Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

75.

Време беше да се присъединим към Чет и Бък в рибния микробус на Мойсей, така че слязохме на двора.

Залязващото слънце хвърляше сянка покрай западната стена и тринайсетимата бедуини седяха или клечаха там, пиеха билков чай и бъбреха. На земята между тях имаше малки купчини зелени листа. Явно веселият час беше настъпил.

Влязохме в микробуса. Чет седеше в стола отляво и се взираше напрегнато в монитора. Бък се беше настанил в десния стол и правеше същото.

На екрана на Чет се виждаше къщурката на козаря. Резолюцията беше много висока, сякаш камерата се намираше на няколко десетки метра от постройката.

Екранът на Бък показваше по-висок и широк изглед на район с радиус два-три километра около колибата. Видях пет бели джипа, приближаващи от изток. Бедуини? Или Ал Кайда? Най-вероятно шейхът и хората му, които като домакини трябваше да са там по-рано, за да запарят чай.

Както знаехме всички, двата безпилотни самолета над колибата, освен видеокамерите имаха по две насочвани с лазер ракети, всяка с натъпкана с експлозиви бойна глава, готови да полетят, открият и унищожат всичко, върху което се е спряло кръстчето на мониторите. Страхотно.

Чет излезе от електронния си транс и се обърна към нас.

— Вижте. Шейхът пристига.

Вгледахме се внимателно в неговия монитор и видяхме петте джипа да спират на трийсетина метра от постройката, което бе повече от разстоянието, на което ни чакаха от самолета. Всъщност бяха достатъчно далеч от зоната на поражение, за да се разминат с гробището за автомобили.

Бедуините започнаха да слизат от джиповете. Преброих общо петнайсет души, всички с калашници. Всички, освен един — шейха. Муса изпъкваше с чистата си бяла роба и царствения шивал. Не можех да видя лицето му, но благодарение на компютърното увеличение виждах огромния му клюн. Хвърляше поне половин метър сянка и сигурно си имаше отделен пощенски код.

Бедуините разтоварваха джиповете — три килима и нещо като щайги бутилирана вода и торби, вероятно с хляб и чай. Носеха и други неща, вероятно походни котлони и чайници, както и много чаши за чая — но не и кат за гостите от Ал Кайда. Като се изключи зеленото растение, разполагаха с всичко необходимо за йеменски пикник, дори мравки, в случай че някой е болен от малария. Естествено, и с калашници, защото по-късно щяха да нарушат традиционното бедуинско гостоприемство и да избият гостите, които не са били избити от американските ракети.

Шейх Муса се вмъкна в колибата с неколцина от хората си, а останалите бедуини започнаха да подготвят всичко за сгледата.

— Пантерата и хората му ще пристигнат след около час или повече — каза Чет. — Можеш да закъсняваш, но никога не бива да подраняваш.

Ако водеха и жени, нямаше да им се налага да се безпокоят, че ще подранят. Пардон. Не знам как ми мина това през главата.

Чет натисна един бутон на конзолата и каза:

— Картината се записва. За да можем да си пускаме отново и отново последните няколко секунди от живота на господин ал Дервиш.

Въпросът с жертвите от приятелски огън си оставаше и Бренър го повдигна.

Чет разполагаше с готов отговор:

— Двете страни не се смесват. От Ал Кайда си седят на техните килими или около колите си, бедуините също. Само шейхът и Пантерата ще седят заедно на отделен килим и ще разговарят насаме, а когато шейхът се извини и влезе в каменната постройка с неколцина от хората си, за да изведе американците, това ще е сигнал за бедуините да действат. Тогава ще дам заповед за огън и след четири секунди за господин ал Дервиш и може би за половината от хората му всичко ще е приключило. Бедуините ще довършат оцелелите. Обсъждахме това в Аден, забравихте ли?

Да, обсъждахме го, но Чет може би още беше пълен с гадости и всички там долу щяха да умрат. Или най-малкото да изгубят части от телата си. А после трябваше да се разкараме оттук. При това бързо.

Чет раздели екрана на две и лявата половина показа широк изглед към Крепостта на гарвана от втората двойка самолети, обикалящи над платото.

— Тук няма никой — отбеляза той.

Вярно. Не се виждаше войска на Ал Кайда, готова да щурмува крепостта. Това бе знак, че нещата вървят по план и че Пантерата ще се появи при колибата на козаря.

— Настъпи промяна в плана — прозаично добави Чет.

В главата ми забръмча предупредителен сигнал.

Той завъртя стола си към нас и ни погледна един по един.

— Добра промяна.

Сигналът забръмча по-силно. Освен това забелязах, че Бък е изненадващо мълчалив от самото ни влизане в микробуса. Дали се беше замислил за нещо? Или се безпокоеше за нещо?

— На най-високо ниво бе взето решение вие тримата да се махнете оттук. Още сега.

Никой от нас тримата не попита защо. Обяснението предстоеше.

— Ролята ви в тази мисия приключи. Всъщност приключи още когато делегацията на Ал Кайда ви видя.

Всички го знаехме, но Чет го споменаваше за първи път.

Той отговори на незададения въпрос:

— Във Вашингтон смятаха, че трябва да останете няколко дни след като онези от Ал Кайда ви видят, ако случайно се сетят къде са били отведени и ако следят крепостта, за да я атакуват или да видят дали не е останал някой. Но тъй като вече всичко е на мястото си и нещата вървят към завършек, отгоре искат да разделят екипа, за да са сигурни, че не държим всичките си яйца в една кошница.

Трите яйца, които щяха да бъдат поставени в друга кошница, отново не попитаха нищо. По-добре беше да оставим Чет да говори.

И той направи точно това.

— Ние с Бък ще останем, докато ракетите не си свършат работа. Ще задържим Замо за охрана. Ще си оставим и един „Предатор“. Другият ще следва вас. — Чет отново ни погледна. — Ще вземете един джип, ще слезете по северния склон и ще тръгнете към пистата в Мариб. Там ще ви чака чартърен самолет на Компанията, с който ще стигнете до едно място в Саудитска Арабия, после до международното летище на Рияд и оттам до дома. Ако се постараете, можете да стигнете до пистата за по-малко от час.

Половин, час, ако аз карам. Еха. Звучеше прекалено добре, за да е истина.

— Някакви въпроси? — попита Чет. — Някакви проблеми?

— Смятаме да останем, докато всичко не приключи — заяви Кейт. — Ще отидем на мястото на атаката с вас и ще се махнем заедно оттук със самолета.

— Няма да се получи, Кейт — отсече Чет. — Това са заповеди отгоре. Но все пак оценявам отдадеността ти към мисията.

— Какъв е смисълът да си тръгваме сега? — попита Бренър. — Не разбирам защо трябва да се разделим.

— Защото може да се случи нещо, докато пътуваме към мястото на атаката или на самото място — обясни Чет. — Може да се появят проблеми и със срещата със самолета. Няма причина всички да поемаме този риск. По-добре е да се разделим, за да сме сигурни, че… ами че някои от нас ще успеят да се измъкнат.

Правилно. Но кои точно?

— Не искаме ситуация, при която мисията е успешна, но целият екип е изгубен — добави Чет.

Операцията мина успешно, но пациентът е мъртъв. Схванах.

— Мислиш ли, че е безопасно само една кола да пътува оттук до пистата? — попита Кейт.

— Пътищата са достатъчно безопасни по светло — увери ни Чет. — И не е нужно да се безпокоите, че ще станете принудителни гости на територията на шейх Муса. Колкото до Ал Кайда, през деня те си стоят в хълмовете. Ако се движите бързо, ще стигнете преди някой да се усети, че сте тръгнали, или да научи кои сте. Тези джипове по принцип са характерни за бедуините, а и прозорците са тъмни, но Кейт трябва да облече балтото си и да седи отзад. Освен това за всеки случай ще ви наглежда „Предатор“ и ще поддържаме връзка по сателитния телефон. Пътуването до пистата е фасулска работа. Нещо друго безпокои, ли ви?

Подобно на Бък, аз също се бях умълчал странно, но вече не издържах.

— Някаква причина да нямаме ескорт от бедуини?

— Не ви е нужен — отвърна Чет. — А и ако трябва да съм честен, ако на мястото на атаката стане нещо нередно, последното, което ви трябва, е кола с бедуини, разговарящи с други бедуини по мобилните си телефони.

Чет като че ли беше искрено загрижен за безопасността и оцеляването ни. И заедно с Бък щяха да се нагърбят с опасната задача да отидат на мястото на клането и да свършат мръсната работа със събирането на проби и слагането на етикети на тленните останки на Пантерата и хората му; може би щяха да направят и малко снимки на мъртвите, както бе направил Пантерата при руините. Колкото до шейх Муса, той със сигурност щеше отдавна да се е махнал с хората си — или с джиповете, или на път за рая. Така или иначе, на Чет и Бък нямаше да им се наложи да се разправят с тях. Чекът е в пощенската кутия, шейх.

И дали Бренър, Кейт и моя милост трябваше да сме тук за всичко това? Не, но пък щяха да ми липсват кръвта и вътрешностите, димящите кости и месо. Не е честно.

— Някакви други притеснения? — попита Чет.

„Притеснения“ е дума, която би трябвало да ни накара да изглеждаме и да се чувстваме като нервни войници, които трябва да бъдат стегнати и да изпълняват заповеди. Подобно на повечето побъркани, Чет смяташе, че е най-умният в стаята — или в рибния микробус. Е, не беше. Аз съм.

Както и да е, погледнах Кейт, после Бренър. Предполагам, че в погледите и на трима ни се четеше приемане на ситуацията.

— Добре — казах на Чет. — Никакви притеснения.

— Не съм съгласна, но разбирам — каза Кейт.

— Аз също разбирам доводите. Замо обаче ще решава сам дали да дойде с нас, или да остане.

— Заповедите му са да остане и да осигури охраната — каза Чет.

— Изобщо не ми пука какви са заповедите му — отвърна Бренър. — Той не е твой подчинен. А мой и на ДСС.

Чет не отговори, а Бък не му обясни процедурите и протоколите на посолството.

— Добре — отстъпи най-сетне Чет. — Той решава.

Ние обаче, Кейт, Бренър и аз, нямахме възможност да решаваме. Беше ни наредено да се разкараме. Не от Чет, а от някой горе. Честно казано, бях малко повече от разколебан относно това. Преднината по пътя към дома беше хубаво нещо, а пътуването до пистата на Мариб бе много по-безопасно, отколкото да останем тук за фойерверките. Въпреки всичко беше голямо разочарование и бях сигурен, че Кейт и Бренър споделят чувствата ми. Чет и ръководителите на мисията обаче бяха прави — ако се разделяхме, имаше по-голям шанс някой да се върне и да направи пълен доклад, пък и Вашингтон се нуждаеше от хора, които да поздрави.

— Вземете само най-необходимото и след десет минути искам да сте тръгнали — каза Чет. — Когато кацнете в Саудитска Арабия, ще предадете оръжията, бронежилетките и свързочните средства. Петнайсет минути след това ще летите, към летището на Рияд. Изгорете паспортите, които ви даде Бък, и вземете дипломатическите си паспорти за междуконтиненталния полет до Щатите.

Продължаваше да споменава полета към дома, сякаш по този начин можеше да ни накара да повярваме, че такъв полет ще има. Може би наистина щеше да има. А може би не.

— Наминете оттук, преди да тръгнете — каза той накрая.

— Няма да тръгнем, без да се сбогуваме, Чет — обещах му.

Той се усмихна.

— До скоро — казах на Бък.

Той кимна и се помъчи да се усмихне.

— До скоро.

Вече безработните членове на А-отбора излязоха от рибния микробус. Мисията беше изпълнена.