Нелсън Демил
Пантерата (6)

5.

Беше събота и с Кейт се разбрахме да не говорим за Йемен до неделя вечерта. Кейт отиде до службата в събота сутринта, за да приключи някои бумащини и да отдели случаите, които ще се наложи да прехвърли на някого, ако наистина реши да замине за Йемен.

Аз имах среща с някакъв тип на име Набеел, който по една случайност беше йеменец. Не го познавах, но той се беше обадил във ФАТС, беше се представил само с малкото си име, бе попитал за мен, като бе използвал пълното ми име, и ми беше казал, че имаме общ приятел. Усъмних се, но пък точно по този начин съм си осигурил половината от контактите си в мюсюлманската общност: визитката ми циркулира из целия град. Добре де, в мюсюлманските квартали. Рекламата си заслужава.

От краткия ми телефонен разговор с Набеел стана ясно, че правният му статут в страната е малко несигурен и че се нуждае от известна помощ в замяна на информация, с която той разполагал. Набеел работеше в магазин за деликатеси в Бруклин, така че не бях сигурен за каква точно информация става дума. Фалшиви пушени наденици? Гърмящ боб?

Малко известен факт е, че много имигранти от Йемен работят в деликатесни магазини в Бруклин и Куинс. Защо? Казва ли ти някой? Защо турците държат толкова много бензиностанции? Защо индийците притежават всички „Севън-Илевън“? На кого му пука, щом ирландците все още въртят кръчмите?

Както и да е, казах на Набеел да ме чака при „Бенс Кашер Дели“ на Западна 38-а. Мястото едва ли се посещаваше от мнозина изповядващи исляма — макар че иронията в случая е, че храната кашер е халал, тоест добре за мюсюлмани, така че върши работа.

И ето ме в заведението, седнал в сепарето срещу Набеел. Той трябваше да се върне в магазина си в Бей Ридж, Бруклин, така че за щастие срещата се очертаваше кратка.

Набеел изглеждаше на около трийсет и пет, макар че сигурно бе по-млад, с мърлява коса, тъмна кожа и зъби, позеленели от кат — вид наркотик, който държи деветдесет процента от мъжкото население на Йемен постоянно друсани и щастливи. Прииска ми се да имах и аз малко.

Набеел си поръча чай и кравайче с крема, а аз предпочетох кафе.

— Откъде научи името ми? — попитах;.

— Казва ви по телефон. От приятел. Не може каже ваш приятел.

— От Абдул ли?

— Кой Абдул?

— Кой е първият?

— Сър?

— Добре. Говори.

И Набеел заговори.

— Има голям заговор от хора на Ал Кайда. Саудитци. Не йеменци. Всички саудитци. Заговор направи бомба гръмне Ню Йорк.

— Можеш ли да си малко по-конкретен? — И може би малко по-разбираем?

— Да? Какво точно?

— Гръмне къде? Кога? Кой?

— Аз има цяла информация. Аз дава. Трябва работна виза.

Май трябваше да му издам виза за Йемен.

— Имаш ли документи? Носиш ли ги? Паспорт?

— Не.

Никога нямат. Определено не исках да говоря с този тип, без да съм видял паспорта му.

— Ще трябва да дойдеш в службата ми — казах му. Извадих визитка от джоба си. — Какво е второто ти име?

Той ми подаде някакво листче, на което с разкривени латински букви беше изписано името му — Набеел ал Самад.

— Преписал това от паспорт — с гордост заяви той. — Може подписва.

— Чудесно. — Написах на гърба на визитката „Набеел ал Самад, среща с дет. Кори“. Подписах се, сложих датата и му я подадох. — Ще намеря преводач от арабски и някой от имиграционните служби, с когото да разговаряш. Капиш?

— Да. Вие арестува мен в служба?

— Не. Мога да те арестувам тук.

И да си прееба деня. Да не говорим за неговия.

— Първо разговаря тук.

— Добре. Говори.

Набеел сподели, че поддържал връзки с хора, които знаели повече за бомбения заговор, но му трябвало повече време — във вид на шестмесечна виза, — за да научи подробностите. Май ме баламосваше. Но човек никога не може да е сигурен.

Накрая се съгласи да дойде в службата в понеделник, ако успее да си освободи сутринта. Тези типове работят по дванайсет часа на ден, шест, че и седем дни седмично, и изпращат еквивалента на цели състояния у дома на жените си и десетте си чавета. Деликатесен магазин в Бруклин е като златна мина в Йемен.

— От коя част на Йемен си? — попитах го.

Той каза някакво име, което ми прозвуча като „Али Баба“.

— Харесва ли ти там?

— Да: Прекрасна страна. Добри хора.

— Тогава защо искаш да останеш тук?

— Няма работа в Йемен. Отива къщи, два месеца. Три месеца. Вижда семейство. Идва пак тук. Пак отива Йемен.

Йеменска прелетна птичка. Откъснах лист от бележника си и му го подадох заедно с химикалка.

— Напиши си данните.

За съжаление Набеел можеше да пише на английски само името си.

— На арабски тогава — казах аз.

Пак ударих на камък. Неграмотен на два езика.

— На испански?

— Сър?

На три езика. Попитах го за името на магазина в Бруклин, домашния му адрес и номера на мобилния му телефон.

Той ми ги каза (по-бавно, ако обичаш) и аз си ги записах в бележника.

— Искам в понеделник сутринта да те видя на Федерал Плаза двайсет и шест, или ще изпратя да те вземе полицейска кола. Носи си паспорта. И визата, без значение дали е изтекла, или не. Охраната ще знае името ти. Носи и визитката ми. Ясно?

Той кимна.

Набрах номера, който ми беше дал, и телефонът в джоба му иззвъня. Проверката е висша форма на доверие. Хвърлих двайсетачка на масата и излязох.

Трябваше да се срещнем с Кейт при „Метрополитън“, за да разгледаме тъпата изложба на Моне. Крайно време беше да се науча да си държа устата затворена.

Имах малко време за убиване, така че реших да извървя четирийсетте преки. Човек винаги има нужда от физически упражнения.

Замислих се за Набеел. Повечето информатори имат или могат да ти намерят някаква информация, иначе няма да дойдат при теб. Всички искат нещо в замяна. Никога не съм виждал информатор от Близкия изток, който просто желае да изпълни гражданския си дълг в новата си родина. В случая на Набеел, както и при повечето останали, той искаше постоянно гражданство или зелена карта заради това, че е наклепал някого. Понякога искат просто пари. Парите за информаторите са лесна работа — но не и зелените карти. Междувременно още не мога да проумея защо искат да живеят тук. Да не би прекрасните им страни да смърдят?

Имам си теория за имиграцията. Стой си там, където си роден.

С Кейт се чухме по телефона и се срещнахме при „Метрополитън“. Обядвахме в ресторанта на музея, след което отидохме на изложбата на Моне. Този тип сляп ли е бил? Или на мен ми е време да сложа очила?

 

 

Вечерта отидохме с две други двойки в „Майкъл Джорданс Стейк Хаус“. Чудно място. Само холестерол и тестостерон.

Ресторантът се намира на терасата над голямата зала на „Гранд Сентръл“, с изглед към прочутия часовник, под който се срещат любовници и други. Наблюдавах как човешкото множество пристига и заминава с влакове. Гледката не се е променила особено през последните сто години — с тази разлика, че сега войници и полицаи следят всичко. Вече сякаш никой не ги забелязва — станали са част от живота. Гадост.

Ченгетата имат навика да се събират с ченгета, но след постъпването ми в АТС разширих социалния си кръг и тази вечер бяхме с федерални. За щастие двамата мъже, Ед Бърк и Тони Савино, бяха бивши ченгета като мен и работеха за федералните като всички други напоследък. Една от съпругите, Ан Бърк, беше ЧНС — член на Службата — и още работеше в 103-ти квартал. Другата дама, Мари Савино, беше домакиня и мама с двама сополанковци под петгодишна възраст и трети във фурната.

Което ми даде идея. Ако Кейт забременееше — например след около четири часа, — то историята с Йемен отпадаше. Посегнах под масата и прокарах ръка по бедрото й. Тя се усмихна.

По принцип не разговаряме по работа на подобни събирания, но тази вечер направих изключение.

— С Кейт ни помолиха да кандидатстваме за постове в Йемен.

— Откажете — посъветва ни Ед Бърк, бивш детектив от отдел „Разузнаване“ на НЙПУ.

— Познавам двама, които отидоха там — каза Тони Савино.

— И какво казват? — поинтересувах се.

— Не знам. Нито пишат, нито се обаждат…

Всички избухнахме в смях. Ченгетата имат гадно чувство за хумор.

— Прекарах там един месец, през август две и първа — уведомих ги. — Ходят по плажовете голи от кръста нагоре. Направо ти отвъртат главата.

Още смях.

— Джон.

— В Йемен мъжете са мъже, а камилите са нервни.

— Спри, ако обичаш — каза Кейт.

Така че зарязах темата. Но не и Тони.

— Сериозно, двамата, които познавах, твърдяха, че никъде извън посолството не е безопасно — каза той. — Научават кой си още щом слезеш от самолета и те държат на мушка на всяка крачка.

Това вече ми беше известно. А сега Кейт го чуваше от друг човек — но въпреки това дори не трепна. Голям инат е, ако питате мен.

— Ако не отидем ние, ще трябва да го направи някой друг — каза тя.

Силен довод. Но проблемът, както го видях при пребиваването ми там, беше в това, че имахме крайно ограничено американско присъствие в безкрайно враждебна среда. Класическа рецепта за катастрофа. Питайте генерал Къстър, ако не вярвате.

Напълно зарязахме темата — или поне си мислех така, докато Ед Бърк не каза на келнера:

— За мен камилски хуй на клечка.

Големи комедианти сме всички.

 

 

В неделя сутринта станахме късно и предложих да направя закуска.

— Искаш ли туршия и сладолед? — попитах Кейт.

— Какво?

— Трябва да си сигурна, че не си забременяла, преди да се срещнем с Уолш утре.

— Джон. На хапчета съм.

— Вярно бе. Тогава какво ще кажеш за бъркани яйца?

Закусихме, прочетохме „Ню Йорк Таймс“ и изгледахме няколко сутрешни новинарски емисии. Би Би Си наистина е най-добрият източник на новини от места, за които американците не дават и пет пари. Включихме канала точно навреме, за да научим, че в Йемен е пламнала поредната гражданска война.

Някакъв племенен главатар от Севера, Хюсеин ал Хути, искал да катурне правителството в Сана, да върне имамите на власт и да създаде ислямска фундаменталистка държава. Според репортера с британски акцент Хюсеин искал да изрита всички чужденци и неверници от Йемен и да възстанови шериата. Идеята хич не беше лоша. Имам предвид изритването на чужденците. Мен на първо място. Хюсеин искал също да резне тиквата на дългогодишния президент и диктатор на Йемен, някой си Али Абдула Салех. Изобщо Хюсеин изглеждаше като човек, успял да махне всичко забавно от един фундаменталист.

Кейт изключи звука и ме погледна.

— Нямах представа, че там има война.

— Там винаги има война. Знаеш ли, че Йемен е на първо място по количество оръжия на глава от населението? Те просто трябва да направят нещо с толкова желязо.

Кейт не отговори, но усещах, че започва да се замисля дали наистина иска да прекара цяла година в Йемен.

 

 

Членуваме в един фитнес клуб на Източна 39-а и прекарахме няколко часа там, за да изгорим телешката мазнина от снощи и да изкараме червеното вино с потта си.

С Кейт се поддържаме в доста добра форма, освен това изкарваме доста време на стрелбището. Ако бяхме счетоводители към ФБР, сигурно нямаше да си правим целия този труд.

След фитнеса се нуждаех от питие, така че отидохме в кварталната кръчма „При Дреснър“, където ме познават много добре.

Настанихме се на маса до прозореца и си поръчахме две бири срещу дехидратацията.

— Искаш ли да поговорим за Йемен? — попита Кейт.

— Мислех си, че работата е решена — отвърнах.

— Ами… още съм склонна да приема, но искам да дойдеш с мен.

В действителност искаше да я убедя да се откаже. Моята роля, ако избера да я приема, е на лошия. Само дето сега не исках да играя нито ролята, нито играта.

— Ако отидеш ти, отивам и аз.

— Не искам да правиш нещо, което не желаеш.

— Аз пък искам да правиш всичко, което пожелаеш, скъпа.

— Ами… може би няма да е зле да претеглим всички за и против.

Не можех да се сетя за нито едно „за“, но в духа на претеглянето казах:

— Може родителите ти да дойдат на дълго посещение.

Тя като че ли се подразни малко.

— Ако смяташ да се бъзикаш с това, тогава казвам да идем.

— Нищо против.

Край на дискусията. Нали? Да, ама не. Нещата не стават по този начин.

— Не мисля, че го казваш сериозно — каза тя.

Явно г-ца Мейфийлд се колебаеше и аз бях избраникът, който да я побутне в едната или в другата посока. Можех да реша нещата още тук и сега, но изпитвам известно извратено удоволствие от подобни ситуации. Така де, в петък беше готова да се втурне веднага към Йемен, а ето че сега започваше да осъзнава как стоят реално нещата.

Колкото и да е странно, започнах да търся причини защо трябва да идем. Не добри, но все пак причини — най-голямата от които бе, че подобно на повечето съпрузи, понякога оставям жена си да направи нещо, което съм я предупреждавал да не прави, само за да мога после да изтъкна със задоволство: „Нали ти казах!“ Ако трябва да съм честен, очаквах с нетърпение този момент. Представих си ни насред пустинята с прегрял джип (може би с дупки от куршуми в радиатора и спукани гуми), заобиколени от диви бедуини с калашници. И докато пъхам пълнителя в глока си, се обръщам към нея и казвам: „Нали ти казах!“

— На какво се усмихваш?

— О… просто си мислех… колко е красива пустинята нощем. Небето е обсипано със звезди.

Сервитьорката дойде и си поръчах чийзбургер с бекон и още една бира. Кейт последва примера ми. А бе, животът е кратък.

— В Йемен няма много бира и свинско — казах, докато дъвчех.

— Ако идем, не искам да ти слушам цяла година мърморенето.

— Никога не мърморя.

— Това беше шега, нали?

— Мърморенето е нюйоркски специалитет. Изкуство.

— Дразнещо изкуство.

— Добре. Няма да мърморя в Йемен. И без това на никого не му пука. Или направо ти теглят куршума. И край на мърморенето.

Тя се опита да скрие усмивката си.

— Между другото, в Сана има филиал на Бродуей и от много време поставят един мюзикъл, „Момчета и кози“. — Заговорих с тона на шоумен: — Козата е тук при мен, казва се ал Амир…

— Ти си пълен идиот — напомни ми тя.

 

 

Върнахме се в скъпия си апартамент, направихме си кафе и погледахме телевизия. По „Хистъри Ченъл“ даваха поредния филм за края на света — този път за Края на дните според календара на маите. 21 декември 2012, ако трябва да съм точен. Само че не казаха по кое време ще настъпи. Така де, едва ли някой иска да проспи подобно събитие.

Припуши ми се пура. Излязох на балкона, запалих и се загледах към града. Беше ясна студена вечер, пред мен се откриваше страхотна гледка на юг и от 34-ти етаж можех да видя сградата, в която работя. Навремето можехме да видим и Близнаците, а след като те се срутиха, виждахме как седмици наред от мястото им се издига пушек, а няколко седмици по-късно оттам към небето се издигнаха два лъча, символизиращи кулите. Сега нямаше нищо.

Кейт излезе, с палто. Носеше и за мен.

— Облечи се.

Истинските мъже не носят палта, докато пушат пури на балконите си — но аз се подчиних.

Известно време мълчахме и гледахме как луната се издига над вълшебните светлини на остров Манхатън.

Накрая Кейт каза:

— Знаеш ли, Ню Йорк ще ми липсва.

— Ще го оцениш още повече, когато се върнем.

— Това явно не е рутинно назначение зад граница — рече тя. — Има нещо важно. И Том показва увереността си в нас, като ни предлага работата.

— Много ласкателно — съгласих се аз.

— Именно затова е трудно да кажеш не.

— Мислех си, че се разбрахме да приемем. Но ако искаш да кажеш не, лесно е. Виж, постъпих на работа срещу тероризма у дома — напомних й. — Така че не съм задължен нито по закон, нито по убеждения да отивам в Йемен или където и да било извън Щатите. Ти си в по-различно положение. Така че ако имаш чувството, че трябва да заминеш, ще дойда с теб.

Кейт се замисли за момент, после каза:

— Благодаря ти. Това може да е шанс да променим нещата. Наистина да спипаме организатора на атаката срещу „Коул“.

— Да.

Погледнах натам, където някога се издигаха Близнаците. И двамата изгубихме добри приятели през онзи ден. Десетки хиляди изгубиха приятели, роднини и съседи. Тогава всички бяхме съкрушени. А сега сме бесни.

Кейт помълча известно време, после каза:

— Наистина не бих отишла без теб.

— Би отишла. Но няма да стане.

Прибрахме се вътре и аз се настаних на мекия си кожен фотьойл. Този стол наистина щеше да ми липсва.

Кейт се беше свила на канапето с лаптопа си.

— Прав си. Йемен наистина е на първо място по брой оръжие на глава от населението.

— Това е традиционен подарък при първото къпане на новороденото.

— Освен това била най-бедната, изостанала и изолирана страна в Близкия изток.

— И имай предвид, че това е информация от Министерството на туризма. Прочети какво имат да кажат критиците.

— През последните десет години над сто западняци, предимно туристи, учени и бизнесмени, са били отвлечени за откуп. Някои били убити.

Не отговорих.

— Знаеш ли, че Йемен е родина на предците на Осама бен Ладен? — продължи тя.

— Знам. Освен това е родина на Набеел ал Самад.

— На кого?

— На онзи, с когото се срещнах на закуска.

— Йеменец ли беше? Разговаряхте ли за Йемен?

— Да. Каза да не пием водата.

Кейт отново се загледа в компютъра.

— Йемен бил известен като Забравената от времето страна.

— Колко романтично.

— В древността там се намирало Савското царство, откъдето дошла Савската царица.

— Тя сега къде живее?

— Тя е библейски персонаж. Любовница на цар Соломон.

— Вярно бе. Така и така си станала, ще ми донесеш ли една бира?

— Не съм станала. — Тя продължи да чете мълчаливо още минута-две. Накрая каза: — Тази страна е абсолютна дупка.

— Кой беше първият признак, по който разбра?

— Не разказа почти нищо за Йемен, когато се прибра.

— Не обичам да мърморя.

Изстрелях се от фотьойла и извадих две бири от хладилника. Подадох едната на Кейт.

— Нали разбираш, че ако кажем на Том, че отиваме, и той ни разкаже подробностите, няма връщане?

— Том мисли, че това е подходящо за нас, и аз му вярвам.

— А аз не. Том знае само част от нещата. Ще разберем истината едва след като кацнем. Като подвижни пясъци е — добавих.

— Въпреки това участвам. Стига да ми обещаеш, че след като стигнем там, няма да ми натякваш „Нали ти казах“.

— Това е единствената добра причина, поради която бих се съгласил да отида.

— Не, ще отидеш, за да спипаш човека, който е организирал убийството на седемнайсет американски военнослужещи.

— Точно така.

Чукнахме се и пихме.