Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

14.

Ал Расул каза, че искал да ме види, преди да замина, така че отидох до бюрото му и му предложих да пием по кафе в стаята за почивка.

Седнахме на една маса с чашките.

— Том се съгласи да те прати в Йемен с нас — казах му.

Той се усмихна.

— Знаеш ли, всъщност никога не съм стъпвал в мюсюлманска страна.

— Освен в Бруклин.

Той отново се усмихна.

— Не мисля, че ще ми хареса. Сигурен съм, че на жена ми няма да й хареса.

— Тя мюсюлманка ли е?

— Да. Но е родена тук. Новите имигрантки с техните шалове и забрадки я побъркват.

Което ми напомни за един въпрос, който ме глождеше от известно време.

— Можеш ли да ми кажеш защо някои родени в Америка мюсюлмани заминават за Пясъчландия да се бият за лошите?

— Краткият отговор е джихад — отвърна Ал Расул. — Дългият е Бог, историята, шериатът и много омраза. Има и една тайна — те мразят Запада съвсем мъничко повече от собствените си корумпирани правителства и малко повече, отколкото самите себе си.

Замислих се над отговора му и май разбрах какво има предвид. Думите му обаче не отговаряха на въпроса как всичко това се беше превърнало в един набиращ сила джихад.

Ал разполагаше с част от отговора.

— Ислямът е започнал със завоевания, насилствено налагане на вярата, религиозен фундаментализъм и като нетолерантна теократична държава. След това е имало период на просвещение. Но това, което виждаме днес, е завръщане към доброто старо време. Към Тъмните векове.

— Да. Но не забравяй и онези седемдесет и две девици в рая.

Той се усмихна, но само за миг.

— Фундаменталистите приемат това буквално. Ако убиеш невинни неверници, не отиваш в ада, където ти е мястото, а в рая. Целта им на тази земя е налагане на шериата и световно господство. Духовната им цел е да отидат в рая. Не се опитвай да намериш смисъл в това. И не си мисли, че на израсналите тук радикали им е нужна добра доза западна цивилизация и няколко бири. Те разполагат с това тук и в Европа и го отхвърлят.

Ти обаче не го отхвърляш.

— Аз съм лош мюсюлманин. Поне според техните стандарти. Аз също съм белязан.

— Аха. Стой настрана от мен тогава.

Погледнах афишите на Министерството на правосъдието за издирвани лица на стената. Предимно брадати типове с тъмни, мъртви очи. На повечето пишеше „Търсен за убийство“, някои гласяха „Заподозрян в убийство“, а други — „Заговорничил за извършване на убийство“. Убийството навремето беше моята специалност, но това тук не беше точно убийство. Беше нещо различно, при това не война. Нещо противно и зло.

За щастие на много от афишите имаше големи червени хиксове и добавки: „Убит“, „Заловен“ и „Осъден“.

Нямаше афиш за Булус ибн ал Дервиш, известен също като Пантерата. Запитах се защо ли е така. Предполагам, поради същата причина, поради която ал Нумаир беше така потулен в Системата за автоматизирани досиета; Пантерата беше прехвърлен от смъртните списъци на Министерството на правосъдието в тези на ЦРУ.

Както и да е, приех, че Ал Расул не е от Ал Кайда, и реших да споделя някои неща с него.

— Заминавам в Йемен да търся някакъв тип от Ал Кайда, който е роден тук.

— Знам. Пантерата. Ал Нумаир.

— Откъде знаеш?

— Ако ти кажа, ще трябва да те убия.

— Ясно. Някакъв съвет?

— Да. Пази си гъза.

— Само толкова? Това ли е цялата мъдрост на Изтока?

— Това е цялата мъдрост на Източен Флатбъш, където израснах, както и на Долен Ийст Сайд, където си израснал ти. Ето ти обаче и друг съвет — този тип не е някакъв прост пустинен дивак като предишната ти голяма котка, Лъва. Може да успееш, може и да не успееш да влезеш в главата на Пантерата, но той е от мултикултурна среда и вече е влязъл в твоята глава.

— Да. Известно ми е.

— Добре. Така че не се опитвай да познаеш как ще постъпи като арабин. Опитай се да разбереш какви са конфликтите му. Силата му като арабин от Запада е и негова слабост. Едни дни е на Канал едно, други на Канал две, а в трети и на двата, и точно тогава се появява шум. Ще ти каже, че не изпитва симпатии и възхищение към Запада и че Западът не е в сърцето или душата му. Но Западът е в главата му и ако е честен със себе си, Пантерата би разбрал, че омразата му всъщност е форма на уважение. Човек не си прави труда да мрази нещо, което смята за достойно за презрение.

— Ясно. — И Ал Расул знаеше всичко това, защото…? — Как всъщност мога да намеря този тип?

— Ще разбереш, когато той намери теб.

Опасявах се, че ще каже точно това.

— Погрижи се да казваш на всички, че го търсиш. Мълвата ще стигне до него, ако вече не е стигнала. Нали разбираш, че след Лъва вече имаш известна репутация — напомни ми той. — Асад Халил не беше от Ал Кайда, но както много добре знаеш, работеше с Ал Кайда по време на последната си мисия тук. Освен това беше уважаван воин на джихада и тъй като ти го изпрати в рая, Ал Кайда знае за теб. — Последва и последният удар: — Всъщност Ал Кайда ще се радва да те види в Йемен, за да си върне жеста.

Тази мисъл вече ми беше хрумнала. Всъщност хрумваше ми непрекъснато, но я бях пъхнал в папката на отрицанието. Сега милият Ал си беше направил труда да я извади. Освен това подозирах, че Том Уолш бе забравил да спомене, че ролята ми в Йемен всъщност ще е на парче кърваво месо за Пантерата. Виждате ли какво имам предвид, когато говоря за Том?

— Някой да не ти е казал да ме инструктираш? — попитах.

— Не официално — отвърна той след кратко колебание. — И не Том Уолш. Аз работя от този край на случая. Върху мама Пантера и татко Пантера в Ню Джърси. Те са чисти. Добри граждани. Много разстроени. Само че не издават сина си… Все пак може и да открием някакви следи, водещи към него.

— Дръж ме в течение.

— Разбира се. Булус ибн ал Дервиш е в черния списък на ЦРУ и мама и татко дори са подали искане във Федералния съд синът им да бъде изваден от него. Доводът им е, че синът им е американски гражданин и като такъв не може да бъде убит от американското правителство.

— Добре. Но някой обяснил ли им е, че синът им е убил американски граждани? Като онези седемнайсет моряци?

— Всъщност именно затова искат синът им да бъде изваден от черния списък на ЦРУ. Изтъкнаха, че извършеното от сина им не е терористичен, а военен акт — обясни той. — Тази правна теория се подкрепя от някои по-ранни решения на американски съдилища и на Международния съд. Така че щом нападението срещу американска военна цел, за разлика от нападение срещу цивилни, се смята за военно действие, то Пантерата не е извършил престъпление и няма да бъде изправен пред съда. Ще бъде задържан като военнопленник и по силата на Женевската конвенция не е длъжен да даде никаква информация, освен името си, военния си чин и служебния си номер.

Гадост. Така де, това означаваше, че не само не мога да го убия, а че нямам право дори да го измъчвам.

— Мама и тате май играят в двете посоки — казах. — Първо, синът им е американски гражданин с конституционни права. Освен това е войник от чужда армия и се намира под защитата на Женевската конвенция.

— Именно. Което от двете свърши работа.

— А всъщност той е държавен изменник, а за такова нещо се увисва на въжето.

Ал се съгласи, но ми напомни:

— Ние не убиваме предателите. А ги изправяме пред съда. С две думи, мама и татко искат синчето да бъде извадено от черния списък с терористи на ЦРУ.

Не отговорих, а се запитах каква всъщност е целта на мисията. Много по-лесно е да светнеш някого, вместо да го залавяш и да го мъкнеш в Щатите. Следователно някой — ЦРУ, кой друг — вероятно е решил, че Булус ибн ал Дервиш трябва да бъде убит бързо, преди някой федерален съдия да го извади от черния списък. След като Пантерата е мъртъв, съдебното искане става безсмислено. Странна война. Имам предвид съдиите, делата и така нататък.

— Не си чувал нищо такова от мен — каза Ал, стана, станах и аз и си стиснахме ръцете. — Успех.

— Благодаря. Ще се видим догодина.

— Може и по-рано.

Открих Кейт да обикаля и да се сбогува с колеги, но аз самият мразя дългите и многословни сбогувания, така че успях да я измъкна навън след някакви си пет до петнайсет минути.

Започнахме десеткилометровия преход до апартамента (нейна идея, да не си помислите нещо) и се потопихме в звуците и гледките на Ню Йорк Сити, моя роден град. Може и да го правехме за последен път, но с известен късмет можеше и да се върнем.

Помислих дали да не разкажа на Кейт за разговора ми с Ал Расул и как току-що бях открил истинската причина, поради която ме пращат в Йемен. Като примамка. Но… е, беше ли нужно да знае? Всъщност да. Тя обаче искаше да мисли, че приятелчето й Том ни е избрал за тази мисия, защото сме най-добрите от най-добрите. Което си беше самата истина. Така че Том ни беше излъгал само наполовина.

Освен това Том знаеше, че няма да замина самичък, и затова бе казал на големите клечки във Вашингтон, че трябва да включат и Кейт — а му е било ясно, че тя ще поиска да замине. Освен това Кейт беше работила с мен по случая с Асад Халил, така че доколкото знаех аз, а и във Вашингтон, тя също фигурираше в менюто на Пантерата.

Разумен човек би сложил точка на всичко това. Но… имаше ли всъщност някакъв смисъл? Ако Том ни беше казал, че сме примамка, щяхме ли да откажем? А ако се изправех срещу Том с това, той щеше да отговори както винаги: „Не знаех. Никой не ми е казвал. Откъде го научи?“

Както и да е, сега вече знаех какво става зад кулисите. Всъщност винаги знам.

Запитах се дали в Йемен ще ни кажат за важната ни роля като стръв за Пантерата. Е, скоро щяхме да научим.

Прекарахме последния си следобед в апартамента, като се погрижихме за някои последни подробности и се обадихме на родителите си. Както казах, нейните са в Минесота, а моите отдавна се бяха оттеглили във Флорида. Слава богу, никой от тях нямаше да ни идва на гости в Йемен. Там и без това е достатъчно гадно.

Вече бях убедил родителите си, че Йемен е Швейцария на Близкия изток, така че те не бяха прекалено загрижени. Майка ми все пак ме предупреди да не прекалявам със слънцето. „Знаеш колко лошо изгаряш, Джон“.

Родителите на Кейт бяха малко повече в час със ситуацията и изразиха смес от гордост и загриженост за момиченцето си. Естествено, имаха съвет и за мен. „Да се грижиш за дъщеря ни“.

Ами аз? Може би се бяха наговорили с Том.

Странно, че когато всичко е казано и свършено, последното, което правиш, е да се обадиш на мама и тате. Зачудих се дали Пантерата някога се обажда на неговите.

В пет следобед звъннахме на портиера Алфред и му казахме, че ни трябва носач с количка за багаж и такси до летище „Кенеди“.

Докато носачът товареше багажа в таксито, Алфред, който знаеше с какво си изкарваме хляба и че отиваме някъде в Пясъчландия, ни каза:

— Благодаря, че служите на страната ни.

Двамата с Кейт му стиснахме десницата и се качихме в таксито. Видях, че Кейт избърсва сълза от окото си. Хванах ръката й и я стиснах леко.

Помислих си, че поне отивам в пастта на звяра въоръжен най-сетне с истината, каквато ми я бе разкрил Ал Расул. Истината е добро нещо, освен когато е лошо.

Хрумна ми и една друга истина — друга причина да ни пратят в Йемен. Тя също беше свързана с миналото, но не с Лъва. А с нещо, което се беше случило преди години и бе свързано с Кейт и ЦРУ.

Натиках тази мисъл в дъното на ума си, но не прекалено дълбоко. Отговорите на „защо аз“, „защо Кейт“ и „защо Йемен“ бяха в Йемен.