвяше коктейла безмълвно. — Как е жена ти? Децата?

Барманът сложи пред нея питието върху салфетка, пресегна се през бара и я стисна за китката.

— Недей да споменаваш жена ми — процеди той.

Аманда се откопчи, махайки един по един пръстите му от ръката си. Трепереше и се чувстваше превъзбудена. А може би това беше страх? По този начин ли реагираше Франк, когато провокираше сблъсък? Харесваше ли й? Аманда не беше сигурна, дали „харесвам“ е подходящият глагол, въпреки че установяваше как един конфликт е полезен при снабдяването на кожата с кислород (сърцето й изпомпваше като бясно). Освен това бе предизвикала Пол да разкрие, неподозирана черта от своя характер. Аманда се чудеше дали при така свободното си от конфликти съществуване не беше живяла през цялото време в един двуизмерен свят (въпреки третото око).

— Защо наговори на репортера от „Поуст“ онези лъжи за мен?

— Никого не съм лъгал. Оня репортер ми се обади вкъщи, представи се за ченге и ме предупреди, че ако не кажа истината, ще ме подведе под отговорност за съучастие в убийство. Казах му каквото знаех. Той изопачи всяка моя дума. И тогава си навлякох гнева на Тод. Не му стана приятно, че името на ресторанта е попаднало в жълтата преса, и беше побеснял задето съм разговарял с журналисти. Злополучната ти среща почти ми докара уволнение.

Значи той прехвърля върху мен вината за сполетелите го беди, помисли си Аманда. Естествено те никога повече нямаше да бъдат приятели, ако изобщо някога са били. Социалното й обкръжение се свиваше с всяка измината минута. Както го караше, накрая щеше да й остане само Франк. А може би Франк беше всичко, което е имала.

— Пропуснах ли нещо? — попита Мат, завръщайки се. Той застана до Аманда, поставил покровителствено ръка на рамото й. И Мат ли щеше да се превърне в една нетрайна връзка? Те бяха обвързани най-малкото финансово. Обвързани. Не й звучеше като да е по собствено желание.

Мат хвърли поглед на Пол (главата на бармана започна да изпуска пара при появата на Мат) и попита:

— Как се развива тайната любов?

— Откъде започна тая тъпотия с „тайната любов“? — настоятелно попита Пол.

— Съпругата ти ми каза — отговори Аманда.

— Силвия?

— Имаш ли други съпруги? — поинтересува се Мат.

— На път съм да те фрасна — заплаши го Пол.

Мат се изсмя, но отстъпи крачка назад. Главата на Пол направо вреше (спокойно да сготвиш броколи върху нея), и тогава той спря да клокочи. Въздъхна и се подпря с лакти на бара:

— Силвия беше разстроена. Тя не обича Тод да ми е ядосан. Опитах се да се защитя и може и да съм споменал, че съм се почувствал зле заради теб, Аманда. Тогава Силвия се развика: „Притесняваш се повече за Аманда Грийнфилд, отколкото за Тод“. И — тук явно беше основната ми грешка — аз се съгласих. Тя избухна и изхвърча навън с децата. После се върна — предполагам, че точно тогава се бяхте засекли при асансьорите — събра един куфар за себе си и за момичетата, и се махна. Беше предвидено да се срещна с нея онзи ден при алеята до реката, а ти се появи там също.

— Затова се опита да ме избегнеш — каза Аманда. Ако Силвия ги беше видяла заедно, щеше да затвърди погрешното си убеждение. — Значи изобщо не си бил тайно влюбен в мен? — Аманда беше леко разочарована.

Чертите на лицето му се отпуснаха.

— Дори и някога да ми е минавало през ума, не съм имал намерение да действам.

Ръката на Мат, преметната през рамото на Аманда, се превърна в стоманено продължение на тялото му.

— Дръж си панталоните закопчани — предупреди той.

— Ти си дръж твоите.

— Момчета!

— Излишно се притесняваш, малкия — обърна се Пол към Мат. — Не възнамерявам да се задявам с никого, докато жена ми я няма вкъщи, пък и тя ще се прибере скоро. Силвия е при баща си, а той едва ли ще я приюти задълго с децата.

— Баща й живее в квартала? — поинтересува се Аманда.

Пол изглеждаше объркан.

— Разбира се — потвърди той, изстисквайки кърпата за бърсане. — Ти не знаеш, така ли?

— Какво да знам?

— Защо се бъхтя така здраво? Защо понасям простотиите на Тод? Защото ми харесва? Правя го, защото трябва. Нямам намерение да се противопоставям открито на тъста си.

— Тод е баща на Силвия? — учуди се Аманда. Тя не беше подозирала, че Тод изобщо има семейство. Родителите й винаги говореха за него, като за самотен, тъжен човек, който има нужда от компанията им. В съзнанието й изплува неясен спомен как майка й и баща й обсъждат развода му.

— Тод е неин баща, а аз съм зетят, очакващ да управлява бизнеса, след като тъстът му се пенсионира.

Бизнес, който щеше да се уголеми два пъти в 5 часа, ако Мат не беше дошъл на помощ.

— Кажи ми, че не си знаел за сделката на родителите ми, сключена с Тод.

Пол постави ръката си на барплота, сякаш се заклеваше над библия.

— До оня ден нямах никаква представа. Иначе щях да ти кажа. Виж, съзнавам, че се държах лошо с теб. Бях погълнат от личните си драми, но съжалявам за „Барни Грийнфилдс“.

— Къде е Тод в момента? — попита тя.

— Мисля, че се прибра до тях да си вземе душ, преди вечерния наплив.

— До тях ще рече?

— Хикс стрийт, номер двеста петдесет и шест.

Аманда се сети за сградата на ъгъла на Хикс и Джоралемън. На една пресечка от жилището на Пол. И още по-близо до това на Бенджи.

Мат й помогна да си облече палтото. Нейният Кир Роял остана недокоснат на бара. Тя се обърна към Пол:

— Коктейлът е от теб. Дължиш ми много повече от едно питие. Можеше да ме предупредиш преди тридесет часа за намеренията на Тод относно кафенето, но не го направи. Защо? Алчност? Гняв? Отмъщение? Направо ми се повръща от всичко това. От сега нататък не сме приятели. И никога повече няма да бъдем. Когато те срещам на улицата, ще си обръщам главата настрани. Когато правиш опит да ме заприказваш, ще се преструвам, че не те забелязвам. Няма да ти простя. Също така, няма и да забравя.

Мат и Аманда напуснаха бързо ресторанта. Тя трепереше от произнесената реч. Мат направо я повлече по Монтагю стрийт надолу към Хикс стрийт и жилището на Тод. Студеният въздух поохлади възбудата на Аманда и тя вече можеше да диша дълбоко и да успокои препускащия си пулс. Никога преди това не беше изричала такива тежки думи на когото и да било. И наистина го мислеше — всичко това, което беше казала — чак до мозъка на костите си. Като се изключат треперещите устни, Аманда имаше усещането, че беше овладяла контрола над ситуацията. Беше поела отговорност, свършвайки неприятната работа. И се чувстваше права.

— Майко мила — възкликна Мат, — надявам се никога да не те ядосам. Страшно е, когато един сърдечен човек се държи ледено.

— По-страшно е, ако никога не го направи — отвърна Аманда.