Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

55.

В салона цареше пълен мрак и не можех да видя дори седящата до мен Кейт, но се държахме за ръце. Запитах се дали Чет и Бък също не се държат за ръце в тъмното.

Усещах как скоростта и височината ни намаляват и се пресегнах през Кейт да повдигна щората. На земята нямаше никакви светлини, но луната осветяваше сребрист пейзаж от назъбени хълмове. Прецених, че сме на около хиляда метра височина и се движим с по-малко от 300 км/ч. Беше 2:45, така че явно се намирахме близо до целта си.

Кейт погледна през прозореца, но нямаше какво да каже. Всъщност никой нямаше какво да каже след инструктажа на Чет и в салона цареше тишина, нарушавана единствено от бученето на двигателите.

Интеркомът изпращя и пилотът каза:

— Десет минути.

В подобни моменти човек се чуди как така е допуснал да се озове в такава ситуация. Помня какво казваше баща ми, когато се забърквах в бели с приятелите си: „Идиотът опитва всичко. Точно така разбираш, че е идиот“.

— Предавателите са разположени правилно — уведоми ни пилотът. — Шосето върви в посока изток-запад. Ще обърнем и ще кацнем от изток. Слаби ветрове, добра видимост.

Самолетът направи остър ляв завой, изравни и продължи на същата скорост и височина. Вече бяхме на една линия с електронните предаватели по пътя.

Пилотът остави интеркома включен, за да чуваме разговора по радиостанцията.

— Нощен гост едно, тук Нощен гост две. Чуваш ли ме?

Последваха няколко секунди мълчание, след което от интеркома се разнесе слаб отговор:

— Нощен гост две, тук Нощен гост едно. Край.

Гласът имаше отчетлив арабски акцент и си помислих за възраженията на Бренър срещу водача арабин. Сега го разбирах.

— Има ли прах? — попита пилотът.

Отново мълчание, последвано от отговор, който така и не успях да разбера.

— Какво каза? — попита Кейт.

Надявах се да е казал „Разкарайте се оттук“, но пилотът преведе:

— Казва, че тази нощ няма прах.

Чет стана, отвори вратата на кабината, за да имаме визуален контакт с пилотите, ако нещата случайно се сговнят, и нареди:

— Спуснете щорите. Включете светлините, за да вземем оръжията си.

Спуснах щората и всички включихме нощното осветление и тръгнахме към опашката.

— Облечи балтото върху дрехите си — каза Бък на Кейт. — Шейх Муса и хората му ще се възмутят, ако видят жена в мъжки дрехи.

— Правилно. Никакви травеститски истории — добавих аз. — Това не ти е Ню Йорк.

Кейт каза нещо неподобаващо за една дама, но извади балтото от сака си и го навлече върху мъжкото си облекло.

Всички взехме оръжията си, върнахме се по местата си и се закопчахме.

— Шейх Муса няма да те погледне втори път — уверих Кейт.

— Изгасете светлините — каза Чет. — Вдигнете щорите. Викайте, ако видите нещо съмнително.

Кейт вдигна щората и двамата се загледахме към бързо приближаващия терен. Беше много по-равен, отколкото преди няколко минути, когато прелитахме над хълмовете. Стори ми се, че тук-там виждам светлини, но като цяло всичко тънеше в мрак, макар луната да светеше достатъчно, за да различа долу ниви.

Самолетът правеше последен заход и с намаляването на височината започна да друса.

— Нощен гост ни пожела успешно кацане — уведоми ни пилотът по интеркома.

Е, това беше последното потвърждение и вече наистина бяхме стигнали точката, от която нямаше връщане.

Представих си Тарик с опрян в главата му пистолет и заобиколен от ухилени джихадисти, а Пантерата и шейх Муса се смеят доволно и точат камите си. Или може би Тарик също беше с тях и в момента пляскаше ръце с Муса. Нали разбирате?

Самолетът внезапно забави скорост.

— Две минути — каза пилотът.

— Веднага щом самолетът спре, скачаме и заемаме отбранителни позиции в канавките отляво и отдясно на пътя — каза Чет.

Тази процедура дали беше одобрена от Федералната авиационна администрация?

Имаше обаче и добри новини.

— Предаторите не съобщават за наличието на враждебни елементи — съобщи вторият пилот.

Чудесно. Но как могат да са сигурни? Добрите и лошите изглеждат еднакво с бели роби и калашници, нали така?

Разположените над корпуса криле не закриваха гледката и всички се бяхме съсредоточили върху терена под нас.

Не виждах никого и нищо по слабо осветената земя. Никакви хора, никакви коли, никакви сгради. Само камъни, сухи равнини, малко сухи храсти и няколко ниски дървета. В канавките обаче имаше малко растителност и тя можеше да ни предложи добро прикритие — както и на евентуалните ни посрещачи.

— Ще кацнем в средата на отбелязаната писта, след което ще се изнесем извън площта на предавателите — каза Чет.

Ясно. Просто в случай че лошите чакат в края на пистата. Но лошите също знаеха този номер и щяха да се преместят по-нататък по пътя.

— Трийсет секунди — каза пилотът.

— Е, поне още не стрелят по нас — тихо каза Кейт.

— Това е добре.

Всъщност ако там долу имаше лоши, едва ли щяха да се опитат да свалят самолета: по-добре беше да изчакат да слезем и чак после да се погрижат за самолета и да ни заловят. Е, това нямаше да стане.

— Ред на излизане: аз, Пол, Бък, Джон, Кейт и накрая Замо — каза Чет.

На петнайсетина метра над тесния черен път двигателите внезапно забучаха по-слабо и бързо се спуснахме. Подсилените колесници удариха силно земята. Последва серия резки подскоци по неравния път. Зад самолета се издигна облак прах. Машината поднесе, но пилотът успя да я удържи.

Самолетът бързо забавяше ход.

— Разкопчайте коланите и се пригответе за излизане — каза Чет, стана, метна автомата си на рамо и бързо тръгна към задната врата, докато самолетът все още се движеше. Преди да спре, Чет отвори вратата и в салона нахлу облак прах.

Всички станахме, метнахме оръжия на рамо и се подредихме на пътеката.

— Как се казва на арабски „Не стреляй, аз съм американец с дипломатически имунитет“? — попитах стоящия пред мен Бък.

— Ти стреляй, а говоренето остави на мен — отвърна той.

Типично за аристократичната класа, Бръшлянената лига и Държавния департамент кретенско остроумие.

Докато самолетът рязко спираше, Чет грабна няколко торби от багажното отделение и извика:

— Скачай!

Изхвърли торбите навън и скочи след тях. Бренър и Бък направиха същото и докато отивах към вратата, вторият пилот застана зад мен да затвори и каза:

— Успех. Ще се видим на връщане.

Значи имахме двупосочен билет? Метнах торбата си навън, преглътнах и скочих от височина метър — метър и двайсет на земята.

Кейт беше плътно зад мен, последвана от Замо. Всички се втурнахме към канавката. С багажа си, естествено.

Вратата на самолета се затвори, двигателите изреваха и машината бързо започна да набира скорост.

Ако имаше засада, точно сега щяха да открият огън. Вниманието ми се разкъсваше между околния терен и големия тромав самолет, който бързо изчезваше в мрака. След десет секунди го видях да излита под много стръмен ъгъл. Не го последваха никакви трасиращи куршуми и разбрах, че всичко е наред — засега.

Всъщност бяхме оставени сами насред територия на Ал Кайда.