Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Кори (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Panther, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нелсън Демил. Пантерата
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2012
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова
ISBN: 978–954–655–353
Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция от hammster
50.
Часът на коктейлите беше настъпил и с Кейт отидохме при колегите в бара на хотела. Чет Морган не се появи, но ни помоли да се срещнем в 22:00 ч. в ОССИ, за да обсъдим плана за действие.
Беше останал в лодката си, след като ни остави в дълбоката метър и двайсет вода. Върнахме се при басейна на хотела, където Хауард и Клеър наглеждаха нещата ни и явно се опознаваха по-добре.
Двамата се досетиха да не ни питат за новия ни приятел на плажа, но Клеър все пак спомена, че се е разтревожила, че сме се забавили толкова. Определено я беше грижа за мен.
С Кейт се качихме в стаята си да вземем душ и да се преоблечем за вечеря и/или късна разходка до Мариб, както бе намекнал Чет. След като нещата се раздвижат, всичко се случва бързо и трябва да си една стъпка пред терористите и две стъпки пред Вашингтон.
Пак с Кейт обсъдихме г-н Чет Морган от Централното разузнавателно управление и аз споделих с нея подозрението си, че Чет дъвче. Тя се замисли, но не беше съвсем сигурна, така че зарязах темата.
Не споделих с Кейт другите си мисли за Чет по отношение на лудостта му или какво го подтиква.
— Изглежда малко напрегнат — казах все пак. — Когато не е на черешата.
— Имаш дълбоко вкоренени предразсъдъци спрямо Управлението — отвърна Кейт.
Аз?
Както и да е, Кейт не бързаше с мнението си за Чет. За съжаление, трябваше да вземе бързо решение за пътуването до Мариб с този побъркан, за да намерим Пантерата.
Засегнах и деликатния въпрос за сложните й отношения с Тед Наш.
— Мисля, че трябва да попитаме Чет дали е познавал Тед и какви са чувствата му относно последната ти среща с покойния.
Това минава ли за тънко?
Кейт не отговори няколко секунди, после каза:
— Аз ще се погрижа за това.
Всъщност аз щях да го направя, но казах:
— Добре.
Е, слязохме в бара да пийнем с колегите, в това число момчетата от ДСС от Сана и повечето от екипа в Аден, с изключение на двайсетимата морски пехотинци, които бяха на пост.
За съжаление, поради повишената бойна тревога и вероятното ни среднощно пътуване из Индианската територия, алкохолът все още отсъстваше от менюто. Барманът ни разби плодови напитки в блендера и получих мангова киша. Много е гадна.
Приказката обаче си я биваше и разговаряхме за дома, за семействата и за всичко друго, освен войната с тероризма. Никой не спомена четирийсетте типа от Ал Кайда, които идваха насам. Забелязах обаче, че всички са с бронежилетки, пистолети и автомати — нещо, което не се включва в протокола на един бар. Барманът, сервитьорите и цивилните клиенти също бяха забелязали тоалетите ни и изглеждаха малко загрижени. Зачудих се кой ли от тях е с колан бомба. Може би онзи тлъст саудитец с робата, който седеше самичък и се наливаше със скоч. Обстановката бе много по-вълнуваща, отколкото в „При Еко“.
В осем вечерта капитан Мак реши, че сме изпитвали достатъчно късмета си и че трябва да помислим по-сериозно за сигурността, и помоли всички американци да напуснат бара й да се върнат в стаите или на постовете си.
Неколцина от нас обаче имаха уговорена вечеря и отидохме на задната тераса, където беше грилът.
Седнахме на една кръгла маса — аз, Кейт, Бък, Бренър, Бетси Колинс, Дъг Ренълдс, Лайл Манинг и капитан Мак.
Още беше горещо, но небето бе ясно, звездите блестяха и полумесецът изгряваше. Във водата се виждаха светлините на големи товарни кораби и петролни танкери. Неколцина западни туристи лудуваха в басейна, а наистина тъпите се разхождаха по плажа, вероятно с тениски с надпис „Отвлечи ме“. Това място просто плачеше да попадне в заглавията на първите страници.
Барбекюто не беше лошо, както помнех от миналия път, макар че пропуснах козия кебап. Пиехме безалкохолна бира и бъбрехме колко е чудесно да изпълниш мечтата си и да работиш за правителството — пътувания в чужбина, чудесно заплащане, свестни шефове във Вашингтон и възможност да промениш нещата, като убиеш малко задници, които и без това искат да умрат.
Стигнахме до проблемите на сигурността и Дъг Ренълдс ни каза, че е изпратил съобщение във Вашингтон с искане за кораб в пристанището за възможна евакуация, както и за необозначен чартърен самолет (тоест на ЦРУ) на летището в Аден. Засега нямало отговор. Хрумна ми, че Вашингтон може да търси повод да стовари хиляда морски пехотинци на плажа.
— Не мога да ги убия, ако не съм тук — заяви капитан Мак, който несъмнено предпочиташе да се бие, вместо да бяга.
Ясно. Ти стой тук. Е, поне не можеше да се отрече, че има хъс.
— Може да заминем още тази нощ — обяви Бък.
Разбира се, никой не попита къде отиваме, но всички ни пожелаха късмет.
— И на вас също — казах аз.
И не плащайте стаите, ако се наложи да напуснете хотела под обстрел.
— Не ни трябва късмет — увери ме капитан Мак. — Имаме двайсет морски пехотинци.
Никой не се поинтересува закъде сме се запътили, но Бетси Колинс все пак отбеляза:
— Пътуването нощем е рисковано.
— Ще летим — успокои я Бък.
Така ли? Откъде го беше научил?
Ясно беше, че това най-вероятно е операция на ЦРУ, така че никой нямаше други коментари или съвети. Усещах обаче, че аденския екип може да стане по-откровен, ако му се зададе директен въпрос, така че попитах директно:
— Какво мислите за Чет Морган?
Мълчание.
Добре, това също бе отговор.
— За протокола, лично аз мисля, че е стоял твърде дълго на слънце — казах аз.
— Джон, не е нужно да… — намеси се Бък.
— Възможно е тази нощ да заминем с него за Мариб, вероятно със самолет — продължих аз. — И се тревожа, че господин Морган може да страда от стрес от страната и от изтощение.
Никой не възрази на думите ми, но щеше да им се наложи да докладват изказването ми, в случай че някои от нас не се върнат живи от Мариб.
Вечерята и разговорът като че ли бяха приключили.
— Моля да ни извините, но имаме среща в ОССИ — каза Бък и се изправи.
Всички станахме, ръкувахме се, пожелахме си до нови срещи и късмет.
Лайл Манинг, който като че ли не си падаше по мен, ме изненада с думите:
— Направи доста добра преценка на ситуацията.
А това бе един от малкото моменти, в които не бих имал абсолютно нищо против да съм сгрешил.
Влязохме в хотела и Кейт, Бренър, Бък и моя милост взехме асансьора до четвъртия етаж.
— Имаш разрешение да напуснеш по всяко време — каза ми Бък по пътя нагоре. — Но не и да обсъждаш тази операция с външни хора.
— Темата, Бък, беше Чет Морган.
— Познавам Чет от три години. Много е свестен — увери ме Бък.
— Не се и съмнявам. Всички го казват.
— Джон, хайде да обсъдим това след срещата с него — намеси се Кейт.
— Лично аз се интересувам повече от плана, отколкото от Чет Морган — заяви Бренър.
Е, грешиш. Причината най-добрите планове на мишките и хората често да отиват по дяволите не е в плана, а в мишките и хората. А Чет беше на път да откачи напълно. Но все пак трябваше да съм екипен играч и затова казах:
— Бива.
Слязохме от асансьора, поздравихме стоящия на пост морски пехотинец и тръгнахме по коридора към Отдела за съхраняване на секретна информация.
С две думи, Пантерата беше само един проблем. Съотборниците ми бяха друг. Но се надявах, че планът не е толкова побъркан, колкото Чет.