Нелсън Демил
Пантерата (77)

76.

Върнахме се в кулата. Бренър извика Замо от мафража и му обясни положението.

— Ти решаваш дали да останеш и да прикриваш Бък и Чет, или да тръгнеш с нас за Мариб.

Замо не изпадна в тежки размисли относно решението си.

— Работя за теб — отвърна той и му напомни: — Не ми плащат да вземам решения.

На Бренър обаче му плащаха да взема решения, така че му каза:

— Идваш с нас.

— Да се размърдаме — предложих.

Събрахме нужните неща в малките си сакове и оставихме всичко останало на бедуините, в това число моите чорапи и бельото.

Кейт нахлузи балтото над дрехите си, слязохме на нивото на добитъка и екскрементите и си направихме малка клада от паспорти и смачкани страници на списание, която Замо запали с кибрит от полевия си комплект за оцеляване. Уверихме се, че всичко е изгоряло, после излязохме на двора.

Бедуините още седяха и клечаха покрай стената. Може би си мислеха за наближаващата молитва по залез и умуваха за нова рецепта за козе месо.

Кейт покри лицето си с хиджаба, а Бренър с бедния си арабски като че ли благодари на домакините за гостоприемството им. Бедуините отвърнаха с „Ас-салаам алейкум“, без да се надигат от местата си.

— У а алейкум ас-салаам — отговори Бренър.

И ариведерчи.

Бренър каза нещо на Ясир и той стана и махна към паркираните джипове.

— Казва, че можем да вземем който си искаме — обясни Бренър.

— В кой е торбата с кат?

Бренър не го попита, но Ясир ни даде три шивала — онзи от собствената си глава и два на приятелчетата си.

— Това е подарък за спомен — каза Бренър.

А аз им оставях за спомен бельото си.

Бренър им каза, че всичко, което сме оставили — предимно багаж, дрехи и консерва зеленчуков микс — е за тях. И не, няма да получат пушката на Замо.

— Ще се видим в Ню Йорк — казах на Ясир. — В деликатесния на Бен. Шукран — добавих, което означава „благодаря“.

Метнахме саковете си в багажника на един джип и тръгнахме към рибния микробус с оръжия в ръце.

Чет и Бък още наблюдаваха екраните; Чет разговаряше с някого по радиото.

— Ще се обадя по-късно. Край — каза, когато влязохме.

Двамата с Бък станаха.

— Е, значи вземате Замо — отбеляза Чет.

— Да — без обяснения отвърна Бренър.

— Бедуините на двора са достатъчна охрана — каза Бък. — Ще вземем неколцина от тях до мястото на атаката.

Сбогувахме се, без да проливаме много сълзи, и се съгласихме, че А отборът си е свършил работата чудесно.

— Благодаря за професионалното представяне — каза ни Чет. — Невинаги ни беше лесно да работим заедно, но успяхме да загърбим различията си в служба на страната. — Погледна ме и се усмихна. — Бяхте истинско предизвикателство, господин Кори, но предпочитам да работя с човек като вас, отколкото с човек, който никога не противоречи на началството.

— Благодаря. — Хм. Защо все на мен се обръща особено внимание? От гимназията е така.

— Всички можете да се гордеете с работата си тук — добави Бък. — Благодаря, че участвахте доброволно и рискувахте живота си. Родината ще е поне малко по-сигурно място след смъртта на Булус ибн ал Дервиш.

— Имаме среща под часовника на „Гранд Сентръл“ — напомних му.

— Ще дойда — обеща Бък. — Ще поддържаме връзка.

— И аз ще се опитам да дойда — обади се Чет.

Не сме те канили, Чет. Но пък всеки, останал жив до края на деня, е добре дошъл.

Бък и дори Чет прегърнаха Кейт, след което всички се ръкувахме и си пожелахме късмет и наслука.

— Ас-салаам алейкум — каза Бък.

— Лесно ти е да го кажеш — отвърнах с усмивка, връщайки се към онази първа среща преди цяла вечност.

Той се усмихна.

Излязохме от микробуса и се качихме в джипа. Бренър седна зад волана, Замо зае мястото на стрелеца, а двамата с Кейт се настанихме отзад. Господата бяхме взели шивалите си, но не изпитвахме нужда да си ги слагаме по това време на деня.

Ясир си надигна задника и изтича през двора да отвори портата. Всички му махнахме, а той като че ли се радваше, че си тръгваме. Но не толкова, колкото ние.

Бренър заобиколи Крепостта на гарвана, нашия дом далеч от дома, след което продължихме през каменистото плато към купчината скали в северната част, където бедуините пазеха подстъпите към укреплението.

Бренър следваше следите на другите коли, пътували от и до крепостта.

— Знаеш ли накъде караш? — попитах го.

— Надолу по северния склон… после по пътя за Мариб — след кратко колебание рече той и ни увери: — Бил съм на пистата и мога да я намеря.

— Добре.

Продължихме към северния край на платото.

— Не мога да повярвам — обади се Кейт.

— Но е вярно — каза Бренър. — След един час ще сме на борда на самолет на Компанията на път за Саудитска Арабия. Вероятно ще кацнем в Наджран.

— Някой не е ли… разочарован, че не останахме до края? — попита Кейт.

Тъй като поддържахме наистина контакт с чувствата си, Бренър и моя милост признахме, че би ни се искало да останем до бляскавия финал.

— От тактическа гледна точка има смисъл — каза Замо, който май беше прекъснал връзка с емоциите си. И добави: — Но смърди.

Вече виждах скалите и джиповете в края на платото пред нас. Хората на Муса се криеха на сянка под канарите.

— Намали малко — казах на Бренър.

Той намали и попита:

— Какво има?

— Следното, Пол. Относително неотдавна Кейт уби служител на ЦРУ. При самозащита. Знаеш ли това?

Той се поколеба, после каза:

— Чух.

— Добре. — И въпреки това си пада по нея? Смел мъж. Аз спя с едното око отворено. Майтап. — Мисля, че Компанията ще се опита да си го върне.

— Джон, не бива да обсъждаме това… — започна Кейт.

— Това е важно, Кейт. Не ме прекъсвай — срязах я и продължих: — И сякаш убийството на човек на Компанията не беше достатъчна неприятност, двамата неволно объркахме план на ЦРУ да превърне голяма част от Близкия изток в радиоактивна пустош.

В джипа се възцари пълна тишина.

— И тъй, Кейт и аз знаем тази голяма тайна и се заклехме да мълчим завинаги — продължих. — В замяна на това Компанията обеща да забрави инцидента с Кейт и оръжието! В ЦРУ обаче не работят по този начин.

— Да, не работят — съгласи се Бренър.

— Именно. Може и да забравят историята с убийството, но не и че има двама свидетели, знаещи за ядрения Армагедон, подготвян на Пясъчландия.

Бренър вече караше още по-бавно и като че ли се беше умислил. Накрая осъзна, че съм си казал рецитацията, и попита:

— И какво… какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че нито Кейт, нито аз, нито никой, който по една или друга случайност е с нас, няма да се измъкне жив от Йемен.

Никой не отговори, така че обясних:

— Именно затова двамата с Кейт сме тук. Това е идеалното място за убиване. Никой не отговаря пред никого за нищо. Същинска черна дупка. А това е операция „Чистка“ — добавих.

Бренър спря джипа; погледна в огледалото и попита:

— Кейт? Вярваш ли на това?

— Не — отвърна душевната ми половинка.

— Аз пък вярвам — обади се Замо, който обикновено нямаше мнение.

Готово. Разбрахме се.

Бренър зададе очевидния въпрос:

— Как смяташ, че… ще стане това?

— Ще стигна дотам по-късно. Мога обаче да те уверя, че ще се случи между това място и пистата на Мариб.

Последва мълчание.

— Защо според вас сме в този джип, извън Крепостта на гарвана и далеч от Чет и Бък? — попитах.

— Казаното от Чет е перфектно от тактическа и оперативна гледна точка — отвърна Бренър.

— Съвсем вярно, поради което параноята ми не би трябвало да се обади. И знаеш ли какво? Да кажем, че съм само седемдесет и три процента сигурен, че Чет иска да ни види сметката, на мен и Кейт имам предвид.

— Ако стоим тук цяла вечер, наистина могат да ни убият — каза Кейт. — Трябва да стигнем до летището.

Бренър зададе следващия логичен въпрос:

— Ако всичко това е вярно, какво общо имаме ние със Замо?

— Просто сте се оказали на неподходящото място в неподходящия момент — отвърнах. — Съвсем логично е да ви бъде наредено да тръгнете с Кейт и мен. В противен случай това би изглеждало подозрително. Колкото до Замо, той така или иначе нямаше да остане. Всичко онова бяха само дрънканици, за да прилича на тактически издържан план. Бък знаеше много добре какво ще кажеш и че Замо няма да остане с него и Чет. А ако останеше, Чет щеше да го убие с калашник, щеше да потули снайперистката му пушка и всичко щеше да изглежда като работа на бедуините.

Двамата се умълчаха.

— Просто не мога да повярвам, че със Замо трябва да бъдем попилени от собствените си хора само защото по една случайност сме с вас — рече накрая Бренър.

— А би трябвало. Има обаче още една причина да не си на подходящото място. От гледна точка на Чет, аз или Кейт може да сме споделили с теб подозренията си и следователно ти също си човек, който знае прекалено много. А в този бизнес, ако знаеш неща, които не би трябвало да знаеш, се превръщаш в проблем за Компанията — напомних и на Бренър, и на всички останали. — Компанията е избрала много добре, когато е избрала Чет Морган да свърши тази работа. Той е побъркан — обясних, все едно вече не го знаеха.

Бренър, Кейт и Замо се замислиха. Май подозираха, че Джон не се нуждае толкова от бронежилетка, колкото от усмирителна риза.

Бренър обаче реши да избегне темата за параноята ми. Или пък искаше да я тества, не съм сигурен.

— Значи мислиш, че Бък също е замесен?

Труден въпрос. Отговорът бе, че Бъкминстър Харис е в бизнеса със заблудите от толкова време, че всъщност вече не знае какво е истина и какво си измисля. Границата за правилно и неправилно също му се беше размила. Освен това играта просто му харесваше. Сигурен бях, че харесва мен, Кейт и всички останали, но ако Чет поставеше пред него проблем, свързан с националната сигурност, а след това предложеше решение, Бък щеше да работи с него. Нищо лично.

— Трябва да е замесен — отвърнах накрая.

Е, Пол Бренър вече сигурно очакваше да заявя, че са ме отвличали и извънземни. Той обаче бе достатъчно умен, за да се разтревожи, както и достатъчно ченге, за да иска цялата информация.

— Дори да си прав… искам да кажа, според теб Чет се оказва един вид гений…

— Той е абсолютно побъркан — уверих всички. — Но е умен. Аз обаче съм по-умен. Нали така? — попитах половинката си.

Тя не отговори. Определено беше разстроена и се безпокоеше, че съм прекрачил ръба.

Бренър като че ли споделяше мнението й.

— Виж, всички сме подложени на силен стрес… — започна той.

— Добре — казах. — Карай. И да видим какво ще стане.

Бренър обаче не подкара, а ме попита:

— А какво мислиш, че ще стане?

— Мисля, че безпилотен „Предатор“, собственост на Централното разузнавателно управление и под оперативния контрол на Чет Морган в рибния микробус, ще изстреля ракета „Хелфайър“ по тази кола и ще убие всички в нея — казах аз. — Пилотът, който и да е той, няма да има представа какво прави, или най-малкото няма да е сигурен, но ще изпълни онова, което му казва контрольорът на място, или иначе казано, Чет.

Замо се обади пръв:

— Да. Това може да стане.

И още как.

— Компанията е избрала инцидент с приятелски огън, за да изпрати ясно съобщение, че не става дума нито за приятелски огън, нито за инцидент — поясних.

— Добре… и какво да правим? — попита Бренър след кратко мълчание.

— Онова, което няма да направим, е да продължим към пътя за Мариб. Защото ако го направим, няма да стигнем до пътя.

— Тогава защо изобщо сме в този джип? — попита Бренър. — Защо не ни каза всичко това още в крепостта?

— Ако ви бях казал, какво щяхме да направим?

— Да кажем на Чет и Бък онова, което ни каза току-що.

— Те поне щяха да ми повярват — отвърнах. — Ето обаче как стоят нещата. На първо място е мисията. Чет е готов да убие Пантерата. И ние ще го оставим да го направи. Няма обаче да му дадем възможност да предизвика инцидент с приятелски огън, докато пътуваме към Мариб.

Бренър като че ли кимна и аз казах:

— Да вървим.

Продължихме към скалите и пазещите пътя бедуини.

— Чет не е насочил „Предатор“ да ни следи, защото пилотът и другите контролиращи са видели, че се качваме в джипа, и няма да стрелят по нас. Ще прати самолет на позиция, когато реши, че вече се движим към пътя за Мариб. Ще каже на пилота да ни държи под око, а след това ще го информира, че джипът е потвърдена цел. И тогава ще изпълни бойния етап от полета и ще заповяда на пилота да порази целта. Балтото на Кейт и шивалите ни ще бъдат споменати в доклада за инцидента като една от причините за погрешното идентифициране на хората в джипа като мишена — добавих. — Сувенирите често са опасно нещо.

Никой нямаше коментар по това, така че продължих:

— Някой би ли помолил някой от бедуините да откара колата надолу по склона към пътя за Мариб?

— Без мен — тутакси отвърна Замо.

— Лично аз трудно бих го направил… но… — почна Бренър и млъкна.

Кейт мълчеше.

— Ако не се случи нищо, значи си права и съм луд — казах й.

Тя се поколеба.

— Ами… не искам да умира невинен човек…

— Нали каза, че греша — настоях.

— Няма да взема такова решение.

— Добре. Аз ще го взема.

Бедуините при скалите ни наблюдаваха. Бренър спря до тях.

— Ще ми трябват познанията ти по арабски — казах му.

Двамата с него слязохме и всички си пожелахме мир.

Бяха петима, с калашници, и наблизо имаше бял джип като нашия.

— Кажи им, че ще им дадем много риали, ако някой от тях откара колата ни до пистата и вземе един амрики, който ни чака там.

Бренър ме погледна, поколеба се, после заговори на арабски.

Петимата бедуини закимаха разбиращо.

— Този господин ще го направи — каза Бренър и посочи един брадат тип на трийсет-четирийсет години.

Кимнах и се усмихнах на бедуина.

— Казва, че ще вземе своята кола — добави Бренър.

— Не. — Хванах го за ръка и го качих на един близък камък. — Виждаш ли онова там?

Бренър зяпна покрива на джипа. Върху прашната ламарина имаше някакво петно, по всяка вероятност кръв от коза.

— Господи… — промълви Бренър, без да откъсва очи от петното.

Слязох от камъка и го дръпнах да слезе и той.

— Е, Пол, какво мислиш?

За момент той изгуби дар слово, но после ми напомни:

— Ясир каза, че можем да вземем коя да е кола.

— Правилно. Избери си карта. Произволна карта. — И с риск, че казвам очевидното, добавих: — Всичките са белязани.

Той кимна.

— Можем да избършем мишената — казах му. — Или, тъй като колите на бедуините са общи, да разменим нашата с тази на господата, да продължим до пистата и да се надяваме, че няма да бъдем изпарени по пътя. Но не мисля, че на пистата ще ни чака някой. Затова предлагам да се върнем в Крепостта на гарвана и да се справим с това. — Погледнах си часовника. — Ще стигнем горе-долу по времето, когато Пантерата е на мушката на Чет.

Бренър, който сигурно бе виждал много смърт, но едва ли чак толкова много предателство и двойна игра, все още изглеждаше малко несигурен. Какво ти става, Пол?

Кейт и Замо също бяха слезли от джипа. Кейт погледна Бренър, после се обърна към мен.

— Какво става?

— Ти й кажи — казах на Бренър. Защото Кейт никога не ми вярва.

Бедуините ни наблюдаваха и сигурно се чудеха за какво ли си говорят смахнатите амрики, така че не беше добра идея да гледаме отново покрива и да вкарваме разни идеи в главите им. Бренър обаче обясни на Кейт и Замо:

— На покрива на джипа има червено петно. Прилича на кръв.

Замо, който бе боядисвал много хора в червено с лазерния си мерник, преди да ги прати в рая, схвана моментално.

— Мътните да ме вземат!

Добре казано.

Кейт е схватлива, но голям инат.

— Но Ясир каза… — започна тя.

— Всички са белязани — обясних й. — Не бяха, когато бяхме в кулата, иначе щях да го забележа, тъй като погледнах специално. Но когато слязохме да изгорим цивилните си паспорти, бедуините, несъмнено по искане на Чет, са белязали всички покриви с кръв. Може да са си мислели, че така слагат някакъв защитен знак на колите. Нали се сещаш, както се прави на Пасха с кръвта на агнето. От Изход — добавих с надежда.

Е, може би не бях съвсем точен, но в общи линии беше така. Или пък Ясир и приятелчетата му нямаха представа защо Чет им е дал няколко риала, за да направят нещо толкова шантаво. Досетили се бяха обаче да си държат устите затворени.

— Чет е помолил Ясир да ни даде шивалите, които ще бъдат споменати в доклада за инцидента — добавих.

Кейт ме погледна и за момент си помислих, че ще каже: „Извинявай, че се усъмних в теб“. Останах излъган.

— И сега какво ще правим? — попита тя.

Обясних, че пътуването до пистата по всяка вероятност е безполезно.

— Можем да кажем на този любезен господин да вземе белязаната за унищожаване кола и категорично да докажем, че Чет смята да ни види сметката — предложих. — Някой иска ли да види това?

Явно никой не искаше.

— Да се върнем в крепостта и да си поговорим с Чет и Бък.

Бренър се съгласи, но имаше резерви.

— Те ще отрекат всичко.

Кейт и Замо бяха на същото мнение.

Всъщност Чет и Бък наистина щяха да отрекат всичко, а ние нямахме доказателство, че не съм побъркан. И ако не се подчиняхме на заповедта и се върнехме в крепостта с обвинението, че Чет и Бък замислят да ни убият. Нещата можеха да се сговнят съвсем и щеше да ми се наложи да отговарям на обвинения в Щатите. Да не говорим, че Компанията определено щеше да се погрижи двамата с Кейт да станем жертви на някой фатален инцидент. Това означаваше, че не можем да се върнем в Крепостта на гарвана без доказателство. Не можехме обаче и да продължим към Мариб, не можехме и да останем тук.

— Ами нека типът да пробва — каза Замо.

Никой не каза нищо.

Въпросният тип, казваше се Емад, каза нещо на Бренър, но Бренър не му отговори.

Добре, все някой трябваше да вземе решение на живот и смърт. И също като на Бренър, и на мен ми плащаха за това. Но все пак…

Накрая реших.

— Добре. Емад да тръгне за пистата.

Нито Кейт, нито Бренър се съгласиха, но пък и не възразиха.

— Иначе никога няма да разберем със сигурност — обади се Замо.

Бренър се поколеба, после каза нещо на Емад и той се усмихна и се качи в джипа ни. Не поиска парите в аванс, но Бренър му напъха банкноти в ръцете и му каза нещо на арабски.

Честно казано, ставахме коварни и започвахме да приличаме все повече на лошите, но ако не друго, поне имахме съвест.

Емад ни помаха и потегли надолу по склона.

Е, част от мен се надяваше да греша, но кръвта по покрива казваше, че съм прав. Всъщност всичко казваше, че съм прав.

Един от бедуините каза нещо на Бренър и той преведе:

— Пита дали не искаме да ни откарат обратно до крепостта.

Погледнах си часовника.

— Питай го дали можем да ползваме колата му.

Бренър попита. Нямаше проблем, така че им дадох последните си риали.

Този път карах аз, а Замо беше до мен. Кейт и Бренър седяха мълчаливо отзад.

След няколко минути видяхме крепостта. Спрях при едни скали отляво.

— Можем да гледаме оттук.

Слязохме от джипа и отидохме до ръба на скалите. Пред нас се откри ясна гледка към низините.

Замо вдигна пушката си и нагласи мерника на максимално увеличение.

— Виждам го.

С Бренър и Кейт направихме същото с по-слабите мерници на автоматите си.

Видях джипа с Емад да вдига пушилка на километър и половина от нас, в посока на север към шосето за Мариб.

По черните пътища през сухите ниви нямаше много трафик и не беше трудно да следим самотната прашна следа дори когато джипът се превърна в малко петънце, а после и в точка.

Колкото повече време минаваше, без колата да се превърне в огнено кълбо, толкова повече започвах да си мисля, че май съм изгубил.

Никой не говореше, но си представях какво си мислят Кейт и Бренър — горкият Джон, съвсем се е смахнал. Замо обаче гледаше през оптичния мерник, сякаш следеше талибански генерал. Беше неподвижен като статуя и дишаше толкова бавно, че си помислих, че е изпаднал в транс.

С половин сърце се надявах, че не съм пратил невинен човек на смърт, но докато секундите се изнизваха, таях и надеждата някой пилот да държи джипа на мушка и да чака заповедта на Чет да атакува целта.

След три или четири минути изгубих джипа от поглед. Кейт и Бренър също го изгубиха и свалиха автоматите си. Замо обаче продължаваше да го следи.

— Може да е след малко — казах.

Никой не отговори.

— Изгубих го — каза Замо и свали карабината си.

— И сега какво ще правим? — попита Бренър.

— Ще стоим тук и ще чакаме бяла димна следа — отвърнах сухо.

Поредното мълчание. Замо обаче се взираше в далечния хоризонт вече не през мерника си, така че последвахме примера му.

— Да помолим някой от бедуините да ни откара до пистата — предложи Кейт.

— Или да се върнем пеша до крепостта и да кажем, че колата ни се е развалила и ни трябва друга — обади се Бренър.

Сарказъм ли долових в гласа му?

— Можем да видим димна следа на цели трийсет километра оттук — казах аз.

— Нямам намерение да чакам половин час — уведоми ме Бренър и се обърна към Кейт. — Моля те, поговори с мъжа си. Трябва да вземем решение.

— Джон…

— Млъкни.

Седнахме на скалата и загледахме небето. Лудият тип командваше. Или трябваше да му се угажда, докато не дойде на себе си — или докато не се обърнат срещу мен.

Продължихме да чакаме, но само аз и Замо не откъсвахме вниманието си от небето. Кейт и Бренър току се споглеждаха.

Моля те, Господи, нека се окажа прав, че ЦРУ иска да убие мен и жена ми. Толкова много ли искам?

По-малко от две минути след като изгубихме прашната диря, синьото небе бе раздрано от тънка бяла следа. Миг по-късно на хоризонта блесна оранжева светлина, но без звук.

— Целта поразена — каза Замо. И добави: — Мътните да ме вземат.

Бренър стана, но не каза нищо.

Кейт също се изправи и се загледа към черния стълб, който започна да се издига над хоризонта.

— Боже мой…

Не знаех дали се обръща към мен, но после тя ме погледна.

— Не мога да повярвам…

Птиците по полята долу внезапно полетяха; миг по-късно до нас достигна приглушен тътен като от далечна гръмотевица и замря, оставяйки след себе си пълна тишина.

— Копелета мръсни — каза Бренър, без да откъсва поглед от черния стълб.

— Май Джон се оказа прав — обади се Замо.

Май да.

— Горкият човек… мъртъв е — тихо каза Кейт.

Никой не отговори.

— Добре, да се върнем и да поговорим с Бък и Чет — каза Бренър.

— Ще си помислят, че виждат призраци — отбелязах аз.

Качихме се в джипа и потеглихме.