Валери Франкел
Кафе „Love“ (4)

4 глава

Гордост преминаваше през чакрите на Аманда. Все пак беше прекарала последните два дни в разпространяване на рекламни листовки из целия квартал. Тя бе момичето на Клариса, което разлепваше плакати. Усилията й очевидно бяха възнаградени. Появиха се доста кандидати за конкурса Мистър Кафе. Не упоменатите (но подразбиращи се) изисквания — висок, атлетичен, под четиридесет и пет годишен, не оплешивяващ, с хубави зъби и поне някаква интелигентност — щяха моментално да елиминират най-малко половината от кандидатстващите.

Аманда прецени няколко кандидатури като многообещаващи. Оставаше само ден до конкурса и Клариса искаше да излъчи петимата финалиста в следващия един час. Раздадоха на мъжете номера, химикалки и бланки за попълване и ги помолиха да изчакат реда си за интервю. Кафето и сладките бяха за сметка на заведението. Идеята да разпитва и да проучва двадесетина мъже гъделичкаше сетивата на Аманда. Усещането за флирт или поне възможността за такъв, заедно с аромата на новата смеска кафе на Франк и мириса на още прясното боядисване, бяха замаяли Аманда. Как би се справила? Да избере само петима сред толкова мъже, когато тя можеше да открие достойни качества, било то физически, умствени, емоционални или, разбира се, финансови, във всеки мъж.

Клариса каза:

— Като съдържателка, Аманда, се налага да избягваш какъвто и да е флирт с участниците. Тези мъже трябва да са свободни за клиентките. А това няма как да стане, ако вървят по петите ти цяла вечер.

— Само бизнес, никакви удоволствия. — Въпреки че за Аманда последното беше единственият достоен бизнес.

— Вие с Франк сте толкова посветени на каузата — сподели тя с Клариса.

Франк беше… Аманда не можеше да каже със сигурност къде беше Франк. Вършейки нещо полезно, без съмнение.

— А ти не си ли? — попита Клариса.

— Като че ли нямам толкова ясна и силна мотивация. Франк почти отчаяно се нуждае от това място, сякаш й е последният останал роднина, освен мен. Всъщност то си е така.

— Наистина съжалявам за родителите ви.

— Аз искам мое собствено семейство — продължи Аманда. — Сигурна съм, че за теб е наивно човек да вярва в съществуването на сродна душа за всеки. Той може да е тук точно сега. И има вероятност да е достатъчно богат, за да плати дълговете ни. Тогава Франк ще си получи кафенето. Аз ще бъда с духовния си партньор. Всички ще са щастливи.

— Не разчитай на един мъж, за каквото и да е, Аманда — каза Клариса, докато оглеждаше преценяващо участниците. — Не че съм цинична. Искам да имам любов в живота си. Но също така искам и да не бъда разочарована. Ето защо си поставям реалистични цели. Съсредоточила съм се върху работата си.

— И ако това не е цинизъм — възкликна Аманда. — Ти си само на двадесет и четири.

— Живея в Ню Йорк откакто съм се родила — отвърна тя, — така че съм доста по-възрастна.

Аманда, също жител на петте градчета^[1] от раждането си, не издържа и се разсмя. Можеше много да научи от Клариса за това, което си оставаше един от безспорните й недостатъци: способността да се съсредоточава. Тя винаги беше разпиляна, лесно се разсейваше, търсейки следващата любовна афера, приятелска връзка или професионална изява.

— Може би имам синдром на разстроената концентрация — промърмори Аманда.

— За какво говориш?

— Аз наистина ти се възхищавам, Клариса.

— И аз те харесвам.

— Мисля, че сега е моментът — започна Аманда.

— Да се прегърнем? — довърши Клариса.

Двете се изхилиха като упоени и някакво задоволство обхвана Аманда. Тя усети вълнение да пърха в гърдите й. Щеше ли Клариса — равностойна на Аманда в царството на красотата — да се превърне във верен приятел? Истинска близост с жена? Мисълта беше така омагьосваща, както появата на ново гадже в живота й. Което я върна към…

— Номер едно — обърна се Аманда към чакащата тълпа.

Един мъж се приближи до двете дами, седящи зад масата с ламиниран плот. Той беше млад, двадесет и няколко годишен, с козя брадичка. Аманда прошепна: „Дълъг нос, сигурен знак за честна и надеждна натура. Къдрава коса, има опасност да е твърдоглав, но може да бъде опитомен без прекалено много проблеми“.

Клариса я изгледа с подозрение. Аманда прие, че не всеки оценява играта на мигновени психологически характеристики, и реши да прави това, което прави Клариса. Ще се съсредоточи върху работата си: подробно проучване на участниците. Или на потенциалните сродни души. „Ето как се размиват границите“, каза си Аманда.

Мъжът остави на масата попълнения формуляр и се представи. Беше мил и симпатичен. Аманда си помисли, че той би бил прекрасен по-малък брат, идеален за гушкане.

— Пиърпонт стрийт? — попита Клариса. — Доста скъп район за младеж на твоята възраст.

— Все още живея с родителите си — отвърна той. — Мама смята, че след година-две ще съм достатъчно голям, да започна работа и да се изнеса от къщи.

— Следващият! — каза Клариса.

Номер две: „Просто се чудя дали «всичкото кафе, което можете да изпиете» означава, че трябва да се изпие тук. Мога ли да си взема и за вкъщи? В термос? Имам колекция от термоси. Петстотин, от различни краища на прекрасната ни родина“.

Номер пет: „Предполагам, че не трябва да правя някоя тъпотия като например да пея или да танцувам на тоя конкурс. Не пея и не танцувам. Без мен. Защото пеенето и танцуването е за педалите. Те могат да си вземат музикантските педалски простотии и да си ги заврат отзад“.

Номер девет: „Идеята е да ме използвате за примамка на мацките. Веднага чатнах. Аз съм проститутката, а вие сте сводникът. Прав ли съм? Вие ми сводничите. Нали? Тая цялата работа е една голяма сводническа операция. Прав съм, нали? Мога да уважа подобни подбуди. Къде трябва да подпиша?“.

След деветдесет минути шестнайсет мъже бяха отпратени.

— Не сме ли прекалено взискателни? — попита Аманда.

— Докато има достатъчно участници, спокойно можем да сме взискателни — отвърна Клариса. — Номер седемнадесет!

Аманда вдигна очи, за да види как номер седемнадесет плавно се приближава към тях. Беше висок, със силни крака, които можеха да го отведат, където си пожелае. Носеше зимно яке върху избеляла вълнена риза, омекнала от многобройните пранета. Прилепналите към тялото му джинси бяха тъмносини. Аманда срещна проблясващите и искрящи зелени очи. Той имаше плътни червени устни — притегателен магнит върху приятното му овално лице. По-малката сестра едва успя да отлепи поглед от тази уста.

— Привет — каза тя най-накрая.

Той подаде на Аманда формуляра с информацията за себе си, а сочните му устни се превърнаха в пухкаво усмихващо се облаче. Аманда се втренчи в него като хипнотизирана. Клариса се покашля леко и взе листа от ръцете й.

— Чарлз Петерсън, по прякор Чик. Последна година студент по биология на околната среда в Колумбийския университет. Пътешественик, изкачва планини, тридесет и две годишен — прочете тя. — Не сте ли малко възрастен за последна година студент?

— Лятото преди да завърша, реших да изкача трите най-големи планини в западното полукълбо — обясни той. — Месецът предвиден за тази лятна обиколка се превърна в десетилетие. Току-що съм се върнал в Америка след дълъг престой в Ямайка. — Гласът му беше с лек фалцет, една октава по-висок, отколкото предполагаше неговият ръст.

— Не го приемайте лично, но конкурсът е само за хетеросексуални мъже — каза Клариса.

— Мислите, че съм гей? — попита той, придобил цвят на домат.

Аманда потрепна, усещайки смущението му.

— Ако не сте, трябва да го докажете — отвърна Клариса.

Фокусирал погледа си точно върху малкото носле на Аманда, той каза: „Ако не бяхте облечена с този пуловер, да съм си тръгнал досега“. Имаше предвид нейното бледорозовото мохерно поло, което подчертаваше нежнорозовите й страни и кестенявата й коса. Когато искаше да изглежда убийствено, Аманда си слагаше този пуловер — чист израз на съвършената хиперженственост, направен за представителки на нежния пол с подобаващо забележителни гърди и достатъчно дълги коси. Ако си изиграеше картите добре, може би заедно с Чик Петерсън щеше да съблече пуловера по-късно същата вечер. „Не, не! — напомни си тя. — Трябва да се контролираш.“ През това време той продължи: „Когато доставям удоволствие на една жена, никога не действам грубо с език. Клиторът е много чувствителен, особено точно преди оргазъм — всъщност той дори се дръпва леко навътре, колкото повече приближава оргазмът. Дълги плавни движения с езика нагоре и надолу, а понякога и въртеливи, вършат добра работа“.

— Според мен също вършат добра работа — каза Аманда.

— Бъди отново тук утре вечер в седем часа. Поздравления, Чарлз. Ти си сред финалистите.

Той напусна кафенето. На Аманда й се искаше якето му да не беше толкова дълго, така че да може да му хвърли един поглед отзад. Тя веднага започна да си фантазира кога ще го види отново. Как ще е облечена и какво ще каже. Как ще реагира той, когато тя прокара пръст по мускулестата му ръка. При тази мисъл космите на собствената й ръка настръхнаха.

— Земята вика Аманда! — Клариса я бодна в ребрата. — Не забравяй какво ти казах за флиртуването с участниците. Номер осемнадесет!

Следващият кандидат беше сладникаво красив, с квадратна челюст и блестяща тъмна коса. Бакенбардите го спасяваха да не бъде прекалено стандартен хубавец. Костюмът и палтото му бяха „Хуго Бос“. Аманда докосна материята:

— Кашмир — каза тя. Едно такова палто струваше повече от две хиляди долара. — Какво прави накипрен тип като теб на кафе конкурс като този?

— Това не са ли наградите за мода на VH-1? — попита той.

Клариса се подсмихна. В реакцията й Аманда забеляза нещо повече от развеселяване.

— Уолтър Робинс. Възраст: двадесет и девет. Професия: модел — прочете Клариса.

— Модел на кои марки — попита Аманда.

— Основно на „Джей Крю“, но агентът ми се опитва да ме уреди и при „Еди Бауер“ и „Ел Ел Бийн“.

— Изглеждате ми познат.

— Ако сте видели един от нас, значи сте видели всички.

— Сериозно — каза Аманда. — Не ми приличате на тип, който виси в дневните кафе-барове.

Уолтър Робинс й изпрати безупречна ослепителна усмивка:

— Точно в момента нямам професионален ангажимент, а като суетен егоцентрик се нуждая от постоянна одобрителна подкрепа.

— Бихте ли изчакали за момент встрани? — помоли Аманда. Искаше да остане насаме с Клариса за кратко съвещание. След като Уолтър се отдалечи достатъчно, така че да не може да ги чува, Аманда прошепна: — Той е в съвсем друга категория.

— Какво от това? Посетителите ще го харесат — отвърна Клариса също шепнешком.

— Не е честно да караме небрежен тип като Чик Петерсън да се състезава с професионален модел.

— Аманда, ние няма да ги пуснем в някоя яма да се бият до смърт.

Клариса махна на Уолтър да се приближи:

— Честито! Вие сте финалист. Бъдете тук утре точно в седем.

Измина още час, докато изберат останалите трима финалисти: един очарователен двадесет и четири годишен помощник-редактор в списание за мъже; един четиридесетгодишен, наскоро разведен монтажист, който описа душевното си състояние като „много уязвимо точно сега“; и последно, един мъж с клюнест нос, заострена брадичка и кръгли очила.

Аманда настояваше клюнестият нос да бъде петият финалист. Това беше алтруистичен жест, а също така и възнаграждение за изисканите маниерите на човека. Клариса се съгласи, подтиквана повече от умора, отколкото от великодушие.

Точно след двадесет и четири часа кафенето щеше да бъде открито наново. Конкурсът щеше да започне. Мястото щеше да се възроди или да потъне в забвение. Каквато и да беше бъдещата му съдба, Аманда нямаше търпение да дочака следващия ден. Когато щеше отново да види Чик Петерсън.