Нелсън Демил
Пантерата (68)

67.

Покрай липсата на електричество (с изключение на микробуса) нямаше какво толкова да се прави след залез-слънце. Освен това никога вече няма да смятам течащата топла вода за даденост. Нито стола или студената бира.

Не искам да кажа, че съм някакъв мекушав женчо. Аз съм градски боец. Да си градски е хубаво. Идва от град. А в градовете има електричество. Нали така?

Пък и можеше да е по-лошо. Можеше да е истинско отвличане. И сега да чакам да ми отрежат главата.

Както и да е, всички бяхме капнали, така че нямаше проблем да се проснем рано-рано в сламата. Разбрахме се да пазим на две смени по три часа — първо Бренър и Замо, после аз и Кейт, накрая Бък и Чет. Така щяхме да изкараме до сутринта. И трябва да посоча, че Пол Бренър осъществяваше желанието си да спи с Кейт — макар че сигурно не точно по начина, по който си го представяше.

С Чет не се върнахме към разговора ни тази вечер, което пък и не беше възможно в компанията на останалите. Все пак Чет успя да издебне удобен момент при шахтата за екскременти и ми каза:

— Съобщих за тревогите ти. — И добави: — Нямаше отговор.

Дрън-дрън.

— Разговарях с Чет за Тед Наш — казах на Кейт по време на смяната ни, докато се взирахме през прозореца в черната нощ.

Тя не отговори няколко секунди, после ми напомни:

— Аз щях да го направя.

— Справих се по по-различен начин, отколкото би го направила ти.

— Тоест?

— Тоест споделих с него подозрението си, че с теб бяхме поканени да дойдем в Йемен, за да може ЦРУ да се разплати с нас. Заради това, че видя сметката на Тед Наш.

Тя помълча известно време.

— Не е задължително да споделям подозрението ти. Просто е прекалено… безумно.

— Мислиш ли? Виж, не става дума само за това, че ликвидира Тед и че беше оправдана напълно. А и заради това, че двамата прецакахме плана на ЦРУ да пусне бомбата на исляма. А това си беше сериозно начинание. И ние знаем за него.

— Но си мълчим — като част от сделката.

— Да. Но това не е достатъчно добре за разтревожените типове в Лангли. По-добре е да сме мъртви.

Тя не отговори.

— И точно затова сме тук.

Тя отново не отговори, а ме попита:

— Какво друго каза на Чет?

— Ами, казах му, че ако с теб се случи нещо или ако дори си помисля, че ти кроят нещо, ще му пръсна тиквата.

— Не е трябвало да го казваш.

— Добре. Ще му кажа, че спокойно може да ни убие.

— Имам предвид, Джон, че може и да грешиш за всичко това.

— Ако греша — сгрешил съм, и никой няма да пострада.

— Не можеш да заплашиш живота на някого, без той да пострада. Особено ако въпросният човек не е направил нищо лошо. Или не знае нищо.

— Ясно. Но Чет го прие добре. След като се върнахме от микробуса дори беше любезен с мен. Не забеляза ли?

— Може да си толкова луд, колкото е и той.

— По-луд съм, бъди сигурна. Между другото, ти каза да се оглеждаме за тройна игра — напомних й.

Тя не отговори.

— Какво имаме в името? — продължих аз. — Защо това нещо се нарича „Чистка“? Защо двамата с теб сме тук?

— Добре. Схващам. Но… какво каза той?

— Нито потвърди, нито отрече подозренията ми. Всъщност каза, че разбира как мога да стигна до такова погрешно и параноично заключение и че е напълно възможно и да съм прав, но той няма нищо общо с това и че предположенията ми са неверни. Разбираш ли?

— Не.

— Май трябваше да си там. С две думи, извадих котката от торбата и Чет пусна шифрограма на своите хора в Лангли. Или направо е разговарял с тях. Така че си мисля, че сега имаме под петдесет процента шанс да станем жертви на приятелски огън или да бъдем затрити от Муса или Ал Кайда.

— В този бизнес миналото често се връща, за да те преследва.

Нищо не ме преследва. Проблемът ми настъпва тогава, когато миналото се връща да те убие. Като историята с Лъва. Като Тед Наш. Този бизнес е цикъл на вендета, който се повтаря безкрайно. Някой ден, може би когато остарея и се заседя прекалено много в люлеещия се стол, някой от миналото ще се добере до мен. Но не и днес. Не и тази седмица.

— Беше самозащита — казах аз, за да накарам Кейт да се почувства по-добре. — Ти спаси живота ни. Така че не го преживявай отново.

Тя кимна.

Изкарахме трите си часа пост и събудихме Чет и Бък. Чет всъщност вече беше буден. Може да е сънувал кошмар, че някой му реже гърлото, докато спи.

 

 

Петимата господа от А-отбора закусиха с осемте господа от пустинята долу на двора, а Кейт се възползва от момента на уединение, за да се измие с бутилирана вода.

Закуската беше същата каша, в която бедуините бяха добавили и риба тон. Предложих им малко антибиотици, но те отказаха.

След закуска Чет, Бък, Бренър и аз влязохме в микробуса и гледахме телевизия. И на двата екрана даваха повторение на вчерашното предаване — прекрасният Йемен от въздуха. Имах чувството, че летя.

Чет провери връзката и докладва ситуацията. От земния контрол не забелязваха необичайна активност в района. Бе просто поредният рутинен и спокоен ден в племенните земи и на територията на Ал Кайда. Това обаче бързо можеше да се промени.

Разходихме се из двора за упражнение, точно както излежаващите присъдите си обикалят затворническия двор. Преброих четиринайсет гущера.

— Питай домакините бедуини дали не могат да ни намерят футболна топка — казах по-късно на Бък. — И ги помоли също за малко истинска храна от Мариб. Аз плащам.

— Казаха ми, че им е забранено да напускат това място — уведоми ме той. — И никой не може да дойде тук, освен ако храната и водата не свършат. Всички сме изолирани до второ нареждане.

— Кога ще започнем да убиваме камилите и да ги ядем?

— Тук няма камили. Оттатък стената обаче има кози и домакините ни като че ли убиват по една дневно.

— Колко са останали?

— Достатъчно за дълга обсада.

Като стана въпрос за това, с Кейт и Бренър натиснахме Бък и Чет да се поинтересуват как вървят разговорите на шейх Муса с Ал Кайда.

Бък и Чет обаче единодушно решиха, че е твърде рано да пращаме съобщение до шейха.

— Ще е нелюбезно да го питаме — каза Бък. — Може би ще го направим след още няколко дни.

Чет беше съгласен с него.

— Да си играем ролите — каза той. — Трябва да изглеждаме доверчиви, спокойни и хладнокръвни.

Кой измисля тези кретении?

Както и да е, обядвахме на етажа на дивана, където и живеехме. Отново риба тон. Бък обясни оскъдните провизии от Вашингтон по следния начин:

— Не искаме да наблягаме на различията между нас и нашите съюзници бедуините.

— Това е идиотско, Бък. Би трябвало да се радваме на различията си.

— Освен това не бива да изглеждаме много добре, когато хората на Ал Кайда дойдат да ни видят — продължи Бък. — Би трябвало да ни хранят с козе месо и овес. — Той се усмихна. — Не можем да затлъстяваме, докато сме в плен.

Представих си как поредната комисия на ЦРУ е обсъждала това. Наистина си падат по пушеци и огледала и както открих току-що, вярват в играенето на роли. А отборът трябваше да погладува малко, за да заприлича на жертви на похищение. Да не говорим, че всички се нуждаехме от душ и бръснач.

Както и да е, нямаше за какво толкова да си говорим, без да ръсим глупости, така че всички един вид се оттеглихме в себе си, четяхме и решавахме кръстословици. Кейт се упражняваше много и г-н Бренър на няколко пъти се присъедини към нея, като се въртеше и навеждаше. Трябваше да извикам бедуините да видят това.

Имахме аптечка и Бренър помогна на Замо да си смени превръзката, а по-късно ни увери, че снайперистът бил добре. Може би наистина беше. А може би бе по-добре да го изведем оттук.

Освен това написахме въпросните успокояващи писма до приятели, роднини, брокери и тъй нататък. Съобщенията щяха да бъдат изпратени на имейлите на получателите.

Бък имаше предложение за заключителния абзац и той звучеше нещо от рода на: „За една-две седмици ще бъда в затънтен район без комуникации, но ако се налага да се свържете с мен, давам ви имейла на американското посолство. Може да не съм в състояние да отговоря веднага, но бъдете сигурни, че ще получа съобщението ви и скоро ще се свържа с вас“.

— Пиши на родителите си, че ми липсват — казах на Кейт.

Чет и Бък събраха бележките ни и ги занесоха в микробуса, за да ги пуснат по шифрованата връзка до посолството или Вашингтон — така и не казаха ясно до кого точно.

— Досущ като тъпите пощенски картички, които трябва да пращаш на родителите си от лагера — казах на Кейт, Бренър и Замо.

С тази разлика, че в този случай нещата бяха малко зловещи.

Денят мина, бедуините се отзоваваха на зова за молитви и на телефонните си повиквания. Обикаляхме двора и изследвахме всички етажи на шестетажната кула, които бяха абсолютно еднакви, с изключение на открития мафраж с арките. Хубава гледка. За малко разнообразие се изпиках от мафража в шахтата за екскременти — шест етажа до партера с високата купчина лайна. Най-дългото пикаене в живота ми. Другият паметен момент от деня ми бе зареждането на средствата за комуникация в микробуса. Завладяващо е да гледаш как стрелката на индикатора пълзи нагоре.

Между другото, бедуините нито за миг не изглеждаха отегчени. Имаха неизчерпаем капацитет да седят и да дрънкат. А когато не говореха помежду си, говореха по мобилните си телефони. През целия ден правеха чай, молеха се и спяха, когато им се спеше. Практикуваха някакво ритуално измиване във връзка с молитвите, но то изглеждаше по-скоро символично, отколкото сериозно търкане.

От време на време някой от тях се качваше на някоя каменна платформа и надничаше навън, но като че ли не приемаха охраната твърде на сериозно. Може би защото не вземаха на сериозно йеменската армия. И все още не разбираха новите момчета в квартала — Ал Кайда.

Освен това не мисля, че бедуините наистина разбираха, че безпилотните самолети ни наблюдават и че можем да виждаме на мониторите в микробуса онова, което машините виждаха от три километра височина.

Попитах Чет за това.

— Ако им покажа мониторите, ще разберат способностите, но не и технологията — каза той. — Също като с мобилните им телефони. Наясно са, че не е магия, но колкото по-малко знаят, толкова по-добре.

Правилно. Сигурен бях обаче, че шейх Муса е малко по-наясно с безпилотните самолети и ракетите им. Знаеше, че не иска да се появява на монитора с кръстче между очите.

Както и да е, сигурно можех да гледам на бедуините поетично и романтично като повечето западняци, но в действителност те бяха само едни прости, открити и не особено стимулирани хора, които се радваха на дребни удоволствия като чашата чай. И осемте момчета в двора бяха щастливи да си седят тук и да не се трепят да тичат сред камили или кози, или пък да се мъчат да изкарат залъка си по мъртвите ниви.

Както каза Чет, имаха си Корана за четене (ако можеха да четат), оръжия и вяра. Както и малко кат, за да убиват времето и да си оправят настроението.

Като стана дума за това, Чет се уединяваше три пъти дневно на мафража и винаги се връщаше с усмивка на лице. Представих си как се спъва и пада в дупката за екскременти, за да се приземи в купчината лайна. Като едното нищо можеше и да се случи.

И за да сменя напълно темата: да си легнеш с жена не е кой знае какво, но да не си легнеш е много сериозно нещо. Капиш? Достатъчно за това.

Вечерта дойде и вечеряхме на открито с бедуините, за разнообразие. Овес, каша, коза, тавва, чай и риба тон. Консервирани плодове за десерт. Бедуините харесваха сладките консервирани плодове и унищожиха по-голямата част от запасите ни.

На Кейт й беше позволено да се присъедини към нас, ако е облечена с балто и хиджаб и стои настрана. На мен ми звучеше разумно, но тя не се съгласи. Бък обаче я прикани да вечеря с нас, макар и настрана.

— Това е голямо скъсване с обичая — обясни той. — Трябва да се възползваме от възможността да прехвърлим мост над пропастта между културите ни.

Съгласих се и добавих:

— Десетина метра разстояние ще е достатъчно.

Кейт неохотно се съгласи и се радвах, че е с нас на вечеря.

Както и да е, ранно лягане, три часа на пост, неспокоен сън и изгрев. Никога преди не бях обръщал внимание на изгревите. Сега разбирах защо древните хора са почитали слънцето. Слънцето е живот. Нощта е смърт.

 

 

— Как я караш? — попита ме Кейт на третия или четвъртия ден, докато препрочитах етикета на една зеленчукова консерва.

— Вече дадох имена на всички гарвани — отвърнах аз. — А ти как я караш?

— Добре. Физически съм идеално. Но май започвам да развивам стокхолмски синдром. — Тя се усмихна. — Започвам да се идентифицирам с бедуините.

— Чудесни момчета са — съгласих се аз. — Макар никога да не са виждали лицето ти, знаеха, че от теб ще стане чудесна компания за вечеря.

Тя отново се усмихна.

— Окуражаващо е да открия, че все още си оставаш задник.

— Благодаря. — Всъщност знаех, че Кейт ще ме оцени по-пълно в тази мъжка страна.

Освен това забелязах, че новините не ми липсват. Нито пък спортните предавания. Когато си откъснат от цивилизования свят, минаваш през няколко дни абстиненция и един ден си даваш сметка, че всичко онова са пълни глупости. Какво значение има какво се случва във Вашингтон, Лондон, Москва, Ню Йорк или Кайро? На тях не им пука какво правя аз. Все пак не бих отказал да разбера как се справят Янките през пролетния сезон. Но някой можеше да ми разкаже, ако случайно се върна. А пък ако не се върна, какво ми пука?

Като стана въпрос за връщане, нито Чет, нито аз споменахме повече за разговора ни в микробуса. Нямаше какво повече да си кажем, а и той нямаше да ми съобщи какво са му казали шефовете му в Лангли.

Вижте, може и много да грешах и в такъв случай просто нямаше какво друго да кажа или да направя. Но ако бях прав, Чет и хората му сега се опитваха да решат дали операция „Чистка“ не трябва да включи и Джон и Кейт.

Освен това би трябвало да са се досетили, че ако Джон Кори е знаел или е заподозрял още в Ню Йорк, че му се готви нещо, би трябвало да е оставил някъде едно от онези писма с надпис „Да се отвори единствено след смъртта ми“.

Може би наистина трябваше да го направя, но не го направих. Може би защото нямах намерение да бъда убиван тук от ЦРУ. Или може би защото ако двамата с Кейт бъдем убити от Ал Кайда или Пантерата, не бих искал ЦРУ да бъде заподозряно в престъпление, което не е извършило. Каквито и да бяха чувствата ми към Управлението, в края на краищата те са нашата първа отбранителна линия, а аз съм предан и отговорен професионалист.

 

 

В ранния следобед на следващия ден, след салат и последната консерва риба тон, сателитният телефон на Чет иззвъня. Той отиде до прозореца, включи го към антената и отговори.

Заслуша се, каза: „Добре, благодаря“ и се обърна към нас.

— Безпилотните самолети са засекли три бели джипа, приближаващи към платото от север.

— Кои са според теб? — попита Кейт.

— Може да носят продоволствия… или да са хората, които очакваме.

— Муса защо не ни е предупредил? — попита Бренър.

— Той би предупредил своите хора, а не нас — отвърна Бък.

И наистина, в двора се надигна суматоха.

Всички отидохме до прозореца и видях, че осемте бедуини са скочили на крака с калашници в ръце, а един от тях говори по мобилния си. После четирима изтичаха към кулата и ги чухме да се качват нагоре.

Всички грабнахме своите М4 и заехме стратегически позиции около стълбището. Бък застана в горния им край с насочен напред автомат.

Четиримата бедуини тичаха нагоре и викаха развълнувано.

— От Ал Кайда идват да видят отвлечените американци — преведе Бък.

Чудесно. Ако очакваш с нетърпение визита от Ал Кайда, значи си наистина здравата отегчен.