Валери Франкел
Кафе „Love“ (21)

21 глава

Никой не вдигаше телефона. Франк стоеше в кабината със слушалка в ръка, а с другата попълваше, една по една, цяла купчинка бланки за теглене на пари. Нямаше ли необходимите документи, нямаше да получи ордер за цялата сума. Касиерката й каза, че може да изтегли до две хиляди долара в брой, без да представя документ за самоличност. Това означаваше двадесет и осем бланки, които трябваше да бъдат готови в следващите десет минути.

Междувременно Клариса беше застанала пред съседния телефон, за да се обади във вестника. Тя беше силно развълнувана от новината за банковата грешка в сметката на Франк.

— Това означава ли, че ще получа и останалите хиляда и петстотин днес? — попита Клариса.

— Ще ги имаш, след като се обадиш на Цорн за информацията свързана с Тод.

Изяснили този важен въпрос, двете жени се заеха да телефонират. Изнервена, Франк остави спешно съобщение на домашния им телефон: „Аманда! Ако в следващите десет минути чуеш това, вземи ми паспорта от чекмеджето на нощното шкафче и бързо ела в Ситибанк на ъгъла на Монтагю и Клинтън“. Франк тресна слушалката и влетя обратно в банката, оставяйки Клариса сама при телефонните кабини. Преди нея имаше седем човека и само три гишета бяха отворени. Според часовника й щяха да приключат с клиенти след около пет минути. Но тя вече бе на опашката, така че нямаше да я върнат.

Не се оказа права. Точно в три часа касите довършиха бързо обслужването на клиентите, които бяха непосредствено пред гишетата, и бронираните прегради се спуснаха. Работата се преустанови. Тримата души пред Франк простенаха в унисон и си тръгнаха, напускайки полето без бой. Франк продължаваше да стои подредена на несъществуващата вече опашка, стиснала в ръка двадесет и осемте бланки, чудейки се какво да прави. Тя заблъска по металната преграда:

— Отворете! Случаят е спешен.

Никакъв отговор. Втурна се към основната зала на банката. Служител от охраната приканваше изостаналите да напуснат сградата. Франк го избегна и продължи забързано към гишето с информацията.

— Нуждая се от обслужване, по дяволите! — извика тя. Сблъсквайки се с мраморните колони, гласът й отекна в просторното фоайе. Персоналът на банката не й обърна внимание.

Охраната се приближи към нея.

— Госпожо, затворихме вече. Налага се да изчакате до утре или да използвате банкоматите, за да си свършите работата.

— Вие не разбирате. Аз бях на опашката.

— Съжалявам, но сега трябва да напуснете.

Ако се стигнеше до арест, нямаше да види тези пари никога.

— Колко мога да изтегля накуп от един банкомат?

— Не мога да ви кажа.

Франк се затича към входа, където се намираха банкоматовите машини. Устройствата бяха десет на брой — девет от тях в изправност. Тя пъхна картата си и набра кода: 447463 („Аз меля“). Започна да натиска съответните прозорци по екрана. Когато стигна до определяне на сумата, Франк набра цифрата 55000. Автоматът бръмча известно време и после изписа: „Сумата е прекалено висока. Моля, изберете по-малка сума“. Франк пробва с 2000. Тя се ужасяваше от перспективата да й откажат и тази стойност, тогава процедурата щеше да продължи вечно. Но машината се съгласи и тя взе своите две хиляди долара. После машината я попита желае ли да извърши друга трансакция. Франк поиска да изтегли пари в брой, същата сума. Мислеше си, че има ограничение в броя на тегленията, но беше приятно изненадана.

По времето, когато Клариса се присъедини към нея пред банкоматите, вече бяха изтеглени десет хиляди долара. Нямаше място по джобовете си за още банкноти.

— Подай ми дамската си чанта — настоя Франк.

Клариса притисна към гърдите си черната чанта-плик от изкуствена материя.

— Това е марка Кейт Спейд.

— Дай ми чантата. — Всички в преддверието се обърнаха да видят коя е тази умопобърканата. Франк сниши глас: — Трябва ми за няколко минути. Безкрайно ще съм ти благодарна, ако ми преотстъпиш шибаната чанта. Благодаря.

Клариса се раздели със своята Кейт Спейд.

— Има нещо, което трябва да знаеш, Франческа. Голямата сестра почти не я слушаше.

Тя тъпчеше парите в плика и преосмисляше гневното си избухване. Внезапно на екрана изскочи надпис: „Банкнотите в този автомат свършиха. Използвайте друг“.

— Мамка му! — Франк отново привлече вниманието на всички наоколо. Тя бързо се подреди пред друг банкомат. Нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, сякаш й се ходеше до тоалетната.

Клариса застана до нея:

— Франческа, слушаш ли ме — настоя тя. — Пайпър Цорн е бил арестуван.

— Радвам се да го чуя.

— Не искаш ли да разбереш защо?

— Защо се точи толкова тая опашка? — Франк забеляза гневния поглед на Клариса. — Какво разбра за Тод Фиърсън? — Това щеше да я разсее, докато чака.

— На теб наистина не ти пука защо е задържан Пайпър.

— Просто ми дай информацията за Тод, става ли? Мога да се фокусирам само върху един неприятел в даден момент.

— Наложи се да разговарям с някакъв стажант.

— И какво ти каза той?

Клариса приближи няколко набързо изписани бележки до нивото на очите си:

— Тод Фиърсън, Хикс стрийт 256, Бруклин; социална осигуровка 111-09-8444; шофьорска книжка 235-111-222; регистриран собственик на тойота Корола; чисти приходи за 1997 — шестдесет хиляди.

— Шестдесет хиляди? — подсвирна Франк. — Явно има добър счетоводител.

Клариса продължи:

— Плаща издръжка на Люси Фиърсън, Пайнепъл стрийт 57, Бруклин. Не издържа непълнолетни деца, но има дъщеря — Силвия Макартни, Грейс Корт Али 5-и две внучки. Трейси и Бетина Макартни.

— Струва ми се, че знаех за развода му — каза Франк. — Люси Фиърсън?

— Оказва се нещо като писателка. Стажантът я потърси в Интернет. Изпращала е стихотворения с религиозна тематика в някаква християнска интернет страница.

Люси Фиърсън. Не би могла да бъде дъртата Люси, откачалката, вечно позоваваща се на библията, защитничка на семейните ценности. Тя беше къде-къде по-стара, за да е бивша съпруга на Тод.

Франк направи една крачка напред заедно с опашката.

— Можеш да изчакаш с мен и да си получиш парите — предложи тя на Клариса.

Блондинката поклати отрицателно глава.

— Ще си ги взема друг път. Искам да отида да видя Пайпър. Задържан е на Адамс стрийт 233. Това е тук наблизо, нали?

Бруклинският съд се намираше през няколко преки.

— Завиваш надясно, тръгваш по Корт стрийт, пресичаш площада и си пред общинския съд.

Любопитството на Франк надделя най-накрая.

— Защо е арестуван Цорн?

— Момчето от вестника не беше съвсем наясно какво се е случило, но както се твърди, Пайпър е откраднал някакви токсикологични изследвания от болницата в Лонг Айлънд.

Сърцето на Франк подскочи. Онази жена от моргата на болницата! Франк беше забравила напълно за срещата, която уреди на Цорн. Не успя да се сдържи и се разсмя високо.

— Не ми се струва никак смешно, Франческа — каза Клариса, извади си ключовете и портфейла от чантата и си тръгна.

Най-накрая Франк се добра до банкомата и го изпразни, изтегляйки дванадесет хиляди долара. После отново се нареди на опашка и повтори тази операция, докато не натъпка скъпоценния плик на Клариса с петдесет и пет хиляди долара. Тя се изду от съдържанието, което тежеше, както изчисли Франк, около десет килограма (предимно десет и двадесет доларови банкноти). Голямата сестра напусна преддверието с убеждението, че никой не е забелязал как пълни Кейт Спейд с пачки.

Въпреки неловкото усещане да се разхожда с паричния еквивалент на една цяла къща, Франк плуваше сред вълните на новото чувство на спокойствие. Беше само три и четиридесет и пет. Имаше на разположение повече от час, за да извърви разстоянието до Хайтс Кафе и да спаси положението. Тя реши първо да се отбие вкъщи за по-топъл пуловер (докато прекарваше следобеда в банката, отвън бе застудяло още повече), и по-голям сак за парите.

Наближавайки жилището си, нямаше как да не забележи полицейската кола, паркирана пред тях. Светлините и алармата на автомобила не бяха пуснати — слава богу — в противен случай, за втори път през последните няколко дни, визитата на властите щеше да предизвика силен обществен интерес. Тя стигна до входната врата и се опита, не особено сръчно, да пъхне ключа в ключалката. Преди да успее, един от полицаите, висок, слаб мъж с мустаци се приближи до нея.

— Франческа Грийнфилд?

— Да? — каза тя, притиснала парите плътно до тялото си.

— Аз съм инспектор Карло Луиджи. Запознах се със сестра ви оня ден.

— Когато арестувахте Бенджи.

Той кимна учтиво.

— Познавате ли мъж на име Пайпър Цорн?

— За нещастие.

— Прибрахме го, защото е обвинен в незаконно изземане на медицински данни, свързани с полицейско разследване. Но той се призна за виновен в углавно престъпление. Имаме основания да смятаме, че сте замесена и вие. Бихме искали да дойдете с нас за разпит.

— Жената от болницата… имате пред вид онези медицински изследвания? Не знам нищо по въпроса.

Инспектор Луиджи запремигва неразбиращо.

— Цорн се призна виновен в опит за убийство.

Чантата на рамото на Франк започна да натежава. Тя искаше да се прибере вкъщи, а след това да приключи с ангажимента към Хайтс Кафе.

— Кога е бил извършен този опит за убийство — попита тя. — Цялата нощ си бях вкъщи. И имам двама — можеше да се приеме дори, че са трима, в зависимост от това кога Уолтър беше напуснал апартамента й — свидетели, които могат да потвърдят местонахождението ми.

— Това звучи много в стил Коломбо — усмихна се ченгето.

— Но е самата истина — усмихна се на свой ред Франк.

— Не искате ли да разберете кого се е опитал да убие Цорн?

Франк вече беше допуснала, че жертвата е някоя от интимните приятелки на Цорн, пострадала при битов скандал.

— Мога да предположа.

— Уолтър Робинс. Който към днешна дата пази болничното легло. Три счупени ребра, счупен крак и мозъчно сътресение. Цорн си призна, че го е бутнал от перона на линия №2 под пристигащата мотриса на метрото. Мистър Робинс има късмет изобщо да е сред живите.

Това не можеше да е вярно.

— Той ми се обади тази сутрин.

— Ако го е направил, значи ви е звънял от Лонг Айлънд Колидж Хоспитал. Може ли да дойдете с мен, мисис Грийнфилд? Искаме да поговорим с вас за Робинс.

Франк си погледна часовника. Нямаше време. Разполагаше само с един час.

— Не мога.

— Това е сериозно престъпление, мисис Грийнфилд.

— Нищо не съм направила.

— Нека да го обсъдим в кабинета ми.

Франк се поколеба. Добре беше да се държи възпитано.

— Съжалявам, но имам да върша важна работа. Просто не мога точно сега.

— Не ви каня на среща — каза той. — Влизайте в колата. Веднага.