Нелсън Демил
Пантерата (57)

56.

Чет нареди да се спотайваме и да не мърдаме.

Бившият пехотинец Бренър обаче не беше съгласен.

— Не бива да оставаш там, където си намерил прикритие — каза той. — След мен. Оставете багажа.

Така че игнорирахме човека от ЦРУ и последвахме на прибежки бойния ветеран по канавката.

След петдесетина метра спряхме и Бренър и Замо изпълзяха навън и огледаха тъмния път и терена с мерниците си за нощно виждане.

Бренър гледаше на изток в посоката, от която бяхме долетели.

— Виждам кола по пътя. Движи се насам, без светлини.

Чет беше вдигнал сателитния телефон до ухото си.

— Тарик. Аз съм господин Браун.

Не се ли казваше Морган?

Чет се заслуша и попита:

— Ти ли си в колата до мястото на кацането? — И след малко: — Добре, продължавай насам.

Вече чувахме колата и всички надигнахме глави над бурените и се загледахме през оптичните мерници към малкия пикап, който приближаваше бавно.

Успях да различа мъж зад волана. На седалката до него нямаше никого и се надявах, че в каросерията също няма клечащи джихадисти. Пикапът спря там, където бяхме скочили от самолета.

— Продължавай — каза Чет по телефона.

Пикапът отново потегли.

— Скрийте, се и ме прикривайте — каза Чет, стана и вдигна ръка към пикапа, който приближи и спря до него.

Тарик остана в колата и двамата с Чет се здрависаха през прозореца и си казаха нещо.

— Качвайте се отзад — подвикна Чет.

Бързо се вмъкнахме в каросерията на малкия пикап. Чет се настани до Тарик, който направи обратен завой и ни откара до багажа ни. Събрахме го бързо и продължихме по неравния черен път, на който бяхме кацнали.

По примера на Бренър бяхме коленичили на едно коляно и оглеждахме терена през оптичните мерници на карабините си. Виждах единствено някакви дълги каменни огради, зад които имаше овце и кози. Замо стоеше прав, опрял снайперистката си пушка на покрива на кабината, и се взираше напред през мерника за нощно виждане. Оставах с впечатлението, че лявата ръка определено го боли.

Като се изключи това, дотук добре. Бяхме на земята, шестима каубои насред Индианската територия. Къде обаче беше кавалерията?

— Мислех си, че момчетата на шейх Муса ще ни осигурят въоръжен ескорт — напомних на всички.

— Не можем да ги видим, но хората на Муса са навсякъде около нас — отвърна Бък.

Щом казваш. Хей, онази коза не ми ли махна току-що?

— Самият Муса ще ни посрещне по-нататък по пътя — добави Бък.

Че какво друго да прави в провинция Мариб в три сутринта?

Така де, за пет милиона долара дори съм готов да ида до Бруклин, за да се срещна с Муса в деликатесния му магазин.

Кейт изглеждаше малко напрегната, така че я потупах по бузата и казах:

— Не забравяй да се забулиш, когато срещнем шейха.

Както и да е, след по-малко от километър Тарик отби от пътя по една козя пътека или нещо подобно и ето че отпред различих шест бели джипа, паркирани около каменна къщурка. Тарик спря и Чет слезе и каза:

— Добре, да идем да се срещнем с шейха.

Хвърлихме багажа си навън, отворихме капака на каросерията и скочихме на земята.

Тарик направи обратен завой и пое обратно към пътя, за да прибере предавателите за следващите идиоти, които поискат да кацат на черен път през нощта. Надявах се, че ще е същият самолет, когато дойде да ни вземе.

Каменната къщурка беше на петдесетина метра нататък по козята пътека, така че Чет каза да оставим нещата си тук и двамата с Бък ни поведоха. Кейт не забрави да увие хиджаба си около косата и лицето, а Бък ни посъветва да метнем автоматите на рамо като знак за доверие и уважение. А бе защо просто не ги метнем на земята и не тръгнем с гордо вдигнати брадички, та да им е по-лесно да ни прережат гърлата? Това достатъчно съобразяване с културните особености ли ще е?

Както и да е, много отдавна бяхме отминали точката, от която няма връщане, така че крачехме уверено и с приповдигнат дух към къщурката, като си тананикахме „При вълшебника сме тръгнали“.

Никой не идваше да ни посрещне, така че стигнахме до самата постройка. Щях да почукам, ама нямаше врата.

Бък влезе пръв и извика:

— Ас-салаам алейкум!

Никой не го застреля и чух няколко гласа да отвръщат на поздрава му с „Уа алейкум ас-салаам!“ Някой не каза ли „Дай джамбията“?

Бък ни покани да влезем и всички се напъхахме през ниския тесен отвор.

Помещението бе осветено от две газени лампи, които висяха от гредите на тавана. Върху красиви килими седяха шестима брадати джентълмени с бели роби и джамбии. Всички си имаха АК-47, опрени на стените, а пред тях лежаха малки купчинки зелени листа — закуската за шампиони.

Един от тях беше направо сияен в снежнобялата си роба и обсипана със скъпоценни камъни джамбия. На главата му имаше шал, който сякаш бе бродиран със злато. Това със сигурност бе шейхът.

— По обичай всички ние трябва да поздравим всеки от тях поотделно, като се представяме с малкото си име и започваме с най-старшия. Правете като мен. Те няма да станат, но това не е признак на неуважение. Кейт, ти просто остани до входа. С очи към земята, ако обичаш.

Трябваше да го снимам това.

Както и да е, Бък започна с поздрав към шейх Муса, онзи със златната шапка, и шейхът представи онзи до него, Бък го поздрави на арабски, докато Чет поздравяваше шейх Муса на английски, а Муса отговаряше на арабски, и г-н Бренър започна да се нарича Булус и продължихме нататък, бедуин след бедуин. Арабите по принцип не си стискат ръцете, така че просто свеждахме почтително глави. Здрасти, аз съм Джон. Я повтори, как ти беше името. Аха, поредният Абдул. В един момент от обиколката се обърках и поздравих Замо.

След като циркът приключи, ни поканиха да седнем и Бък пак посъветва Кейт да остане до вратата. Така ние петимата се наместихме сред шестимата бедуини, чийто дезодорант бе престанал да действа преди няколко седмици.

Шейх Муса каза нещо и Бък преведе:

— Шейхът ни предлага кат, но ще откажем. Не е неучтиво да кажем не.

— Да подъвчем малко, Бък — запротестирах аз.

Бък каза нещо на шейха и той кимна, след което нареди на един от хората си да раздаде бутилирана вода от една щайга. Бренър, който бе най-близо до Кейт, й подаде една бутилка. После някой пусна по кръга тънък хляб с размерите на пица и всеки си отчупи парче. Подайте и антибиотиците, моля. Кейт взе парче хляб от Бренър, макар да не виждах как може да яде или да пие, без да махне шала и да предизвика пълна суматоха. Неин проблем. Аз бях мъж сред мъже. Майната му на Манхатън. Майната й на Федерал Плаза 26. Мараба, бедуин. Къде ми е фотоапаратът?

След поднасянето на коктейлите и ордьоврите Бък се обърна към шейх Муса на арабски. Шейхът слушаше внимателно (или беше омаян от ката) и кимна няколко пъти. Някои от другите бедуини размениха думи с Бък и помежду си.

Чет също беше научил това-онова на арабски и използва познанията си, а Булус Бренър предпочете да не парадира с владеенето на езика.

Спомних си капитан Дамадж, който беше скрил, че говори английски, и се обърнах към Бък.

— Какво казват тези мили хора?

— Потвърждават уговорката ни — отвърна Бък.

— Ясно. Пет милиончета.

— Потвърждават също, че са получили писмото от принц Имад от саудитската кралска фамилия.

— Великолепно. — Усмихнах се на шейх Муса. — Принц Имад е върхът — казах му и вдигнах палец.

— Млъкни, моля те — посъветва ме Бък.

Да бе. Всъщност трябваше да стрелям.

Като стана дума за това, погледнах към Замо в другия край на помещението. Той седеше абсолютно неподвижно, но погледът му се местеше от бедуин на бедуин — несъмнено му напомняха за племенните диваци от Афганистан. Останах с впечатлението, че запомня лицата им, в случай че ги види отново през оптичния си мерник. Браво, Замо.

Както и да е, Бък и бедуините подърдориха около минута и накрая Бък обяви:

— Шейхът потвърждава, че микробусът с оборудването за наблюдение на безмоторните самолети е наличен и в момента се намира при скривалището, под охраната на неговите хора.

Чудесно. И като стана дума за хищници, шейхът явно знаеше, че те кръжат горе и че трябва да е добър с нас, или ще стане на препечена филийка.

Бък, Муса и другите бедуини си побъбриха още малко. На няколко пъти чух „ал Нумаир“ и „Ал Кайда“. Появи се също думата „Сана“, както и „мухабарат“, или СПС. Хубаво е да бъдеш осведомяван за положението от местни, особено когато местните си имат свои планове.

Погледнах шейх Муса на слабата трептяща светлина на лампите. Изглеждаше импозантно, почти царствено, и имаше страхотен клюн — като онези разбивачи на лед, които можеш да видиш на носа на кораб. Очите му бяха будни въпреки часа и зелената дъвка, а кожата му ми напомняше за любимия ми фотьойл, който, между другото, страшно ми липсваше. Не обичам да седя с кръстосани крака.

Шейхът каза нещо, което накара петимата му хора да кимнат и да замърморят одобрително.

— Шейхът казва, че сме храбри мъже — преведе Бък.

Пич, Кейт е жена, но също е храбра. Иначе всички сме си идиоти.

— Казва, че имаме общ враг — продължи Бък. — Ал Кайда. И, естествено, че врагът на моя враг е мой приятел.

Точно така. Докато това не се промени. Да не споменавам, че шейхът въртеше бизнес с общия ни враг.

Шейхът стана и всички ние също станахме. Шейхът каза нещо и Бък преведе:

— Казва, че сигурно сме уморени от дългия път, така че ще ни откара до къщата и ни желае приятен сън и безопасно пребиваване в Мариб.

Сигурно беше казал същото и на белгийските туристи. Те обаче са нямали пет милиона долара и безпилотни самолети, така че може би този път Муса говореше искрено.

Бък благодари на шейха и верните му хора за гостоприемството и помощта. Шейхът реши да се ръкува и протегна ръка на Бък и той я хвана и я стисна. После всички се шейхувахме. С изключение на Кейт, която продължаваше да се възхищава на килима.

Отвън вече имаше десетина въоръжени типа, всичките в роби. Посочиха трите големи тойоти, в които вече бе натоварен багажът ни. С Кейт се качихме в единия джип с двама бедуини отпред, Бък и Чет се натовариха на втория, а Бренър и Замо — в третия. И потеглихме отново по козята пътека до пътя, след което продължихме на запад, към назъбените хълмове в далечината.

— Искам да съм главатар — заявих на Кейт, която още прикриваше лицето си с шала.

Отговор не последва.

— Само че искам да яздя бял арабски жребец. А не тойота.

— Единствената кожа, до която се е докосвал гъзът ти, е онази на фотьойла.

Съпругите имат навика да те връщат на земята. Правят го непрекъснато.

Както и да е, останах с впечатлението, че на шейх Муса може да му се има доверие. Ако смяташе да ни предаде на Пантерата, вече щеше да го е направил.

От друга страна, това беше Близкият изток. Земята на миражите, на блещукащото езеро сред пясъците, което те примамва все по-навътре в смъртоносната пустиня, а когато стигнеш при живителната вода, тя изчезва и откриваш костите на онези, които са дошли тук преди теб. Откриваш смъртта.