Валери Франкел
Кафе „Love“ (18)

18 глава

Аманда се страхуваше, че този нов удар ще довърши Франк. Самата тя нямаше проблеми със себе си. В интерес на истината, сега, след като беше открила заострения ръб на своята същност, Аманда започваше да си го харесва. Направо виждаше, проблясващия си като острие ум, и се чудеше дали покрай това ще се сдобие скоро и с изсечени скули. Но имаше още какво да се желае в овладяването на съвършената острота: достатъчно беше да си представи режещия като бръснач интелект на Франк, унищожителния й сарказъм. В този момент обаче, свистящият гняв на Франк, беше най-видимата част от нея.

— Успокой се — помоли я Аманда.

— Ще се успокоя, когато умра.

— В това няма съмнение, Франк. Но бих искала да се опиташ да се отпуснеш междувременно.

— Млъквай, Аманда.

Двете сестри наблюдаваха как закъснялата Немезида, въплътена в Тод Фиърсън, запечатваше металната решетка на „Флирт с кафето“. В уведомлението пишеше: Собственост на ресторанти Фиърсън.

Тод приключи с подлото си дело и прибра ролката фосфоресцираща лента.

— Честно да си призная, аз съм изненадан, че вие, момичета, нямахте представа — важно каза той. — Родителите ви никога ли не обсъждаха финансите си с вас?

— Имахме уговорка да се видим с тях точно по този въпрос, но всичко пропадна, защото те умряха преди това — процеди Франк.

— Трябвало е да ви обяснят.

— Защо не ни обясниш ти — предложи Аманда.

Той се обърна към Аманда и направи театрална гримаса, сякаш усилието да говори бе прекалено, за да се захваща изобщо.

— Историята за правото на собственост я знаете, нали? — каза накрая Тод.

— Дядо ни имал дългосрочен договор за наемане, а мама и татко купили сградата от дядо ти преди двадесет и пет години — каза Франк.

— Точно така. В средата на седемдесетте те направиха ипотека с тридесетгодишен падеж и твърда лихва, когато лихвените проценти бяха космически. И после не реинвестираха, след падането на лихвите. Родителите ти никога не са били наясно с парите. Както и да е, преди малко повече от година „Барни Грийнфилдс“ започна да потъва и вашите се опитаха да вземат заем. Но Ситибанк реши, че са прекалено голям риск, тъй като вече бяха на ръба на банкрута. Затова те дойдоха при мен. Отпуснах им петдесет хиляди долара плюс десет процента лихва, които трябваше да бъдат върнати в едногодишен срок — тоест днес, точно в пет часа. В случай че родителите ви или техните наследници не могат платят парите, сградата преминава в мое владение.

— За по-тъп договор не бях чувала — изсумтя Франк. — Оставаха само няколко години, докато изплатят полицата. Тази сграда струва поне осемстотин хиляди.

Сестра й беше права, помисли си Аманда. Разбира се, малка по площ и амортизирана, но все пак с витрина към Монтагю стрийт и апартамент на горния етаж. При този бум на сделките с недвижими имоти? Трябваше да струва цяло състояние. Това беше тяхната кокошка със златни яйца, причината Аманда да не мисли за спестявания на старини.

— Ами намерете купувач, който да ви плати на ръка петдесет хиляди долара до пет следобед. Не ме интересува дали ще го продадете, просто си искам парите.

— Много добре знаеш, че предпочиташ да получиш имота — каза Франк. — Нарочно си държал тази уговорка в тайна, за да нямаме възможност да действаме. Настоявам да получа доказателство, че такъв документ изобщо съществува.

Тод извади лист хартия от джоба на палтото си. Подаде го на Франк и сестрите прочетоха съдържанието. Споразумението беше подписано и заверено при нотариус два дни преди смъртта на родителите им. Аманда разпозна подписа на Бърни Зиглер, адвоката на техните. Защо той още на погребението не им беше казал за този документ? Заради суматохата ли беше пропуснал да го спомене?

— Видя ли датата? Може би са се канели да ни съобщят, но така и не получиха шанс за това — промълви Аманда.

— Как е възможно мама и татко да са сключили такъв договор? — невярващо възкликна Франк. Аманда се чудеше същото. Цялото отчаяние на родителите им беше изписано листа хартия. Сигурно са били ужасени при мисълта да загубят заведението и обнадеждени, че заемът ще изправи бизнеса на крака. Аманда изпитваше облекчение, задето родителите й не можеха да видят как човекът, когото смятаха за приятел, тика дъщерите им към просешка тояга.

— Ще се свържа с адвоката ни — обяви Франк.

— Направи го — каза Тод.

Начинът, по който го каза, наведе Аманда на мисълта, че Зиглер, довереният адвокат на родителите й, също е замесен в укриването на договора. Но тя не каза нищо. Нямаше какво да каже.

— Сега разбирам защо беше толкова враждебен с нас. Когато каза, че ти вредим на бизнеса, не си имал предвид Хайтс Кафе, ти си говорел за нашето заведение. — Франк вдигна договора пред лицето на Тод и демонстративно го скъса. Вятърът подхвана хартийките и ги понесе по Монтагю стрийт.

— Това е копие, Франческа. Оригиналът е заключен в бюрото ми.

— Той е фалшив — запротестира Франк.

— Обади се на Бърни Зиглер. Сигурен съм, че той е запазил в сейф оригинала на вашите. Явно сте го пропуснали покрай смъртта на Фло и Марв. — Сега вече Аманда беше убедена в съучастничеството на адвоката. Малката сестра се опита да си затвори очите за цялата тази поквара, но тя изгаряше вътрешната страна на клепачите й.

— И ако не се появим с парите до края на деня? — поинтересува се Франк. Вече наближаваше един и половина.

— Ще дойда с ключар и ще подменя бравата.

— Първо ще трябва да минеш през трупа ми — заплаши Франк, заставайки пред желязната решетка.

— Така да бъде.

— Как се предполага да намерим петдесет и пет хиляди долара за няколко часа? — попита Аманда. — Това е невъзможно.

— Нямам нищо против да получа заведението още сега — каза Тод.

— Да ти го начукам, няколко пъти подред — му каза Франк.

Тод се разхили, докато се отдалечаваше по посока на Хайтс Кафе. Аманда се обърна към Франк с надеждата да се прегърнат, но веднага забеляза, че мекотата в сестра й се беше стопила. По-голямата сестра изглеждаше отново непристъпна.

— Откривам генерален дефект в житейската си философия — обяви Аманда. — Непрекъснато очаквам най-доброто, а получавам най-лошото.

— Дори когато очакваш най-лошото, пак боли щом го получиш, повярвай ми.

— Може ли да влезем вътре — помоли Аманда. — Тук се вкочанихме.

Те се качиха вкъщи, за да обсъдят положението. Клариса и Мат ги изненадаха с един изчистен апартамент. Беше излъскан от горе до долу. Явно доста се бяха потрудили — Аманда виждаше за пръв път челото на Клариса изпотено (но и така изглеждаше добре). Мат унило държеше дръжката на метлата. Аманда ги прегърна и двамата от благодарност.

— Не се сдържахме и подслушахме разговора ви долу на улицата — каза Клариса.

— Е, трябваше да залепим глави за прозореца — допълни Мат.

Сестрите бяха въведени от Мат в кухнята (скърцаща от чистота и ухаеща на препарати) и седнаха край сложената маса (топла доматена супа и препечени сандвичи със сирене). Аманда искаше да попита Мат за малката му търговия с Патси. Но и без това се чувстваше като пребита. Пък защо ли да очаква нещо друго от него, освен лъжи. След като толкова дълго се бе доверявала на непознати, приятели, любовници, или просто всеки, който и се беше струвал мил и добронамерен, Аманда си даде сметка, че единственото същество, на което наистина може да разчита, е сестра й. Вместо самота, Аманда почувства спокойствие и увереност при тази мисъл. Да концентрира вярата си върху един човек, беше много по-мобилизиращо, отколкото да разпръсква из вселената своето вечно разсеяно, свободно реещо се благоразположение. Фокусирането й подейства окуражаващо. Ако до този момент беше търсила посока, сега вече я имаше: новата й цел в живота (по-извисена от намирането на интимна половинка) беше щастието и стабилността на Франк.

Докато Франк се обаждаше от стаята си на Бърни Зиглер, Аманда се наслади на храната.

— Благодаря за почистването. Иска ми се да вярвам, че сте действали от благородни подбуди, но по-вероятно ви е движило чувството за вина.

Франк влезе в кухнята. Лицето й издаваше как беше протекъл разговора.

— Имаме си работа с големи акули, Аманда. Смятам, че Зиглер е замесен. Извиняваше ми се толкова мазно. „Как съм пропуснал да обсъдя това с вас?“ Мразя го. И, разбира се, Тод трябва да бъде убит.

— Изваждам си веднага арсеника и старите дантели — подхвърли Аманда.

— Говоря сериозно.

— Не е задължително да го убивате. — Сестрите се обърнаха към Мат, държащ все още дръжката на метлата. — Просто трябва да му платите — добави той. Чудесно осветляване на очевидното, но невъзможно разрешение, установи Аманда.

— Ти открадна от нас — каза Франк.

— Аз? — Мат се посочи с пръст.

— Продаде на Патси зърната кафе, които стояха в сутерена — обясни тя. — Щом торбата е била в нашия сутерен, значи е наша собственост.

— Чик остави зърната, а аз ги предложих на Патси, преди да разбера, че проявявате интерес към тях.

— Можеше да споменеш нещо.

— Ти не ме попита — невинно каза той.

Франк стисна устни.

— Щом си се познавал вече с Патси, защо го фрасна по главата?

— Той награби Аманда — заекна Мат.

— Е, и? — настоя Франк.

— Само защото си влязъл в търговски отношения с някого, не означава, че той не е изнасилвач. Той сграбчи Аманда, тя пищеше. Използвах първия тежък предмет, който ми попадна под ръка, и го млатнах. Действах първосигнално, Франческа. Оставих се на инстинктите да ме водят.

Франк го гледаше безизразно. Аманда беше леко поласкана от загрижеността на Мат, макар ситуацията да не бе представлявала опасност.

Мат свали гумените ръкавици, с които беше стоял досега и каза:

— Аманда, хайде да се разходим. Усещам кога не съм желан. — Той погледна Франк. Тя му отвърна с невъзмутимо повдигане на веждите.

Аманда искаше да остане при сестра си, но Франк каза:

— Давай. Щом инстинктите подтикват Мат да излезе, коя съм аз, че да го спирам?

— Направо съм изненадана как можеш да бъдеш така нахакана, Франческа — намеси се Клариса, облегната на хладилника. — На път си да загубиш всичко. Заведението. Достойнството си.

— Да, доста загубих. Остана ми само девствеността и чувството за хумор — отвърна Франк.

— Ти си девствена! — ахна Клариса.

— А, с чувството за хумор май приключихме.

Телефонът звънна. Аманда протегна ръка, но Франк й махна да го зареже.

— Остави, ще се включи секретарят.

Четиримата чакаха търпеливо в кухнята, докато най-накрая след третото позвъняване от машинката се чу глас: „Франческа, Уолтър се обажда“. Някой в стаята въздъхна. Съобщението продължи: „Ако си там, моля те, вдигни. Добре, не мога да те виня, че отказваш. И по всяка вероятност няма да ми проговориш никога повече. Но все пак трябва да знаеш истината. Статията не е мое дело. Пайпър Цорн я написа и сложи името ми отдолу. Извади ми душата докато не разбра как е минала срещата ни. Признавам, излязох с теб, за да се добера до информация, но след като ние… след като разговаряхме, ми стана ясно, че не мога да продължа да работя по случая. Цорн ме заплаши с уволнение, ако не му кажа за какво сме си приказвали. Накрая му разказах. Стори ми се, че вече знае. Като че ли знаеше всичко свързано с теб. Не мога да ти опиша колко съжалявам. Паднах толкова низко. Сигурен съм, че никога повече няма да пожелаеш да разговаряш с мен. Но те моля да размислиш. Наистина държа на тебе, Франческа. Беше прекрасно снощи. Искам да те видя. Дай ми още един шанс. Ще се обадя по-късно. Ще се обаждам всеки ден, ако трябва“.

Аманда наблюдаваше внимателно сестра си. Опитваше се да улови емоциите, които бушуваха във Франк. Какво ще направи? Аманда подозираше, че Уолтър ще бъде разкаран, подминат като крайпътен камък. И това по всяка вероятност бе правилното решение: той не беше свестен. Франк сигурно усещаше трите чифта очи върху себе си. Напрежението тегнеше във въздуха — можеше почти да се докосне.

— Как се чувстваш като главен герой? — обърна се Клариса към по-голямата сестра.

Въпросът беше проницателен, помисли си Аманда. Обикновено Франк играеше ролята на страничен наблюдател. Но в този момент се оказа в центъра на събитията. Тя бе главно действащо лице в любовна драма. И по всичко личеше — нямаше сълзи в очите, изчервяване или разтреперване — че се справя добре.

— Да простя, значи да забравя. Затова ще го намразя завинаги и така ще го задържа при себе си.

— Може би е по-мъдро да му простиш постепенно — предложи Аманда.

— Вие с Мат нали щяхте да излизате? — попита Франк.

 

 

Когато бяха вече навън, любопитството на Мат надделя:

— Мислиш, че тя ще му се обади?

Аманда се надяваше това да не се случи.

— Нямам намерение да обсъждам лични въпроси с измамник като тебе.

— О, моля те, Аманда, напълно бях забравил за онези зърна кафе. Не ми е приятно да се съмняваш в мен. Искам да ми имаш доверие.

— Колко получи за торбата със зърната?

— Десет долара.

— Можеше да вземеш много повече.

— Нямах нужда от повече — каза Мат. Докато говореха, пресякоха Монтагю стрийт. Като стъпиха на тротоара на отсрещната страна, Мат обяви: — Пристигнахме.

— „Дивата маслина“? — учуди се Аманда. — Изпитваш силен глад за маслини?

Стояха пред малък специализиран магазин, който задоволяваше потребностите на Бруклин Хайтс от маслини, зехтин и маслинов пастет. Тук се помещаваше и клон на Уестърн Юнион.

Собственичката, мисис Вици, не би могла да е почитател на „Поуст“. Аманда попадна в меката й прегръдка; дебелите, тресящи се ръце на мисис Вици се обвиха около врата на Аманда и прекъснаха безценния приток на кислород към мозъка й. Малката сестра обичаше физическия допир, изразяващ топли чувства. На практика Аманда беше Кралицата на прегръдките. Но когато миризмата на маслини от мисис Вици я обгърна, тя потръпна.

— Здравейте, мисис Вици, как сте днес? — каза сърдечно Аманда.

— Понеделник е — отвърна, мърморейки тя, — как трябва да се чувствам?

— Щастлива?

— Щастлива? Ха!

— Мога да се обзаложа, че ще ми разкажете.

— Не ме карай да започвам.

— Какво по дяволите е това? — запита Мат. Сочеше една двадесетгалонова^[1] тенекия, пълна догоре със зехтин и плуващи в него маслини огромни като сливи.

— Отглеждани от стогодишни фермери, на отдалечен гръцки остров, не по-голям от един квадратен километър — отговори госпожата. — Толкова сочни, толкова вкусни, само една да опиташ и не можеш да се спреш.

— Колко струват? — поинтересува се Мат.

— Шейсет долара килограма.

— Това е нечувано — подсвирна той.

— Ако обичаш маслини, цената не е от значение — обясни Аманда.

— Сладурче — каза мисис Вици и я ощипа по бузата. — Какво хубаво личице. — Тя отново я стисна здраво, сякаш се опитваше да извади пълнежа от нея.

— Очаквам телеграма от Тексас. За Матю Шемерхорн — съобщи Мат.

Мисис Вици погледна с нови очи на него.

— Имаш ли как да удостовериш това, млади човече?

Мат си извади портфейла. Двамата с госпожата се задълбочиха над документите му за самоличност. Аманда се помота покрай тенекиените кутии с каламата в дъното на магазина, а когато се върна обратно при тях, мисис Вици подаваше на Мат една жълта телеграма.

— Приключихме тук — каза й той.

Озадачена, по-малката сестра се сбогува и въпреки реалната опасност от счупени ребра, се подложи на още една прегръдка.

— Е, мистър Шемерхорн. Телеграма от нелегалната организация? Обявена ли е вече анархията?

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че произхождам от фамилия на тексаски нефтени магнати, които имат повече пари от султана на Бруней, но не поддържам с тях близки отношения, заради разточителството им и характерния им южняшки расизъм.

— Ти нямаш тексаски акцент.

— Аз ще те измъкна, Аманда — каза той със светещи очи. — Ще спася окаяното ти заведение, ще осъществя мечтите ти и ще ти помогна да раздадеш възмездие на хората, които те тормозиха. Тази телеграма… — Вятърът развя жълтия лист в ръката му. — … е потвърждение, че осемдесет хиляди долара са прехвърлени на сметката ти от банката на баща ми в Далас. Снощи взех от чековата ти книжка номера на сметката. Не можех да заспя. Сестра ти е много шумна, когато прави секс.

— Бъркал си ми в чантата?

— Не открих никакви средства против забременяване. За мое разочарование. — Мат се хилеше хлапашки.

— Не ти вярвам!

— От снощи обмислям акцията с парите, а когато тази сутрин чух какво се кани да направи онова джудже Фиърсън, веднага се обадих на татко. Не бяхме разговаряли от месеци. — Мат сияеше. — Аз ще бъда твоят спасител. Какво ще кажеш за това?

— Все още не мога да се примиря с тършуването в личните ми вещи.

— Не смяташ ли, че си струва да го преглътнеш за осемдесет хиляди долара?

Тя се замисли.

— Ти няма да ни дадеш парите просто така.

— Ако гарантирам, че няма да настоявам за никакво участие в бизнеса, ще ги приемеш ли?

— Не — отвърна Аманда. — Недоумявам защо го правиш и се чувствам неловко.

— Ами ако ти кажа, че го правя, защото мога?

— Не бих ти повярвала.

— Или защото уважавам това, което се опитвате да постигнете?

— Вече съм наясно, че това не е вярно.

Аманда трябваше да признае, че Мат й се струваше много по-интересен, откакто се оказа богат наследник. Тя се чудеше дали той след пет години нямаше да управлява семейния петролен бизнес, смеейки се на миналото си като творец на графити с анархични наклонности. Тази представа й хареса. Дори я намираше секси. Аманда винаги беше харесвала Мат. Тя знаеше, че той е част от съдбата й още когато прекрачи прага на заведението да пита за работа и влезе перфектно в джинсите.

— Точно колко пари притежава семейството ти? — попита тя.

— Осемстотин милиона. При последните банкови извлечения.

Самото произнасянето на сумата беше като купидонова стрела за сърцето на Аманда.

— Парите ти те правят секси.

— Иска ми се да мразя мисълта, че ме намираш привлекателен само заради парите ми. Но няма да я мразя прекалено много.

— И все пак не мога да ги приема — каза Аманда. Просто нямаше как. Тя познаваше Мат само от две седмици. Той също би могъл да ги измами, както Тод бе измамил родителите им. Освен това изминалите седем дни я обремениха с морален дълг към Чик и финансов към Тод. Колкото и атрактивен да изглеждаше Мат с неговата заможност, Аманда не искаше да дължи още нещо на някого в този момент. Поне не и преди да ликвидира старите си задължения.

— Виждам колко искаш да помогнеш — каза тя, — но не мога да разменя един дълг срещу друг, а твоят ще бъде и по-голям.

— Желаеш истината? Добре. Предлагам ти този заем с користни цели. Казах на баща ми по телефона, че искам да инвестирам парите в малък бизнес. Той винаги се е надявал аз да поема компанията, а аз предложих този не толкова мащабен проект да бъде като пробно изпитание. Така баща ми би могъл да разбере дали притежавам необходимите качества. Ако малкият ми бизнес успее, се прибирам вкъщи да работя за него. Ако се провали, той ще се съгласи, че не съм пригоден за неговия свят, ще освободи от попечителство парите ми и ще ме остави да си преследвам моите цели. Давам ви сумата, вие претърпявате фиаско в рамките на една година, татко ме откопчава от златните си тиранти и аз тупвам върху онези 3.4 милиона, които наследявам от скъпата ми покойна баба.

— И вдигаш революция с парите? — попита Аманда.

Мат се оказваше толкова алчен, колкото и останалите.

— Със сигурност няма да си купувам поршета и стада с едър рогат добитък, които ще бъдат заколени после.

— И тези пари нямат абсолютно нищо общо с това колко ме харесваш?

Мат се изчерви.

— Не се опитвам да те купя.

Аманда му повярва.

— Обичаше ли баба си?

— Да. Наистина я обичах — призна смутено той.

— Трябва ли да обещая, че ще се провалим?

— На този етап няма нужда от писмено потвърждение.

Аманда протегна ръка.

— Тогава приемам.