Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captain Vorpatril’s Alliance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Сделката на капитан Ворпатрил

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Веселина Симеонова

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД — София, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-333-1

История

  1. — Добавяне

5.

Главата на Иван така се беше изпразнила, че първата мисъл, която се пръкна в нея, излетя от устата му без грам редакция:

— Много дълго име за само едно момиче! — И как изобщо го беше запомнила?

Тедж — вече му беше ясно защо галеното й име е толкова кратко — тръсна нетърпеливо тъмните си къдрици. Вдигна ръка за жест, който така и не довърши. Жест да отрече… какво?

— Когато ние, децата, сме започнали да се появяваме, баща ми изровил някаква книга — бог знае откъде — „Десет хиляди автентични етнически имена от Старата Земя, техните значения и географски произход“. Имал затруднения с избора. Една от сестрите ми се казва Стела Антония Долче Джиневра Лучия. Аз съм родена след нея и слава богу — по онова време татко вече бил обуздал в някаква степен манията си по дългите имена. — След миг добави: — Викахме й Звездичка.

— Значи… вие не сте единственото дете? — попита Би. — Не сте наследницата на Къща Кордона?

Виж, това беше добър въпрос. И ужасяваща мисъл.

Тедж изгледа смразяващо Би. Чакаше го да предложи нещо в замяна?

— Самият аз съм единствено дете — каза Иван.

— Знам.

— Откъде?

— Проверих те в мрежата. Освен това ти си си ти. — Изгледа намръщено Биърли. — Чудя се какво ли ще излезе, ако проверя вас.

— Не много. Аз съм издънка на посредствен кадетски клон от фамилията. — Би погледна към Риш, която ги слушаше напрегнато със заострените си като на елф уши. — И официално обезнаследен, между другото, макар че поради липсата на каквото и да било семейно наследство жестът на баща ми беше до голяма степен изпразнен от съдържание.

— Биърли има по-малка сестра, мисля — каза Иван. — Никога не съм я виждал. Омъжена е и живее на Южния континент, нали, Биърли?

Усмивката на Би, крива и преди Иван да зададе въпроса си, сега се изкриви съвсем.

— Точно така.

— Няма смисъл да криете нещо, което капитан Морозов така или иначе ще ни каже — изтъкна услужливо Иван, обръщайки се към Тедж. Тази история със сделката го притесняваше, беше му твърде джаксънианска и създаваше усещане за противоборство. — Тоест онова, което е обществено достояние или е стигнало до медиите във възлената връзка. — Както и доста повече от това навярно. Иван вече съжаляваше, че не бе поостанал още в тесния кабинет на Морозов. От друга страна, това неизбежно би довело до въпроси, на които в онзи момент той нямаше желание да отговаря, например: „Колко точно тайнствени жени криеш в апартамента си, Иване?“

Тедж разтърка очи с тънката си кафява ръка.

— Аз съм предпоследното дете. Наследник беше най-големият ми брат, но за него разбрахме, че е загинал по време на поглъщането. Почти съм сигурна, че двете ми по-големи сестри са се измъкнали от космическото пространство на Джаксън Хол през други скокови точки, но не знам какво е станало с тях след това. Другият ми брат… той се махна отдавна.

— А вие? Как успяхте да избягате? — попита Би.

Тедж сви рамене.

— Всичко беше уредено още преди години. Планове за бягство в случай на опасност. Отделен план за всяко от децата в семейството. Дори го бяхме упражнявали. Имахме си парола, кодова дума — инструктирани бяхме, получим ли я, да не задаваме въпроси, да не спорим, да не се мотаем, а да последваме своите предварително избрани помощници. Веднъж вече бях минала през тази процедура, преди няколко години… стигнали бяхме до станция Фел, когато заповедта за отбой ни настигна. Мислех, че и сега ще стане така.

— Значи не сте видели с очите си… насилствената промяна в управлението на станция Кордона?

— Мисля, че Звездичка се е измъкнала в последния момент, точно преди станцията да бъде нападната, но другите се бяхме изнесли часове по-рано. Родителите ми гледаха много сериозно на евакуационните учения. — Младата жена преглътна, гърлото й се беше стегнало от мъчителен спомен. — Останалото го научихме от медиите, макар че на тях не може да се вярва.

— Два пъти — неочаквано вметна Риш. — Не беше толкова малка, че да не помниш.

— Онова пътуване, когато бях на шест ли? О! Тогава никой не ми каза, че ни грози опасност. Просто че заминаваме на дълго пътешествие.

— Не искахме да те тревожим.

— Ти си била на колко тогава… най-много на петнайсет. — Тедж се обърна към Иван и каза: — Риш често ме гледаше, когато бях малка, между танцовите представления и другите задачи, които й поставяше баронесата.

„Наричаш майка си «баронесата»?“ Е, да, жената от снимката на Морозов изглеждаше страховита, много красива, но по студен начин. Мъжът с нея… изглеждаше още по-голяма загадка.

— Риш ли беше предварително избраният ви помощник? — попита Би.

Тедж поклати глава.

— Имахме си истински телохранител, един куриер. Боя се, че най-вероятно е загинал. Случи се на станция Фел. Измъкнахме се на косъм.

Значи онзи мъж е откупил бягството им с цената на живота си? Сигурно, ако се съдеше по пресекнатия глас на Тедж и внезапния мраз в очите на Риш. Но щом Риш не беше официалният й телохранител, каква се явяваше тогава? Иван я погледна и попита:

— Значи ти наистина си джийвс?

Златните й вежди се вдигнаха.

— Какво си склонен да размениш за тази информация?

— Аз… — Иван отклони поглед. — Сега май е ред на Биърли.

Би го изгледа раздразнено, което не трогна Иван, дори напротив.

— Всъщност — каза му той — мисля, че дължиш информация и на мен, Биърли. Преди да стъпя право в капана — отново — и повече да не съм чул „Иване, идиот такъв“, когато те мързи да ме инструктираш като хората! — Това внезапно изявление на висок глас остави него задъхан, а Биърли стресна. Добре. Ако се налагаше да вика, за да го чуят, значи беше време да покрещи малко. — Имена, Биърли, имена!

Ако се съдеше по физиономията му, Биърли по-скоро би си избил собственоръчно няколко зъба, които да му поднесе в дар. Все пак, след като изгледа намръщено двете жени, потърка челото си и каза:

— Добре де. Познаваш ли Тео Вормерсиер?

— Бегло. Не е от моята банда.

— Да. Неотдавна го отрязаха от дългоочаквано наследство, когато застаряващият му чичо граф Вормерсиер се ожени повторно и взе да се сдобива с отрочета.

— Сериозно? Тоест, чух, че се е оженил, маман ми каза, както можеш да се досетиш, но не знаех, че жена му е достатъчно млада да ражда.

— Въпрос на технология. Използвали са генетична сглобка и утробен репликатор. Доколкото знам, вече си имат чистак ново момченце с добре почистени гени и още едно на път. — Биърли се подсмихна. — Та се питах, в тази връзка, дали майка ти и старият Илян няма да…

— Не — твърдо заяви Иван. Не че една страховита негова леля не го беше предложила, моля ви се. Но тя си беше бетанка, така че… Погледна Тедж, която ги слушаше внимателно, но не и без известно изумление. — Та какво казваше за Вормерсиер?

В очите на Биърли пробяга смях, после той кимна и продължи:

— Тео от доста време се ширеше извън чергата си, с надеждата че когато получи наследството, ще си изплати дълговете. Можеш да си представиш какъв удар е било за него новото семейно положение на чичо му. Междувременно един от по-малките му братя работел в службите — интендант в орбиталното депо на сергиярския флот. Надеждите и на този брат, Роджър, макар и значително по-скромни, също били попарени. Преди около година Тео му отишъл на гости. И двамата явно са се разговорили.

— Сергиярският флот е под командването на комодор Джоул — каза Иван. — Да не говорим, че… Ха. Не е здравословно място за тънки игрички.

— И безспорно е една от причините за изключителната предпазливост и хитрост, с която подходили заговорниците. Злоупотребите на Роджър започнали на дребно с кражбата на товар остаряло военно оборудване, което било предвидено за скрап. Напълно разбираемо изкушение, но и достойна за възхищение сдържаност от страна на Роджър — започнал с малко и кражбата останала незабелязана. Покрай тази дребна история си създали връзки с клиенти, които постепенно се разширили и скоро довели до едно доста по-амбициозно начинание.

— Ти как измъкна всичко това от Вормерсиер? Изчакал си да се разсее и си му инжектирал фаст-пента?

— Алкохол и фукни, Иване. Също мъченическо търпение и силен стомах от моя страна, ако позволиш да отбележа. — Би въздъхна. — Конспираторите си разделили задачата. Роджър отговарял за отмъкването на неща тежки и държавни, Тео перял парите. Няма финансова следа, която да води до същинските крадци. Товарите заминавали с редовни документи от орбитата на Сергияр към станция Пол, където бивали предавани в ръцете на небараярските клиенти и оттам изчезвали в неизвестността. Комарски съучастник на братята получавал парите по сделката — те също идвали от въпросната неизвестност — и намирал различни полузаконни начини да ги предаде на Тео, който ги връщал на Бараяр и ги инвестирал. След известно време съучастниците им от орбиталното депо се отбивали да си приберат своето, използвайки най-разнообразни претексти. Но както не един и двама измамници в историята на злоупотребите, така и братята Вормерсиер явно не били чували аксиомата „Спри, докато още имаш преднина“.

— Баща ми често го казваше — вметна Тедж. Риш кимна.

Биърли помълча, после кимна почтително на двете дами и продължи:

— Старият лаф, че крадците нямат чест, също изглежда приложим в случая. Имам основания да смятам, че Тео е отклонявал средства от превежданите му за инвестиране суми. Така или иначе, беше на нокти, когато дойде време да вземе яхтата си, антуража си и доверения си приятел — тоест мен — и да замине за Комар, където да се наслади на слънчевото огледало и други местни забележителности. И едновременно с това да прибере от своя комарски агент поредното заплащане за доставена стока. Уви, оказа се, че стоката не е била доставена. Корабът се забавил в комарска орбита и изпуснал срещата на станция Пол. Ако не се лъжа, твоите хора са имали нещо общо с това, Иване.

Иван свъси вежди.

— Сигурно става въпрос за „Канциан“. В момента той е единственият кораб на сергиярския флот в системата на Комар. Ворските конници на Апокалипсиса го приклещиха за инспекция. Десплейнс си мре да организира такива изненадки. Джоул сигурно е побеснял. Бас държа, че ще си го върне при първия удобен случай.

Биърли кимна, видимо доволен, че е щракнал още едно парченце в общия пъзел.

— Клиентите на Тео не изглеждаха особено притеснени от забавянето, за разлика от него. Отказаха да му платят за товар, който не са получили, разбира се, но му предложиха необичайно щедра награда, ако им намери твоите две гостенки. — Биърли кимна към жените. — Понеже се чувстваше притиснат до стената, Тео се съгласи и прати мен да се погрижа. Това е.

Би замълча, сякаш очакваше аплодисменти, и изглежда, остана разочарован, когато получи само три втренчени погледа.

— Не беше лесно да разкрия самоличността на комарския му агент, но още по-трудно се очертаваше оправдаването на направените разходи. От друга страна, както Иван несъмнено би могъл да обясни от военна гледна точка, най-добрият начин да завземеш възлен проход е като завардиш и двата му края едновременно. — Разпери ръце, после ги събра, улавяйки в шепи въздух или нещо друго, което само той виждаше. — Ако човек се добере до онези типове в неизвестността оттатък станция Пол, лесно ще проследи дирята по обратния път от тях до Комар. — Изгледа Тедж и Риш с неприкрит интерес. — Смятате ли, че хората, които са предложили награда за главите ви, са от синдиката, погълнал вашата Къща?

Тедж стисна юмруци, после ги отпусна.

— От Престен? Ами… не знам. Може би. Но не е задължително. Може да е всеки, решил да прибере щедрата награда, обявена за задържането ни.

— Но въпросната награда е обявена от синдиката, нали? Защо ви търсят толкова упорито? Наградата наистина е щедра и говори за специален интерес към вас.

Тедж сви устни, после вдигна рамене.

— Като една от Бижутата, Риш би била ясен знак за триумфа на Престен над Къща Кордона, ако успеят да я заловят и покажат. Още по-добре ще е ако заловят всички Бижута, разбира се. Колкото до мен, сигурно ме смятат за излишен риск, за неизвестна величина, която би могла след време да ги удари и да си върне наследството. Може би гледат твърде много сериали по холовидеото, не знам.

— А прави ли са? Вие смятате ли да потърсите отмъщение?

— Никога не съм искала да ставам баронеса. Искам си родителите и брат си, това е. — Тедж прехапа устна. — Явно няма да се случи в този живот.

Биърли се обърна към Риш.

— Е… сега ще ми кажете ли дали сте джийвс?

Тя го изгледа, после кимна отсечено, в знак че си е спечелил правото на отговор.

— Аз бях едно от изкуствено създадените деца на баронесата и винаги ще си остана такава. Но след първите атаки срещу Къщата, преди години, баронесата прекрати по-нататъшното ни обучение в лоялност. Казваше, че не иска нейните Бижута да страдат до смърт, ако тя загине неочаквано.

— Това не го знаех — каза Тедж. Изглеждаше изненадана.

Риш махна изящно със синята си ръка. Значението на жеста убягна на Иван.

— Ти беше на шест по онова време.

— И какво ви попречи да избягате? — попита Би.

Риш вдигна глава и го изгледа отгоре надолу, което си беше постижение предвид факта, че беше по-ниска от него.

— Казахте, че сте обезнаследен, нали? Щом е така, какво ви спира да предадете своята империя?

Биърли разпери ръце в знак че признава аргумента й.

— Какви други задачи ви възлагаше баронесата? Освен да гледате децата й?

Риш бръсна с пръсти устните си и го удостои със странна усмивка.

— Живи скулптури.

— А?

— На приеми. Баронесата ни казваше къде в залата да застанем и в какви пози. Стояхме така неподвижни като мраморни статуи и през десетина минути сменяхме позите. След известно време гостите наистина започваха да ни възприемат като статуи. И не си даваха сметка колко е остър слухът ни. Нито колко е силна паметта ни. Състезавахме се помежду си кой ще чуе по-интересни неща, които да докладваме на баронесата. — Измери с поглед Би. — Но мисля, че вие добре познавате принципа. Знаете, че хората говорят свободно, когато ви мислят за неодушевен предмет. Права ли съм?

Той й отвърна с неохотно кимване.

— И какво означава всичко това? — жално попита Иван.

Би го изгледа с вдигната вежда.

— Не очаквах да чуя от теб толкова философски въпрос, Иване.

— Не бе. Онова с името. — Иван размаха ръка към Тедж. — Адж-Теджас… нещо си. От книгата на татко ти. — После добави услужливо: — Иван на староруски означава Джон на английски. Не че знам какво означава „Джон“ всъщност.

Тедж го изгледа странно, но все пак отговори… сделката още ли беше в сила?

— Акати означава принцеса; Теджасуини — сияйна, или може би ярка, не съм сигурна кое от двете; Джиоти означава пламък. Или светлина.

— Принцеса Сияен Пламък — опита го на вкус Иван. Оригиналното произношение щеше да го пробва по-късно. Или Принцеса Ярка Светлина. Във всеки случай — принцеса. — Баща ти май е имал сериозни планове за теб, а?

Тедж преглътна и отклони поглед, сякаш далечното кьоше на стаята изведнъж бе станало адски интересно. Отговори педантично, но трепетът в гласа й развали впечатлението:

— Имената са южноазиатски по произход. На Звездичка бяха южноевропейски, или южноамерикански, във всеки случай нещо южно. А може да беше и обратното. Не сме изучавали подробно историята на Старата Земя.

— А що за име е Ворутиър? — попита Риш, навярно да даде време на Тедж да се успокои.

Би се облегна назад. Изглежда, въпросът го изненада, или пък го изненада фактът, че идва от Риш, но така или иначе отговори охотно:

— Произходът на представката „вор“ е спорен и досега, знае се само, че е влязла в употреба по време на Изолацията, обозначавайки членовете на тогавашната воинска каста. Първоначално името на рода ми се е пишело с двойно р — Воррутиър, — но после едното р отпаднало. Смятаме, че Рутиър идва от немското Рутгер от Старата Земя.

Тедж, овладяла гласа си, попита:

— А Ворпатрил?

Иван се изкашля.

— Не съм сигурен. Някои казват, че е британско, други — че идва от гръцки или френски, видоизменено от „патрон“ или друга такава дума. Много бараярски имена са се видоизменили през вековете след като Първопроходците били отрязани от останалия космос. Или съкратени — Серж от Сергей, Падма от Падмакар, Ксав от Ксавие.

— Мутирали са с времето. Звучи логично — каза Тедж, после млъкна, стресната от еднаквите погледи, с които я приковаха Биърли и Иван. — Какво ме гледате, сякаш сте глътнали буболечка? Думата е съвсем на място. Мутацията е грешка при копирането, това всички го знаят.

— Никога — каза твърдо Иван — не използвай този термин пред бараярец. Да намекнеш, че някой е мутант, се счита за смъртна обида. Дори ако говориш само за името му.

— О! — Тедж изглеждаше объркана, но все пак кимна любезно. — Добре. Щом казваш.

Би погледна комуникатора на китката си и изсумтя.

— Имам работа другаде. И вече съм закъснял. — Прокара ръце през косата си и се изправи. Забърса с поглед Иван, Тедж и Риш. — Е, това скривалище е не по-лошо от всяко друго. Засега.

— Докога? — попита Иван.

— Не знам. Ден, два, три? Надявах се да проточа максимално тази история с неуспешното отвличане и да се добера до хората, с които контактува комарският агент на Тео. Имам известен напредък, но времето ми свършва. Много скоро ще се наложи да изчезна, ако искам да опазя прикритието и прехраната си. И кожата си също. Така че, сбогом, мили приятели, и до нови срещи.

Махна им в бегло подобие на военен поздрав и тръгна към вратата. Иван стана да го изпрати.

Когато излязоха в коридорчето, Би сниши глас:

— Ако нещата загрубеят, най-добре ги заведи при Морозов.

— Няма да искат. Нямат доверие на ИмпСи.

Би вдигна рамене.

— Бас държа, че Морозов ще им предложи добра сделка. Галактическият отдел на ИмпСи дава мило и драго да разбере повече за този техен синдикат. Ще им дадат всичко, което поискат.

— Или повече.

— Това ще го обсъдим по-късно. — С тези думи Би си тръгна. Уморен и забързан.

Иван заключи и запечата вратата, върна се в хола и завари двете жени да се разправят коя първа да използва банята преди лягане. Погледна си комуникатора и въздъхна. Часовете до зазоряване се бяха стопили драстично. „Мразя Комар, мразя и късия му ден“.

— Много странен човек — отбеляза Риш, загледана към коридора.

— Не си първата, която го казва — отбеляза Иван жално.

— Как се е захванал с този занаят?

Иван примижа; чудеше се как така никога не му е хрумвало да си зададе този въпрос.

— Нямам представа. А и момчетата от ИмпСи нямат навика да отговарят на такива въпроси. Ако не се лъжа, беше на двайсетина стандартни години, когато се премести във Ворбар Султана. Родителите му живееха на западния бряг, това е в другия край на континента. Първите години си кротуваше, рядко влизаше в полезрението ми, а после разбрах, че работи за ИмпСи. Никога не съм се замислял защо е отчужден от семейството си… тоест, това изглежда в реда на нещата, ако познаваш роднините му. Целият им клан е, хм… половината са луди за връзване, другата половина са истински отшелници, асоциални типове.

— А — откликна едносрично Риш, после продължи да се пазари за банята.

Иван седна на мястото си. Гледаше как Тедж гледа след Риш, която беше спечелила спора и отиваше към банята. Диванът щеше да му свърши работа, стига разни хора да не го ръчкаха постоянно…

— Детегледачка?

Тедж издаде звук, който би могъл да мине и за смях, но само с голяма доза въображение.

— Не съм сигурна, че се е писала доброволка за тази задача. Истината е, че аз вървях по петите й като коте след кълбо прежда. Като малка направо бях влюбена в Бижутата. Висях на всичките им танцови репетиции, карах ги да учат и мен.

— Какви бяха танците?

— О, всякакви. Събираха танци и стъпки откъде ли не, после ги комбинираха наново. Исках да съм като тях, да танцувам истински… пред публика. Но пубертетът беше жесток към мен.

О, напротив, помисли си Иван, пубертетът е бил повече от щедър към теб. Спря се, преди да го изрекъл гласно, и го превърна във:

— В какъв смисъл?

— Добрите танцьори са тънки, дребни и силни. Като Риш. Когато станах на четиринайсет, вече беше ясно, че съм се метнала на баща си. Другите ми сестри приличаха на мама — тънки и изящни. А аз растях прекалено висока, прекалено едра, прекалено тежка. Особено в горния квадрант. — И вдиша шумно. Самокритично? Жените са странни същества, за пореден път си помисли Иван. — На петнайсет вече беше очевидно, че колкото и усилия да полагам, никога няма да стана добра колкото Бижутата. Затова се отказах.

— Отказала си се? — повтори Иван. — Това не е хубаво. Само защото някой друг е пламтящ природен талант, още не означава, че ти си иди… ъъ. — „Ъъ“. — Не означава, че трябва да… — Пробва се да продължи метафората. — Че трябва да криеш своята светлина под похлупак.

Усмивката й повехна.

— Сестра ми Звездичка все казваше, че съм искала да бъда в центъра на вниманието и затова съм тормозела Бижутата да ме учат на танци. Сигурно е била права. — Изправи се уморено и тръгна на свой ред към банята.

Забравила беше да поиска нещо в замяна. Иван я гледаше как потъва в сенките на съседната стая. „Всъщност — помисли си той — според мен си искала да танцуваш просто защото си искала да танцуваш“.

 

 

Тедж сънуваше.

Сънуваше, че тича по криволичещи коридори на космическа станция, преследвана от безименна заплаха. Пред нея Бижутата се пръскаха вляво и вдясно, изчезваха с изящни подскоци в пресечките, премятаха се в тройни салта, стремителни мазки в червено и зелено, синьо и обсидиан, златно и перленобяло, но когато Тедж ги настигна, коридорите се оказаха тихи и празни. Продължи да тича напред.

Една врата се отвори с плъзгане и някой изсъска:

— Бързо! Скрий се тук!

Капитан Ворпатрил. Облечен беше със зелената си офицерска униформа над мечешки костюм. Патрондаши се кръстосваха на гърдите му, натъпкани с енергийни муниции, в ръцете си държеше едрокалибрено оръжие, плазмена пушка може би. Или беше водна пушка? Ухили й се изпод кръглата космата качулка на мечешкия си костюм. Пушката изчезна, а те взеха да се целуват и за миг-два сънят стана приятен. Капитанът се целуваше майсторски — нито твърде срамежливо като досадно гъделичкане, нито твърде агресивно все едно се опитва да натика гол охлюв в гърлото ти, а точно както трябва, решително и с изследователски дух. Тедж си отбеляза наум: „Трябва непременно да запомня тази част, за да не изчезне, когато се събудя…“

— Искам да докосна кожата ти — каза му тя, когато се разделиха да си поемат дъх. — Много е бледа. Гърдите ти гладки ли са, или окосмени? Навсякъде ли си толкова светъл? Имаш ли сребристи вени като Риш? — Къде беше Риш всъщност?

— Ето, нека ти покажа. — Той се ухили отново и свали ципа на мечешкия костюм от шията чак до слабините. Козината и кожата се разтвориха заедно, отдолу лъснаха червени мускули, бели сухожилия и тънки сини вени.

— Не, не, само козината! — извика в ужас Тедж и се дръпна. — Без кожата!

— Какво? — попита я объркано Ворпатрил. Погледна надолу и объркването му се преля в ужас при вида на черната дупка от плазмена дъга, която се разширяваше в центъра на гърдите му. Дим и мирис на горящо месо изпълниха въздуха, после Ворпатрил изчезна, а на мястото му се появи техният злополучен куриер Сеп, на станция Пол…

Тедж ахна и се събуди. Лежеше в тъмния апартамент на Ворпатрил, Риш спеше до нея тиха, отпусната, изключена, но благородна дори в съня си. На Тедж й се прииска да я попита защо Бижутата бяха побягнали и накъде, но сънят си беше неин и Риш не би могла да й отговори. Споделяха много, но не и сънищата. А и своите Тедж не би пожелала никому.

„Добре, че се измъкнах от този сън…“ Макар че имаше един момент, който… Началото и краят му бяха като повечето й сънища напоследък, повтаряха ужасиите от истинския й живот. Целувката обаче я беше стоплила чак до слабините. „Здравейте, слабини. От доста време не се бях сещала за вас…“

Странният фонов шум, който стигаше до ушите й, се оказа звук от течаща вода. Душът. Водата спря, после Тедж чу шумолене откъм банята и прилежащия й дрешник. След малко тихо съскане оповести отварянето на вратата, но капитанът явно беше изгасил лампата, преди да я отвори. За да не събуди спящите си гостенки? Или, помисли си тя, когато босите му стъпки наближиха леглото, с някакво по-зловещо намерение?

Отвори очи, обърна се и впери поглед в надвисналия силует. Зелена офицерска униформа. Без мечешки костюми. Кожата му си беше на мястото, слава богу. Макар приглушена от ароматите на сапуна и депилатора, телесната му миризма издаваше известна възбуда; същото навярно важеше и за нейната, помисли си Тедж. За щастие Риш спеше, което щеше да й спести закачките на тази тема.

— Какво? — прошепна тя.

— О — прошепна на свой ред той, — извинявай, че те събудих. Тръгвам за службата.

— Още е тъмно.

— Да, знам. Проклетото деветнайсетчасово денонощие. Някакви поръчки за довечера? Какво да купя на връщане от работа?

— Каквото избереш ти — каза тя. Не беше просто любезност, почти беше убедена, че изборът му няма да я разочарова.

— Добре. Ще се опитам да не закъснявам толкова, но нещо може да изскочи, така че не се паникьосвайте, ако се забавя. Ще заключа на излизане — завърши той и понечи да се изнесе на пръсти към вратата.

— Капитан Ворпатрил! — Не беше сигурна какво иска да му каже, но миризмата на горящо месо от съня още я преследваше. Спря се на нещо неутрално. — Пази се.

Той й отвърна с озадаченото:

— Ами… добре.

Вратата на спалнята се затвори след него, после Тедж го чу да ходи из кухнята, после входната врата се плъзна с тихо съскане, после… в апартамента стана тихо и празно.

Тедж се обърна на другата страна и се помоли за сън без сънища.

 

 

Въпреки всичко Иван успя да пристигне в комарската щабквартира точно навреме, половин час преди шефа си — макар че Десплейнс често нарушаваше работния график и се появяваше по-рано. Зареди кафемашината, седна пред комтаблото си и го включи да провери какво е пристигнало за адмирала от вчера вечерта насам.

Иван си беше измислил метафора за тази първа работна задача (след кафето). Беше като да отвориш вратата си заран и да завариш на верандата голяма купчина кутии, доставени през нощта, всичките с надпис „разни“. В действителност надписите до един гласяха „спешно“, но тъй като всичко беше спешно, значи със същия успех можеше да е маркирано и с „разни“. Така смяташе Иван.

Всички кутии съдържаха едно от следните неща: живи отровни раздразнени змии, които само дебнат да избягат; изпаднали в летаргия отровни змии; неотровни градински змийчета; мъртви змии; или неща, които приличаха на змии, но не бяха, като големи мазни червеи например. Първото задължение на Иван всяка сутрин беше да отвори кутиите една по една, да прецени вида, жизнеспособността, настроението и зъбния статус на гърчещите се вътре гадинки и да ги сортира според действителната им спешност.

Отровните раздразнени змии пращеше право при Десплейнс. Градинските змийчета подреждаше спретнато да си чакат реда. Мъртвите змии и мазните червеи връщаше на изпращачите им с прикачени бележки, различни по съдържание, но с един и същи надслов — „от офиса на адмирал Десплейнс“. Тонът на бележките варираше от търпеливо-обяснителен до лаконично-остър в зависимост от това колко време беше нужно на изпращача им да се вземе в ръце и да се оправя сам с животинките си. Иван си имаше цяло меню с предварително изготвени адмиралски бележки и нему се падаше отговорността — а нерядко и удоволствието, защото всяка работа вървеше с някоя и друга допълнителна служебна облага — да преценява коя бележка на кого да изпрати.

Както можеше да се очаква, в тазсутрешната поща на адмирала имаше и спешно — естествено! — съобщение от комарския офис на ИмпСи с прикачен запис на полицейския разпит от предната вечер. А бройката на отровните раздразнени змии като никога беше разочароващо малка.

След кратка борба със съвестта си Иван прехвърли съобщението от ИмпСи в папката с градинските змийчета, най-отдолу в списъка. Десплейнс определено беше най-нормалният шеф, за когото беше работил досега, не си падаше по драматизма, за разлика от други, и Иван държеше да опази тези му качества колкото се може по-дълго. Завинаги, по възможност. Затова от време на време пропускаше към шефа си нещо тривиално, но забавно, колкото да му поддържа духа, и днешният ден изглеждаше подходящ да пробута едно-две такива нещица покрай отровните змии. Още преглеждаше пощата за забавни дреболии, когато Десплейнс нахлу, взе си кафето и измърмори:

— Днешното преброяване на змиите, Иване?

— Всичките са от градинската разновидност, сър.

— Чудесно. — Десплейнс отпи жадно от прясно свареното кафе. Един от знаменитите офицери на службата — за жалост Иван не помнеше кой — веднъж беше казал: „Имперската служба би могла да спечели война и без кафе, но би предпочела да не й се налага“. — Какво стана с твоя разпит снощи? С куполните ченгета?

— Заведох съобщението от ИмпСи в трета папка, сър. — Трета папка беше официалното название на щайгата с градинските змийчета. В края на краищата случваше се адютантските задължения на Иван да бъдат поети от заместник, когато той отсъстваше заради отпуск, по болест или защото го бяха реквизирали за друга, не толкова рутинна задача, и тогава официалните названия влизаха в употреба. Така де, някои метафори бяха сложни за обясняване. — Реших, че по-късно може да му хвърлите един поглед — добави той уж небрежно.

— Да, добре.

— Срещата с комодор Бланк и хората му започва след трийсет минути — напомни му Иван. — Подготвил съм дневния ред.

— Браво. Пускай змиите.

Иван натисна копчето за изпращане.

— Вече са на бюрото ви, сър.

Десплейнс вдигна чашата си като за наздравица и влезе във вътрешния кабинет.

Иван за нищо на света не би искал да го повишат в адмирал — да отива на работа и всяка сутрин да заварва бюрото си налазено от живи съскащи змии, не, благодаря. Ако подобна угроза надвиснеше над личния му хоризонт, моментално би напуснал службата. Стига преди това да е избегнал военния съд, условие, което зависеше пряко от съмнителната му способност да стои далеч от роднини, чиято биография е свързана с ИмпСи и които имат навика да му носят в дар… екзотични питони. В конкретния случай екзотични питони с лазурносиня кожа, нашарена със златно.

Наведе се над комтаблото си и изпрати кратка бележка на комарската ИмпСи: „От офиса на адмирал Десплейнс. Спешната пратка получена (печат с датата). Предстои разглеждане“.