Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

Шеста част
Мариб, Йемен

43.

Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир, Пантерата облечен в бялата роба и с шивал на бедуин, седеше на пръстения под в колибата на един козар, намираща се в тясна клисура във възвишенията югозападно от град Мариб. Слънцето беше увиснало ниско над планините и постройката бе в сянка, макар че през входа влизаше сноп лъчи.

Покрай каменните стени бяха насядали десетима мъже — неговият вътрешен кръг съветници, както и най-старшият му помощник Алтаир, по-възрастен мъж от провинция Таиз, откъдето произхождаше родът ал Дервиш. Всъщност Алтаир му беше далечен роднина и беше познавал бащата на бащата на Булус, както и самия му баща, макар да го помнеше като младеж, преди да емигрира в Америка.

Лагерът на джихадистите на Пантерата не беше далече, но той не можеше да проведе срещата там заради американските безпилотни самолети. Те може би бяха засекли лагера, макар от въздуха да приличаше на бедуинско селище от шатри и няколко колиби от кирпич и камък. Всъщност мястото наистина беше бедуинско селище, но вече не, благодарение на шейх Муса, който бе дал (срещу съответната цена) селището на джихадистите от Ал Кайда. Пантерата не знаеше дали американците не са заподозрели нещо и за всеки случай провеждаше срещата тук, в тясната клисура, която не беше далеч и от неговата магара, пещерата, в която живееше сам и която бе известна само на неколцина от най-доверените, в това число и на Алтаир.

Пантерата се обърна към съвета си.

— Бог ни изпитва.

Мъжете кимнаха.

Пантерата бе получил новината, че засадата срещу американския конвой се е провалила (заради безпилотните самолети и ракетите им) и че много бойци са били убити и ранени.

— Американците си разиграват коня на свещената йеменска земя — каза той на съвета си. — И го правят с благословията на правителството в Сана, онези корумпирани лакеи на нашествениците, които продават душите си срещу американски долари.

Някои от мъжете изсумтяха в знак на съгласие. Но не всички.

— Ще отмъстим за смъртта на другарите си — продължи Пантерата.

Отново само неколцина съветници изсумтяха одобрително.

Булус ибн ал Дервиш знаеше, че някои от тези мъже бяха против атаката срещу инсталацията на „Хънт Ойл“. И именно поради тази причина не се бе посъветвал с тях за устройването на засадата срещу конвоя на американското посолство. Те научаваха за нея сега и това не им харесваше.

В рамките само на няколко дни Пантерата бе претърпял две поражения от американците и трябваше да обвини някого за неуспеха. Освен това се нуждаеше от победа.

— Четирийсет наши бойци в този момент пътуват към Аден — напомни той на съветниците си. — Ще атакуват „Шератон“ и ще убият всички американци там, шпионите и войниците, които използват хотела като база на свещената йеменска земя, както и американците от посолството, които са пристигнали от Сана. Всички ще умрат през следващите няколко дни.

Неколцина от мъжете кимнаха, но Пантерата разбираше, че някои от тях започват да се съмняват в него — да се съмняват, че наистина е благословен от Бог.

— А други четирийсет пътуват към Сана и ще предприемат нападение срещу американското посолство.

Джауад, един от старшите съветници, напомни на шефа си:

— Съветът трябва да одобри нападението срещу посолството. Трябва да има одобрение и от Върховния съвет.

Пантерата не отговори.

— Ако нападението срещу посолството се увенчае с успех — продължи Джауад — и ако нашите бойци влязат в него и избият всички американци, всичките стотина, които живеят и работят там, това ще доведе до последици, излизащи извън нашите граници. Боя се — обърна се Джауад към Пантерата и останалите — от нашествие на американски войници в страната ни, ако атаките срещу посолството и хотела в Аден успеят, а дори и да се провалят. Спомняш си какво стана след успешното нападение срещу американския боен кораб.

— Да, Джауад, спомням си — отвърна Пантерата. — Мъже и пари потекоха в изобилие към нас.

Алтаир, който седеше отдясно на Пантерата, погледна съветниците в сумрака и видя колебанието им. Помисли си, че младият Булус все още се къпе в славата на дръзката си и успешна атака срещу американския кораб „Коул“. Но това беше преди повече от три години, а оттогава Булус ибн ал Дервиш беше постигнал само малки победи срещу правителството в Сана и никакви срещу американците. Съветът бе склонен да чака, но това не се отнасяше за Пантерата.

Алтаир знаеше, че убийството на деветимата белгийци и двамата йеменци в руините на Билкис не беше посрещнато с ликуване от всички джихадисти и симпатизанти на каузата. Вярно, Върховният съвет на Ал Кайда беше одобрил атаката, но населението на провинция Мариб, в това число бедуинските племена, не се радваше на убийството на чужденците: мнозина гледаха на това като на проява на страхливост и много хора в провинцията търпяха финансови загуби, защото туристите бяха престанали да идват при развалините.

Алтаир знаеше също, че ако атаките срещу хотел „Шератон“ в Аден и американското посолство в Сана не се увенчаят с победа, лидерството на младия му приятел ще бъде изложено на опасност. А може би щеше да е застрашен и животът му.

Пантерата още говореше на съвета си и Алтаир си помисли, че говори твърде много. Какво толкова имаше за казване? Случилото се вече — двете поражения — говореше само за себе си. Ако бойците му успееха с атаките в Аден и Сана, победите им също щяха да говорят сами за себе си.

Във всеки случай Алтаир не вярваше в стратегията на Пантерата за нападение срещу американците. Джихадистите трябваше да атакуват правителствените сили. Ако ал Дервиш искаше някой ден да живее в президентския дворец, както казваше, трябваше да победи омразното правителство, а не американците, които бяха все още малобройни в страната.

Знаеше също, че ако правителството не бъде победено, корумпираните в Сана ще се огънат под американския натиск и ще позволят на американците да построят военна база в Аден, както бяха направили преди тях британците и руснаците. А ако това се случеше, йеменският народ щеше да трябва да търпи американците много дълго. Ал Дервиш обаче не можеше да вижда толкова далеч в бъдещето. Беше заслепен от малкия брой американци и не забелязваше онези, които само чакаха повод да направят онова, което бяха направили в Ирак и Афганистан. А подобно нещо щеше да е катастрофа за Йемен.

Алтаир се наведе към ал Дервиш и прошепна:

— Имаме много работа.

Пантерата огледа съвета си и отсече:

— Ще се срещнем отново след седмица, след победите ни в Аден и Сана.

Пантерата стана и съветниците също станаха и излязоха мълчаливо навън. Само неколцина обаче отдадоха почит, както подобаваше.

Пантерата и Алтаир останаха сами.

— Може би трябва да размислиш за тези атаки — каза Алтаир.

Пантерата отговори с въпрос:

— Как можеш да живееш като мюсюлманин и йеменец, докато американците тъпчат свещената ни земя?

— Те са тук, защото ги покани правителството — отвърна Алтаир. — И защото ти ги атакуваш тук. Унищожи правителството и американците ще се махнат.

— Няма да се махнат. Трябва да ги избием.

Алтаир вече беше водил този разговор с ал Дервиш и бе стигнал до заключението, че младежът се интересува повече от убиването на някогашните си сънародници, отколкото от мъдрата стратегия да освободи страната от покварените власти в Сана.

Не искаше да спори с него — а ако атаките в Аден и Сана претърпяха неуспех, нямаше и да му се налага да спори. Но въпреки това каза:

— Омразата ни прави слепи за истината.

Пантерата нямаше какво да отговори.

Младшият помощник на Пантерата Набеел ал Самад стоеше на почетно разстояние от отворената врата и Алтаир му направи знак да влезе. Набеел се подчини и поздрави както подобава, като целуна ръцете на двамата.

— Кажи ни какво стана със засадата — каза Пантерата. — И за задачата ти в Сана да убиеш американските агенти.

Набеел знаеше, че ще е по-добре, ако е искрен и прям. Но щом започна да описва засадата, Пантерата го прекъсна:

— Кажи ни първо за провалената ти мисия в Сана.

Набеел облиза пресъхналите си устни.

— Да, господине… — И почна да разказва за пътуването си до Сана, след като Пантерата го беше натоварил със задачата да убие двамата американци.

— Не знаех за това — прекъсна го Алтаир. — Кои са тези американци?

Пантерата му обясни за Джон Кори и жена му и как тези двама американски агенти са в черния списък на Върховния съвет на Ал Кайда. Обясни също, че американците са осъдени на смърт, защото мъжът убил Асад Халил, Лъва.

Алтаир кимна и каза на Набеел:

— Продължавай.

Набеел бе изненадан, че Пантерата не е споделил всичко това с най-старшия си и доверен помощник, но в същото време знаеше причината — Алтаир не искаше да провокира американците и си мислеше, може би основателно, че те само търсят повод да изпратят повече сили в Йемен, също както се бе случило след атаката срещу „Коул“. Пантерата обаче искаше да убива още американци.

— Приятели на летището ми съобщиха, че Кори и жена му са заминали с конвой от три бронирани коли, който ги е откарал до американското посолство — продължи Набеел. — Прекарали са там остатъка от вечерта.

Продължи доклада си с обяснението, че съгледвачите около посолството и приятелите му в „Шератон“ потвърдили, че двамата американци били откарани в хотела късно сутринта в бронирана кола, след което се регистрирали и се качили в стаята си.

— Погрижих се хората ни в Сана да ги държат под наблюдение и извиках също така четирима бойци, с които да убия американците при първа възможност.

— Явно тази възможност така и не се е появила — отбеляза Пантерата.

Набеел пое дълбоко дъх.

— В Сана е трудно да…

— Продължавай.

— Да, господине. — Набеел разказа какво е чул от съгледвачите. — По-късно двамата американци се срещнали пред хотела с двама мъже от охраната на посолството с брониран джип и заминали за града.

След това разказа на Пантерата и Алтаир за движението на четиримата американци в Сана — за кат сука, Стария град, обяда в Стара Сана, магазина „Надежда в техните ръце“, дюкяна за джамбии и посещението в крепостта Гумдан.

Пантерата вече знаеше от свои източници в Гумдан, че Кори и човекът от охраната, Бренър, са ходили в затвора и са разговаряли с неговия джихадист Рахим ибн Хаям, който бе взет в плен при инсталацията на „Хънт Ойл“. Това беше обезпокоително, защото ако Рахим ибн Хаям беше дал някаква информация на американците или на Службата за политическа сигурност, може би беше разкрил, че Пантерата се е намирал в провинция Мариб в нощта на атаката. Ако бе така, можеше да очаква още безпилотни самолети и може би по-засилена дейност от страна на правителството или дори поява на американци, дошли да го търсят.

Алтаир също разбираше това и му каза:

— Може би трябва да напуснеш Мариб преди правителствените сили или американците с техните самолети да дойдат да те търсят.

Пантерата се подразни, че Алтаир казва това пред Набеел, но отвърна:

— Приемливо е мъже в нашето положение да се крият, но не е приемливо да бягат. Ще остана тук.

— Както решиш — отвърна Алтаир. Помисли си, че би било мъдро младежът да се махне от провинцията, но Булус ибн ал Дервиш не беше мъдър: през младостта си беше попил арогантността на американците, към които изпитваше такава омраза.

Освен това Алтаир разбираше, че ако е разкрил местоположението на Пантерата, пленникът Рахим ибн Хаям може да е разкрил и плановете за нападението срещу хотел „Шератон“ в Аден, стига да знаеше за тях. А Хаям можеше да е чул за плановете от приказките в лагера. Булус знаеше това, но въпреки всичко не бе казал нищо на съвета и не беше спрял атаката. Това начинание наистина можеше да се превърне в катастрофа, ако американците бяха предупредени.

Алтаир отведе ал Дервиш настрана и го попита за всичко това.

— Дори да е бил подложен на мъчения и да е проговорил, Хаям не би могъл да знае за плана за атака срещу американците в Аден — отвърна Пантерата.

— Войниците в лагера говорят — възрази Алтаир.

— Имаме много очи в аденския хотел и те не съобщават за повишаване на мерките за сигурност — каза Пантерата. — Не са изпратени никакви допълнителни войници.

Алтаир се замисли за момент.

— Американците може да са решили да не искат подкрепления. Може да очакват атаката, при това дори с нетърпение. Също както при инсталацията на „Хънт Ойл“ и както може да е станало и със засадата.

Пантерата не отговори. Нямаше какво да отговори.

— Не разбираш ли? — попита Алтаир. — Точно това е техният начин да водят война. Мислиш си, че ги изненадваш, а те изненадват теб, Булус.

— Това не е вярно — отвърна Пантерата. — Ще видиш.

Алтаир го погледна. Личеше си, че Булус ибн ал Дервиш няма нито мъдростта, нито търпението на предците си. В Йемен войната е нещо бавно, безкрайна борба срещу нашественици и срещу всеки, който седи в двореца в Сана. Но ал Дервиш, ал Амрики, не разбираше как се води война в Йемен. И Алтаир нямаше да му обяснява отново. Младежът щеше да го открие сам — и да стане или велик водач, или труп.

Освен това Алтаир знаеше, че този човек е опасен. Беше убивал онези, които не се съгласяваха с него и доказваха, че греши. Алтаир не се боеше от Пантерата, макар че може би трябваше.

Върнаха се при Набеел и Пантерата му зададе няколко въпроса. Набеел наблегна, че съгледвачите му били съвестни и че поддържал контакт по мобилен телефон с онези, които наблюдавали посолството, както и с другите в хотела. Дори собственикът на ресторанта в Стария град се беше обадил на даден му телефонен номер, за да доложи за появата на американците.

Пантерата кимна одобрително. Беше положил много усилия за изграждане на телефонни мрежи от приятели във всяко градче и град в Йемен. Тези приятели, които искаха само по няколко риала за неудобството, наброяваха стотици и повечето изобщо не знаеха или не ги беше грижа на кого докладват по дадените им телефонни номера. Някои щяха да се изненадат, ако научеха, че не друг, а Ал Кайда иска информацията за движението на американци, британци и други западняци, но повечето разбираха кой им плаща. В тази малка страна западняците бяха само шепа и можеха да бъдат проследени лесно. Пантерата вярваше, че мрежата му от информатори е по-голяма и от тази на СПС, която и без това повече се интересуваше от политическите си противници, отколкото от западняците.

Освен това Пантерата знаеше, че западняците, които идват в Йемен за туризъм, бизнес и доброволен труд, намаляват с всяка година, тъй като страната ставаше все по-опасна за тях. Това бе и целта на нападението му срещу белгийците. Скоро броят на западняците в Йемен щеше да се сведе до персонала в посолствата — плюс американските шпиони и военни в Аден.

Набеел говореше за партито в посолството в неделя вечерта. Двама от йеменците, работещи в кухнята на посолството, били приятели.

— После четирима американци излезли от посолството с човек от охраната, който ги откарал с бронирана кола до хотел „Мьовенпик“, където вечеряли — продължи Набеел. — Двама от съгледвачите ни влязоха в хотела и потвърдиха пред мен, че това са били Кори и жена му, заедно с един човек от охраната, Бренър, и един дипломат, Харис.

Пантерата отново кимна. Това е било добро място Набеел и джихадистите да убият и четиримата американци, докато се наливат с алкохол. „Мьовенпик“ използваше услугите на полицаите от Бюрото за национална сигурност и частна охрана, но те не бяха от значение. Онова, което беше от значение, бяха парите, плащани от „Мьовенпик“ и другите западни хотели на Ал Кайда в замяна на мир. А ако беше знаел за четиримата американци в хотела, ако Набеел му се беше обадил по телефона, щеше да нареди убийството им.

— След това американците отидоха с колата до руския клуб — продължи Набеел и напомни на шефа си: — Охраната на клуба е много силна и нямаме приятели там.

— Скоро, когато бойците влязат в Сана, от този мръсен клуб няма да остане и помен — заяви Пантерата.

— Да, господине. — И Набеел завърши доклада си, който според него показваше, че е свършил чудесна работа, като е проследил всяка стъпка на американците през деня и вечерта.

Пантерата обаче не беше доволен.

— Хубаво е, че си знаел всяка стъпка на американците — каза той. — Но трябваше да ги убиеш.

— Както знаете, господине, те са добре обучени и вземат предпазни мерки — обясни Набеел и отново напомни на Пантерата за бронираните коли, оръжията, бронежилетките и възможността други американци да са наблюдавали сънародниците си. — И разбира се, господине, СПС също ги следи.

Пантерата го изгледа с присвити очи. Мълчанието се проточи.

— Страх ли те беше, Набеел? — попита накрая Пантерата.

— Не, господине — побърза да отговори помощникът му. — Изчаквахме удобен момент, за да сме сигурни, че американците няма да избегнат куршумите ни… да ги простреляме в главата, за да е сигурно…

— Но този момент така и не е настъпил.

— Не и през този ден, господине. Но за следващия разработихме план да…

— Или си чакал възможност да убиеш само охраната, за да отвлечеш Кори и жена му и да си поискаш наградата?

Набеел се поколеба.

— Не, господине. Отвличане в Сана е невъзможно заради полицията, СПС…

— Стига! — рязко го прекъсна Пантерата. — И тъй, на следващия ден твоите двама късметлии отново са се измъкнали от смъртта. Така ли е?

Набеел си пое дъх.

— Взеха ги от „Шератон“ с бронирана кола рано сутринта и ги откараха в американското посолство. Малко по-късно съгледвачите около посолството видяха да потегля конвой от пет коли. Бронираните коли са с черни стъкла, така че нито съгледвачите, нито един наш приятел войник не са видели със сигурност дали Кори и жена му са в някоя от тях, но…

— Но си приел, че са там.

— Да, господине. Кори и жена му отидоха в посолството рано, а след половин час конвоят излезе през портала, така че…

— Разбирам, Набеел. Така че си решил да направиш засада на конвоя.

Набеел не беше взел такова решение. Всъщност се беше обадил на шефа си, който се бе съгласил, че Кори и жена му най-вероятно пътуват с конвоя и че трябва да бъде направена засада. Но Пантерата не искаше от Набеел да казва това в присъствието на старшия съветник.

— Да не искаш да кажеш, че си решил на своя глава да атакуваш конвоя на американското посолство, Набеел? — попита Алтаир.

Набеел сведе глава и отговори:

— Господине, опитах се на три пъти да се свържа с ал Нумаир по мобилния и сателитния телефон.

— Трябвало е да се опиташ да се обадиш на помощниците ми — каза му Пантерата.

— Да, господине. — Набеел знаеше, че ако засадата беше успяла, този разговор нямаше да протече по такъв начин. Спомни си един стих от еврейската книга Изход: „И козелът ще понесе на себе си всичките им беззакония в непроходна земя; тъй да пусне козела в пустинята“.

— А сега ни кажи какво знаеш за тази засада — нареди Пантерата.

— Да, господине. — Набеел не можеше да бъде обвинен за провала на засадата; вината за неуспеха бе на Фарис, местния лидер на Ал Кайда, който бе организирал всичко. Набеел обаче знаеше, че заповедта за устройването на засадата може да му коства живота.

— Набеел? Говори.

— Да, господине. Когато научих, че американският конвой тръгва от посолството, незабавно се свързах с провинциалните лидери по очаквания маршрут.

Всъщност Пантерата му беше казал да го направи и стратегията беше изглеждала добра.

— Както обикновено, маршрутът беше на юг, към Аден — продължи Набеел — Американците винаги пътуват с конвой натам.

— Това е било добро хрумване, Набеел — каза Пантерата. — Бих го одобрил, ако се беше свързал с мен.

— Да, господине. Много приятели по пътя съобщиха за местоположението на колите и само за няколко часа Фарис успя да събере бойци за засадата в хълмовете южно от Иб.

— Отлично — каза Пантерата. — Значи конвоят е унищожен? Всички американци ли са мъртви?

Набеел беше ставал и друг път свидетел на необичайния начин на изразяване на шефа си към хора, от които не е доволен. Зачуди се дали Булус ибн ал Дервиш не се е научил на този начин на изразяване в Америка.

— Набеел? Да не би да говоря твърде тихо и да не ме чуваш?

Набеел пое дълбоко дъх.

— Извинявам се, господине, за бавните ми отговори…

— Продължавай, Набеел — прекъсна го Алтаир. — Какво стана със засадата?

— Фарис ми каза, че всичко е било добре планирано, с двайсет бойци, кола бомба, крайпътна бомба и бомба в каруца с магаре, чийто собственик бил готов да стане мъченик, но…

— Достатъчно. — Пантерата явно беше научил, че американските безпилотни самолети са забелязали засадата и са изстреляли ракетите си по джихадистите. — Чух достатъчно от теб.

— Да, господине.

— Искам да видя Фарис — каза Пантерата. — Да дойде в град Мариб и да чака нареждания.

— Да, господине.

— Изглеждаш уплашен, Набеел — отбеляза Пантерата. — Какво те плаши?

Набеел отново сведе глава.

— Собствената ми некадърност ме плаши, господине — отвърна той и после погледна Пантерата право в очите. — Провалих се пред теб и пред великата ни кауза.

— Така е, Набеел. Не успя да убиеш американците, както ти наредих. Освен това си наредил засада, завършила с катастрофа. И какво мислиш, че трябва да е наказанието ти?

— Каквото пожелаете, господине.

— Дори смърт?

— Ако такава е повелята ви.

Пантерата извади джамбията си от ножницата и опря острието в гърлото на Набеел.

Набеел се разтрепери и не успя да овладее мехура си.

— Не е необходимо, Булус — каза Алтаир.

Набеел с надежда си помисли, че старецът може би се е усъмнил, че Пантерата лъже и че именно той е наредил засадата. Алтаир познаваше добре Булус ибн ал Дервиш. Може би даже прекалено добре. Набеел се замоли Алтаир да спаси живота му.

Пантерата притисна още по-силно острието в гърлото на Набеел.

— Погледни ме. Погледни ме в очите.

Набеел погледна Пантерата в очите и видя в тях омраза, но не към него, както му се стори. Омразата винаги си беше там, когато ставаше дума за американци.

— Значи американците сега са в „Шератон“ в Аден, Набеел. Може би в момента плуват в басейна. Или са на плажа. Или пък се наливат с алкохол в бара. А колко бойци на джихада лежат мъртви из хълмовете и по пътя заради глупавото ти решение да атакуваш конвоя? Колко, Набеел?

Набеел преглътна и усети как острието се притиска в плътта му още по-силно.

— Десет, господине…

— Мисля, че са повече.

— Булус, останахме тук твърде дълго — обади се Алтаир. — Ако безпилотните самолети и ракетите им те безпокоят, трябва да се махнем, преди да са ни посетили.

— Първо трябва да прережа едно гърло.

— Да, но не гърлото на този човек. Друго гърло те очаква.

Пантерата не отговори на стареца, а се обърна към Набеел.

— Може би твоето гърло ще почака друг момент.

Вълна на облекчение заля Набеел и той кимна покорно.

Без да маха извитата кама от гърлото на Набеел, Пантерата му нареди:

— Заминаваш по най-бързия начин за Сана и оттам вземаш самолет до Аден. Ще отседнеш в хотел „Шератон“ и ще завършиш задачата, която ти възложих.

— Да, господине — успя да измънка Набеел, макар да знаеше много добре, че това е самоубийствена мисия.

— Ако не го направиш или ако избягаш от Йемен от страх, ще те намеря. Или ако не теб, семейството ти. Разбра ли ме?

— Да, господине. Ще убия…

Пантерата прокара камата си отляво на врата на Набеел и го поряза.

Набеел ахна от изненада и болка, залитна назад и се вкопчи във врата си с дясната си ръка. Кръвта потече между пръстите му, докато опипваше раната и се уверяваше, че не е смъртоносна.

Пантерата прибра окървавената джамбия в ножницата и каза:

— Ела навън. Искам да видиш, че знам как се прерязва гърло.

Пантерата и Алтаир излязоха от колибата. Набеел ги последва, като притискаше раната си с ръка.

Отвън, насядали по скалите на тясната клисура, се бяха събрали оцелелите от провалилата се атака срещу „Хънт Ойл“. На земята, с лице към мъжете, бе коленичил техният командир капитан Бехадин Зухаир. Китките му бяха вързани отзад и беше свел глава, за да не гледа хората си, които убиваха времето с разговори и очакваха Пантерата.

Щом Пантерата и старецът Алтаир излязоха, мъжете се смълчаха.

Пантерата тръгна право към капитан Зухаир, но не се обърна към него, а към своите джихадисти и кръга от съветници и помощници.

— Този човек, Бехадин Зухаир, показа страхливост й глупост, докато водеше храбрите си бойци срещу американската петролна инсталация. Не се вслуша в препоръките на нашия съвет и на собствения си лейтенант Саид ал Рашид, който умря като герой, докато капитанът му клечеше разтреперан зад един камък. Когато трябваше да поведе атаката към пълна победа, Зухаир се скри, а после побягна като жена, уплашен от американците и техните наемници.

Джихадистите и съветниците мълчаха.

— Вината за това поражение пада и върху мен — продължи Пантерата. — Защото аз не успях да видя, че Зухаир не е истински водач на мъже.

Съветниците мълчаха, но един от личните му помощници извика:

— Не! Не! Зухаир е виновникът!

— Зухаир говореше храбро, но скри страхливостта си! — надигна глас друг.

Пантерата вдигна ръка да замълчат. Забеляза, подобно на Зухаир, че никой от съветниците не се беше обадил, както би трябвало да се очаква, когато водачът им публично признае грешка в преценката си или неправилно решение.

Но също така забеляза, че бойците, които бяха със Зухаир в нощта на атаката, не казаха нищо в защита на капитана. Седяха мълчаливо и избягваха погледите както на доскорошния си командир, така и на Пантерата.

Пантерата знаеше, че трябва да приключи бързо с това, така че пристъпи към Зухаир и извика:

— Признай страхливостта и некадърността си и ти обещавам бърза и милостива смърт.

Зухаир вдигна глава и заговори високо и ясно:

— Нямам какво да признавам. Изпълних дълга си на бойното поле…

— Млък! Поисках признание. А не извинения.

— Не се извинявам. — Капитан Зухаир се обърна към хората си и, все така на колене и с вързани ръце, ги призова да се застъпят за него. — Кажете какво знаете! Кажете какво видяхте! Кажете истината за действията ми…

— Млък!

Зухаир внезапно се изправи и извика:

— Нима не ви предвождах добре? Нима не изпълних дълга си? Погледна мъжете, които му бяха доверили живота си — неговите хора, които се бяха огънали под силния огън на американците. Нима не помнеха, че ги беше подбуждал и окуражавал с викове, докато лежаха парализирани от страх на земята?

Никой не се обади в негова защита.

— Не се боя от смъртта в битка, но не заслужавам тази смърт — извика им той. — Не заслужавам моята чест да…

Изтрещя изстрел и Зухаир падна по очи.

Всички погледнаха стареца Алтаир, който държеше пистолет в ръка.

След това погледнаха капитан Зухаир, който бе все още жив. Беше прострелян отляво в задника и кръвта се просмукваше в белия му футех.

Пантерата се обърна към Алтаир и го изгледа ядосано.

— Остави го да говори твърде дълго, Булус — тихо каза старецът. — А сега го довърши по твоя начин.

Пантерата кимна и нареди на двама бойци да вдигнат Зухаир на колене.

Извади джамбията си, застана зад Зухаир и каза:

— Сам си избра тази смърт.

А Зухаир изкрещя:

— Ще гориш в ада!

Пантерата вече беше чул твърде много от този човек, така че вместо да му пререже гърлото, заби ножа дълбоко в гръкляна му.

— Шайтан ще е доволен, че няма да чува приказките ти.

Двамата мъже продължиха да държат Зухаир на колене, докато той се давеше и плюеше кръв.

Минутите минаваха, а Зухаир продължаваше да се дави в собствената си кръв.

Пантерата използва възможността да му се подиграе.

— Оказа се прекалено голям страхливец, за да признаеш собствения си страх. Един войник, един мъж на честта щеше да каже, че е изгубил кураж, и да моли за бърза смърт. А вместо това ти се опозори още повече с лъжите си. Ти…

Проехтя нов изстрел и челото на Зухаир се пръсна сред фонтан от натрошена кост, мозък и кръв.

Алтаир прибра пистолета в кобура и се обърна към джихадистите.

— Погребете го бързо и дълбоко, за да не го намерят животни.

Обърна се към Булус ибн ал Дервиш.

— Може да не проявяваш милост, Булус, но не бива да показваш подобно неуважение — каза му тихо и му напомни: — Ние сме цивилизовани хора.