Нелсън Демил
Пантерата (55)

54.

Пилотът съобщи, че сме на височина четири хиляди метра и че можем да се подкрепим със запасите в хладилника отзад.

Всички станахме и си взехме безалкохолни напитки и вода, след което Чет ни покани да седнем на поставените една срещу друга пейки. Замо нямаше желание да научава какво има да каже Чет, така че се върна на мястото си с д-р Пепър^[1]. Въобразявах ли си, или лявата му ръка като че ли не се движеше нормално? Така де, ако те улучат така, с травма на меките тъкани, ръката ти изтръпва, а може и да се инфектира. Страхотно. Снайперист с едната ръка извън строя.

Както и да е, Кейт, Бренър и аз седнахме на едната пейка, а Бък и Чет се настаниха срещу нас. Чет запали осветлението и видях, че държи папка — в ЦРУ ги наричат досиета просто за да се покажат по-изтънчени от ФБР.

Чет заговори на фона на монотонното бръмчене на двигателите:

— Това е психологическият профил и биографичен анализ на Булус ибн ал Дервиш. Съставян е от екип психолози и следователи от ФБР и ЦРУ през последните три години, откакто идентифицирахме господин ал Дервиш като основен заподозрян в атаката срещу „Коул“. Докладът се основава и на разговори с родителите на заподозрения, с по-малката му сестра, със съученици от училището и колежа, учители, възпитатели, мюсюлмански духовници и други, които са познавали тоя кучи син в Щатите.

— Приятелки? — попитах аз.

— Само една, доколкото ни е известно.

— Това е проблемът. Не е чукал достатъчно.

— Джон, моля те!

Кой ли каза това?

Чет обаче се съгласи.

— Младежите без жени са проблем в тази култура и това често води до агресивност и друго ненормално поведение при мъжете.

— Именно.

Ако съм загорял, ставам зъл.

— Може да ви се струва, че не е необходимо да знаете всичко това, като се има предвид, че ще елиминираме обекта — продължи Чет. — Реших обаче, че ще го намерите за интересно, може би за бъдещи назначения. И може би също така ще ви е любопитно да разберете какво става в главата, която ще пръснем.

На мен ми беше любопитно. Както ми беше любопитно и какво става в главата на Чет.

— Освен това, ако научите как ал Дервиш е стигнал до сегашното си положение и състояние, ще разберете защо смятам, че ще дойде на срещата с шейх Муса и ще се прости с живота си.

Както казах, Чет беше като глътка чист въздух след четирите ми години работа с агенти на ФБР, чиито действия, като подопечни на Министерството на правосъдието, трябваше най-малкото да изглеждат законни. Като при Хауард. А също и при Кейт. Аз обаче работех върху Кейт. От друга страна, ЦРУ правят много малко публични изявления и затова не са развили политкоректен речник за обществена консумация. Може би нямаше да е зле да попитам Чет за работа. Сигурен бях, че мога да обясня защо на жена ми й се е наложило да убие един от колегите му.

— Обектът, както се нарича в този доклад, е роден в Ню Джърси от родители от Йемен — уведоми ни Чет. — Както казах, той има по-малка сестра, Хана. Баща му Джурджи беше и е успешен вносител и търговец на едро на близкоизточни стоки и всеки ден пътува до офиса си в Нюарк. Използва името Джордж, което е Джурджи на арабски. Майката Сабрия е домакиня. Живеят в голяма викторианска къща в крайбрежната част на Пърт Амбой, където повечето представители на работническата класа трудно биха си позволили да живеят.

Точно така. Бях виждал къщата на снимка.

— Между другото Булус означава Пол, но обектът никога не се е представял като Пол на хора, които не говорят арабски — продължи Чет. — Не бива да си правим големи изводи от това, но все пак е интересно, че баща му нарича себе си Джордж, а имената на майка му и сестра му не правят особено впечатление, тъй като звучат западно.

Да бе. Един психиатър може да посвети цял работен ден на този въпрос. По-важното бе, че след няколко дни Булус щеше да бъде известен като Майит — Мъртвия.

— Фамилията ал Дервиш и фамилията на майка му в Йемен са градски жители от Таиз и са останали там. Помолихме СПС да държат двете фамилии под наблюдение, но от това не излезе нищо. Сигурен съм, че заподозреният не посещава Таиз, за да навести роднини. Старият господин ал Дервиш, Джордж, изпраща пари на близките си и на близките на жена си и от време на време ги е посещавал по бизнес, но след атаката срещу „Коул“ не е стъпвал в Йемен.

Ясно. Войната разделя семейства и къса връзки, а за емигранта родината може да се окаже опасно място. Джихадисти като Булус пък, които се връщат у дома, откриват, че не могат да отскочат до чичо Абдул за чаша чай. Оказват се сами. С изключение на приятелите им с калашниците.

— Семейството в Пърт Амбой поддържа дома си халал. Четат Корана и посещават една джамия в централната част на града — продължи Чет. — Джамията не е привличала вниманието на властите. Същото се отнася и за семейство ал Дервиш. Господин и госпожа ал Дервиш понякога са посещавали коктейли, организирани от техни приятели християни.

Надявам се да са отвърнали на жеста с покана на кат.

Чет обърна на следващата страница и продължи:

— Обектът е посещавал държавни училища и е имал малко приятели в основното училище и гимназията, вероятно защото е живеел извън мюсюлманска общност. Хората, с които разговаряхме обаче твърдят, че социалната му изолация е била по негов избор, а не резултат от някакви предразсъдъци на останалите. Като възможно доказателство за това може да се посочи фактът, че родителите и сестрата на обекта са имали приятели и социални контакти в немюсюлманската общност. Ако приемем това за вярно, то може би обектът погрешно е виждал предразсъдъци и враждебност и е реагирал по съответния начин, като е задълбочавал социалната си изолация.

Ясно. Малкият Булус е бил гневно, нещастно и шантаво хлапе и това го е превърнало в основна мишена за другите хлапета. И именно затова е искал да стане терорист, когато порасне.

— Обектът като че ли е игнорирал факта, че родителите и сестра му се интегрират добре в общността, и аналитиците смятат, че това показва неговата тенденция да изключва онези реалности, които не се вписват в предварително формулираните му схващания.

— Това се отнася за половината население на планетата — обади се Кейт.

— При обекта обаче се стига до крайност — каза Чет. — Все пак, за да сме обективни, трябва да приемем, че като мюсюлманин той може да се е сблъскал с известни предразсъдъци.

Възможно е. Но начинът, по който се справяш с тях, определя дали ще продължиш напред и ще осъществиш американската мечта, или ще се превърнеш в американски кошмар.

— С две думи, обектът винаги е гледал на себе си като на аутсайдер в американското общество и не е изпитвал вярност към страната, в която се е родил. Разбира се, неговото отчуждение и гняв са се подсилвали от ежедневните новини, които подробно описват терористични актове в страната и чужбина, войните в Ирак и Афганистан, напрегнатите ни отношения с ислямските страни и така нататък.

Освен ако не слушаш Националното обществено радио.

— Младежите лесно се впечатляват и са чувствителни — напомни ни Чет. — Има цяло поколение родени в Америка мюсюлмани, които растат във враждебна според тях обстановка, особено след единайсети септември. Ироничното в случая е, че техните родени другаде родители са се интегрирали по-добре, тъй като сами са взели решението да станат американци. Повечето от тях са доволни от това решение, а ако не са, могат да се върнат в страните, от които са дошли. Децата нямат тази възможност и затова понякога се чувстват като в капан и обвиняват родителите си, че са ги довели в Америка, или заради това, че са родени в Америка. За разлика от по-ранните имигранти, тези деца понякога гледат романтично на страната на прадедите си и си мислят, че биха били по-щастливи, ако никога не са я напускали. Смятаме, че точно това е станало и с Булус ибн ал Дервиш, ако съдим по неговите твърдения, писмата и имейлите му, както и по дългите многословни речи, които е записвал и разпространявал.

— Значи мама и тате са виновни за всичко — заключих аз.

— Като начало — каза Чет. — В колежа напълно се отчуждил от родителите си, което е крайно необичайно за тази силно свързана със семейството култура.

— Но ал Дервиш сто на сто знае, че родителите му се опитват да му спасят задника — отбеляза Бренър.

— Това няма значение — отвърна Чет. — Той не им благодари за възможността за по-добър живот в Америка, а ги обвинява, че са отишли в християнския свят и живеят сред неверниците. Родителите всъщност са го прецакали, но не по начина, по който той си мисли — добави Чет. — Като техен единствен син, което е рядкост в традиционните мюсюлмански семейства, те са го глезили и са му угаждали по същия начин, по който го правят повечето западни родители. Може би са изпитвали вина заради решението си да живеят в Америка и са свръхкомпенсирали, като са го карали от малък да играе бейзбол или нещо подобно.

— Виждаме много подобни ситуации в работата си — отбеляза Кейт. — Млади мюсюлмани, попаднали между два свята. Американската култура не им пасва така добре, както на други имигранти, и реакцията им е алиенация, която в крайна сметка води до радикални уебсайтове, а после и до радикални приятели.

Точно така. Освен това Америка е свръхсилата и води война срещу исляма, така че американците мюсюлмани възприемат себе си като съседи на врага. И понякога са прави.

Самолетът бръмчеше монотонно. Чет прелистваше досието и също говореше монотонно за детството и юношеството на малкия Булус.

— Обектът е бил третиран като принц вкъщи, като аутсайдер в училище и като мишена по улиците на Пърт Амбой. Определено е вървял към беда, но не такава, каквато обикновено свързваме с един гневен и отчужден юноша. Можете да повярвате на този анализ — добави Чет. — Ако се случи обектът да бъде изправен пред съда, ще чуете същите глупости в съдебната зала и медиите прилежно ще ги отразят. Затова никой никога няма да научи как и защо умът на ал Дервиш е бил размътен от едно жестоко, бездушно и изпълнено с предразсъдъци общество.

Бях напълно съгласен, че може би е по-добре да премахнем обекта, вместо да го задържаме и да повдигаме обвинения срещу него — убийството определено бе много по-лесна работа. За протокола обаче попитах:

— Той разполага ли с информация, която можем да използваме?

— С много — отвърна Чет. — Но правният му статут на американски гражданин го поставя в неловка позиция, също като нас. Би трябвало да му съобщим правото му да мълчи и той ще направи точно това. Да не забравяме също, че родителите му са се погрижили за адвокати и тъй нататък. Така че…

Ясно. Г-н ал Дервиш като американски гражданин с правото да не бъде отвеждан на тайно място и разпитван, представляваше проблем. Затова, както бях познал от самото начало, Булус ибн ал Дервиш трябваше да бъде премахнат. Няма човек — няма проблем.

Чет продължи с годините в колежа.

— Въпреки проблемите си в държавното училище обектът е добър ученик и е приет в Колумбийския университет, който, както знаете, е едно от най-добрите учебни заведения в страната.

— Ти къде си учил? — попитах Чет.

— В Йейл.

— Значи ти и обектът имате нещо общо — посочих. — И двамата сте от Бръшлянената лига.

Чет пропусна коментара ми покрай ушите си и продължи:

— Коефициентът му на интелигентност е на практика като на гений: попада сред първите два процента от населението и е можел да влезе в Менса, но в колежа не е влизал никъде, освен в мюсюлманската група в кампуса и в джамията.

Зачудих се дали скапаният обект не е по-умен от мен. Не мисля, че ми се е случвало да срещам или да убивам някой по-умен от мен. Това се очертаваше да е интересно.

— Да си гений не означава, че си умен, щастлив или успял — продължи Чет. — Всъщност понякога става точно обратното. Проучванията показват, че хората с много висок коефициент на интелигентност често са нещастни, отчуждени от обществото, не понасят хора с по-ниска степен на интелигентност, ядосват се колко глупав и невеж е светът около тях и като цяло са погълнати от себе си и не се доверяват никому. Доверяват се единствено на себе си и рядко се вслушват в съветите на другите.

Защо ли всички ме гледаха?

— Всичко това е свързано със събитията, които биха или не биха се случили през следващите няколко дни — продължи Чет. — Смятаме, че Булус ибн ал Дервиш ще пренебрегне съветите и предупрежденията на помощниците и приближените си за срещата с шейх Муса. Основният му двигател е омразата и онова, което възприема като отмъщение срещу Америка за атаките ни срещу исляма, като отмъщение за американското военно присъствие на свещената земя на страната му и на другите ислямски страни. Някъде дълбоко в подсъзнанието си той помни всички гадости на съучениците си в Пърт Амбой, така че за него това е време за разплата. „Коул“ също е бил разплата, но не лична. Дори не е бил там, за да види как умират американците — и както знаете, дори не е успял да види видеозапис на атаката. Но този път… Е, сега е шансът му да се добере до петима живи американци, негови бивши сънародници, които му напомнят за всички онези години отчужденост. Ако се случи да попаднете… да попаднем в ръцете му, не се надявайте на бърза смърт.

Това вече ми беше известно. Всъщност можехме да очакваме месеци или години брутален плен, докато на Пантерата не му писне да си играе с уловените мишки и не реши да ни отреже главите. Погледнах Кейт, Бък, Бренър и Чет и си помислих какво ли ще е да прекарам години наред затворен с тях. На Пантерата дори няма да му е нужно да ме измъчва; няколко седмици с Чет и Бък спокойно можеха да ме довършат.

— През годините в колежа обектът не се отличавал с нищо, но вероятно точно това е периодът, когато е станал радикален — продължи Чет. — Както може би знаете, в Колумбийския университет има много студенти евреи, а по принцип се знае, че те, както и повечето студенти като цяло, са, да го кажем така, прекалено толерантни по отношение на относително малобройните мюсюлмански студенти. На пръв поглед това би трябвало да отвори очите на ал Дервиш за идеята, че не всички са срещу него или срещу мюсюлманите. Той е можел да се впише много добре в колежа, да стане по-щастлив и да си намери приятели от друга вяра. Вместо това той загърбва откритата и либерална атмосфера на кампуса и се оттегля в ограничения свят на мислещи като него приятели мюсюлмани в и извън кампуса. Интересното е, че за да угоди на баща си, завършва икономика, но за втора специалност избира ориенталистика.

Ама че ирония — да изучава собствената си култура в американски университет.

— Освен това посещава курсове по арабски, за да усъвършенства езика — продължи Чет, — и живее извън кампуса в апартамент с други студенти мюсюлмани, родени в Америка и чужбина, които спазват молитвените часове, постите и другите предписания на религията. Изучава Корана… може да се каже религиозно… и се представя добре в курса.

Младият Булус не е бил точно Джо Колежанина. Така де, всеки американец знае, че човек отива в колеж, за да се напива, да спи с момичета и да доведе родителите си до сърдечен пристъп. Този идиот обаче беше учил, представете си! Изненадах се, че още тогава не е привлякъл вниманието на ФБР като потенциален подривен елемент. Но може и да са го надушили.

— Някакви проблеми със закона? — попитах аз.

— Само веднъж. Покрай приятелката си. Ходел с европейска мюсюлманка от Босна, която възприела американския начин на живот — обясни Чет. — Не била религиозна, нямала нищо против да пийне от време на време, обличала се западно и явно е правила секс извън брака. Това е интересно, тъй като във всяко друго отношение господин ал Дервиш бил ревностен мюсюлманин, а се забъркал с дама, която не била точно идеал за правоверна жена според стандартите на исляма.

Бях щастлив да науча, че дори мюсюлманите фундаменталисти мислят с оная си работа. Лъч надежда във войната срещу тероризма.

— Разговаряхме с дамата в дома й в Манхатън, но тя не ни каза много, освен че Булус не бил от най-забавните. Били приятели два семестъра, после тя прекратила връзката и започнала да се среща с немюсюлманин. По-точно с християнин. Тогава господин ал Дервиш прибягнал до насилие, тоест физически я нападнал в апартамента й, някой се обадил в полицията и го арестували. Дамата обаче отказала да повдигне обвинение и случаят бил приключен.

Ясно. Преди да стана детектив от отдел „Убийства“, бях разглеждал десетки случаи на домашно насилие. Повечето от замесените в тях типове обикновено изникваха отново, обикновено във връзка с друго насилие. Г-н ал Дервиш също бе изникнал отново — и то как.

Чет продължи и разбрахме, че през четирите си години в Колумбийския университет ал Дервиш наистина не се е проявил с нищо особено. Един преподавател го описвал като „навъсен“, друг като „свит“. Един студент мюсюлманин обаче бе използвал определението „врящ“. Повечето му колеги изобщо не го помнели. Не можеше да се каже, че е бил тартор в кампуса, нито пакостник. Интересно, но никой не си спомнял да е пускал антиамерикански забележки или да е правил антисемитски изявления. Останах с впечатлението за младеж, който е кротък пред другите, но отвътре е изпълнен с гадости. Като тиктакаща бомба с часовников механизъм.

— Този сблъсък със закона — арестът, регистрирането, което вероятно е включвало и претърсване на голо, нощта в ареста — явно е оставил дълбок отпечатък у него. Според неколцина негови колеги той станал още по-затворен и изпаднал в дълбока депресия.

Естествено. За едно обикновено хлапе от средната класа подобно изживяване е особено разтърсващо. Добрата страна е, че повечето си изкарват акъла достатъчно, за да станат послушни. Но както казах, когато се страхуваш, после на мястото на страха идва гняв и се опитваш да си отмъстиш. Ако попаднех в ръцете на този тип, май щеше да е по-добре да не му споменавам, че съм бивше ченге. Но пък бях сигурен, че той вече го знае.

— Интересно е да се отбележи, че макар да е посещавал доста радикални сайтове, ал Дервиш като че ли не е бил под влиянието на конкретен фундаменталистки или радикален религиозен наставник, както става с повечето други младежи като него — продължи Чет. — Нашите психолози смятат, че се е възприемал като вдъхновение за самия себе си и е напълно възможно да е вярвал и да вярва и сега, че е ръководен свише.

Ясно. От ония, дето чуват гласове. Имал съм си работа с такива. Плашещи типове.

— Не знаем обаче дали е от този вид побъркани — добави Чет. — И никога няма да разберем.

— Е, ако падне в капана, ще знаем, че никой свише не го е предупредил — обадих се.

— Добра забележка — призна Чет. — Ако се запознаете с живота на хора, които са станали силни диктатори и масови убийци, ще откриете, че много от тях са били като този кучи син — гневни обсебени социопати, които обаче в същото време са били кротки като момчета и младежи, сякаш са изчаквали момента, когато ще могат да се освободят от ограниченията на обществото и закона. Ретроспективно изглежда почти неизбежно, че ал Дервиш е щял да се върне в Йемен — страна, която споделя много от схващанията му и която е достатъчно неработеща, за да му даде възможност да спечели малко власт и влияние. С други думи, в Америка е бил кръгла нула, но в Йемен е запълнил вакуума във властта и се е превърнал в уважаван и будещ страх лидер. Ироничното е, че като американец, или ал Амрики, както казват арабите, гражданството му го откроява от останалите и печели тяхното доверие. Както и донякъде уважението им.

Естествено. Всички други са родени, живеят и ще умрат в този кенеф. Булус ибн ал Дервиш обаче идва от Амрика да спаси народа си и да му служи и това изглежда страхотно. Наистина имаше ирония. Освен това кучият син познаваше от личен опит Америка, този враг номер едно на исляма. Спомних си какво ми беше казал Ал Расул. Пантерата е мултикултурен и конфликтите са в главата му. Запитах се на какъв ли език сънува. Може би зависеше от сънищата. Мокрите са на английски, а онези с избиването на американци — на арабски.

— Броят на родените или отраснали в Америка мюсюлмани, които се връщат в земите на прадедите си и стават лидери в джихадисткото движение, нараства — уведоми ни Чет. — Ако трябва обаче да сме честни, много американски мюсюлмани се връщат в тези страни, за да вършат добро.

— Точно така си мисли и ал Дервиш — отбелязах аз.

— Може би. Само че греши. Той е болно кутре.

— Определено смърди — съгласих се.

— Като отявлен мегаломан, Булус ибн ал Дервиш не се задоволява да е само лидер на Ал Кайда на Арабския полуостров — продължи Чет. — Според един изменник на Ал Кайда, който го познава, ал Дервиш има по-големи амбиции. Той се вижда като върховен лидер на Йемен. Блудният син се завръща и се нагърбва с бъдещето на страната си. Той иска да обедини и пречисти Йемен, да избие или изрита всички чужденци. И междувременно да заличи всякаква политическа опозиция, в това число прозападната интелигенция в градовете, след което да се заеме с въоръжената опозиция като бунтовника ал Хути, племенните шейхове и главатари, както и сепаратистите от Южен Йемен.

Доста работа му се очертаваше. Но може би щеше да му хареса.

— Ал Дервиш иска да възстанови шериата в Йемен и да превърне страната в средновековна теократична държава.

— Как можем да му помогнем? — поинтересувах се аз.

Чет кимна в знак на разбиране, а може би и на съгласие. Мисля, че на всеки в този бизнес повече или по-малко му е писнало да се опитва да спаси тези хора от самите тях. Това е неблагодарна задача, която обикновено дава обратни резултати. Ако ги оставим да се оправят сами, със сигурност ще си намерят век, в който се чувстват комфортно — може би десети, — и ще си живеят в него.

Проблемът са задниците като Бен Ладен и ал Дервиш, които се занимават с атаки срещу Запада. Ако бяха умни, щяха да престанат с тези гадости и Западът нямаше да им обръща внимание — стига петролът да продължи да тече.

Чет тъкмо стигна до тази тема.

— В момента йеменският петрол не е важен за нас, но геолозите смятат, че в Ар Руб ал Хали, или Пустия район, има голямо находище, което се намира на неуточнената граница със Саудитска Арабия. Искаме да контролираме този петрол заедно със саудитците — добави ненужно.

Естествено, че искаме.

— Като се изключи това, ако ал Дервиш успее да вземе властта в Йемен, според политическите ни анализатори страната ще се превърне в тренировъчен лагер на Ал Кайда, подобно на Афганистан, а американецът Булус ибн ал Дервиш със сигурност ще изнася за Америка не петрол, а насилие. Именно това е залогът, освен отмъщаването за „Коул“ — каза Чет.

Ясно. Нещата винаги се свеждат до петрол и защита на страната от тероризъм. Това с тероризма го разбирам. Колкото до петрола… ами, колко му е да произвеждаме повече алкохол от царевица. Става и за пиене.

Както и да е, Чет смени темата.

— В Ал Кайда Пантерата е известен и като ал Амрики, Американеца. Странно, но прозвището не е неодобрително. В Ал Кайда и други ислямистки групировки има доста хора, известни като ал Амрики. Доколкото обаче знаем, господин ал Дервиш не харесва този прякор. Може би му напомня, че е аутсайдер тук, също както е бил аутсайдер в Америка.

Целият му живот е можел да е различен, ако просто се беше наричал Пол или дори Ал.

— Според нашите източници ал Дервиш често не забелязва някои нюанси в йеменската култура, общество и дори език, което е разбираемо за човек, прекарал първите си двайсет и пет години в друга култура. Ал Дервиш се опитва да компенсира това, като се прави на по йеменец от йеменците и на по-правоверен от моллите. Но в крайна сметка той не е свързан с определено племе, не се е родил в кирпичен коптор, не дъвче кат и най-важното — не е възприел от баща си или роднините си онзи войнствен нрав, който е така обичаен тук. И въпреки всичко е изминал дълъг път, най-вече защото се е проявил като успешен джихадист и защото Ал Кайда е изгубила толкова много лидери в битки и атентати — израелски бомби, американски „Хелфайър“ и различни злополуки. — Чет се усмихна, потупа се мислено по рамото и добави: — Освен това може би понякога ал Дервиш мисли логично като американец и следователно е взел някои добри за кариерата му решения. А и също има известен късмет в убиването на хора.

— Мисля, че е повече от късмет — каза Бренър. — Атаката срещу „Коул“ беше провал на разузнаването от наша страна.

Като член на разузнавателна служба Чет не хареса тази забележка и премълча. Е, той бе тук не само за да отмъсти за „Коул“, но и да възстанови репутацията на своята Компания. Всеки е подбуждан от нещо.

Чет продължи с линията на мисленето си.

— Представете си един американец от италиански произход, например от Ню Джърси, който се връща в Сицилия на предците си, за да влезе в мафията. Акцентът и поведението му са неправилни, но съзнанието и сърцето му са на правилното място. Подобни хора могат да бъдат приети и дори да им се има доверие, но в крайна сметка… ами, различни са.

Именно. Можеш да извадиш момчето от Ню Джърси, но не и Ню Джърси от момчето.

— Американското минало на ал Дервиш впечатлява повечето йеменци, но не и бедуините, които не биха се доверили на никой, роден и отгледан извън исляма. Шейх Муса не е впечатлен от него и това е причината да предаде ал Дервиш — понеже е ал Амрики.

Сигурно. Но А отборът се състои от истински американци. Тоест християни и всичко останало. Помислих си, че Чет прекалява с анализите. Но пък това си е характерно за ЦРУ.

— Колкото до момента с воина, ал Дервиш е успял по свой начин да стане главатар. Сигурен съм, че е присъствал при убиването на белгийските туристи и че е водил своите джихадисти в атаки срещу саудитски войници по границата. Поради някаква причина обаче не е повел провалилата се атака срещу инсталацията на „Хънт Ойл“. Може би Бог му е казал да стои настрана, но съм сигурен, че с това не се е представил добре в очите на бойците си. Освен това Пантерата току-що претърпя нов провал с неуспешната засада срещу конвоя. Така че когато шейх Муса поиска Пантерата да отиде на срещата и да участва в преговорите за продажбата на американците, Булус ибн ал Дервиш, особнякът от Пърт Амбой, няма друг избор, освен да отиде, да влезе в ролята на Пантерата и да се срещне с великия племенен шейх на равни начала, като мъж с мъж, йеменец с йеменец, главатар с главатар. Това е моят анализ — завърши Чет.

Или той беше прекарал прекалено дълго тук, или аз, защото някои от чутите неща ми се виждаха смислени.

Самолетът продължаваше полета си към Мариб. Ние седяхме, отпивахме от напитките си и си мислехме за Булус ибн ал Дервиш. Убиването на този тип щеше да е добро за всички, може би дори за самия г-н ал Дервиш, който като че ли не се радваше особено на живота. Но когато убиваш тези типове, те се превръщат в мъченици и продължават да живеят и след смъртта.

Но може би в крайна сметка мястото му бе именно там. На оня свят. Да си спомни за „Коул“.

— Някакви въпроси? — попита Чет. — Коментари?

Никой нямаше нито въпроси, нито коментари, така че се върнахме по местата си.

— Чет е прекалено самоуверен — каза ми Кейт. — Това лесно може да тръгне в лоша посока.

— На всички ни е известно.

Е, дали получих отговор на въпроса си? Как може някой, роден в Америка, в свободно и открито общество, човек, отгледан с любов и в удобства и обучаван в либерална атмосфера, да стане шибан терорист и убиец?

Може би. Но не напълно. Отговорът не беше само във външните фактори. Отговорът бе заровен дълбоко в главата на Булус ибн ал Дервиш. Умът изключва външната реалност или я възприема различно и намира оправдание почти за всичко.

Независимо какво общество създадем, терористите, убийците, грубияните, насилниците, сексуалните престъпници и всички други боклуци винаги ще са с и около нас.

Така че не, още не знаех как Булус ибн ал Дервиш е стигнал там, където беше сега, нито какво се е случило през дългото му и странно пътуване от Пърт Амбой до Мариб. Само той знаеше това.

Но в крайна сметка нямаше значение. Важно беше само да умре час по-скоро.

Големият тромав „Отър“ летеше през нощта към срещата ни с Булус ибн ал Дервиш, който сега сигурно спеше, без да осъзнава, че участта му е обсъдена и решена. Или някой — може би гласът в главата му — го беше предупредил и нашата участ бе решена. Скоро щяхме да разберем.

— Кацане след един час — обяви пилотът.

Мобилният ми телефон, който работеше в близост до ОССИ, издаде мелодичен звън.