Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (9)

9.

За столица, видяла толкова много войни — и граждански, и междупланетни, — Ворбар Султана изглеждаше в неочаквано добра форма, реши Тедж. Нещата, които беше прочела за бараярската история по време на полета, я бяха подготвили за страшна гледка — изтърбушени сгради, които още тлеят от пожарите, изровени от бомбардировки улици и отчаяни измършавели хора, които се щурат като плъхове между барикадите. Вместо това откри град модернизиран — ако не и изцяло модерен, — с транспорт и архитектура по галактическите стандарти и с граждани — пардон, поданици, поправи се тя, — които изглеждаха енергични, добре хранени и обладаващи удивително самочувствие. Атмосферата беше… хрумнаха й определения от сорта на „жизнеутвърждаваща“ и „ведра“. С други думи — страдаше от културен шок.

Добре де, задръстванията бяха ужасяващи. Автоматичното такси, което взеха от военния космодрум, пълзя двайсет минути по някакъв „много известен мост“, според уверенията на Иван Ксав. От друга страна, забавянето им даде възможност да позяпат речната долина вляво и вдясно, от скалистите възвишения, увенчани със странни архаични замъци, които вечер се къпели в светлините на цветни прожектори — пак по думите на Иван Ксав, — до хубавите къщи в подножията им, сгъчкани една до друга и оспорващи си прекрасната гледка към реката, до равните участъци, налазени от високи сгради, университети и медицински комплекси. Спряха пред висока кооперация близо до сърцето на града или най-малкото — близо до военната щабквартира. Правителствените сгради се намирали по-близо до Стария град, смален до степен на изчезване в центъра на разширяващия се урбанистичен пейзаж, историческа част, която вече била разчистена и безопасна, обясни домакинът им, а имало и няколко чудесни ресторанта там, стига да не те повлекат тълпите провинциалисти, дошли на туристическа обиколка из столицата.

Сградата, в която се помещаваше апартаментът на Иван Ксав, доста приличаше на квартирата му в Равноденствие, реши Тедж, но охраната беше много по-добра — рецепцията се обслужваше от портиер с военна стойка, а преди да ги качи в асансьора, Иван Ксав се погрижи да бъдат сканирани и вписани в електронната домова книга на сградата. Охранителните камери бяха инсталирани ненатрапчиво, но определено покриваха всички възможни ъгли. Слязоха от асансьора, тръгнаха по къс коридор и Иван Ксав извади дистанционно да отключи една плъзгаща се, но нехерметизирана врата.

— Е, най-после вкъщи — обяви бодро той. — И слава богу.

Апартаментът му също приличаше на комарската му квартира, макар и на по-нисък етаж — нямаше антре, а кухнята беше по-голяма, но и тук имаше балкон с гледка към улицата и част от града. Стаите бяха по-големи, но и мебелите бяха много повече, което ги правеше някак по-уютни и топли въпреки миризмата на застояло, характерна за жилище, в което никой не е влизал близо месец.

— А, браво — продължи Иван Ксав, влезе в спалнята и метна раницата си на широкото легло. — Идвали са от фирмата за почистване. Всичко е в ред.

След трите седмици командировка на Иван Ксав се полагали няколко дни отпуск, беше я уведомил адмирал Десплейнс, преди сам да се възползва от отпуската си в компанията на мадам Десплейнс, която беше дошла на космодрума да го вземе. Сигурен бил, че капитан Ворпатрил ще използва това време, за да уреди личните си дела, нали така, Иване? На което Иван Ксав беше кимнал сериозно. Какво по-точно означаваше това, Тедж нямаше представа.

Е, тук бяха. „И сега какво?“ Докато бяха на Комар, изтощени и подложени на постоянен стрес, мислите й не стигаха отвъд поредното бягство. Бягство от. Не бягство към. „Бягство към“ изобщо не фигурираше на обозримия й хоризонт.

— Аз къде ще спя? — попита Риш. Обикаляше апартамента и се намръщи недоволно.

— Диванът се разпъва. Не е безкрайно неудобен. — Иван Ксав се протегна, разкърши врат и се върна в хола. — Във Ворбар Султана има трима души, които е препоръчително да избягвам — майка ми, Майлс и Грегор, в този ред. Е, и Фалко, но той е по-лесен за отбягване. Сигурно е в окръга. Макар че рано или късно ще трябва да го издирим, боя се. Извън това обаче какво ви се прави тук, в столицата?

Тедж сведе поглед към омачканите си от пътя дрехи. „Какво им се прави?“ Навън тоест.

— Имаме само комарски дрехи. Те стават ли за Бараяр, или трябва да си купим други, за да не бием на очи?

Риш протегна изящната си синя ръка и изпръхтя. После се изпъна, изви се в бавен мост назад, направи стойка на ръце, завърши колелото и стъпи отново на крака.

— Знаеш какво имам предвид — каза Тедж.

— Ами да — каза Иван Ксав. — Майка ми си шие дрехите по поръчка, но другите ми прия… така де, поназнайвам магазините и знам къде да ви заведа. Макар че комарската мода върви и тук, даже е актуална — заради императрицата, сещате се. Защо първо не се поразходите, вижте как се обличат жените, преценете си, пък после, ако искате, ще идем на пазар.

Чу се приятна камбанка.

— К’во по… — възкликна Иван Ксав. — Още никой не знае, че съм се прибрал. Не очаквам посетители… — Отиде при вратата и провери екранчето на домофона. Тедж си напомни, че няма как преследвачите им да са се прегрупирали толкова бързо, още по-малко да са ги настигнали тук, на Бараяр.

— А — измрънка Иван Ксав. — Кристос. Може пък… може още да не сме се прибрали. Попаднали сме в задръстване, да, точно така.

— Хайде, лорд Иван, отворете — чу се мъжки глас, колебаещ се между прикрит смях и искрено раздразнение. — Знам, че сте вътре. Поне си проверете съобщенията на комуникатора.

— Шофьорът на майка ми. Шофьор и момче за всичко — обясни Иван Ксав на Тедж и Риш. — И телохранител. Щото е пенсиониран командос. Сержант. Нещо като гвардейците на братовчед ми, но без титла и клетва. Бас ловя, че си мечтае да е гвардеец. Появи се преди четири-пет години. Не ме е друсал на коляно като малък, само си дава вид. — След миг добави неохотно: — Но е добър в работата си, признавам.

„В коя от всичките?“ — запита се Тедж.

Иван Ксав натисна бутона да отвори вратата.

Мъжът на прага беше едър, с прошарена коса и изглеждаше дружелюбен и — за разнообразие — дрехите му не приличаха на униформа, а бяха съвсем цивилни — чиста риза с широки ръкави, панталон, чиито крачоли бяха натъпкани в ниски ботуши, и елече с хубава бродерия. Но най-вече беше едър.

Промъкна се покрай Иван Ксав, забеляза Тедж и Риш и възкликна доволно. После тракна с ботуши пред Тедж.

— Добър ден, лейди Ворпатрил, госпожице Лапис Лазули. Аз към Кристос, шофьорът на вдовстващата лейди Ворпатрил. Милейди ме праща да ви заведа на частна вечеря в нейния апартамент. Също да предам официалната й покана за въпросната вечеря, в случай че тя незнайно как — Кристос стрелна Иван Ксав с отровен поглед — се е загубила нейде из комуникатора на лорд Иван.

— О — смънка Тедж и хвърли умолителен поглед на Иван Ксав. Какво по-точно се очакваше от нея да направи?

— Ние току-що кацнахме и… — започна Иван Ксав.

— Да, знам — каза Кристос и вдигна едно четящо устройство да им го покаже. — Донесъл съм си книга да убия времето, докато вие се освежите. Наредено ми е да ви изчакам. Защото тя не иска да ви изпусна, ако случайно излезете или нещо такова. — Усмихна се тънко-тънко, отиде в хола, настани се на един стол и включи четящото устройство. Добави, без да погледне към тях: — Официалното облекло не е задължително. Тя така каза, пък вие си решавате.

— В капан — измърмори Иван Ксав. — Като плъхове…

— И сега какво? — прошепна му Тедж.

Той се почеса по главата и въздъхна примирено.

— Ами, все трябва да вечеряме някъде. Ако не друго, поне храната ще е първокласна.

— Ако приключим с това сега — прошепна на свой ред Риш, — поне ще си спестим неприятното очакване. Срещата така или иначе изглежда неизбежна.

Иван Ксав се намръщи, но Тедж кимна. Дори ако майка му беше ужасна вещица, склонна към истерии, за каквото намекваше неговото поведение, поне новината за неминуемия развод сигурно щеше да я успокои. Изглеждаше малко вероятно да извади пушка и да застреля невястата на сина си по време на вечеря, а и би било излишно. Достатъчно щеше да е да ги заведе някъде, където синдикатът да ги намери, и проблемът й щеше да се реши от само себе си, без тя да си мърда пръста… или да го свива около спусъка. И все пак… отрова? Риш умееше да различава миризмата на доста отрови, ако й ги поднесяха в храна или напитка. Но… и тук важеше същият аргумент — би било излишно. Тедж реши, че странната насока на мислите й е резултат от умората и опънатите нерви. Скоро всичко щеше да се изясни.

Минаха поред през банята, а бързата инвентаризация на скромния им гардероб се реализира в черни панталони и блузка за Риш по комарската мода, плюс сако с дълъг ръкав и дежурния шал за главата; подобен ансамбъл за Тедж, но в кремаво — дрехите бяха старички, но цветът действаше успокоително на нервите й; Иван Ксав облече цивилни дрехи като онези, с които Тедж го помнеше от първата им среща, но не бяха същите, защото той ги извади чисти и изгладени от големия си гардероб, а не мръсни и смачкани от раницата си. Шофьорът ги подкара навън с любезна усмивка.

В подземния гараж на сградата ги чакаше голяма наземна кола с отделение за шофьора. Кристос ги изчака да се настанят в просторното пътническо купе и тъкмо посягаше да свали сребристия купол, когато Иван Ксав вдигна ръка и каза:

— Ъ-ъ, Кристос… дали и Саймън ще е там, знаеш ли?

— Разбира се, лорд Иван. — Куполът се затвори с щракване и ги запечата в колата.

Иван Ксав се облегна назад, примижал болезнено, но следващите няколко минути Тедж и Риш прекараха лепнати за прозорците в опит да видят нещо повече от града и Тедж не се сети да го разпита за тази нова мистерия. Хладният ден преваляше към залез — късна есен или подранила зима? — и трафикът беше голям, но колата се движеше уверено срещу течението на реката, от по-ниското към по-високото.

Иван Ксав се изкашля.

— Може би трябва да ви обясня за Саймън — започна той, после млъкна и измърмори: — Не, Саймън не подлежи на обяснение…

— Добре де, кой е Саймън? — попита Тедж. Щом щяха да се хвърлят в това с главите напред… — Не те ли чух да мрънкаш на Биърли Ворутиър заради неадекватните му инструктажи?

— Откъде да започна? — Иван Ксав потри чело. — Саймън Илян беше шеф на Имперска сигурност в продължение на три десетилетия, от войната за Вордарианското претендентство допреди четири-пет години, когато получи, хм, нещо като удар. Неврологична увреда на паметта. Пенсионира се по болест.

Чакай, онзи Саймън Илян? Същият бивш шеф на ИмпСи, когото Морозов беше нарекъл „легендарен“, при това без следа от ирония?

— … и се хвана с майка ми. Защо чак тогава, а не по някое време през предходните три десетилетия, в които са работили заедно, не знам, но… факт. И сега един вид постоянно е там. С нея. Освен когато тя е на работа в двореца. Като гербови марки са. Адски дразнещо, уверявам ви.

— О — възкликна Риш, най-сетне разгадала ситуацията. — Те са любовници. Защо не каза така?

Иван Ксав завъртя глава и размаха ръце в неясен жест.

— Сигурно защото още не мога да свикна.

— След четири години? — Тедж примигна в нов пристъп на изумление. С други думи, легендарният Саймън Илян беше нещо като пастрок на Иван, а той още не беше намерил за нужно да го спомене? — Наистина ли има изкуствен мозък?

— Какво?

— Така се говореше на Джаксън Ход. Саймън Илян, шефът на бараярската ИмпСи с изкуствения мозък. — Слуховете намекваха за зловещи свръхчовешки способности. Или свръхнечовешки.

— Не бих го нарекъл така. Когато бил млад лейтенант в ИмпСи, на двайсет и седем, май така каза… мили боже, тогава е бил почти с осем години по-млад, отколкото съм аз сега… — Иван Ксав млъкна покрусен, после продължи по същество: — Както и да е, император Ецар го изпратил чак до Илирика — имайте предвид, че пътуването отнело няколко месеца, — за да му имплантират експериментален чип, засилващ фотографската памет. Скоро след това проектът бил прекратен, защото деветдесет процента от имплантираните се разболели от шизофрения, причинена от чипа. Илян бил от щастливите десет процента. Оттогава насам работи на два режима — нормалната си органична памет и другата, складирана в чипа, която е съвършена, като на запис. По-късно Ецар умрял, както знаем, и Илян трябвало сам да се оправя. Станал един от доверените хора на регента по време на Претендентството.

— И… и е получил удар, казваш? — попита Тедж, оплела се като пиле в кълчища сред цялата тази нова, закъсняла информация. — И чипът се е повредил?

Иван Ксав се изкашля отново.

— Всъщност точно обратното. Ударът бил причинен от чипа, който просто се разкапал в главата му. Наложи се да го отстранят хирургически. Само че мозъкът на Илян един вид… трудно е да се обясни, а сигурно е още по-трудно да ти се случи лично… един вид мозъкът му си бил създал пътечки около чипа, резервни маршрути, които обаче били пряко свързани с импланта. Все пак онова чудо е било в главата му колко… трийсет и пет години почти? И когато се наложи да го изтръгнат, адаптацията се оказа трудна за Илян. Та понастоящем проблемът е, че… — продължи упорито Иван Ксав, — проблемът със Саймън е, че вместо да разчита на ужасяващо точните и пълни спомени, сега той кара само с обикновената си памет, а в нея често се появяват бели петна. Илян обикновено си мълчи и човек няма представа какво се върти в главата му, не че преди беше различно, впрочем. Така че… имайте го предвид и не бъдете твърде строги с него.

Значи… Тедж се опита да стигне до подтекста на казаното… значи Иван Ксав се тревожеше за крехкото достойнство на майчиния си любовник, така ли? А не само как се отразява проблемът на Саймън върху неговата майка? Тоест тревожеше се за Илян заради самия Илян. Това беше… неочаквано.

А на нея сега Илян й се падаше… нещо като свекър? Дали щеше да погледне на нея като на снаха? Бяха ли близки с Иван Ксав? Още не можеше да прецени. Но по всичко личеше, че легендата е изпаднала във временно здравословно затъмнение. Стари хора, какво да ги правиш. Говореше се, че бараярците остарявали по-бързо от галактиците.

Всичко това беше крайно интересно. Ако страховитият Кристос изведнъж се смилеше и ги пуснеше да избягат от предстоящата среща със съдбата, Тедж не беше сигурна, че ще приеме офертата.

Накрая стигнаха до друга жилищна кооперация, кацнала на високия речен бряг и с още по-хубава гледка.

— Тук ли си отраснал? — попита го Тедж, докато колата се спускаше в поредния подземен гараж.

— Не, майка ми се премести тук наскоро. Държи последните два етажа. Преди живееше в една стара сграда много по-близо до Императорския дворец. Може да се каже, че съм отраснал там.

— Не е лошо — отбеляза Риш, докато стъкленият асансьор ги качваше покрай серия елегантно обзаведени фоайета. — Високите етажи по-скъпи ли са?

— Не знам. Сградата е нейна, така че не плаща наем. — След миг добави: — Старата ни къща също е нейна. — След още един миг: — Както и моят апартамент. Има си бизнес мениджър, който се грижи за цялата й недвижима собственост.

Тедж започваше да се чуди дали лейди Алис Ворпатрил не е бараярският вариант на баронеса на Малка къща. Слязоха от асансьора в поредното елегантно фоайе, Кристос ги въведе през прекрасна двойна врата с изящна дърворезба и оттам през притихнало антре с огледала и свежи цветя. И после в просторна дневна с голям панорамен прозорец, който откриваше невероятна, безкрайна сякаш гледка към столицата, уловена между залязващото слънце и сбиращия се сумрак, който превръщаше градските светлинки в скъпоценни камъни върху кадифена подложка под прошарено с облаци небе.

В далечния ъгъл на стаята мъж и жена седяха в удобни на вид кресла близо едно до друго. Станаха и тръгнаха към тях веднага щом Кристос обяви:

— Милейди, сър, лорд Иван Ворпатрил, лейди Тедж Ворпатрил, госпожица Лапис Лазули. — После се поклони и с едно плавно движение заряза чинно доставените пленници и избяга.

Тедж би трябвало да разпознае двамата домакини от множеството снимки, които беше разглеждала в мрежата… но пък лице в лице хората винаги изглеждат различно — по звук, по миризма, по едното присъствие, ако щеш. А тези двамата определено имаха присъствие. Осезаемо.

Лейди Алис не беше млада жена, но не беше и стара — изглеждаше на онази неопределена възраст, която хората наричат „златна“. Движеше се леко, а сивият кичур в прибраната й на кок коса приличаше на изкусна добавка, украса в реверанс към добрия вкус. Тъмнокафяви очи като на Иван Ксав, големи на бледото й овално лице; чиста кожа, добре поддържана. Тъмночервена рокля с дълги ръкави до средата на прасеца и по-тъмно свободно елече със същата дължина, цветовете подбрани умело в хармония с тена й, с обстановката и със сезона.

Илян беше облечен в същия стил като шофьора, само цветовете бяха различни — кремаво и тъмносиво. Беше съвсем малко по-висок от лейди Алис, която не надвишаваше средния ръст за бараярска жена. Оредяваща кестенява коса, която отстъпваше пред сивото край слепоочията. Тедж беше виждала негови снимки от времето, когато е бил действащ офицер, винаги на фона на някакво мащабно събитие или официална церемония, самият той — част от фона, никога на преден план. Истината бе, че помнеше снимките бегло — не бе имала причина да им обърне по-сериозно внимание, тогава, — но определено помнеше напрегнатата стойка и мрачното изражение на Илян. Сега той й се усмихна дружелюбно и някак разсеяно, съвсем в тон с малкото шкембенце, което надигаше ризата му, но в тотално противоречие с предишната му репутация.

Лейди Алис стрелна сина си с поглед, в който се четеше обещание, че по-късно ще се разправя с него, след което се обърна към Тедж и хвана ръцете й. Пръстите й бяха тънки и студени.

— Лейди Тедж — каза тя, като гледаше гостенката си в очите сякаш… търсеше нещо? — Добре дошла в дома ми. И поздравления за сватбата. И… много съжалявам за неотдавнашната ви загуба.

Последните думи поразиха Тедж. Никой не й беше изказвал съболезнования за избитото й семейство, нито един през всичките дълги месеци на бягството й от Джаксън Хол. Вярно, единствените, които знаеха коя е тя, бяха онези, които се опитваха да добавят и нея към списъка на жертвите. „И все пак, и все пак…“ Преглътна, останала без дъх, разтреперана. Успя да благодари през стегнато гърло, очите й се напълниха със сълзи. Иван Ксав я гледаше с тревога.

Лейди Алис кимна лекичко, стисна за миг ръцете й, после ги пусна. Иван Ксав пристъпи към Тедж и я прегърна колебливо през раменете.

— Вие също сте добре дошла, Лапис Лазули — продължи лейди Алис, като се обърна към Риш и протегна ръка за поздрав. — Или предпочитате Риш?

— Предпочитам Риш — каза тя. — Лапис Лазули е по-скоро сценичен псевдоним.

— Позволете да ви представя своя стар приятел Саймън Илян.

Илян също се здрависа с тях, ръката му беше силна и суха. Измери с поглед Тедж и усмивката му се разшири едва доловимо. Но се въздържа от коментар.

— Заповядайте, моля, седнете. — Лейди Алис махна изящно към гарнитурата в дъното на стаята. Иван Ксав стисна Тедж за ръката и я поведе към двойния диван, лейди Алис и Илян заеха предишните си места, а Риш си избра едно явно старо кресло с красива дърворезба и нова копринена тапицерия. Цялата стая, забеляза Тедж, беше обзаведена с изключителен вкус, събрал старото и новото по един тих, решителен начин, който създаваше хармония вместо дисонанс, а усетът за цветовете беше безпогрешен. Е, Риш бодеше малко окото със сините си нюанси.

Лейди Алис докосна красивата брошка на елечето си и след миг прислужница на средна възраст със спретната рокля докара количка с напитки.

— Да ви предложа аперитив? Има и чай, ако предпочитате.

Тедж, чиято глава още се въртеше от прилива на емоции, избра слепешката някакво бараярско вино, което бяха пили при адмирал Десплейнс, а Риш се спря на местен ликьор, навярно заради интересното име; на останалите жената наля, без да ги пита — явно знаеше какво пият преди вечеря. Чашите бяха малки и изящни, предразполагаха към естетическо, а не към алкохолно опиянение. Прислужницата се оттегли също толкова дискретно, колкото се беше появила.

Лейди Алис отпи и се обърна към Риш — даваше на Тедж време да се опомни ли?

— Една приятелка беше така добра да ми прати кратък запис на ваше представление, с другите Бижута. Много впечатляващо. Разбирам, че не сте емигрирали по собствено желание, но мислили ли сте да продължите изкуството си на ново място?

Риш направи физиономия.

— Как бих могла? Изпълнителските изкуства не се връзват с живота в нелегалност. Успехът изисква — и генерира — слава, а не анонимност.

Лейди Алис кимна с разбиране.

— А преподавателска дейност или хореография… не, това би създало същия проблем, предполагам.

Илян потри брадичка и каза:

— Възможно ли е да промените външността си? Козметични промени, които да ви приближат до основния фенотип на приемащото население?

Риш впи сини пръсти в коленете си, също сини под черния плат на панталона.

— Не бих го понесла. А и… започна ли да танцувам, хората веднага ще разберат коя съм.

Илян кимна кротко и отново потъна в мълчание.

Тедж прецени, че се е успокоила достатъчно и гласът й ще издържи, без да пресекне. Остави чашата си, хвана Иван Ксав за ръката и каза:

— Лейди Алис, редно е още сега да ви уведомя, че няма нужда да се тревожите за женитбата. С Иван Ксав ще се разведем.

Иван Ксав издърпа ръката си от нейната, прегърна я през раменете, гушна я до себе си и потвърди:

— Точно така, маман. Веднага щом открия граф Фалко.

Лейди Алис кривна глава и ги измери с поглед.

— Нима синът ми се е доказал като толкова незадоволителен съпруг? Само за една седмица? Не трябва ли да му дадете малко повече време?

— О, не, не, не! — възкликна Тедж и побърза да изглади това странно недоразумение: — Мисля, че от Иван Ксав ще излезе прекрасен съпруг!

— И аз така си мислех — измърмори лейди Алис, — но незнайно как все не се стигаше до…

Иван Ксав се размърда притеснено и се премести още по-близо до Тедж. Е, опита се. Помежду им не бяха останали свободни сантиметри.

Тедж заяви решително:

— Той има толкова много качества. Иван Ксав е смел, мил, умен е, има отлични маниери и мисли бързо в критични ситуации. — Е, поне когато е здравата притиснат от обстоятелствата. — Освен това е много хубав, разбира се. — Може би трябваше да пропусне онова за добрия любовник: бараярците, изглежда, имаха странно отношение към секса, което Тедж още не беше разгадала докрай. — Също и, хм… — Как точно се беше изразил Десплейнс? — И е кавалер, иначе нямаше да ни спаси и да ни доведе тук. Но истината е, че не ми дължи нищо.

Лейди Алис вдигна пръст към устните си.

— Това е добре, но думите, които сте изрекли в оризовия кръг, са други. Стига Иван да си ги е спомнил правилно.

— Спомних си ги — отвърна той с възмущение. — Честно, не мислех, че толкова си се разбързала да станеш вдовстващата лейди Ворпатрил.

— Мое скъпо и единствено дете, не знам как си стигнал до тази заблуда. Вече десет години копнея да те видя задомен. А и ако въпросната титла навежда на мисълта за немощни старици, не се притеснявай, имам други източници, които да поддържат самочувствието ми. — Погледна към Саймън Илян, който вдигна вежди и се усмихна в отговор. Усмивките им бяха толкова лични по своето естество, че Тедж се почувства като натрапник, без да знае на какво точно се натрапва.

— Е — продължи лейди Алис, — значи говорим за брак по сметка, един вид. Макар че изразът изглежда неточен във вашия случай. Брак по удобство?

— Или по неудобство — вметна Илян и побърза да прикрие с ръка устата си. Но нямаше как да прикрие блясъка в очите си, а той издаваше красноречиво усмивката.

— Неудобството, уви — продължи лейди Алис, — не е свързано със самата женитба, а с джаксънианския синдикат, който преследва момичетата. Ситуация, за която аз все още не знам достатъчно. Но се чувствам длъжна да ти изтъкна, Иване — в случай че сам не си се сетил, — че няма смисъл да издирваш Фалко за развод, преди да си решил какво ще стане с Тедж и нейната приятелка, след като ги лишиш от защитата на своето име и позиция в обществото. Все пак ти си ги довлякъл на Бараяр, нали така.

— Аз, такова… още не бях стигнал дотам — призна Иван Ксав.

Лейди Алис се обърна към Тедж и попита сериозно:

— Знаете ли вече какво бихте искали да правите в дългосрочен план?

Чак сега, със закъснение, Тедж си даде сметка, че в разговора дотук лейди Алис бавно, ненатрапчиво и много надлежно беше пекла сина си на шиш. И че изобщо не е истеричната матрона, която беше очаквала да види. Ах, този Иван Ксав, тепърва трябваше да си поговори с него за това. Сега обаче трябваше да удостои сериозния въпрос на лейди Алис със сериозното внимание, което той заслужаваше.

— Има едно място, където бяхме планирали да отидем. Не на Бараяр, нито в империята всъщност. Но не можем да отидем там, освен ако не сме абсолютно сигурни, че сме заличили следата си и няма опасност синдикатът Престен да я надуши отново. Иначе… би било дори по-лошо, отколкото да ни хванат.

— Крайният резултат би бил същият обаче — изтъкна Риш. — Хванат ли нас, ще… — Синята й ръка описа уклончива, но все така изящна дъга.

Тедж кимна мрачно.

— Оттам и балконът като краен вариант.

— Значи защитавате друг — каза Илян, облегна се назад и събра върховете на пръстите си. — Някой, който ви е много скъп. — Примигна отнесено. — Липсващият брат, предполагам, как му беше името?

Тедж ахна и се обърна стреснато към Иван Ксав.

Той сви рамене и прошепна:

— Казах, че си е загубил паметта, а не ума.

— Споменава се за него в доклада на Морозов — обясни Илян, сякаш се извиняваше за съобразителността си. — Прочетох го сутринта. Затова още ми е пресен, не е имал време да се разкашка в главата ми. — Взе чашата си, изпи я до дъно, после сякаш се зачуди защо е празна, преди отново да я остави на масичката. — Ако се съди по посоката и продължителността на пътуването ви, бих предположил, че крайната ви дестинация е Ескобар или в най-лошия случай — колонията Бета, Кибудайни или Тау Кит. Не по-далеч от това.

Риш беше изправила гръб в креслото си, готова за скок. Но нямаше къде да избяга. Нито кого да нападне. Нито от кого да се защити всъщност.

— Което означава — продължи Илян, — че решението на проблема е очевидно. Дамите трябва да бъдат транспортирани до Ескобар като невписани пътници на борда на бърз правителствен куриер, който пътува с рутинна задача, и да бъдат свалени дискретно на планетата, така както преди внедрявахме свои агенти. Предполагам, че и сега службата използва същия прийом, не ми се вярва процедурите да са претърпели голяма промяна. Така следата ви ще се прекъсне ефективно тук, на Бараяр, защото наши куриери постоянно циркулират из цялата възлена връзка. На Ескобар също няма да останат данни за пристигането ви.

Риш се беше навела напред с отворена уста, като дете, което зяпа сладкарска витрина. Сърцето на Тедж биеше до пръсване.

— Наистина ли може да се уреди? — попита тя.

— Е, Иван ще трябва да понатисне тук-там, да си събере някои стари дългове — каза Илян.

— О, да, моля те! — извика Риш.

— Амии — проточи Иван Ксав и погледна Тедж. — Ти това ли искаш?

Тедж се отпусна назад под натиска на ново колебание. Това беше проблемът с подаръците — че винаги имат цена.

— Какво бихте искали в замяна при тази сделка? — Погледна разтревожено Илян, после лейди Алис. После Иван Ксав.

Лейди Алис допи питието си.

— Ще трябва да си помисля.

Иван Ксав се почеса по носа и изгледа смръщено Илян.

— Мога ли да се надявам на вашата помощ, сър?

Илян отговори небрежно:

— О, с този проблем можеш да се справиш и сам, Иване. Познаваш същите хора, които познавам и аз.

Иван Ксав смръщи чело. Обърна се към Тедж и каза жално:

— Но ти току-що дойде. Не искаш ли да поразгледаш града, преди отново да избягаш… завинаги?

— Вече не знам какво искам — отвърна тя. Де да имаше мрежа, в която да улови мислите си, които се мятаха като риби на сухо.

Лейди Алис докосна отново брошката си.

— Нищо чудно. Лелята на Иван често казва, че не е препоръчително да вземаш важни решения на празен стомах. Да вечеряме, искате ли?

Стана, другите последваха примера й, а усмихнатата прислужница отвори широко двойната дървена врата в дъното на салона. Вратата водеше към трапезария, където вечерята за петима вече беше сервирана и ги чакаше. Лейди Алис ги покани да заемат местата си.

Иван Ксав не беше преувеличил за качеството на храната, скоро установи Тедж. Разговорът се насочи към неутрални теми, докато прислужницата носеше блюдо след блюдо, всяко с подходящото вино, което да открои вкуса му. Риш не даде знак, че е надушила отрова в супата или салатата, рибното или месното ястие. Вместо това се усмихваше блажено като добре обучен естет, който — за разнообразие — се наслаждава искрено, а не просто търпи нечия неграмотност в името на добрите маниери. Всичко беше изпипано до последния детайл, като танц с прецизна хореография. Ако майката на Иван хранеше редовно любовника си по този начин, нищо чудно, че Илян се беше лепнал за нея като „гербова марка“.

— Отдавна ли живеете тук, сър? — попита го Тедж, възползвайки се от затишие в разговора.

— По-точно е да се каже, че гостувам често. Официално все още се водя на стария си адрес и се вясвам в апартамента си колкото отсъствието ми да не предизвика излишни въпроси. И заради пощата — писма-бомби и прочие, — макар че официално съм пенсиониран, ИмпСи все още ми праща хора, които да я отварят. — Усмихна се, сякаш не намираше нищо обезпокоително в казаното. После добави с вдигнати вежди: — Само защото аз съм забравил голяма част от враговете си, не значи, че и те са ме забравили. Пуснахме слуха, че съм по-зле с главата, отколкото действително съм, с надеждата да притъпим жаждата им за отмъщение. Между другото, ако някой ви попита, добре ще е да потвърдите това обществено мнение.

— По нищо не личи да имате подобни проблеми, сър — каза Тедж искрено.

— Защото не сме се познавали преди… всъщност по-добре, че не сме се познавали преди. Много по-добре, уверявам ви.

Иван и майка му се спогледаха при последното, но лицата им се изгладиха неутрално, преди Илян да вдигне поглед от чинията си. Беше мълчалив, вярно, но ако мълчанията му имаха за цел да го слеят с пейзажа, не се получаваше. Все едно да слееш с пейзажа неутронна звезда. Самата светлина сякаш се огъваше, за да го заобиколи отдалече.

След вечеря лейди Алис любезно предложи на Тедж и Риш да им покаже огромния си апартамент, или поне горния му етаж. Иван Ксав се помъкна след тях, напъхал ръце в джобовете си. Долният етаж, обясни лейди Алис, бил разделен на по-малки апартаменти за прислугата, която наброявала четирима души — готвачка, жената, която им беше сервирала на вечеря и която съвместявала също функциите на кухненска помощничка и чистачка, личната секретарка на лейди Алис и Кристос, шофьора. Две от стаите подминаха, без да влязат — Иван им обясни тихичко, че това са спалнята и кабинетът на Илян. Излязоха за минутка на покривната градина и лейди Алис с гордост ги уведоми, че градината е проектирана от самата лейди Екатерин Воркосиган, която явно беше известна с тези неща. Беше доста хладно да стоят на покрива, макар че няколко късноцъфтящи лиани все още излъчваха деликатния си аромат. В друг сезон обаче топлите вечери на покрива сигурно бяха истинска разтуха, помисли си Тедж. Оттук изгледът беше дори по-добър от гледката през панорамния прозорец долу.

— Благодаря ви, че ни посрещнахте толкова топло — каза Тедж на лейди Алис, когато спряха до парапета за един последен поглед към окъпаната в светлинки речна долина. — Сега се чувствам много по-спокойна. Не знаех какво да очаквам, нито какво да направя за… ами, за всичко. Бараяр изобщо не влизаше в плановете ми.

Лейди Алис се усмихна в мрака.

— Почти бях решила да оставя на Иван кога и как да ни запознае. Един вид тест за него. Но после се замислих за множеството потенциални издънки от разнообразно естество, произтичащи от този сценарий, и промених решението си.

— Мамо… — възмути се Иван Ксав, но не твърде убедително.

— В основни линии възможностите бяха две — каза лейди Алис и се обърна към Тедж. Какво, беше решила да сложи картите на масата? — Първата, че си сметкаджийка, която е успяла да оплете Иван в мрежите си, и той следва да бъде спасен по най-бързия начин. Или не по най-бързия, а чак след като открия как си го направила, за бъдещи справки. Или още по-радикално — да го оставя сам да се измъкне от ситуацията, в която го е вкарала собствената му глупост, един вид житейски урок. Имах известни затруднения кое от горепосочените да избера…

Нечленоразделен звук на възмущение откъм Иван Ксав.

Лейди Алис не му обърна внимание и продължи:

— Не се наложи да решавам обаче, защото оценката както на Морозов, така и на Саймън отхвърляше този първи вариант като малко вероятен. Втората основна хипотеза гласеше, че си невинна жертва на поредното необмислено Иваново вдъхновение и следва да бъдеш спасена от него. И двамата ми консултанти от ИмпСи единодушно дадоха висока оценка на тази вероятност. — Замисли се, после добави: — Боя се, че хората от ИмпСи са склонни да се презастраховат. Адски дразнещо е да вземаш решение въз основа на техните доклади.

— Ако някой тук има нужда от спасяване, маман, аз съм напълно в състояние да се справя с това — каза раздразнено Иван Ксав.

— Дай боже, скъпи. Дай боже.

Когато накрая се събраха в антрето с огледалата да се сбогуват, преди Кристос да ги ескортира обратно до наземната кола, Иван Ксав се наведе и млясна майка си по бузата, на което тя реагира с неволна усмивка. Иван Ксав наистина беше много по-висок от майка си, осъзна Тедж.

Лейди Алис се обърна към нея и я погледна замислено.

— Иван може и да не ти е казал, но рожденият му ден е идната седмица. Винаги го отбелязваме с малка частна церемония, много рано сутринта. Надявам се той да те покани.

Стреснатите погледи, с които я удостоиха двамата мъже, бяха най-голямата мистерия дотук, реши Тедж.

— Ами… добре — каза Иван с необяснимо колебание. — Лека нощ, маман. Саймън, сър.

Кимна на Илян и подкара Тедж и Риш към фоайето. Дърворезбата на големите врати, които се затвориха след тях, не беше абстрактен сбор от изящни детайли, а изобразяваше картина, осъзна Тедж, когато хвърли поглед през рамо. Гъста гора и конници, полускрити сред дърветата. Необичайно изображение, което й беше убягнало на идване.

 

 

Когато се настаниха в задното отделение на колата, Иван прокара нервно пръсти през косата си и изпъшка:

— Направо ме влудява тази жена.

Все пак Тедж и Риш бяха оцелели след вечерята без видими наранявания, също като него. За разлика от тях обаче Иван не беше сигурен, че е добре, че са побързали да оставят това изпитание зад гърба си…

— Лейди Ворпатрил ли имаш предвид? — попита Тедж и го сръга в ребрата. — Тя изобщо не е такава, каквато я представяш. Мислех, че ще има писъци, рев и сълзи, най-малкото. А тя е много разумна жена. — След миг добави: — И мила. Не очаквах да е мила.

— О, да — каза Иван. — След трийсет години висша ворска дипломация и няколко войни, естествено, че му е хванала цаката. Майка ми определено знае как да постигне своето, уверявам те.

Тедж му хвърли странен поглед.

— Не винаги, изглежда.

След кратка пауза Риш обърна глава към тях и подхвърли:

— Напомня ми за баронесата.

— Има нещо, да — каза Тедж, смръщила вежди. — Макар че не е чак толкова убийствено целенасочена.

— Тя доста поомекна, след като Саймън влезе в живота й — призна Иван. — Както и обратното, макар че при Саймън нещата бяха предрешени от, от… мозъчната увреда. — Притесни се, спомнил си неочакваната реакция на Тедж, когато майка му й изказа съболезнованията си. Тедж беше толкова ведра и слънчева през повечето време… тези тъмни проблясъци бяха като пробойни в небето, стряскащи и нередни. Което му напомняше, че дневната светлина е илюзия, създадена от планетарната атмосфера, а безкрайната нощ е постоянната величина на вселената. Боже, каква странна и угнетяваща мисъл… Майка му беше виновна, влудяваше го.

— Ти, ъъ… обичаше ли майка си? Баронесата?

Тедж се поколеба, веждите й се присвиха. Заговори бавно, сякаш търсеше опипом истината в гъсталак от трънливи спомени.

— Възхищавах й се. Не винаги сме се разбирали. Всъщност често се карахме. Тя все казваше, че не разгръщам пълния си потенциал. За разлика от сестрите си.

— А — каза вещо Иван. — Защо ли това ми звучи познато.

Тедж го погледна изненадано.

— Но ти си единствено дете!

— Не… точно. Не забравяй братовчед ми Майлс. А и Грегор ми беше като по-голям брат… Е, при него поначало си беше ясно, че е единствен по рода си. — След миг добави: — И сам-самичък, бедният.

— Значи братовчед ти Майлс ти е бил като брат, така ли? — попита Риш. Кривна глава и златните й обици проблеснаха в сумрака на купето.

— Майлс… трудно е да се обясни. Той е… умен.

— Ти също си умен — възмути се Тедж.

Иван се разтопи вътрешно, но все пак въздъхна.

— Да, но Майлс е… работата е там, че при раждането си е получил тежка увреда. Още отпреди раждането си всъщност. Осакатяваща увреда. И цялата си енергия пренасочваше към гигантския си интелект. И понеже семейство Воркосиган спокойно би могло да промени семейното си мото на: „Всичко, което си струва да се постигне, си струва да се надмине“, ефектът при него беше направо плашещ. Правеше го непрекъснато.

— Точно като баронесата — измърмори Риш.

Тедж каза бавно:

— Да… майка ми обичаше да е Баронесата. С главно Б. Къщата беше нейната страст. Обичаше и нас, естествено, по свой си начин. И пак, естествено, искаше да сподели с нас онова велико нещо, което беше открила за себе си. Само дето… аз не бях като нея. И тя се опитваше да… знам ли, да ме поправи така, че да стана нейно копие, за да ме отрупа с нещата, които ценеше толкова високо.

Иван примижа.

— А. — Лекотата, с която схващаше този начин на мислене, го караше да тръпне от ужас. Понеже не знаеше какво да каже, прехвърли ръка през раменете на Тедж и я гушна. Мека и топла. Защо никой не ценеше мекото и топлото?…

— Е, ще се запознаем ли с този твой братовчед? — попита Тедж. Или беше подкана?

— Не знам. Сега той е имперски ревизор — това е нещо като висш правителствен пожарникар, и Грегор току го праща да гаси разни пожари, в провинцията, на други планети, навсякъде. Ако отидем в замъка Воркосиган обаче, да знаете, че там е пълно с малки деца. Близнаци. Споменах ли вече за надминаването като житейски принцип? И постоянно ти предлагат да подържиш някое, сякаш това е специална привилегия. — Иван потръпна. — Имат течове от разни места и издават ужасни звуци.

— Нямам опит с децата — каза Тедж. — Понеже съм най-малката.

— Аз пък съм единствено дете — отвърна Иван.

— Аз, от друга страна — каза хладно Риш, — бях детегледачката. — Облегна се назад и вдигна крака на отсрещната седалка, до Тедж. — Вярвам, че ще се справим.