Нелсън Демил
Пантерата (36)

35.

В седем сутринта всички пътуващи за Аден се бяха събрали с оръжията и багажа си на малкия паркинг до сградата на канцеларията.

Беше приятна утрин, суха и прохладна, с ясно небе, само за безпилотни самолети.

Около петте черни джипа се бяха събрали петнайсетина души, всички мъже, с изключение на Кейт и една жена с жълто-кафяви работни панталони и бяла тениска. Според Бък тя бе нашият доктор и се казваше Клеър Нолан. Изглеждаше много млада.

— Навършила ли е възраст, за да може да използва спиртни разтвори? — попитах Бък.

— Много е компетентна — увери ме Бък. — Изкарала е шест месеца в травматологията на една градска болница. Огнестрелни рани и всичко останало.

— Може ли да лекува махмурлук?

— Изглеждаш чудесно, момчето ми. — Сателитният му телефон иззвъня и той се извини и се дръпна настрани, за да отговори на повикването.

Наистина не се чувствах прекалено зле, като се има предвид, че бях изпил няколко чаши вино по време на вечерята, след мартинитата и преди бутилката водка.

Кейт също изглеждаше добре, но това можеше да се дължи на грима й. Надявах се, че си спомня, че беше запазила последния танц за мен.

Като стана въпрос за това, г-жа Кори и г-н Бренър като че ли нямаше какво да си кажат тази сутрин. А, да. И аз съм го преживявал.

Както и да е, за Магистралата на смъртта с Кейт бяхме избрали пустинни кубинки и джинси. Тя носеше черен пуловер, под който си бе сложила бронежилетка. Над моята бронежилетка бях облякъл ризата в цвят каки, която носех при предишното си идване в Йемен — късметлийската ми риза. И тъй като щяхме да минем през Индианската територия, държахме пистолетите си открити, в кобури на кръста.

Униформата за деня за момчетата от ДСС беше работен панталон и ловен елек върху черни тениски и г-н Бренър носеше именно това, наред с неприкритите си чувства.

Хауард Фенстърман също беше решил да се появи и изглеждаше готов за приключения в ловната си риза и глок в ниско препасания си колан. Всички специални агенти на ФБР са обучени и квалифицирани да боравят с различни оръжия, но някои са по-квалифицирани от другите. Въпреки това и преди съм бил изненадван от това кой е добър стрелец. Всичко е в главата.

Хауард носеше също и най-смъртоносното адвокатско оръжие — куфарчето си. Вътре в него, обясни той на Кейт и мен, били всички документи, необходими ни за извършването на законен арест на някой си Булус ибн ал Дервиш, известен също като ал Нумаир, известен също като Пантерата.

— Имам копия на всичко за вас и за Бък — информира ни още г-н Фенстърман.

Беше ми писнало да му вгорчавам живота и затова казах само:

— Благодаря.

— Имам също копия на пръстовите отпечатъци на заподозрения, както и три негови цветни снимки, направени в Щатите преди дванайсет години, както и снимката от последната му шофьорска книжка и американския му паспорт.

— Добре. — Ако изглеждаш като на снимката на паспорта си, смятай се за мъртъв.

Мислех си, че ще получим всичко това в Аден, но беше хубаво да го имаме отсега — можеше пък да се случи да се натъкнем на заподозрения по пътя.

— На снимките е гладко обръснат — продължи г-н Фенстърман, — но от различни източници знаем, че си е пуснал брада.

Точно както каза Рахим в Гумдан.

— Освен това е търсен и от други правителства заради нападения срещу техни граждани — уведоми ни Хауард.

— Аха. Саудитците го търсят за убийството на техни граничари.

— Точно така. А белгийците — за вероятно отвличане и евентуално убийство.

Бях чул за това от полковник Кент, но не го бях споменал на Кейт, която попита:

— За какво става дума?

— Миналия август деветима белгийски туристи изчезнали в района на руините недалеч от Мариб — отвърна Хауард.

— Четох нещо за това в „Таймс“ — каза Кейт.

Може да го е чела и в „Поуст“, но винаги цитира „Таймс“. Аз правя обратното.

— Приличаше на отвличане от някое племе, но нямаше искане за откуп, а при руините бе открита и кръв — продължи Хауард. — Йеменският екскурзовод и шофьорът на автобуса били намерени мъртви. С прерязани гърла.

Не звучеше добре за туристите.

— Защо белгийското правителство смята, че това е дело на Пантерата? — попитах аз.

— Белгийците арестували заподозрян от Ал Кайда в Брюксел по друго обвинение и явно тази информация изникнала по време на разпита му.

Ясно. Така получаваме половината информация: лошите типове знаят какви ли не лоши неща.

— Така че освен йеменците и други правителства, в това число и саудитците, ще искат да бъдат уведомени, ако извършим ареста, и може да поискат екстрадирането на Пантерата — каза Хауард. — Затова трябва да изтъкнем силни доводи във връзка с обвинението за атаката срещу „Коул“.

— Разбрано.

Саудитците можеше да са проблем, ако спипахме Пантерата и го натирехме през границата. Ето защо най-вероятно нямаше да прехвърляме Пантерата в Саудитска Арабия и със сигурност нямаше да го предаваме на йеменците. Помислих си, че всъщност има повече неща, отколкото знаех. Това ме постресна.

Казано накратко — куршум в главата решава всички искания за екстрадиране, юридически диспути и глупави съдебни искове.

— Ще остана с вас в Аден — уведоми ни също Хауард.

„Мамка му“. Но на глас казах:

— Страхотно. — Все пак се почувствах задължен да му съобщя нещо. — Имаме информация, че „Шератон“ в Аден може да бъде подложен на атака от Ал Кайда.

— Наистина ли?

— Ако извадим късмет, това ще стане, преди да стигнем дотам и коктейлбарът няма да е пострадал.

— Може да е по-добре да се върнете в Сана още днес — посъветва го Кейт.

Хауард се замисли — повторно минаване по Магистралата на смъртта до Сана следобед или Кота нула в Аден през нощта? Лично аз бих предпочел да вляза в посолството за кифличка. Той обаче каза:

— Не, ще остана в Аден, докато не хвана някой друг конвой обратно на север. Искам да съм близо до всичко това.

— Вие решавате.

Дойде Замо и ни покани да отидем при джипа му за бързо запознаване с карабината М-4.

Подаде ни по едно оръжие и започна:

— Това е Модел А едно, по-къса и по-лека версия на стандартната армейска М-шестнайсет, която съм сигурен, че познавате.

Претеглих карабината в ръцете си. Биваше я. Беше гадна.

Замо вече набираше инерция по любимата си тема:

— Има телескопичен приклад, а този модел стреля и в автоматичен режим. Използва стандартни пет петдесет и шест милиметрови боеприпаси и има пълнител за трийсет патрона. Скорострелността е между седемстотин до деветстотин и петдесет изстрела в минута.

— Далекобойност? — попита Кейт.

— Прицелна стрелба на разстояние триста метра. Късата цев намалява ефективния обхват — обясни той, — но пък има мерници за дневно и нощно виждане, които ще ви дам.

— А носиш ли си снайперистката карабина? — поинтересувах се аз.

— А папата излиза ли без кръст? — Замо продължи: — Това оръжие е проектирано за близък отбранителен бой и стрелба на средно разстояние. Затова ако попаднем в ситуация, в която лошите ни обстрелват от разстояние с калашници, ще трябва да компенсирате с пълен автоматичен огън, за да не могат да си повдигнат главите. Макар карабината да е лишена от далекобойност, това напълно се компенсира от скорострелността й.

— Има ли проблеми със засичане, когато се нагорещи? — попита Хауард.

— Теоретично да, но няма нито един доклад за засичане по време на бой — отвърна Замо.

Може би защото използващите ги са били избити.

— Малките размери позволяват лесен транспорт и укриване — продължи Замо. — Оръжието е подходящо за използване в тесни и ограничени пространства като коли или пещери.

Пещери ли?

Замо погледна Кейт.

— Размерът, теглото и слабото ритане правят карабината популярна сред дамите.

— Няма ли да й строши маникюра? — попитах аз.

Замо се разсмя, а Кейт каза:

— Да ти го начукам. — Което развесели Замо още повече. Голям купон, няма що.

Замо продължи да обяснява за М-4 и използва повече думи, отколкото го бях чувал да казва през целия вчерашен ден.

Общо взето, М-4 изглеждаше отлично оръжие. Надявах се никога да не ми се наложи да го използвам, но ако се стигнеше дотам, определено щях да им покажа на гадовете.

Като стана въпрос за това, Замо каза:

— Съжалявам, че нямаме възможност да изпробваме карабината тук, но утре ще излезем в Лошите земи и ще наваксаме. Може дори да си намерим подвижни мишени.

— Може да ги намерим още тази сутрин — напомних му аз.

— Вярно. Някакви въпроси?

— Кое е спусъкът? — обади се Хауард.

Много смешно.

След като курсът по оръжие приключи, ние с Кейт и Хауард метнахме карабините на рамо, Замо ни даде по една черна торба със заредени пълнители и оптични мерници и каза:

— Късмет и наслука.

Г-н Бренър, началникът на кервана, беше събрал шофьорите от ДСС, правеше справка с някакъв лист и им обясняваше маршрута и реда на движение. Зачудих се дали г-н Бренър и г-жа Кори няма да се озоват по случайност в една кола. Би ли направил нещо толкова идиотски очевидно? Защо не? Аз бих.

Ед Питърс беше излязъл от сградата на канцеларията, макар да не мисля, че щеше да идва в Аден с нас. Може би беше тук, за да благослови кервана.

Двамата с Кейт стояхме с Бък и Питърс дойде при нас и каза на Бък:

— Останаха ми само две напълно бронирани коли, а следващата седмица трябва да посрещна новия посланик, така че гледайте да не попадате на засада.

— Можеш да си поръчаш пет нови коли със следващия самолет — увери го Бък.

— Това ще отнеме повече от седмица — отвърна Питърс и се обърна към мен. — Мразя тези пътувания до Аден.

— Вие не пътувате — напомних му.

— Колите ми обаче пътуват.

— Извинете. Някъде наоколо има ли автогара?

Явно г-н Питърс се тревожеше за джиповете си. И, разбира се, за агентите си от ДСС. Колкото до пътниците, те бяха причината за тревогите му. По-сериозен проблем бе липсата на американски хеликоптери в тази опасна и недостъпна страна. Без тях се налагаше да караме през Индианската територия и на практика не бяхме по-подвижни от Ал Кайда с техните тойоти.

От добрата страна, разполагахме с камерите на безпилотните самолети (и може би с ракетите им), но не знаех дали Питърс знае това, нито дали е наясно, че изкарваме хората и колите му на пътя, за да видим дали няма да се счепкаме с Ал Кайда.

Г-н Питърс реши, че може да е обезпокоил новобранците, и сподели с мен и Кейт:

— Никога досега не са ни удряли по пътя между Сана и Аден.

— Най-опасното в това пътуване са йеменските шофьори на камиони — увери ни Бък.

— Полицаите от Национална сигурност не би ли трябвало да поддържат реда на пътя? — попита Кейт.

— Понякога проблемът са самите полицаи — отвърна Питърс.

Именно. В Йемен дори добрите са лоши. Това място смърдеше. Споменавал ли съм го вече?

Иначе казано, имаше три възможни завършека на това пътуване — приятна разходка из страната, успешен сблъсък с врага или големи заглавия в утрешните вестници: „Американски конвой нападнат в Йемен, тринайсет убити“.

Реакцията на обществото щеше да е пълен шаш — къде е Йемен?

Добър въпрос.