Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Кори (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Panther, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нелсън Демил. Пантерата
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2012
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова
ISBN: 978–954–655–353
Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция от hammster
55.
В салона цареше пълен мрак и не можех да видя дори седящата до мен Кейт, но се държахме за ръце. Запитах се дали Чет и Бък също не се държат за ръце в тъмното.
Усещах как скоростта и височината ни намаляват и се пресегнах през Кейт да повдигна щората. На земята нямаше никакви светлини, но луната осветяваше сребрист пейзаж от назъбени хълмове. Прецених, че сме на около хиляда метра височина и се движим с по-малко от 300 км/ч. Беше 2:45, така че явно се намирахме близо до целта си.
Кейт погледна през прозореца, но нямаше какво да каже. Всъщност никой нямаше какво да каже след инструктажа на Чет и в салона цареше тишина, нарушавана единствено от бученето на двигателите.
Интеркомът изпращя и пилотът каза:
— Десет минути.
В подобни моменти човек се чуди как така е допуснал да се озове в такава ситуация. Помня какво казваше баща ми, когато се забърквах в бели с приятелите си: „Идиотът опитва всичко. Точно така разбираш, че е идиот“.
— Предавателите са разположени правилно — уведоми ни пилотът. — Шосето върви в посока изток-запад. Ще обърнем и ще кацнем от изток. Слаби ветрове, добра видимост.
Самолетът направи остър ляв завой, изравни и продължи на същата скорост и височина. Вече бяхме на една линия с електронните предаватели по пътя.
Пилотът остави интеркома включен, за да чуваме разговора по радиостанцията.
— Нощен гост едно, тук Нощен гост две. Чуваш ли ме?
Последваха няколко секунди мълчание, след което от интеркома се разнесе слаб отговор:
— Нощен гост две, тук Нощен гост едно. Край.
Гласът имаше отчетлив арабски акцент и си помислих за възраженията на Бренър срещу водача арабин. Сега го разбирах.
— Има ли прах? — попита пилотът.
Отново мълчание, последвано от отговор, който така и не успях да разбера.
— Какво каза? — попита Кейт.
Надявах се да е казал „Разкарайте се оттук“, но пилотът преведе:
— Казва, че тази нощ няма прах.
Чет стана, отвори вратата на кабината, за да имаме визуален контакт с пилотите, ако нещата случайно се сговнят, и нареди:
— Спуснете щорите. Включете светлините, за да вземем оръжията си.
Спуснах щората и всички включихме нощното осветление и тръгнахме към опашката.
— Облечи балтото върху дрехите си — каза Бък на Кейт. — Шейх Муса и хората му ще се възмутят, ако видят жена в мъжки дрехи.
— Правилно. Никакви травеститски истории — добавих аз. — Това не ти е Ню Йорк.
Кейт каза нещо неподобаващо за една дама, но извади балтото от сака си и го навлече върху мъжкото си облекло.
Всички взехме оръжията си, върнахме се по местата си и се закопчахме.
— Шейх Муса няма да те погледне втори път — уверих Кейт.
— Изгасете светлините — каза Чет. — Вдигнете щорите. Викайте, ако видите нещо съмнително.
Кейт вдигна щората и двамата се загледахме към бързо приближаващия терен. Беше много по-равен, отколкото преди няколко минути, когато прелитахме над хълмовете. Стори ми се, че тук-там виждам светлини, но като цяло всичко тънеше в мрак, макар луната да светеше достатъчно, за да различа долу ниви.
Самолетът правеше последен заход и с намаляването на височината започна да друса.
— Нощен гост ни пожела успешно кацане — уведоми ни пилотът по интеркома.
Е, това беше последното потвърждение и вече наистина бяхме стигнали точката, от която нямаше връщане.
Представих си Тарик с опрян в главата му пистолет и заобиколен от ухилени джихадисти, а Пантерата и шейх Муса се смеят доволно и точат камите си. Или може би Тарик също беше с тях и в момента пляскаше ръце с Муса. Нали разбирате?
Самолетът внезапно забави скорост.
— Две минути — каза пилотът.
— Веднага щом самолетът спре, скачаме и заемаме отбранителни позиции в канавките отляво и отдясно на пътя — каза Чет.
Тази процедура дали беше одобрена от Федералната авиационна администрация?
Имаше обаче и добри новини.
— Предаторите не съобщават за наличието на враждебни елементи — съобщи вторият пилот.
Чудесно. Но как могат да са сигурни? Добрите и лошите изглеждат еднакво с бели роби и калашници, нали така?
Разположените над корпуса криле не закриваха гледката и всички се бяхме съсредоточили върху терена под нас.
Не виждах никого и нищо по слабо осветената земя. Никакви хора, никакви коли, никакви сгради. Само камъни, сухи равнини, малко сухи храсти и няколко ниски дървета. В канавките обаче имаше малко растителност и тя можеше да ни предложи добро прикритие — както и на евентуалните ни посрещачи.
— Ще кацнем в средата на отбелязаната писта, след което ще се изнесем извън площта на предавателите — каза Чет.
Ясно. Просто в случай че лошите чакат в края на пистата. Но лошите също знаеха този номер и щяха да се преместят по-нататък по пътя.
— Трийсет секунди — каза пилотът.
— Е, поне още не стрелят по нас — тихо каза Кейт.
— Това е добре.
Всъщност ако там долу имаше лоши, едва ли щяха да се опитат да свалят самолета: по-добре беше да изчакат да слезем и чак после да се погрижат за самолета и да ни заловят. Е, това нямаше да стане.
— Ред на излизане: аз, Пол, Бък, Джон, Кейт и накрая Замо — каза Чет.
На петнайсетина метра над тесния черен път двигателите внезапно забучаха по-слабо и бързо се спуснахме. Подсилените колесници удариха силно земята. Последва серия резки подскоци по неравния път. Зад самолета се издигна облак прах. Машината поднесе, но пилотът успя да я удържи.
Самолетът бързо забавяше ход.
— Разкопчайте коланите и се пригответе за излизане — каза Чет, стана, метна автомата си на рамо и бързо тръгна към задната врата, докато самолетът все още се движеше. Преди да спре, Чет отвори вратата и в салона нахлу облак прах.
Всички станахме, метнахме оръжия на рамо и се подредихме на пътеката.
— Как се казва на арабски „Не стреляй, аз съм американец с дипломатически имунитет“? — попитах стоящия пред мен Бък.
— Ти стреляй, а говоренето остави на мен — отвърна той.
Типично за аристократичната класа, Бръшлянената лига и Държавния департамент кретенско остроумие.
Докато самолетът рязко спираше, Чет грабна няколко торби от багажното отделение и извика:
— Скачай!
Изхвърли торбите навън и скочи след тях. Бренър и Бък направиха същото и докато отивах към вратата, вторият пилот застана зад мен да затвори и каза:
— Успех. Ще се видим на връщане.
Значи имахме двупосочен билет? Метнах торбата си навън, преглътнах и скочих от височина метър — метър и двайсет на земята.
Кейт беше плътно зад мен, последвана от Замо. Всички се втурнахме към канавката. С багажа си, естествено.
Вратата на самолета се затвори, двигателите изреваха и машината бързо започна да набира скорост.
Ако имаше засада, точно сега щяха да открият огън. Вниманието ми се разкъсваше между околния терен и големия тромав самолет, който бързо изчезваше в мрака. След десет секунди го видях да излита под много стръмен ъгъл. Не го последваха никакви трасиращи куршуми и разбрах, че всичко е наред — засега.
Всъщност бяхме оставени сами насред територия на Ал Кайда.