Валери Франкел
Кафе „Love“ (22)

22 глава

Хикс стрийт №256 беше викторианска сграда от типичния кафеникав камък, построена някъде около началото на века. Нетипични за квартала бяха обаче, тежките тъмни завеси, спуснати пред всички прозорци на всеки етаж.

— Може би хората, които живеят тук, са чувствителни към светлината — предположи Аманда. — Фотофоби.

— Сега си я измисли тази дума — каза Мат.

— Не съм. — Ала всъщност не беше много убедена.

— Не са чувствителни към светлината. Те не искат някой да узнае какво се крие зад пердетата.

Аманда натисна звънеца на Тод Фиърсън. От домофона с пращене се чу женски глас. Звучеше като Силвия, но Аманда не беше сигурна. Оня път двете бяха разговаряли кратко.

— Ало. Аманда Грийнфилд е. Търся Тод Фиърсън.

Пълна тишина. Трябва да беше Силвия. „Явно ме мрази“, помисли си Аманда. По-малката сестра се чудеше дали Пол се беше обадил предварително, за да предупреди жена си и баща й. Нямаше значение. Предупреждението не би помогнало много. Тод трябваше да се срещне с Аманда. Ставаше въпрос за пари. Що се отнася до Силвия, Аманда не беше длъжна да й обяснява приятелските си взаимоотношения — вече приключили — с Пол. Тя натисна отново звънеца.

— Аманда? — обади се Тод. — Това не е нито мястото, нито времето.

— Имам парите, Тод. Всичките петдесет и пет хиляди.

Ключалката на входната врата щракна. Мат отвори и отстъпи настрани, за да пусне Аманда пред себе си. Много галантен жест от негова страна. Апартаментът на Тод беше съвсем леко открехнат, той ги чакаше вътре. Аманда представи Мат като свой партньор.

— Може ли да влезем? — попита тя, хвърляйки презрителен поглед към темето на нелюбезния домакин.

— Посещението ви е нежелателно. Не го познавам този мъж. Може да е опасен — каза Тод. После попита Мат: — Въоръжен ли сте?

— Защо смяташ, че съм опасен? — сопна се Мат. — Заради външния ми вид? Прекалено опърпан за изискания ти вкус? Кой би си помислил, че някой облечен като теб, ще се окаже крадец и изнудвач.

— Отказвам да…

— Искаш ли си парите? — попита Аманда.

— Разбира се, че си ги искам — каза той.

— Може ли да влезем? — зададе отново същия въпрос тя.

Той отстъпи неохотно и ги пусна да минат навътре.

Интериорът на апартамента съответстваше на епохата, когато беше построена сградата. Стените бяха боядисани в пастелно зелено. Канапета (три броя на партерния етаж в стаята с прозорци, гледащи към улицата), с тапицерия от тежък брокат. Краката им с формата на лъвски лапи (като на старинна порцеланова вана). Кедровата масичка в същия стил. Ориенталският килим на пода беше великолепен — ръчно тъкан, поне петнайсет фута дълъг и десет фута широк. Цветовете — виненочервено, кафяво, тъмно зелено — бяха прекалено мрачни за вкуса на Аманда, но това безспорно беше оригинален персийски килим, който струваше поне двадесет хиляди долара. Аманда се чудеше дали родителите й изобщо бяха виждали този апартамент. Те никога не бяха обичали прекаления разкош. Мат също изглеждаше впечатлен.

— Скъп килим, Тод — каза Аманда.

— Щеше да бъде още по-хубав, ако кучето не беше пикало върху него.

Внезапно от дъното на жилището малък джак ръсел териер се понесе към тях. Той се метна директно срещу Аманда. Кучетата я обичаха. Животните общуваха с нея на космическо ниво.

— Здравей, мъниче — каза тя и се наведе, за да може териерът да я подуши. Вместо това, кучето оголи челюсти и се опита да я захапе. За щастие рефлексите на Аманда не се бяха сковали от студа навън и тя дръпна ръката си навреме.

— Териерът е на дъщеря ми — каза Тод, сякаш да обясни реакцията на кучето. — Силвия! Озапти си псето! — изкрещя той.

Пепеляворуса и кокетна, Силвия се появи веднага, като че ли се беше спотайвала зад вратата да подслушва. Аманда й се усмихна сияйно:

— Радвам се да те видя отново.

— Хайде, Ровър — каза Силвия, игнорирайки напълно поздрава на Аманда. Тя перна животното (порода „летящи челюсти“) с кучешката каишка и двамата изприпкаха в другата стая.

— А сега — каза Тод, сядайки на плюшеното канапе. Краката му увиснаха във въздуха. — Парите?

Аманда му подаде жълтата телеграма.

— Какво е това? — Тод я прочете. — Много вълнуващо. Поздравления, Аманда. Ще имаш нещо, което да ти сгрява душата. Казах, че ги искам в брой. Тази хартийка не доказва нищо.

— Банките са затворени вече — каза Аманда. — Ще ти напиша чек.

Той поклати оплешивяващата си глава.

— Единствено в брой. — Той се смъкна от канапето и се изправи на малките си стъпала. — Може би ме смяташ за пълен идиот. Да дойдеш в дома ми, съобщавайки че парите са у теб, и след това да ми предложиш чек. Няма да се хвана на тоя номер. И нямам време за глупости. След час ще бъда в Хайтс Кафе. Ако имаш сумата, както твърдиш, донеси я там в брой. Дори ще ти отпусна време до пет и половина. И се обзалагам на безплатна вечеря за всички в квартала, че няма да успееш.

Вътрешностите на Аманда се опитаха да напуснат тялото. Тя дишаше дълбоко — вдишване, издишване, вдишване, издишване — стараейки се да запази спокойствие.

— Вечеря за всички в квартала — повтори тя.

Мат и Аманда си тръгнаха. По-малката сестра нямаше и бегла представа какво ще прави. Минаваше три часа, банките бяха затворени. Имаха ли време да теглят хилядарка след хилядарка от банкоматите? Има ли в тези автомати толкова пари?

— Наблизо се намират Чейс и Ситибанк — каза Мат. — В двете банки би трябвало да има петнайсет автомата.

Двамата се затичаха по Монтагю стрийт. Температурата сигурно беше паднала с пет градуса за последните петнайсет минути. Пръстите на Аманда се вкочаниха. Минаваше 3:45, когато се озоваха пред клона на Чейс Банк.

— По-добре да отидем до Ситибанк, за да не плащам допълнителна такса от долар и петдесет за всяка трансакция — каза Аманда.

— Стига умува, влизай вътре — заповяда Мат.

След петминутно чакане на опашка, Аманда застана пред един от банкоматите и трескаво набра първо кода си 424464 (И Чинг) после и желаната сума от петстотин долара.

— Какво правиш? — каза Мат. — Поискай пет хиляди.

Аманда прибави нула към изписаната сума и зачакаха. На екрана се появи съобщение, което ги уведомяваше, че не могат да изтеглят повече от две хиляди долара наведнъж. Аманда отново промени желаната сума и парите се появиха. Беше замаяна от зеления цвят, толкова много чисто нови стодоларови банкноти. Напъха парите в джоба си и взе подалата се от машината разписка. Подаде я на Мат и започна наново да набира цифри.

— Нещо не е както трябва — каза Мат.

— Какво?

— Според разписката в сметката ти има само деветнадесет хиляди долара.

— Това е невъзможно.

Аманда поиска подробна информация от машината. И наистина, данните за трансакциите през деня проследяваха движението — от превеждането на осемдесет хиляди долара, до многократни тегления от автоматите по две хиляди долара всяко.

— Франк е била. Парите са у нея. Трябва да я намерим — каза Аманда. — Може би е тръгнала да се среща с Тод.

Дали се бяха разминали на улицата? Как е разбрала Франк за депозита? Бъркотията ставаше все по-неуправляема.

— Да ги внеса ли обратно? — Аманда питаше за двете хиляди в джоба си.

— Задръж ги. Може да ни потрябват извънредно. Мислиш, че Франк е в Хайтс Кафе? — попита Мат с треперлив глас. При цялата демонстрирана незаинтересованост, той беше изнервен от изчезването на парите си.

Аманда го прегърна енергично.

— Не се притеснявай. Сигурна съм, че Франк ги е изтеглила. Парите са в безопасност. По всяка вероятност точно в този момент ги дава на Тод.

— Не. Не ги дава на Тод — прозвуча силен глас зад тях.

Аманда се обърна, за да види кой се намесва, и потресено установи, че това бе Силвия Макартни, застанала в преддверието с банкоматите, държаща остър, дълъг, касапски нож в едната ръка и кучешката каишка в другата. Ровър, доловил напрежението във въздуха (или просто поддържайки репутацията си), оголи челюсти.

Няколкото души, които бяха на опашката, прецениха потенциала на ситуацията и решиха, че ще е благоразумно да изчезнат. След като напуснаха припряно банката, Силвия залости вратата от вътрешната страна, тримата — Аманда, Мат и Силвия, ако не броим Ровър — вече бяха сами.

— Може би трябваше да отидем до Ситибанк — промълви Мат.