Валери Франкел
Кафе „Love“ (19)

19 глава

Франк наблюдаваше Клариса, която нервно си пооправяше ту косата, ту дрехите, ту маникюра. Блондинката не се чувстваше много комфортно да бъде насаме с по-голямата сестра. Вината обикновено разклаща самообладанието на човек. Въпреки че Клариса заслужаваше да опита вкуса на емоционалното страдание, Франк не изпитваше голямо удоволствие от възможността да й го причинява. Разобличете най-популярното момиче в кафенето — не толкова умно и вдъхващо страхопочитание, колкото изглежда — и оставате с коса, дрехи и маникюр, които да забодете върху хартиената кукла.

— Аз ще взема пример от Аманда и ще ти простя за стореното. Не те мразя. Ако изпитвам нещо към теб, то това е съжаление — каза Франк.

— Ти съжаляваш мен?

— Облекчена и щастлива съм, че го казах.

— И как се получи така? — попита Клариса.

Как би могла Франк да го обясни? Възвеличаването на Клариса беше неоснователно. Тя си беше внушила, че блондинката владее сили, които на нея й липсват. Колко наивно се надяваше приятелството с това ослепително създание да оцвети сивата й същност и да я надари с неща, които никога не е притежавала. Франк си даде сметка, че беше абсурдно и глупаво. И колко тъжно за Клариса: някой беше ли искрено заинтересован от Клариса заради самата нея? Франк по своя смотан и непохватен начин се беше опитала да я използва, но никога истински не бе държала на нея. Без да осъзнава собственото си лошо поведение обаче. И затова трябваше да плати съответната цена. Висока при това. Клариса не изглеждаше да оплаква каквито и да е загуби. Нито дори залеза на мита за самата нея.

— Защо те съжалявам? — запита Франк.

Защото в Клариса не се забелязваха никакви чувства, освен вина. Защото тя действаше, движена изцяло от собствения си интерес, поради което оставаше сама и откъсната — а дори не подозираше това. Дори след като многократно беше лъгана от Пайпър, тя продължаваше да го смята за приятел.

— Да, кажи ми — настоя Клариса.

— Не зная.

Блондинката барабанеше с нокти по кухненската маса. Наистина ли изгаряше от желание да получи дисекция на характера?

— Мисля, че би било добра идея да се прехвърлим на по-належащ въпрос — предложи Франк.

— Като например?

— Изкупление.

— Изкупление?

— Да — натърти Франк. — Как можеш да поправиш вредата, която причини? В противен случай — и понеже не съм католичка ще трябва да ми помогнеш с религиозното значение на този израз — ти отиваш в ада.

По-голямата сестра наблюдаваше съсредоточено реакцията на Клариса. Розовите ноздри с незабележими пори бяха единственото нещо от лицето на блондинката, което помръдваше.

— Няма да вземеш да се разревеш, нали? — не се стърпя Франк. Идеята, че думите й могат да засегнат ледената кралица, беше възхитителна.

— Няма, разбира се — поклати глава Клариса.

— Ноздрите ти треперят.

— Моментът е много тежък за мен.

Франк бе поразена:

— Съжалявам, ако съм те притеснила. Не беше нарочно. — Може би все пак Клариса пазеше някакви остатъци от съчувствие в сърцето си.

— Винаги е трудно да се говори за пари — каза блондинката.

Разговорът нещо се беше обърнал.

— Сега вече съм озадачена — каза Франк.

— Спомняш си за лекия ремонт, който извършихме преди конкурса, нали? И обявата във вестника? И новия навес и табелата с новото име?

— Онези, за чието заплащане не трябваше да се притесняваме? Не съм ги забравила. — Главата на Франк заплашваше да се пръсне. След всичко, което им беше причинила, Клариса имаше смелостта да иска пари.

— Ами изкуплението? — попита Франк.

— Никак не е забавно, Франческа — каза Клариса.

— Да ме виждаш да се смея?

— Вложила съм три хиляди долара.

— Предполагам, че ще трябва да ги преглътнеш.

Трепкащите ноздри на блондинката сега се разшириха като на бясна крава.

— Нямам намерение да изгубя тези пари — каза тя.

Франк не можеше да повярва… не, по-добре да зареже това.

В този момент тя трябваше да очаква подобно нещо от Клариса. Само като си помисли, че й беше жал за тая кръвопийца.

— Ако претеглим дълговете си една към друга, смятам, че излизаш суха от водата, загубвайки само три хиляди долара.

— Искам онова, което по право си е мое. — Сега, когато може би мястото й в „Поуст“ не беше така сигурно, Клариса трябваше да е осъзнала колко отчаяно се нуждае от парите. Тя беше студентка все пак. С Армани не излизаше никак евтино. Франк усети, че ако желае да получи от Клариса още някаква услуга, трябваше да я притисне на момента.

— Няма да видиш и петаче — произнесе Франк спокойно, — освен… не, забрави.

— Какво? — не издържа Клариса.

Франк поклати глава:

— Никога не би се навила.

— Може пък и да се навия.

Франк се насили да се усмихне, докато подаваше бързо стръвта на пиранята срещу нея:

— Веднага ще ти напиша чек — „никой не би ти го изплатил от тук до Кливланд“, помисли си по-голямата сестра — ако свършиш още една задача като маркетинг-мениджър на „Флирт с кафето“.

Клариса стисна скептично устни. Франк продължи:

— Искам да се обадиш на Пайпър Цорн и да го помолиш да изрови нещо за Тод Фиърсън. Притежавана собственост, ипотеки, арести, кръвни проби, ДНК, регистрирани домашни любимци, ловен билет, данъчни декларации, всичко. — Поуст имаше неограничен достъп до Кметството, Гражданския регистър, информация от полицията. Можеше и да изскочат, компрометиращи Тод, факти. Не беше присъщо за Франк да се занимава с изнудване, но ако не го направеше, я очакваше разорение.

— Искаш да излъжа Пайпър?

— Да не повярваш как се обръщат нещата.

— Мислиш си, че това е някаква сапунена опера?

— Не, мисля си, че след както той те излъга, сега можеш да го излъжеш и ти. — Франк отново се удиви как е могла да има такова доверие в Клариса. Блондинката изобщо не беше толкова умна и съобразителна. Така силно бе желала да й повярва — заради оцеляването на кафенето и заради себе си — че мозъкът й беше прескочил слабите страни в характера на Клариса, съсредоточавайки се върху тези, които впечатляваха.

— Вместо чек, ги искам в брой — каза Клариса.

— Хиляда и петстотин мога да ти платя днес, останалите другата седмица. — Или в следващия живот, както би казала Аманда.

— Добре, ще го направя. — Блондинката взе телефона, за да се обади в „Поуст“. Докато провеждаше разговора не свали поглед от Франк.

— Пайпър, Клариса е. Страхотна статия от Уолтър Робинс в днешния брой. А-ха. Да. Слушай, искам да те помоля за услуга. Занимавам се тук с един мъж. Той си пада по мен. Уверява ме, че не е женен, но искам да бъда сигурна. Можеш ли да провериш? А-ха. Да, казва също, че е богат. И че има скъпа кола. Знам. Знам. А-ха. Да. Знам. Можеш ли да накараш някой от компютърджиите при теб, да го проучи? Тод Фиърсън. — Клариса произнесе правилно името буква по буква. — Живее в Бруклин Хайтс. Собственик е на Хайтс Кафе. Да. Добре. Задръж за секунда, ще кихна.

Тя покри слушалката с ръка:

— Кога сме на разположение?

— Отиваме до банката за пари в брой и след това се връщаме. Половин час. Но той да не се обажда тук. Ние ще го потърсим.

— Ще ти се обадя след половин час отново. Не, нямам факс под ръка. Нито телефон. Паднала ми е батерията. Ще трябва аз да ти позвъня.

Клариса затвори и се обърна към Франк:

— Ще го свърши. Предполагам, че се чувства виновен, задето ме е подвел. Той наистина не е толкова лош.

Франк трябваше да се ощипе, за да не направи някой коментар. Налагаше се да поддържа приятелска атмосфера, докато не получеше компрометиращия материал срещу Тод. След това Клариса щеше да бъде низвергната. Франк си погледна часовника. Беше два часа.

— Тръгваме ли? — попита тя. Двете си взеха връхните дрехи и излязоха. Решетката пред заведението беше все още заключена. Франк потисна една дълбока въздишка при спомена за сутрешната среща с Тод. Събирането на материал за изнудване беше отчаян акт, но тя трябваше да направи нещо. Не й се струваше толкова ужасно да води битка, когато знаеше какво е заложено на карта.

Хората вървяха забързано по улицата, слънцето сякаш падаше като баскетболна топка. Всичко изглеждаше ускорено, докато Франк наближаваше финала на тази част от своя живот. Въпреки че краят се задаваше застрашителен и мрачен, тя го очакваше с нетърпение. Аманда би нарекла това оптимизъм. Франк не беше готова да се обвърже с такова мнение.

Двете жени извървяха в мълчание цялото разстояние до Ситибанк на Монтагю стрийт. Франк попълни бланката за теглене на пари и се подреди на опашката зад млада съпружеска двойка с момиченце в бебешка количка. Мъжът и жената си говореха тихо — обсъждаха дали могат да си позволят да останат в града с бебето. Спокойният разговор за съвместното им бъдеще размекна Франк. Когато беше на двадесет и три, тя смяташе, че ще има фантастична кариера в издателския бизнес, любящ съпруг и деца, преди да навърши тридесет. На тридесет и три тя беше изненадана от реакцията си при срещата с тази млада двойка. Вместо да им завиди, тя ги сметна за миловидни и обикновени, ограничени от компромиси в името на семейството и детето.

Каза си, че не би искала да е на тяхно място. Всъщност, тя не би си сменила мястото с никого. Приятната изненада от факта, че се приема и одобрява, дойде внезапно. Когато служителката на гишето извика: „Следващият!“, Франк изобщо не я чу.

Мъжът зад нея я потупа по рамото. Както беше изпаднала в транс, предизвикан от току-що появилото се прозрение, Франк се стресна и се приближи до касата. Подаде бележката и банкоматовата карта на чернокожата служителка в напреднала възраст.

— Как ги предпочитате?

— По петдесет и по сто — отвърна Франк.

Касиерката й подаде парите и разписката, казвайки:

— Ако искате да говорите с някого от отдела по инвестициите, можете да си уредите среща, ето там на гишето за информация.

— Не ви разбрах добре. — Франк не виждаше необходимост от съвети как да инвестира шестстотинте долара, които й оставаха на сметката.

— Нямате намерение да оставите седемдесет и девет хиляди долара просто да си седят на текущата ви сметка, нали? — попита касиерката.

— Сигурно има някаква грешка — започна Франк, но после погледна разписката. Премигна невярващо с очи: сумата, останала след последното теглене, беше 79,343.00 долара.

Касиерката направи справка на компютъра и съобщи:

— Имате преведени на сметка осемдесет хиляди долара по-рано този ден.

— О, да. Бях забравила. — Франк нямаше идея какво става, но ако това беше грешка на банката, тя определено нямаше намерение да я коригира.

— Забравихте за осемдесет хиляди долара?

— Аз взимам лекарства — обясни Франк, след което се наведе напред и прошепна: — Прозак. — Служителката се опули, а Франк продължи: — Искам да изтегля петдесет хиляди, ако обичате.

— Трябва ми документ за самоличност със снимка и нова попълнена бланка. Също така се налага да съгласувам толкова голяма сума с управителя на банката.

Франк нямаше шофьорска книжка, а паспортът й се намираше в апартамента.

— Съгласувайте, каквото трябва да се съгласува. Аз ще се върна след петнайсет минути.

— Банката затваря след петнайсет минути.

— Мамка му. Къде има телефон?