Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

63.

Поехме на юг и минахме по тесен мост над някакъв канал. За първи път в Йемен виждах вода, която не тече от кран.

— Приятно е да видиш река — обади се Кейт.

— В Йемен няма реки — каза Бък. — Това е сезонна уади. По това време на годината обикновено е суха, но явно са отворили шлюзовете на язовира.

Че как. Пролетният кат трябва да се напоява.

— Старият язовир е бил построен преди повече от две хиляди години и благодарение на него е възникнала савската цивилизация. Стената се пробила през петстотин и седемдесета, годината на раждането на Мохамед, и мюсюлманите смятат това за поличба. Краят на езичеството и началото на нов свят — обясни Бък.

Точно така се чувствах и аз след рухването на първия ми брак.

— Новият водоем беше построен през осемдесетте, хиляда и четиристотин години след края на първия.

— Проблеми с приемствеността, а?

— Мостът не позволява да отбиеш от пътя — уведоми ни също така Бък.

Именно. Точно затова аз бих устроил похищението на такова място.

Както и да е, след десетина минути вече приближавахме археологическия обект Баран. Видях бял микробус, паркиран на черния път, както и син военен камион, вероятно на полицията от Бюрото за национална сигурност.

Бък спря зад камиона, а Бренър и Замо спряха зад нас.

Всички слязохме и се огледахме. Тук-там се виждаха закърнели дървета и финикови палми, както й няколко напоявани ниви, но като цяло теренът бе кафяв и прашен.

Бък също гледаше сухия пейзаж.

— Тръгне ли, пустинята няма спиране — каза той. — Язовирът и напоителните помпи водят обречена битка.

Също като нас. И по ирония на съдбата това се отнасяше и за джихадистите. Тук няма да има победители. С изключение на пустинята.

Слязохме от колите и буквално на минутата бяхме нападнати от жадни за бакшиш хлапета, после от продавачи на сувенири и от двама млади мъже, които казаха, че били екскурзоводи. Накрая цъфна и един полицай от БНС и ни предложи защита срещу двайсет долара. Сигурно беше роднина на капитан Дамадж.

Надявах се някъде наоколо да има банкомат.

Бък обаче влезе в ролята на банкомат и даде на офицера малко риали, после плати и на хлапетата да се разкарат. Бутна хубав бакшиш и на двамата екскурзоводи за това, че не правят нищо, като през цялото време говореше любезно на арабски. Бък беше добър американски дипломат. Даваше пари навсякъде и на всеки.

Полицаят ни гледаше така, сякаш инстинктът му казваше, че не сме безхаберни туристи, за каквито се представяме. Запитах се дали не е познал, че сме с бронежилетки, и ако е така, дали ще заключи, че имаме и пистолети? Или си мисли, че сме достатъчно тъпи, за да дойдем невъоръжени?

Полицаят каза нещо на Бък и той преведе:

— Казва, че полицаите скоро си тръгват и че не бива да се застояваме много.

Сякаш тези смешници можеха да ни помогнат по някакъв начин.

— Чудя се дали не са същите момчета, които са пазили и белгийците — казах високо.

Никой не отговори.

Както и да е, ченгето се разкара, но онези със сувенирите, общо шестима, още не си бяха получили парите и размахваха стоките си към нас — евтини джамбии, вероятно произведени в Китай, шивали, ставащи за всеки размер, сандали, също ставащи за всеки размер, както и пощенски картички.

Бък им даде четиристотин риала, взе няколко картички и най-накрая бяхме пуснати да приближим входа на руините.

Замо остана да ни охранява, както беше по план, а ние четиримата отидохме до каменна арка, която изглеждаше нова. Там седяха и дъвчеха четирима бедуини, които направо ни заклаха с входна такса около три долара на човек. Но пък нали именно бедуините контролират цялото движение и достъп по тези места.

Руините бяха на по-високо ниво от останалия терен. Изкачихме няколко каменни стъпала и пред нас се разкриха няколко акра разкопки и порутени стени около павиран двор. От другата му страна, на върха на стълбище, се издигаха високи правоъгълни колони. Някакви туристи стояха и слушаха екскурзовода си. Хубави руини. По-хубави от онези на Мариб, от които човек го побиват тръпки. Хайде да си тръгваме.

Бък обаче беше нашият безплатен екскурзовод.

— Това е храмът Баран, известен също като Лунния храм и Арш Билкис, което означава тронът на Билкис, тоест Савската царица. Недалеч оттук е и храмът на Слънцето.

Близко до ума.

— Този храм е бил посветен на савското божество Алмака.

Моля ви, няма ли кой да ме отвлече?

Бък продължи да говори и Кейт, както можеше да се очаква, зададе въпроси. Тя винаги се опитва да обогати знанията си и аз нямам нищо против, стига да не се опитва да обогатява и моите.

Междувременно истинските туристи се бяха събрали в двора с екскурзовода си. Преброих общо петнайсет. Огледах се за приятелчето си от Сана Мат Лонгоу, но тези долу бяха предимно хора на средна възраст, вероятно европейци, ако се съдеше по снежнобялата им кожа и грубите обуща.

Екскурзоводът поведе клиентите си към изхода и когато се приближиха, Бък каза нещо на арабски и двамата се разприказваха, после екскурзоводът продължи към микробуса.

— Половината туристи са германци, а другата половина датчани — уведоми ни Бък.

Общо — куп идиоти авантюристи. Безхаберници в Билкис.

— Връщат се в Сана — каза Бък. — Никой вече не остава да нощува тук.

— Защо изобщо някой идва тук? — поинтересувах се аз.

— За да научат нещо, господин Кори — малко сопнато отвърна Бък. — Да видят историята. Да се докоснат до друга култура.

Ясно. Вероятно и белгийците се бяха докоснали до друга култура.

— Ако си останеш у дома, терористите побеждават — напомни ми Бък.

Всички в Ню Йорк казваха това след 11/9 и затова всички излизахме и пълнехме барове и ресторанти. Майната й на Ал Кайда. Дай едно двойно, барман. Бог да благослови Америка!

Това тук обаче беше различно. Намирахме се в търбуха на звяра. И ако питате мен, екскурзоводът, ченгето от БНС и всички останали в момента сигурно държаха мобилните си телефони и казваха на някого къде има американски пуйки за скубане.

Бък си погледна часовника.

— Районът ще се опразни след половин час. Ще почакаме дотогава, след което ще тръгнем обратно към хотела.

За да ни отвлекат в оазиса. Да ни издебнат в онази уади.

Бък, който разполагаше с време, продължи лекцията си:

— Западните археолози няма да се върнат тук, а местните власти няма да почистват навятия пясък. След десет, най-много петнайсет години всичко това отново ще бъде покрито и ще останат да стърчат само ей онези колони.

— Тъжно — каза Кейт.

Може би щяха да вземат да пробият тук някой петролен кладенец.

Бък кимна на запад и каза:

— Онова на хоризонта са възвишенията, над които прелетяхме и където се намира Крепостта на гарвана. Йеменците вярват, че Ноевият ковчег е спрял там след потопа. На четирийсет километра западно от Крепостта на гарвана пък се намира тренировъчният лагер на Ал Кайда. Смятаме, че в същия район се намира и скривалището на Пантерата.

Може пък да се крие в Ноевия ковчег.

— Безпилотните самолети могат да се огледат и за Ковчега, докато търсят скривалището на Пантерата — казах аз.

— Пантерата ще дойде при нас — напомни ми Бък.

— Вярно бе, забравих. — Шансовете ни да открием Пантерата бяха точно толкова големи, колкото и да попаднем на Ноевия ковчег. Пантерата обаче щеше да намери нас.

Слънцето вече се спускаше на запад. Заслоних очи и се загледах към далечните хълмове. Значи Крепостта на гарвана не се намираше много далеч от тренировъчния лагер на Ал Кайда, който скоро щеше да бъде заличен от американски самолети, ако всичко минеше добре. Някъде сред онези безплодни хълмове, много далеч от Ню Джърси, се намираше и Булус ибн ал Дервиш. А може би и Ноевият ковчег. Дълбока мисъл започна да се оформя в съзнанието ми — нишка, която вероятно можеше да свърже всичко в една-единствена истина.

Това място смърди — казах аз.

Бък се намръщи и ни поведе към двора. Забелязах, че не се виждаме от пътя и че наоколо няма жива душа. Извадих колта си и го пъхнах в джоба на елечето си. Бренър направи същото.

Бък се обърна към Кейт и Бренър, но не и към мен.

— Според някои мормони именно дошъл тук пророкът Лехи през шести век преди нашата ера, след като избягал от Йерусалим. И че тук погребал пророка Измаил.

Дано Измаил да е бил мъртъв.

Определено очаквах с нетърпение да бъда отвлечен.

— Мормоните също така вярват, че тук Лехи построил кораб и отплавал към Америка — продължи Бък.

Чакай малко. За кораб на колела ли говорим?

Бък обаче поясни:

— Има убедителни данни, че по онова време тук е имало река, която се е вливала в морето.

Схванах.

Бък ни поведе през двора и нагоре по четиринайсетте (пребройте ги) широки и стръмни каменни стъпала. Горе имаше пет квадратни колони, издигащи се на височина около осемнайсет метра. Имаше и шеста, която лежеше счупена, и Бък ни разказа история за символизма около нея — нещо за петте безспорни стълба на исляма и за единствения спорен. Реших, че си измисля. Всъщност той си измисляше много неща.

Бък приключи историята си и потъна в необичайно за него мълчание, което продължи цели няколко секунди.

— Предполага се, че белгийците са били убити именно тук — каза след малко той.

Никой не каза нищо. Все пак ще си призная, че тази мисъл вече ми беше минала през ума. И Бък искаше да запази този момент за сега.

Той посочи камъните около колоните.

— Според йеменските войници, които били извикани първи на местопрестъплението, тези камъни били целите в кръв.

Всъщност петната още си личаха, но ако не знаеш какво се е случило, едва ли ще се досетиш, че са от кръв.

— Туристите били две възрастни двойки, пенсионери от Брюксел, млада неженена двойка от Брюж, обикаляща Близкия изток, както и женена двойка, също от Брюксел, с шестнайсетгодишната си дъщеря.

Отново никой не каза нищо.

— Всички били отседнали в „Шератон“ в Сана като част от по-голяма туристическа група. Тези девет души решили да се запишат за еднодневната екскурзия до Мариб.

Лоша идея. Много, лоша идея.

Бък отново се умълча и забелязах, че руините вече са напълно пусти и че микробуса и полицейския камион ги няма. Откъм пътя и от развалините около нас не се чуваше нито звук. Бяхме сами.

— Тези хора не са причинили зло никому — тихо каза Бък. — Единствената им вина в Йемен е била, че са западняци. Европейци. Християни. И заради това са платили с живота си.

Именно.

— Телата на белгийците така и не са открити, но екскурзоводът и шофьорът им, млади мъже от Сана, били намерени в канавка на около километър оттук, с прерязани гърла — продължи Бък. — Така че можели да бъдат погребани както подобава на мюсюлмани. Престъплението им е било в това, че са се забъркали с неверници, а наказанието — смърт.

— Колко ужасно… безчувствено — тихо каза Кейт.

— Това не е война — каза Бренър.

Бък се съгласи.

— Било е безмилостен, хладнокръвен и брутален акт.

— И смятаме, че Пантерата е бил тук, когато това се е случило? — попитах аз.

Бък кимна и каза:

— Такава информация ни даде пленникът от Ал Кайда в Брюксел.

Е, ако някой имаше угризения относно убиването на кучите синове с ракети „Хелфайър“, подобни скрупули вече бяха изчезнали. Всъщност моменталното взривяване беше прекалено добро за Булус ибн ал Дервиш.

Сателитният телефон на Бък иззвъня и той отговори. Заслуша се, каза: „Добре“, прекъсна връзката и ни каза:

— Чет се обади. Време е да тръгваме към хотел „Билкис“.

Иначе казано — „Време е за отвличане“.