Валери Франкел
Кафе „Love“ (16)

16 глава

Аманда чу, че се чука, но не реагира. Кой би могъл да тропа на вратата им в шест часа сутринта? Мат ще отвори. Той спеше във всекидневната, на десет стъпки от входната врата.

Блъскането не спря, затова Аманда стана, обу си мъхестите пантофи и се довлече при Мат, който седеше на дивана и си разглеждаше ноктите.

— Не можеш ли да отвориш? — попита Аманда сопнато.

— Аз съм само един гост тук.

— Ти си назначен — тросна се тя. — О, господи. Съжалявам, че казах това. — Пак се беше случило, помисли си тя. Как можа да допусне като една оса да сипе хапливи забележки?

— Не съжалявай — отвърна той, — аз харесвам тази твоя страна.

— И коя точно е тази страна? — попита тя, пресягайки се към бравата да отвори.

— Онази с острие накрая — каза Мат.

Аманда не хареса заключението. В нормално състояние тя беше деликатна и мека.

Клариса стоеше на прага, стиснала един брой на „Ню Йорк Поуст“. Както обикновено изглеждаше божествено в шоколадовокафяв комплект от блуза и жилетка, черни джинси, обувки с високи токчета и палтенце, поръбено с кожички. Аманда я погледна изпитателно, опитвайки се да открие знак, че е простила на Франк. Малката сестра беше прекарала голяма част от нощта в опити да успокои блондинката. Когато Франк беше споменала фалшивия живот на Клариса, коментарът бе попаднал точно в целта.

— Животът ти не е изкуствен — беше я утешила Аманда предишната вечер, след като Франк и Уолтър вече бяха излезли.

— Тя си мисли, че съм кукла Барби — жалваше се Клариса.

— Не е така. Тя наистина иска да ти е приятелка.

— Тя не иска да ми е приятелка. Тя не иска никакви приятели. Това че има повече проблеми в живота си, не означава, че чувствата й са по-истински от моите. Как можа да каже, че не ме е грижа за „Флирт с кафето“? Загрижена съм, и то много. Аз се вълнувам от доста неща, в дълбочина!

— Убедена съм, че се стараеш — беше я уверила Аманда.

— Успокоително е да го чуя, защото наистина ми пука. Но дори и да не беше така, това прави ли ме лош човек? Върша работа тук. За мое и ваше добро. Последното нещо, от което имам нужда е да бъда обиждана от Франческа, която изобщо не е неуязвима.

— Така е. — Аманда не хареса посоката на разговора.

— Като погледнеш само как се облича.

— Клариса…

— А с мъжете е направо жалка. Едва успява да обели някоя дума в тяхно присъствие. И с жените трудно води разговор. Тя е една обикновена особнячка. И параноичка. И изобщо не е толкова умна, за колкото се мисли.

На Аманда не й се слушаше това.

— Знаеш ли, Клариса, Франк не може да контролира много добре емоциите си. Тя се опитва да ги владее, но не успява, и когато те изригнат, всеки около нея е като попарен. Ако за минутка се опиташ да я разбереш, сигурна съм, че ще намериш сили да й простиш и да забравиш всичко, което ти каза.

Блондинката беше слушала Аманда през цялото време с леко стиснати устни. След това се беше усмихнала, сякаш бе взела важно решение.

— Аманда, ти си наистина много мила. Застъпваш се за сестра си, опитваш се да ми повдигнеш настроението. Радвам се, че се срещнахме. Почти невъзможно е да станеш близък приятел с някого, когато пораснеш, не мислиш ли?

— Напълно си права. — „Особено ако новият ти най-добър приятел е някой, когото си познавал цял живот“, беше си помислила Аманда.

— Аманда, ехо? Тук ли си? — подвикна Мат, разположен царски на дивана.

Аманда се усети, че бе държала вратата отворена, без да покани Клариса или да й направи място да влезе вътре.

— Май бях заспала отново. Заповядай — каза тя накрая.

Клариса мина покрай нея и застана в средата на стаята.

— Искаш ли да се съблечеш? — предложи Аманда.

— Погледни тук. — Клариса й подаде вестника. Под някаква снимка на Франк, представяща я в не особено добра светлина, стоеше заглавието: „ЕДНА ОТ СЕСТРИТЕ БОРДЖИЯ ОБВИНЯВА СЕБЕ СИ ЗА СМЪРТТА НА СВОИТЕ РОДИТЕЛИ“.

Аманда усети как стомаха й се обръща.

— О, не — прошепна тя.

— Нямам нищо общо с отпечатването на този материал — бързо каза Клариса.

— Чия е вината, не е основното ми притеснение — въздъхна Аманда. Франк щеше да превърти, когато видеше статията. Нападението бе масирано. Вече не приличаше на съмнителна вестникарска сензация. Това беше жестоко.

— Не ми се струва да е по-зле от твърдението на „Поуст“, че си убила Чик — каза Клариса.

Аманда усети как сълзите бликват от очите й.

— Това е много, много по-лошо, Клариса.

Франк беше споделила с Аманда в деня на погребението на родителите им, че ако е била пристигнала по-рано вкъщи, може би е щяла да ги спаси. Полицията не смяташе така, но по-голямата сестра отказа да повярва. И поне доколкото знаеше Аманда, от този ден нататък, Франк не отвори повече дума за вината си, нито пред нея, нито пред някого другиго.

Клариса си пое дълбоко въздух и каза:

— Има още нещо, Аманда. Материалът не е написан от Пайпър Цорн.

— А от кого тогава? — попита Аманда, прелиствайки страниците, за да открие статията. — Уолтър! — ахна тя. Най-отдолу с дребен шрифт: Уолтър Робинс.

Дъските в коридора изскърцаха. Франк влезе във всекидневната, сънена и излъчваща доволство, търкайки очи като дете.

— Какво за Уолтър? — попита тя. — Добро утро, между другото. — Живнала, Франк се усмихна на Клариса. Аманда се опита да скрие вестника, сядайки отгоре му, но Франк мерна заглавието.

— Какво са направили сестрите Борджия този път? — попита тя, махвайки на Аманда да й го предаде. По-малката сестра се поколеба.

— Дай й го — каза Мат.

Накрая тя подаде фаталния булеварден таблоид на Франк. Мат, Клариса и Аманда я наблюдаваха в пълно мълчание, докато безмълвно четеше страницата. Очите й преминаваха по редовете; лицето й, вкаменено, не трепна нито веднъж.

— Извинете ме — промълви Франк и се върна обратно в своята стая, внимателно затваряйки вратата зад себе си.

— Прие го по-зле, отколкото предполагах — високо прошепна Аманда на Мат и Клариса.

— Как можа да познаеш? — попита Клариса, докато сядаше на ръба на масичката за кафе.

— А ти как не можа? — възкликна Мат. — Това не беше нормална реакция. Тя все едно премина през безлюдна, пустинна земя.

Аманда ритна краката на Мат от масичката за кафе.

— Да не си произнесъл това! — заповяда му тя, изплашена, че може да се окаже прав.

— Не мога да повярвам, че нещата така излязоха от контрол — каза Клариса.

— Съжаляваш ли? — попита Аманда.

— Съжалявам, разбира се. Да не съм чудовище. Никога не бих се съгласила, ако подозирах, че Уолтър ще напише нещо толкова персонално.

— Не би се съгласила с какво? — Аманда не вярваше да е чула правилно.

— Всеки е виновен за нещо — изрецитира Мат.

— Имам нужда от кафе — каза Аманда. — Мат, ще бъдеш ли така добър? Има венецуелско в хладилника. Направи го с френската преса.

Не че искаше да изгони Мат от стаята, но беше усетила, че нещо се задава — нещо важно — между нея и Клариса. Кратките забележки на Мат нямаше да й бъдат от помощ.

След като Мат напусна всеки дневната, тя каза:

— Обясни ми отново, Клариса. Как се запозна с Уолтър?

Блондинката се опита да запази самообладание, но нервите й не издържаха и тя клюмна, забивайки поглед в ботите си.

— Чрез Пайпър.

— А как се запозна с Пайпър?

— Миналата година в курса по медийни средства. Представих му се и излязохме на вечеря няколко пъти.

Аманда заключи от изражението на лицето й, че са спали. А Клариса го потвърди, казвайки:

— Прехраната ми за в бъдеще зависи от това да имам контакти в медиите.

— Уолтър? — попита Аманда.

— Ще стигна и до него — каза рязко Клариса със святкащи очи.

— Не се нахвърляй върху мен, докато всъщност си ядосана на себе си.

Клариса почти изпръхтя:

— Бих могла да си тръгна от тук на момента и никога повече да не се сетя за това.

— Мислиш ли? — попита остро Аманда. — Дълбоко се съмнявам.

Клариса омекна.

— Аманда, чувствам се ужасно заради статията. За първи път срещнах Уолтър, когато отидох да обсъдя с Пайпър конкурса Мистър Кафе на седмицата. Разказах му за вас, за кафенето, целия план. Той хареса тази история за Давид и Голиат и искаше Уолтър Робинс, неговото протеже във вестника, да бъде избран за Мистър Кафе. Уолтър трябваше да бъде човекът на „Поуст“, който да предава от мястото на събитията войната с Мунбърст.

Аманда си припомни как Клариса настояваше Уолтър да бъде финалист.

— Защо не ни предупреди за това? — попита тя.

— Пайпър и Уолтър не одобриха тази идея.

— А демонстрациите, че си падаш по Уолтър част от играта ли бяха? — Аманда се върна назад към непринудения разговор за двойната им среща с Уолтър и Чик.

— Така не се налагаше да обяснявам защо прекарваме толкова време заедно — отвърна Клариса. — Не можеш да отречеш, че „Поуст“ изсипаха лавина от отзиви за нас, а това доведе до купища нови клиенти.

— Него ден, когато дойде с всичките онези броеве на вестника, мислех, че си ги купила.

— Уолтър ми ги даде.

— А дизайнерката Клод и бояджията Мейбъл?

— Пайпър ме свърза с тях.

— Не са студенти, така ли?

— Мисля, че не са.

Дотук Аманда беше установила няколко неща: Клариса бе патологична лъжкиня. Всичко, казано за приятелството им, се оказваше празни приказки. Нещо повече, тя нарочно беше насърчавала съревнованието между двете сестри, за да може да ги манипулира по-лесно в своя изгода.

— Единственото нещо, което не разбирам, е, защо направи всичко това? — каза Аманда.

Устата на Клариса се превърна в тънка права линия.

— Исках само да си направя курсовата работа.

— От момента, в който потропа на вратата ни, се държиш малко прекалено нахакано. Подведе ни още от самото начало. — Аманда отправи обвинението, без да знае със сигурност дали е вярно. — Ти студентка ли си изобщо?

— Разбира се, че съм студентка. Добре. Истината е следната. Пайпър ме накара да дойда в заведението ви и да си предложа услугите. Мислех, че подбудите му са благородни. Познавал Франческа от времето, когато била редактор в списанието. Следял как се развива и искал да й помогне. Мислех, че се опитва анонимно да й направи услуга.

— Трябва обаче да си разбрала, че планът му цели обратното.

— Искаше ми се да му вярвам. Той ми предложи работа във вестника след дипломирането ми. Идеите ми и усилията да спася кафенето бяха искрени. Харесвам розовите стени. Наистина. — Клариса отново се втренчи в ботушките си. — Аз също съм жертва.

— Глупости — каза Мат, който носеше на една табла чаши и кана с кафе. — Знам какво си ти. И жертва не е подходящата дума.

— На този етап не е от значение какво мислиш ти. Каквото е станало е станало. Дали ми вярвате, или не, няма да промени нещо.

След това мрачно изявление Мат наля кафето.

— Какво прави там вътре, според вас? — попита той, кимвайки с глава към стаята на Франк.

Аманда се питаше същото нещо. Откакто Франк се оттегли, не бяха чули и най-слабия звук. Тя стана от дивана и тръгна по коридора. Точно протягаше ръка към бравата и стаята на сестра й се отвори. Франк стоеше пред нея, облечена както обикновено небрежно — изтърбушени джинси, фланелка с дълъг ръкав и маратонки. Лицето й беше безизразно. Безжизненото изражение бе доста плашещо. Празният поглед на Франк обаче, беше това, което ужасяваше Аманда.

— Франк, току-що сварено кафе? — предложи Мат.

— Чух цялата история на Клариса, от спалнята — каза Франк, докато влизаше във всекидневната. Тя взе едната от трите недокоснати чаши с кафе. — Венецуелско, смесено с… — Пое дълбоко от аромата. — … мексиканско и… — Франк отпи от чашата. — … една нотка бразилско.

Беше права, разбира се. Аманда не можеше да си представи как Франк ще се откаже от кафето, ако се наложеше да затвори заведението. Аманда беше чувствителната, но Франк имаше чувство за кафето.

— Взех решение — обяви тя.

Всички я погледнаха. Аманда каза:

— Каквото и да е то, ще те подкрепим.

— Недей толкова бързо да ме подкрепяш, Аманда — предупреди я Франк.

— Каквото и да пожелаеш, ще се съглася — увери я по-малката сестра.

Франк кимна разсеяно и седна до сестра си на дивана.

— Ако Клариса не се беше появила в „Барни Грийнфилдс“ преди две седмици, щяхме вече да сме обявили банкрут. — Докато говореше си изследваше чашата с кафе толкова обстойно, сякаш очакваше всеки момент на повърхността й да се появи господ. — Не съжалявам за конкурса. Мисля, че си заслужаваше усилието. Харесваше ми идеята хората да бъдат заедно, кафенето да се превърне в място, където непознатите да се почувстват по-малко самотни в живота. За нещастие никога няма да разберем дали първоначалната идея щеше да сполучи… тъй като всичките тези… обстоятелства.

— А сега заведението ни се превърна в зрелище от цирка. Ние се превърнахме в зрелище от цирка — продължи Франк, след като отпи от кафето. — Случилото се няма да бъде забравено никога. Ние сме белязани, Аманда. Всички в квартала ни мразят. — Тя направи пауза. Каменната й маска започна да се разпада.

— Реших да затворя кафенето — каза тя. — Няма да се боря повече. Предавам се. Вече се свързах с нашата банка, за да ни кажат какви са възможностите. Връщаме се там, където бяхме преди две седмици. Но пък спечелихме цялото това унижение и предателство.

Франк се разтресе в ридания. Лицето й се сгърчи неузнаваемо. Аманда не можеше да си спомни някога да е виждала сестра си в такова състояние. Прегърна я плахо. Можеше да усети ключицата под тънката кожа. Франк беше така крехка и напълно беззащитна. Аманда я придърпа плътно към гърдите си и се почувства като гълъб, мътещ малки пиленца. Започна да гали Франк по косата, чудейки се дали някога сестра й е позволявала на майка им да я успокоява така.

— Не е в природата ти да си толкова песимистична, Франк — каза Аманда. Все още хлипайки, Франк поклати глава, заровена в пазвата на сестра си. — О, стига — продължи Аманда. — Винаги съм разчитала да гледаш от светлата страна на нещата.

— Забрави, Аманда. Всичко свърши — каза Франк, плачейки.

Малката сестра погледна Мат. Той разпери ръце въпросително. Аманда му се усмихна сърдечно. Мат искрено искаше да помогне. Клариса си допи кафето. Изглеждаше необременена и с чиста съвест. Аманда подозираше, че угризенията й бяха изчезнали още докато ги изричаше.

След известно време Франк спря да хлипа. Вдигна глава, изтри си сълзите и каза:

— Май трябва да проведа няколко телефонни разговора.

— Едно хвърляне — помоли Аманда.

— Какво? — попита Франк.

— Моля те само за едно хвърляне. Да видя къде е насочена енергията ни. Ако има промяна, искам да отложиш с един ден банката. Позволи ми да хвърля веднъж монетите и при добро разпределение получавам още един ден.

— Бленуваща както винаги — въздъхна Франк.

— Не виждам нищо лошо в това. — Аманда нямаше представа какво ще прави с този допълнителен ден, но просто трябваше по някакъв начин да забави Франк. Беше възможно след няколко часа сестра й да се чувства по-различно.

— Хвърляй тогава твоите пенита — каза Франк.

Аманда бръкна в джоба си и извади шест медни монети. Подаде ги на сестра си.

— Направи го ти, Франк — настоя тя. — Искам ти да ги хвърлиш.

— Аманда, мятай скапаните монети.

И тя метна скапаните монети. Те се завъртяха и паднаха. Аманда ги подреди върху масичката за кафе и ги разгледа. Издаде някакви нечленоразделни мънкания.

— Е, добре. Какво означават? — попита Франк.

— Нищо не означават. Не ти ли е известно, че И Чинг е пълна тъпотия? — отвърна Аманда.

В този момент Франк се разсмя.

— Добре, още един ден.