Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

32.

Коктейлите се сервираха във фоайето на посолството и събирането беше само за персонала, а не прием — в противен случай щеше да се проведе в официалната зала.

Необявената причина за безплатния алкохол бе, че новият посланик още не беше пристигнал и това бе последният шанс на всички да се наквасят, преди да се е появил началникът.

И ако се нуждаехме от друга причина данъкоплатците да ни купуват питие, това бе и парти по случай пристигането на двете нови юридически аташета, специален агент на ФБР Хауард Фенстърман и специален агент на ФБР Кейт Мейфийлд, известна също и като г-жа Кори. Предполагам, че партито трябваше да каже „здрасти“ и на мен, макар да не бях от екипа и да смятах скоро да се сбогувам.

Подозирах, че социалният живот на американското посолство в Сана не е много натоварен и че няма много интересни начини да си прекараш уикенда в Йемен, така че бях сигурен, че повечето служители са се събрали тази вечер тук.

Числеността на персонала на посолството е класифицирана информация, но ще ви кажа, че имахме трима бармани и шестима йеменци сервираха ордьоврите. Надявах се, че морските пехотинци или Дипломатическата служба за сигурност ги бяха проверили за самоубийствени колани.

Никой от морските пехотинци не присъстваше, ако не се брояха двамата офицери — капитан и млад лейтенант, който ми каза, че е служил в Афганистан.

— Тук ли предпочиташ, или в Афганистан? — попитах го.

— В Афганистан — без колебание отвърна той и обясни: — Там знаеш, че си в бойна зона, както и всички около теб. А тук всички, най-вече цивилните, се преструват, че няма война, а това е опасно.

— Ясно. — Тази нагласа май не се различаваше особено от начина на мислене в президентския дворец и министерствата. Само дето от време на време реалността успява да проникне в дълбоките бункери на отрицанието.

Заразглеждах хората от посолството. Бяха добре облечени, отпиваха от коктейлите си и си бъбреха. Това събиране можеше да е къде ли не в цивилизования свят, в това число и в Ню Йорк. Отвън охраняваните стени обаче се спотайваше друг свят, който нямаше абсолютно нищо общо с този. С изключение (все пак да бъдем оптимисти) на човечността, любовта към децата и семейството, надеждата за мир, добруване, здраве и щастие, както и вярата в някакво висше същество, което е изпълнено с обич, освен ако не се вкисне и не започне да праща болести и потопи, за да се отърве от всички.

Кейт обикаляше и се запознаваше с новите си колеги, които всъщност нямаше да я видят отново. Аз бъбрех с хора, които идваха да ме посрещнат с добре дошъл в Йемен. Като че ли всички знаеха, че пътувам за Аден при Екипа за събиране на доказателства на ФБР и че престоят ми в Сана ще е кратък. Интересно, но никой не се поинтересува как върви разследването на атаката срещу „Коул“. Мисля, че дипломатите пазят дистанция между себе си и хората, използващи прикритието на посолството, за да вършат друг вид работа.

Сред вършещите друг вид работа беше военният аташе, известен също като офицер от Военното разузнаване, който се представи като полковник Дрю Кент от Въоръжените сили на Съединените щати — висок мъж на средна възраст, цивилен. Уведоми ме, че работата му тук била предизвикателна, но пълноценна. След няколко минути промени малко думите си и каза:

— Йеменската армия е абсолютна подигравка. Скатавки, водени от некадърници. Зле платени, зле екипирани, зле обучени и немотивирани.

— Но нали са от добрите?

Той реши, че това е смешно, и ме посъветва:

— Ако се наложи да разчитате на тях, за да ви осигурят сигурност в работата ви, каквато и да е тя, гледайте да си пазите гърба и си лягайте с обувките и желязото. А най-добре е изобщо да не си лягате.

— Ами Бюрото за национална сигурност? — попитах.

— Имате предвид сините смешници ли? Наполовина полицаи, наполовина охранители на туристи — и всички до един корумпирани. Нямат ясни задачи, нито командна структура. Политиците злоупотребяват с тях в преследване на собствените си цели. Ако ви се наложи да разчитате на тях, гледайте да им платите добре — половината в аванс и другата половина, ако се върнете жив.

Надявах се Мат Лонгоу да е наясно с това.

— Каква е цената?

— Два долара на човек на ден. Повече, ако се наложи да използват автоматите си.

— Бива.

— Миналия август имаше проблем с едни белгийски туристи — уведоми ме той. — При руините в Мариб.

— Сериозно? Какво е станало?

— Туристите изчезнаха. Може да са отвлечени, но пък оттогава никой не е чувал за тях.

— Надявам се да са добре.

— Съмнявам се. Йеменският им екскурзовод и шофьорът им били намерени с прерязани гърла.

Ох. Не си спомнях да съм чувал за това, но лошите новини от Йемен не заемат първи места в Щатите, освен ако не са свързани с американци. Бях се изненадал, че през последните години тук са били отвлечени повече от сто западняци, предимно европейци. От време на време ми се беше случвало да чуя за убити туристи, понякога озовали се под кръстосан огън между йеменските сили за сигурност и племенните похитители. Но онова, което описваше полковник Кент, не приличаше на отвличане.

— Възможно ли е да става дума за атака на Ал Кайда? — попитах.

— Изглежда е точно така. Но йеменските власти омаловажават тези инциденти, понеже държат на туризма. Така че до руините на Мариб все още се организират посещения.

— И колко от туристите се връщат?

След кратка пауза и понеже стана въпрос, че Мариб е чудесно място, полковник Кент каза:

— Нощес Ал Кайда е нападнала инсталация на „Хънт Ойл“ северно от Мариб.

— Чух.

— Така ли? — И продължи: — „Хънт“ си има свои сили за сигурност, предимно американски и европейски наемници. За съжаление БНС настоява да участва в схемата — за пари, естествено. Но както казах, на тях не може да им се има доверие и когато се разхвърчат… хм, екскременти, не знаеш дали БНС ти покриват гърба, дали са избягали, или са минали на другата страна. От тактическа гледна точка това е пълен кошмар.

— Абсолютно. Но момчетата на Ал Кайда са били напердашени.

— Чист късмет. Или пък може би момчетата на „Хънт“ са знаели какво предстои. По тези места информацията е по-евтина от барел петрол. А може и бойците на Ал Кайда да са били неопитни.

Помислих си за Рахим и отчасти се съгласих с него. Но в същото време бях сигурен, че момчетата на Ал Кайда ще станат по-опитни.

— Пленили са човек на Ал Кайда по време на атаката — сподели полковник Кент.

Не казах нищо и той ме попита:

— Знаете ли за това?

— Знаете, че знам, и това е всичко, което мога да кажа.

Той прие отговора ми и ме посъветва:

— От Управлението винаги знаят повече, отколкото казват. Ако сте от ФБР, както предполагам, ще получите повече помощ от Военното разузнаване, отколкото от нашите другари по оръжие.

— Да.

— И имайте предвид, че разузнаването на Държавния департамент се има повече с ЦРУ, отколкото би трябвало. А би трябвало да работят повече с Военното разузнаване.

С кого по-напред? Както и да е, полковник Кент, изглежда, обичаше да си казва мнението, така че го попитах:

— А какво смятате за Службата за политическа сигурност?

— Подобно на всяка вътрешна политическа сила за сигурност, често са гадни — отвърна той. — В повечето страни в Близкия изток ги наричат Мухабарат, както са ги наричали навремето. Но с това име вървят много негативи, също като при КГБ и Гестапо, така че тук решиха да се прекръстят. Това не им пречи да си останат същата шайка негодници. И както при всяка друга диктатура, хората се страхуват от тях и мислят, че са навсякъде. Истината е, че не са, но това не им пречи да всяват страх и недоверие. Стойте настрана от тях, ако можете. Не отговарят пред никого, освен пред президента и вътрешния му кръг.

Запитах се дали не наемат нови попълнения. Или предпочитах да стана племенен главатар?

— Познавате ли онзи тип от СПС, полковник Хаким?

— Разбира се. Гадна мутра. Но не е глупав.

— На чия страна е той?

— На своята. Иска да запази работата и положението си без значение кой ще победи. Днес може да застреля един пленник на Ал Кайда, а утре да пусне друг. Прави същото с племенните бунтовници. Но някой ден ще получи куршум в главата от едната или другата страна.

Нямах нищо против да го направя и лично.

— Кой ще победи тук? — попитах. — Правителството, бунтовниците на ал Хути, сепаратистите от Южен Йемен или Ал Кайда?

— Ами… в крайна сметка племената винаги са победители, стига да успеят да се обединят около един лидер. Ал Хути може да е такъв лидер. Има и друг, един бедуински шейх в Мариб, който също може да обедини племената. Ако това не стане, аз лично бих заложил на Ал Кайда.

— Защо?

— Защото са организирани, дисциплинирани и вярват, че те са бъдещето.

— Те са миналото.

— Тоест бъдещето.

— Ясно.

— Ако сте тук да откриете Пантерата, желая ви късмет — с по-тих глас ми каза той. — Но ако питате мен, в дългосрочен план може да се окаже най-добре, ако Ал Кайда спечели в Йемен.

— Защо?

— Защото режимът е свършен — обясни той. — Те са ходещи трупове. Ако Ал Кайда победи и поеме контрола над Сана, саудитците ще намерят това за нетърпимо и с американска военна помощ ще обединят племената и ще се разправят с Ал Кайда в Йемен. Саудитците са обединявали племената и преди, когато не са харесвали правителството в Сана, а също и когато комунистите овладяха Аден. Но първо Ал Кайда трябва да излезе на открито, в президентския дворец. Иначе казано, най-бързият начин да се спечели войната е поражението. Следите ли мисълта ми?

Май ми трябваше още едно мартини, за да я следя. Но пък май схващах хода на разсъжденията на полковник Макиавели.

— Така ще можем да водим истинска война с Ал Кайда веднага след като те победят тук, така ли? — предположих.

— Именно. Също като с талибаните в Афганистан. Ал Кайда трябва да внимават какво си пожелават.

Същото се отнася и за нас.

— Какво е нивото ви?

Имаше предвид нивото на достъп до секретна информация, така че отговорих:

— Достъпно.

Той се усмихна любезно.

— Ще ви кажа една тайна. Целта ни тук е да принудим йеменското правителство да подпише договор, с който да ни преотстъпи голяма част от крайбрежието при Аден за деветдесет и девет години. Трябва да го направим преди правителството да е паднало. Трябва да построим сухопътна, морска и военновъздушна база за операции и зареждане с гориво. Един вид американски Гибралтар. Така ще можем да контролираме Червено море и Аденския залив и ще го правим с приятелски настроено правителство, за чието идване на власт ще помогнем по-късно, също както са направили британците преди двеста години, когато са сложили ръка на Аден. Ще можем да организираме операции срещу Ал Кайда на Арабския полуостров и Африканския рог. Ще можем също да се справим със сомалийските пирати, които са в съюз с Ал Кайда. Освен това ще имаме друго място, освен Гуантанамо за държане и разпитване на вражески пленници, при това по-близо до бойните полета. Сладка работа — завърши той със замечтан поглед.

— Прекрасна — съгласих се аз. Грандиозните стратегии и геополитиката винаги са ми докарвали известно главоболие, но все пак реших да съм любезен. — Обичам многоцелевото използване на териториите.

Можеше дори да организирам кат спа центъра си тук.

— И докато правим всичко това — продължи полковник Кент, — ще можем да кажем на саудитците да си го начукат и ще закрием базите си в Саудитска Арабия, преди да са ни разкарали. Нали разбирате?

— Звучи добре.

— И това съвсем не е всичко. Най-голямата строителна компания в тази част на света е на Бен Ладен. Собственост на семейството на онзи задник. Така че ще ги наемем да свършат част от работата. Нали виждате иронията?

— Да. Но трябва да внимаваме с непредвидените разходи.

— Така е. — Той ме погледна. — Не сте чули това от мен.

— Правилно. — Трябваше ми още едно питие, така че се извиних и тръгнах към бара.

По пътя бях пресрещнат от шефа на Бренър, понякога преподобния Ед Питърс, който се поинтересува как е минал денят ми. Признах му, че съм разочарован, че не съм успял да видя магарешкия пазар.

Той ме увери, че не съм изпуснал кой знае какво.

— Какво имаше да ви каже полковник Кент?

Е, полковник Кент ми напомняше малко на генерала от „Доктор Стрейнджлав“, но не исках да споделям тези впечатления с Ед Питърс. Така де, нямах представа какви са междуличностните отношения тук, кого смятат за побъркан и кой се гласи за един или друг пост. Както вече казах, тук всички ми се виждаха малко побъркани, а краткосрочната ми цел беше да изляза от това посолство, да намеря Пантерата, да му видя сметката и да се прибера у дома. Всъщност точно в момента Том Уолш ми се виждаше като ангелче.

— Полковникът ме запозна с положението в йеменската армия — отговорих.

— Те винаги са били голям майтап.

— Да. Трябват ни по-сериозни съюзници.

— Трудно е да се открият такива в тази част на света. — Питърс премина на дипломатически режим. — Иронията е, че йеменците са добри хора и могат да бъдат добри съюзници, ако се отърват от правителството си — сами или с наша помощ.

— Да се надяваме, че на следващите избори народът ще си избере по-добро правителство.

— Тази страна е на три хиляди години. И досега тук не е имало избори. — Той смени темата. — Утре ще използваме конвой от пет коли. Би трябвало всичко да е наред.

— Сигурен съм, че можем да минем и с три.

— С пет е по-добре.

А с двайсет?

— Защо не пътуваме по въздух? — попитах.

— Нямаме доверие на „Йемения Еър“. И не разполагаме със своя летателна техника. Иска ми се да разполагахме, но тези идиоти не ни позволяват да вкараме хеликоптери.

— Ами „Шпионеър“? — Имах предвид въздушната техника на ЦРУ.

— Не знам някой да е питал за тях — отвърна той.

— Ами С-17?

— Предпочитаме да държим един на летището в Сана, ако се наложи да евакуираме цялото посолство.

— Това се казва предвидливост.

— Когато пристигне един самолет, другият излита за Щатите и новопристигналият чака да бъде сменен — обясни той.

— Схванах. Защо не вземем чартърен полет до Аден?

— Понякога го правим. Но не и този път.

— Защо?

— Не знам.

Е, аз знаех. Щяхме да пътуваме до Аден по земя, защото някой искаше да види дали Ал Кайда няма да захапе стръвта. Което ми напомни (сякаш имах нужда от напомняне), че бойците на Ал Кайда са на път за Аден.

— Ако се наложи, как бихте евакуирали американския персонал от хотел „Шератон“ в Аден? — попитах Питърс.

— С кораб.

— Чий кораб? И как ще стигнем до него?

— С плуване по гръб.

Защо ми се стори, че е използвал тази шега и преди? Все пак беше смешно, така че се изкисках. Сериозно.

— Моят колега от ДСС в Аден Дъг Ренълдс ще ви инструктира — каза той сериозно. — Какъв бе планът ви за евакуация при миналото ви посещение в Аден?

— Май беше бруст.

Докато се чудех дали да не спомена, че току-що съм открил, че „Шератон“ в Аден се намира в непосредствена опасност от атака, към нас приближи Хауард Фенстърман и Ед Питърс се оттегли. Явно тук имаше някакво неписано правило, че разговорите трябва да се водят по двойки, така че обстановката приличаше малко на Шекспирова пиеса, в която героите влизат, казват си репликите и излизат, за да направят място на други актьори, които не знаят какво са казали предишните, и това обикновено води до неразбиране или неприятности, като в крайна сметка някой опира пешкира. Така се случва, когато хората не общуват помежду си. Нали?

Както и да е, Хауард каза:

— С Кейт сте били в Сана днес с Пол.

— Да.

— Трябваше да дойда с вас.

— Решихме, че ще ходиш на католическата литургия в италианското посолство.

Той се усмихна, но не беше развеселен.

— Имам номерата на сателитните ви телефони и ще поддържаме връзка, докато пътувате.

— Защо не дойдеш с нас?

— Бих го направил, но ме чака много работа тук покрай откриването на отдела. Миналата нощ е имало атака срещу американска петролна инсталация край Мариб.

— Чух.

— Един от нападателите е бил задържан. Опитвам се да получа разрешение от Министерството на правосъдието да го разпитам.

Какво да му кажа — че вече съм го направил? Той беше от ФБР, уж шеф на Кейт, но никой не му беше казал, че сме били в Гумдан. Кой беше главният тук, по дяволите? И какво ставаше зад кулисите? Поради някаква причина си помислих, че Бък дърпа всички конци и манипулира цялото куклено шоу.

— Трябва да говориш за това с Бък Харис — казах на Хауард.

— Така ли? Защо пък с него?

— Защо не?

— Каква е всъщност работата му тук?

— Не знам. Отговорник по протокола?

Хауард смени темата.

— Казах на Кейт, че утре първата й работа е да дойде при мен. Имам разрешителното за арест, копие от обвинението и инструкции как да извърши законен арест на заподозрян, който се позовава на двойно гражданство. — И добави: — Ще трябва да му прочетеш правата, но първо ще трябва да се убедиш, че разбира английски.

— А кога мога да го сритам в топките?

Той се направи, че не ме чува.

— Имам всичко това и на арабски — разрешителното, обвинението и правата, така че да може да ги прочете и подпише.

— Хауард, това някакъв майтап ли е?

— Не, не е. Арестът ще бъде направен законно и както се полага и той ще бъде изправен пред американски съд.

Е, ако имах колебания относно затриването на Пантерата, Хауард току-що успя да ги разсее.

— Запознай Кейт с всичко това — казах му.

— Ще го направя. Но искам ти, като най-вероятния агент, който ще го арестува, също да си наясно.

— Добре.

— Просто се опитвам да те предпазя от някоя грешка, която би могла да компрометира обвинението, и да ти спестя неприятности — увери ме той.

— Благодаря.

— Няма за какво. Точно затова съм тук.

— Ясно.

Хауард всъщност ми харесваше и виждах, че е достатъчно умен, за да разбере как всъщност работи светът. След няколко месеца на това място щеше да се прости с идеализма и юридическите си скрупули и щеше да помага на СПС да измъчва заподозрени в затвора Гумдан. Е, можеше и да не стигне дотам. Но подобно на всички нас, прекарали твърде дълго на фронтовата линия, както и на всички, преживели 11/9, Хауард Фенстърман щеше да стане почти двойник на хората, срещу които се борим. В това бях повече от сигурен.

Бък дойде при нас и вместо да се поинтересува за заловения терорист (пардон, заподозрян), Хауард го попита:

— По кое време заминавате утре?

— Преди осем сутринта — отвърна Бък и ни обясни: — До Аден са около четиристотин километра и пътуването може да продължи от четири до шест часа. Затова трябва да стигнем по-рано, за да може конвоят да се върне в Сана малко след мръкване. Предпочитаме агентите на ДСС да не нощуват в Аден, защото се нуждаем от тях тук.

Помислих си, че може да са ни по-нужни в „Шератон“.

— Ела да се повозиш с нас — предложих на Хауард. — Ако попаднем в засада, ще можеш да ни кажеш кога имаме законното право да отвърнем на огъня.

Дори Хауард се разсмя на това.

— Имаме място и никога не бихме отказали още един стрелец — каза му Бък. — Срещата е в седем на паркинга пред канцеларията.

Хауард оцени това по достойнство и напусна сцената.

— Озори ли го? — попита ме Бък.

— Не точно аз.

— Той си върши работата — увери ме Бък. — За съжаление, работата му прави нашата по-трудна.

— Не и моята.

Бък смени темата.

— Пол ми каза, че сте научили някои неща в Гумдан.

— Да. Че съюзниците ни са задници.

— Не научихте ли нещо, което да не сте знаели?

— Може би. Хауард не знае, че сме ходили в Гумдан — уведомих го.

— Така ли? Не му ли каза?

— Не. Казах му да пита теб.

— Ще говоря с него. Не сме сигурни как се вписва легатът във всичко това.

— Кажи ми, когато научиш.

— Ще ти кажа. За какво разговаряхте с полковник Кент?

— За йеменската армия.

Той заряза това и попита:

— Какво научихте в Гумдан?

Никога не съм обичал, когато шефът на полицията иска да му докладвам в отсъствието на партньора си. Може да се стигне до неразбирателство. Затова отговорих:

— Мисля, че Пол искаше да го обсъдим и четиримата.

— Разбира се. Е, Гумдан хареса ли ти?

— Трябва да извърви доста път, за да се превърне в образцово наказателно общежитие.

— И аз така си мисля.

— Сутринта там ли си ходил? — попитах го.

— Не, но съм го посещавал много пъти.

— Кога ще видим доклада на ЦРУ за разпита на затворника?

— След като бъде прегледан от шефа на филиала.

Все още не ме бяха представили на шефа на филиала на ЦРУ в Йемен, така че попитах:

— И кой е той?

— Не ти трябва да знаеш. И не е нужно и той да научава за теб.

— Колко игри се играят тук? — попитах.

— Няколко. Но нашата в момента е основната. Между другото, задаваш добри въпроси.

Нямаше предвид точно това, но отговорих:

— Благодаря.

— Пол каза, че полковник Хаким е проявил целия си чар.

— Възпрепятстваше американското правосъдие.

— Това му е работата.

— Факт е, че ако имахме два-три часа насаме със затворника и използвахме преводач на посолството, щяхме да научим много повече за Ал Кайда в Йемен, отколкото знаем сега — казах аз.

— Ако ситуацията беше обратната, ако той бе ваш пленник в Ню Йорк, детектив Кори, щяхте ли да позволите чуждестранно ченге или разузнавач да го разпитва сам? — отвърна Бък.

Думи на истински дипломат. Но въпросът му не беше риторичен, така че отговорих:

— Приемаш, че съществува някакво равенство, но такова няма. Ние сме тук, за да спасим задника на едно слабо и корумпирано правителство. Най-малкото, което могат да направят, е да не ни се пречкат.

Бък кимна.

— Понякога го правят. Но както казваме в света на дипломацията, всичко е quid pro quo. Даваме им нещо, а те ни дават нещо друго в замяна. Мисля, че сега е наш ред да им дадем нещо. Освен парите.

— Като какво например?

— Ами, както казах в Ню Йорк, те се нуждаят от помощта ни, за да… неутрализират някои особено агресивни и опасни племенни лидери.

— И?

— И ние не сме склонни да го направим.

— Защо?

— Защото искаме да запазим добрата воля на племената.

— Не знаех, че се ползваме с добрата им воля.

— Ползваме се, но не пряко. Както вече обясних, племената са културно и исторически по-близо до монархията в Саудитска Арабия, отколкото до републиканското правителство в Сана. А саудитците са наши съюзници и връзка с племената.

— Значи не искаме да изпаряваме племенни вождове с ракетите ни и да вбесяваме саудитците.

— Правилно. Но бихме могли да… неутрализираме неколцина шейхове и вождове и в замяна правителството в Сана да ни помогне повече в откриването и елиминирането на лидери на Ал Кайда.

— Ясно. Но правителството така или иначе би трябвало да го направи. За тяхно добро е.

— Точно това се опитваме да им обясним. И те го знаят, но използват това, че сме заслепени на тема Ал Кайда, и се опитват да ни принудят да използваме безпилотните си самолети и ракетите срещу племенните вождове, както и срещу сепаратистите в Южен Йемен.

— Схванах. И така пасовете продължават.

— Именно. Всичко се свежда до деликатно равновесие, и в крайна сметка — до quid pro quo.

— Ясно.

Той се върна на оплакването ми.

— Относно разпитването на затворниците. СПС не иска да ни дава безплатна информация. Искат да ни я продават. Така че ако ни съобщят нещо ценно за Пантерата например, ще поискат от нас да им дадем кофа черва, принадлежали на някой досаден племенен вожд.

Картинното му изразяване донякъде ме изненада, но и ме накара да си спомня, че Бък Харис е само десет процента дипломат и деветдесет процента разузнавач. Всъщност в добрите стари дни на Студената война той и приятелчетата му са се събирали на коктейли и са разговаряли за ядрено заличаване на стотици милиони хора. А сега броят потенциални трупове можеше да се измери с кофи черва. Сериозен прогрес.

— Предполагам, че Пол ти е предал, че според затворника около четирийсет джихадисти пътуват към Аден, за да атакуват „Шератон“.

— Да. Вече предупредихме нашите хора там.

— Добре. Особено щом и ние ще сме от тях. Може би няма да е зле йеменската армия да ги пресрещне.

— Йеменската армия няма особен успех с пресрещането на бойци на Ал Кайда, когато те слизат от планините — уведоми ме той. — Смятаме, че хората на Ал Кайда пътуват на малки групи или поотделно, в цивилно облекло. Може дори да използват обществен транспорт. Автобуси, самолети, наети коли. Мъжете в Йемен носят калашници и никой не ги спира и разпитва за оръжието им. Все едно да спреш мъж с чадър в Лондон.

Бък явно ставаше остроумен на третото мартини и аз се усмихнах.

Той си погледна часовника.

— Всъщност имаме среща с Пол горе в осем. Тоест сега.

— Ще взема Кейт.

— Мисля, че тя вече е там.

— Добре.

Допихме си питиетата, взехме асансьора до третия етаж и отидохме в защитената комуникационна стая.

Интересен коктейл беше.